Петър Константинов
Ролята на протестантските мисионери за политическото освобождение на българския народ

Непосредствено след средата на XIX в. настъпват някои политически събития, които определят изменената обстановка на Балканите. Именно при тези нови условия по българските земи се появяват протестантските мисионери и се осъществява техният принос за политическото освобождение на българския народ.

На първо място това е сключването на Парижкия мирен договор от 1856 г., с които се слага край на Кримската война. От клаузите на този договор става ясно, че Русия загубва правото си на защитник на християнските народи в Турската империя. За българската интелигенция, а и за българския народ, е повече от ясно, че ако наистина искат да видят отечеството си свободно, те трябва да престанат да се надяват единствено на благоволението на императора всерусийски, а да потърсят собствен път. Факт, който вече ясно и своевременно са разбрали нашите съседи в борбата им за освобождение.

В същото време — 13.II.1856 г. — султан Абдул Меджид издава втората си прокламация, „гарантираща“ определени права за християнското население в империята, — Хат-и-Хумаюна.

До това време Влашко, Молдова, Черна гора, Сърбия и Гърция, чрез въстания и чужда военна помощ, и чужда политическа подкрепа са постигнали свободата си. С Одринския мирен договор от 1830 г., сключен между Русия и Турция, новата гръцка държава си осигурява независимост.

Във всички тези преговори и документи, уреждащи малко или повече положението на балканските страни, не се споменава и дума за България. Причината е една — освободителната идея на българите лежи, по внушение на определени среди, почти изцяло върху надеждата, че „освобождението ни зависи от могъществото и благоволението на Дядо Иван“, а не от собствените ни изяви и революционна организация, от стремежа, волята и решителността за свобода на българския народ. Осъзнаването на този факт в средата на XIX в. обръща из основи освободителната концепция на българите. Това довежда, чрез идеологията и политическата дейност на Раковски, Каравелов и Левски, до истинско пробуждане на националния дух и началото на организираното вътрешно българско националноосвободително движение.

Тъкмо по това време, края на 50-те и началото на 60-те години, по българските земи се появяват и първите протестантски мисионери. Макар отначало появата и приносът им да се свързват повече с борбата за духовно освобождение на народа ни, оказва се, че те осъществяват неподозирано и в някои случаи решително влияние върху развитието и проявите на националноосвободителното движение.

Предшественик на мисионерите в България е преведената на новобългарски език и отпечатана през 1840 г. Библия. Въпреки че няма още никакви протестантски мисионери в страната, Библията на новобългарски се разпространява на българските земи както никоя друга книга дотогава. Само за една седмица по това време в някои случаи са се продавали из България до 2000 екземпляра от Светото писание.

Д-р Елайъс Ригс, който е между първите протестантски мисионери в страната участвали в усъвършенствания превод на Библията (1863–1870 г.) с помощта на д-р Алберт Лонг, П. Р. Славейков и Христодул Сичанов, отбелязва с особено уважение появата по това време на една друга протестантска книга на български език със светско съдържание. Става дума за широко известната на възрожденската българска общественост „Начална книга“ от мисионера Чарлс Морс. Тази книга, отпечатана с няколко допечатки от по 10 000 екземпляра, представлява за няколко поколения наши сънародници истинска българска читанка. Всеки, който подробно я е преглеждал, знае добре, че тя носи не само богати начални познания, но притежава и един непознат дотогава в нашата учебна литература либерален дух. Чарлс Морс се установява отначало в Одрин, където сформира евангелска общност от българи, арменци и гърци. Тук се открива и първата протестантска книжарница с книги и на български език. По-късно към тях се присъединява и д-р Тиодор Баингтън.

През 1857 и 1858 г. д-р Баингтън предприема обиколка из Южна България, включително и Македония, като достига до Кукуш, Солун, Битоля, Прилеп, Скопие, Пловдив и Стара Загора. След тази обиколка се решава д-р Баингтън да остане в Стара Загора. През 1858 г. д-р Яков Кларк и Уилям Мериам откриват мисионерска станция в Пловдив. Така са открити първите три центъра за работа в Южна България — Одрин, Стара Загора и Пловдив. По-късно се установява и център в София. Междувременно първите протестантски мисионери се установяват също в три центъра по българските земи на север от Балкана — Шумен, Търново и Тулча.

Още в 1840 г. в цариградското предградие Бебек д-р Сайръс Хамлин открива протестантско училище с пансион, в което учат и българчета. През 1863 г. училището бива преустроено и разширено като американски колеж с материалната помощ на големия нюйоркски филантроп Кристофър Роберт. Така се появява изигралият изключителна роля в предосвобожденска и следосвобожденска България Роберт Колеж.

Особено активно съприкосновение с българите поддържа установилият се през 1857 г. отначало в Шумен, а от 1859 г. в Търново д-р Алберт Лонг. Тук той усвоява отлично български език и се свързва тясно с българската общественост. Немалко спомени на тогавашните търновци говорят недвусмислено, че през този период д-р Лонг води насаме или групово разговори както по религиозни въпроси, така и за бъдещето на българския народ. По всичко личи, че връзките на д-р Лонг с революционно настроените среди в Северна България още тогава са били доста широки и интензивни. Така в особено критичното време от лятото на 1862 г. именно д-р Лонг помага на Пандели Кисимов да прикрие следите си в Търново и да се прехвърли нелегално във Влашко. С това се слага началото на първия етап от влиянието на протестантските мисионери върху борбата за политическото освобождение на българския народ.

През 1863 г. д-р Лонг се установява в Цариград. По това време са подадени и документите за разрешаване печатането на протестантския вестник „Зорница“. Разрешението се бави с месеци и редакцията на вестника се обръща към американския пълномощен министър в Цариград, който пък изпраща при великия везир секретаря на легацията Х. Браун. Американецът обаче не заварва великия везир неподготвен за въпроса „Коя е причината да се бави толкова дълго разрешението за печатане на в-к «Зорница?»“. Али паша предоставя на Браун един от химните, преведени на български от д-р Лонг, който вестникът е предвиждал да отпечата в първия брой — „Да вървим напред“. Достатъчно е да се прочете текста и за да се разбере, че тази християнска песен с религиозно съдържание е по същество истински химн на свободата. Независимо от всичко обаче, след съответни преговори и увещания, разрешението е дадено и в-к „Зорница“ започва да излиза от 1864 г.

В продължение на десетилетия д-р Алберт Лонг остава тясно свързан с българската народна съдба, като участва активно в подкрепа на младото българско поколение, готово да се бори за духовна и политическа свобода, и особено с незаменимия си принос в разпространението на истината в европейски и световен мащаб за българската народна трагедия след Априлското въстание от 1876 г.

Ненапразно още в онези драматични години директорът на Роберт колеж, д-р Джордж Уошбърн, пише за д-р Лонг: „Неговото влияние върху първите български ученици в Роберт колеж осигури притока на десетки талантливи българчета в колежа. Никой друг чужденец не е притежавал доверието и любовта на българите, както д-р Лонг“.

По това време мисионерите и евангелските общности както в Северна България, така и в Южна България и Македония непрекъснато се разрастват. През 1860 г. евангелските църкви в Турция надвишават 40 на брой. Докато в по-големите градове появата на протестантските мисионери се приема от родолюбивите българи като възможност за реална помощ и подкрепа в борбата за духовно и политическо освобождение, то в малките селища отделни Фанатици, подстрекавани от гъркомани се отнасят в нередки случаи с мисионерите като с нежелани натрапници. Понятието „протестантин“ получава понякога ругателен смисъл. Въпреки това, въпреки активизиране дейността на гъркомански среди, на някои енорийски православни и католически свещеници, които са започнали пропагандната си дейност далеч преди протестантските мисионери, в страната все по-често се създават евангелски групи и общности. Забележително е, че към протестантството се присъединяват дори православни монаси и свещеници, все хора с подчертано либерални и родолюбиви възгледи. Такъв е и рилският монах Полиевкт, по-късно ревностен евангелист Петър Вежинов, който измисля онази възбудила целия народ формула, отговаряща на думите „Туркия ке падне“, чийто енигматичен цифров сбор определя годината 1876 за спасителен край на робството.

Извънредно благотворна роля за разпалване на патриотичните чувства всред българското население са играли пътуващите протестантски книжари. Така известният евангелист книжар Петър Мусевич — Бориков описва пътешествията си из Южна България и Македония в разстояние на дълги дни и седмици, през които преживява тежки изпитания, но и пробужда душите на много българи, обезличени дотогава в мрака на робството. След дълги скитания из планинските хребети и речни долини неговият спътник, споменатият вече Уилям Мериам, заминава с жена си (май 1862 г.) за Цариград на годишна конференция. На връщане към Пловдив Мериам е нападнат от турски разбойници и убит между Харманли и Узунджово. Бременната му жена, потресена от злокобната драма, разиграла се пред очите й, ражда мъртво дете и сама умира. Признателните българи са запазили с почит надгробна плоча на това мисионерско семейство в двора на Евангелската църква в Пловдив.

Спомените на мис Стоун за първите недружелюбни към нея прояви в Хасково, събитията в Кричим, Скопие, Кукуш, Драма срещу протестантските мисионери, убийството в Кричим на Г. Угринов и сина му, опитите за убийство на други евангелисти, показват съвсем ясно невероятните трудности и заплахи, които е трябвало да преодоляват първите проповедници на евангелизма у нас.

Въпреки това мисионерите, техните проповеди и особено техните училища са били благодатно лоно за разпалване на българската свободолюбива идея. Андрей Цанов, който е бил ученик от първия випуск на откритото през 1865 г. в Пловдив Американско училище пише в спомените си: „Училището ни беше огнище, откъдето се разгаряше народният дух и политическата свобода. В него дохождаха младежи от народното класно училище, та разисквахме върху обществени въпроси. Пеехме народни песни като «Вятър ечи, Балкан стене», «Стани, Стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди» и др. Всички знаехме, че това чуждестранно училище е безопасно от погледите на турците място за нашите български изяви“.

Един от първите евангелисти в Пазарджик Стоян Ангелов, наричан „Червен Стоян“, е притежавал хан в града, където са намирали подслон комитски дейци. Самият Васил Левски, а по-късно и Бенковски са отсядали и са провеждали комитетски събрания в хана на Червен Стоян. По това време на усилено изграждане на Вътрешната революционна организация се увеличават подчертано и протестантските книжари, които са пътували по села и градове да разнасят Библията и друга духовна и светска книжнина. Те именно са били използвани нерядко като куриери за пренасяне на писма и нелегални възвания около подготовката на Априлското въстание. Всички протестантски книжари са били снабдени с открити листове, затова са могли да се движат необезпокоявани от властите. Книжарите Велико Петранов от Панагюрище, Н. Кочев и Н. Бояджиев от пазарджишките села са били в постоянна обиколка из цяла Тракия. Благо Сарандов се е движел по долината на Места, Петър Мусевич — из цяла Македония. Още в самото начало на комитетската дейност в Панагюрския революционен окръг Бенковски използва пътуващия протестантски книжар Иван Нейков да разнася нелегални писма по територията на окръга. Заподозрян в подобна дейност, протестантският книжар Васил Караиванов е бил арестуван и затворен в Чирпан и е бил освободен само благодарение на енергичната намеса на д-р Яков Кларк.

В избухналото преждевременно Априлско въстание взимат участие немалко протестанти. Доста от тях са в непосредственото обкръжение на Бенковски, Волов и другите апостоли. Някои протестанти се присъединяват в хода на самото въстание. Така според Димитър Страшимиров към четата на Бенковски са се присъединили към 60 души от с. Церово, Пазарджишко, под водителството на Цвятко Бръшков. Тогава Церово е брояло 120 къщи, от които 15 са били на българи-протестанти. Били съставени два списъчни протокола, по-големият за православните, а по-малкият — за протестантите. Предводители на последните били К. Телийски и Никола Кочов. От същото село бил и Иван Чеширов, един от десетниците на Хвърковатата чета. Народната памет ни е оставила като активни участници във въстанието и двама известни протестанти от Панагюрище. Първият е Стефан Балабанов, който е осигурявал шиенето на дрехи за въстаниците, а вторият — Рад Минев — е един от най-опитните оръженосци на въстаналия град.

Протестанти са участвали и в дейността на почти всички революционни окръзи. Особено драматична е участта на евангелиста Стоил Финджиков, майстор на черешовите топчета, превърнал се в символ на въстанието. Като юноша Стоил работил в един „военен двор“ в Цариград и усвоил подробности от производството на огнестрелни оръдия. В навечерието и в хода на въстанието, по внушения на Волов и Бенковски, Стоил Финджиков приготвил и усъвършенствал няколко от тези примитивни топове. Последният „черешов топ“ той използвал срещу настъпващите турци под връх „Каменица“. Под напора на настъпващия башибозук един по един защитниците се разбягали, а някои загинали в боя. Останал сам Финджиков изстрелял последния „топуз“, с който разполагал, и след това поел тичешком през храсталаците към Панагюрище. Успял да се скрие във високия пелин на собствения си двор и останал там три дни. На четвъртия ден домашните му го извадили полумъртъв, цял покрит с гъсеници. По това време на тавана на къщата му се криели спасили се българи. Имало и деца, които от глад и от страх приплаквали непрекъснато. Именно тогава настъпила и най-голямата трагедия в живота на Стоил Финджиков. За да не бъдат открити от плача на децата, хората тихомълком нощем удушавали някои от най-малките. Между тях било и детето на Финджиков. Жената на Стоил Финджиков била между скритите на тавана. Тя била потресена от случилото се, заболяла психически и не се оправила до смъртта си.

Активно участие в Априлското въстание взима и евангелистът Петър Дончев от Панагюрище. Той е използван като доверен куриер между околните селища в разгара на самото въстание, както от Бенковски, така и от Волов. „Петраки“, както са го наричали въстаниците, е показал невероятна съобразителност, смелост и себепожертвувателност. След въстанието той заминава за САЩ, където следва богословски факултет и се завръща в България като пастор в Чирпан. До края на живота си обаче остава пламенен родолюбец и народен подвижник. Той е отклонявал всякакви предлагани възхвали и награди след освобождението с простите думи, че „това, що е сторил, направил го е за Бога и за Отечеството“.

Можем да споменем още не един пряк участник във въстанието, но време е да преминем към най-съществената част от влиянието на протестантските мисионери за политическото освобождение на България — привличане вниманието на Европа върху ужасите при потушаване на въстанието и създаване на реални условия за освобождението на народа ни.

Добре известно е, че официалните институции в Петербург и Виена веднага след първите ужасяващи сведения за кръвопролитията в България дават тихомълком инструкции до своите дипломатически представители да запазят сдържаност по повод зверствата в България, защото противното поведение можело да доведе до нарастване на напрежението и дори до война. Ситуация, абсолютно нежелателна за Русия в този момент.

С една дума официалната дипломация се стремяла да потули в сянка точно онова, в което апостолите от Априлското въстание са виждали единствената реална възможност за освобождението на България — в разтърсената от зверствата съвест на Европа.

В началните дни от лятото на 1876 г. такава възможност за премълчаване на кървавата саможертва на народа ни е била напълно реална. По този начин основната идея на революционното ни движение и жертвата на десетки хиляди българи е щяла безславно, безшумно и безрезултатно да потъне в сянката на историята.

Тъкмо тогава българи от Пазарджик и Пловдив успяват тайно да изпратят първите точни и подробни описания на случилото се във въстаналите области до протестантските мисионери в Цариград. Един решителен човек — свещеник Тилев от Пазарджик — пръв описва кланетата, пожарите, бесилките, масовото избиване на беззащитни хора, целия ужас, в който народът ни в засегнатите области се е намирал в този момент. Той поверява пакета с написаното на хърватина Илич, завеждащ австрийската поща в Пловдив, с молба да го препрати до своя приятел в Цариград, който пък да го предаде „на ръка“ на д-р Алберт Лонг. Първото описание е последвано от второ, трето. Появяват се сведения и описания и от други източници. Иван Ев. Гешов от Пловдив също изпратил писмо чрез Андрей Цанов до д-р Лонг, в което между другото пише: „Множество села в Пазарджишко са в пламъци и народът се изтребва. Няма ли за него някаква помощ и защита отнякъде?“.

Д-р Лонг с помощта на Андрей Цанов превежда писмата на английски и се съветва с д-р Джордж Уошбърн, директор на Роберт колеж. Двамата решават д-р Лонг да систематизира поразяващите материали, които пристигали, а д-р Уошбърн да ги направи достояние на английски и американски авторитети в турската столица. Така сведенията стигат и до Едуин Пиърс, английски адвокат и кореспондент на „Дейли нюз“, който изпраща първите потресаващи известия. В Лондонската редакция дори не повярвали на чудовищните описания и поискали лично телеграфно потвърждение от Пиърс. Едва тогава, на 23 юни 1876 г., „Дейли нюз“ помества първите ужасяващи сведения за трагедията на българския народ.

Д-р Лонг и д-р Уошбърн отнесли въпроса до английския посланик Хенри Елиот и американския пълномощен министър Хорас Мейнард. Елиот заявил, че въпросът трябва да се проучи и провери, преди да се приема „на сериозно“. Това не отчаяло двамата мисионери. Те изпращат втора своя, още по-подробна, публикация в „Дейли нюз“, в която настояват Англия да се намеси в драмата на един християнски народ. Постепенно правителството на Дизраели-Биконсфилд е притиснато до стената и премиерът е принуден да се измъкне с изказването си в парламента, че „всички тези шумотевици са приказки от кафене“. Това именно дава и началото на остра фаза в развоя на процеса.

Появяват се нови и нови дописки в „Дейли нюз“, както и във все повече английски и европейски вестници. „Дейли мейл“ изпраща намиращия се по това време в Лондон известен американски журналист Джанюариъс Макгахан да види на самото място зверствата и да представи своите впечатления. Премиерът Дизраели нарежда от своя страна „спешна проверка“ от английското посолство в Цариград. Посланикът обаче натоварва с тази задача най-младия член на посолството Уолтър Беринг и неговия тъст Фр. Гварачино — ливантиец, пенсиониран английски консул и крупен длъжник на турската държава.

За американските мисионери е било ясно, че такъв ход има за цел да прикрие истината по кървавата разправа с един народ. Затова те отиват незабавно отново при американския пълномощен министър Мейнард и настояват първият секретар и генерален консул на САЩ в Цариград, току-що пристигналият в турската столица, Юджин Скайлер да се отправи към опожарените и окървавени области на България. Това е било необходимо и поради опасенията, че турското правителство няма да разреши на пътуващия вече към Цариград Ъ да изпълни мисията си.

Пълномощният министър Мейнард изразил дълбокото си съжаление за съдбата на българския народ, но обяснил, че неговите задължения и права в Цариград не включват намеса в политическия живот на страната и имат за цел само и единствено „разширяване на търговските връзки“. Според Мейнард единствена от великите сили, която можела да окаже влияние върху Турция била Англия. Отчаян, д-р Уошбърн кабинета и заявява твърдо на пълномощния министър: „Отивам право на телеграфа, за да предам на президента на САЩ, че неговият представител в Турция отказва да вдигне и пръст за спасението на цял народ нещастни християни. И ще предам същото на американската преса“. Това принуждава пълномощния министър да помоли Уошбърн да се върне в кабинета му. Сега вече и с помощта на пристигналия д-р Лонг се изработва един „ловък ход“. Юджин Скайлер ще отиде в Одрин и вилаета „за да издири и назначи подходящо лице за кореспондент по търговските въпроси“.

Така делото е подготвено и с пристигането на Макгахан двамата американци, владеещи руски език, придружени от Петър Димитров, възпитаник на Роберт колеж и секретар на в-к „Зорница“, се отправят към опожарената и окървавена земя на България. По-късно към тях ще се присъедини и руският консул в Одрин княз Цертелев.

Междувременно д-р Яков Кларк от Пловдив е първият чужденец, който непосредствено след клането посещава Батак, придружен от пастор Никола Бояджиев от Панагюрище. Сред страшната картина и ужасяваща смрад те поставили в куфара си няколко глави на деца и на жени с дългите им коси, още запазени на плитки, и ги отнасят в Пловдив. Това било веществено доказателство за някои невярващи чужденци, повлияни от официалните среди, че това са „комити“, които турците за запазване на реда трябвало да унищожат. Д-р Кларк посетил някои от консулите в града и започнал да изважда една по една главите, казвайки: „Това комита ли е, а това комита ли е?“.

Съдбоносната за България обиколка на Юджин Скайлер и Макгахан из Южна България започва на 23 юли и продължава дълги седмици наред. В началото Скайлер обявява своето пътуване като „лична инициатива“. Натрупването обаче на все повече потресаващи факти, засилването на интереса не само в Европа, но и в Америка от трагедията на българския народ, дават възможност както на Скайлер, така и на пълномощния министър Мейнард да обявят и обиколката, и изготвения след това обективен доклад за „официална изява“. Чашата на възмущението в Европа е преляла и е съвсем ненужно да се прикрива мисията с „търсене на търговски посредник“. Колкото до Макгахан, той залива почти ежедневно страниците на „Дейли нюз“ с грозната картина на кървавото унищожение на българското население. Обстоятелство, което с всеки изминат ден повишава обществения протест в цяла Европа и преди всичко в Англия.

Кулминацията от дейността на Скайлер и Макгахан настъпва с впечатленията им от почти изцяло избития и опожарен Батак. Тук ги придружава и д-р Яков Кларк, което осигурява редовно изпращане на дописки до английския печат.

Двамата американци са снабдени вече с писмо от Високата порта, за да бъдат подпомагани и да им се даде съдействие от обърканите и разобличени на местопрестъпленията си турски власти. Керванът им потегля от Пещера, воден от две заптиета и един юзбашия, отлично въоръжени. Следват ги Скайлер, Макгахан и придружаващите ги. Най-отзад, намерени тук и там по пътищата, вървят стотина по чудо спасили се жени от Батак, които носили на ръце деца, а на гърба си тежки вързопи с покъщнина. Злокобно шествие, което в юлския пек мълчаливо изкачвало българската Голгота.

Няма да се спираме на обстойния официален доклад на Скайлер, нито на десетките писма-дописки на Макгахан. Те са много добре известни на българската общественост. Ще отбележа само по един пасаж от официалния доклад на Скайлер и от дописките на Макгахан, които са се препечатвали в десетки европейски списания. „На влизане в Батак — пише Ю. Скайлер — минахме покрай една яма, в която видяхме повече от сто глави, полуразложени, отсечени с брадва. Ако съди човек по черепите и косите, оплетени на плитки, може да се потвърди, че всички черепи бяха на жени. Многото кучета, които глождеха костите, като ни видяха, се разбягаха. По-нататък полето беше пълно със скелети и черепи“. За видяното пък в черковния двор на Батак Макгахан пише: „Това беше страшна гледка — гледка, от която косите на човека настръхват. В купчината от тела имаше и малки къдрави главици, смазани от тежки камъни; малки детски ръчички, прострени, като за помощ. Деца, които са умирали с писък, ужас и страх пред блясъка на ятаганите и окървавените ръце на палачите, които са ги държали и клали. Млади моми, които са измирали с ридания и молба за милост, майки, които са убивани, когато са отивали да закрият с телата си рожбите си. Всички те лежат сега на купове всред едно вонящо блато“.

Няма никакво съмнение, че най-силната дописка на Макгахан е писмото му от Пазарджик с дата 2 август 1876 г. То се превръща във взрив, след който Европа повече не може да остане спокойна. Един от биографите на журналиста с право го нарича „писмо, което предизвика руско-турската война“.

В тези дни Англия, а постепенно и цяла Европа са настръхнали от ужаса на човешкото изтребление. Един от най-известните английски военни кореспонденти, Арчибалд Фарос, пише: „Макгахан извърши блестящо мисията си по разкриване на турските свирепости в България през 1876 г. Не познавам нищо друго в журналистиката, което да превъзхожда по език, патос и пламтящо негодувание, което да минава спонтанно от сърце в сърце. Неговият зов възбуди Уилям Гладстон до един конвулсивен пароксизъм на отвращение от варварствата. Те възбудиха Англия в глъбините на народната душа. Виждаха се хора, пътуващи по железниците, които четяха тия кореспонденции с пламнали лица и сълзи на очите“.

При тази разпалваща се от напрежение и отвращение към турските жестокости обстановка в Англия и Европа лидерът на Либералната партия в Англия, Уилям Гладстон, се обяви енергично и безкомпромисно против кървавите турски безчинства в България и за осигуряване на свободно развитие на българския народ чрез намеса на европейските сили и преди всичко на Англия. Най-острата част на протеста му е срещу английското правителство на торите, допуснало и останало безчувствено по време на трагедията на един народ. Поставил си за цел да дискредитира и свали на изборите правителството на Дизраели-Биконсфилд, Гладстон насочва умело общественото мнение за свикване на международна конференция на великите сили за решаване автономията и свободата на България. Така „Българската агитация“ на Уилям Гладстон започва като истинска нарастваща вълна да обхваща и залива цяла Англия. На 6 септември 1876 г. Гладстон издава и пуска в разпространение брошурите си „Ужасите в България“ и „Уроци по клане“ — в непознат дотогава тираж от 40 000 хиляди екземпляра. В нестихващите през цялото лято събрания и митинги на хиляди протестиращи хора Гладстон предчувства както изборната си победа, така и благоприятната развръзка за изстрадалия български народ.

Дори най-влиятелният политик на континента по това време, германският канцлер Ото Бисмарк, заявява: „След жестокостите на турците по потушаване на Априлското въстание за Турция няма повече място в Европа“.

Увлечени от потока на широко негодувание, обществени групи и бележити личности от Русия, Франция, Италия, Чехия довеждат обстановката до благоприятно за народа ни развитие. Правителството на Дизраели, оказало се безсилно да се противопостави на всеобщото негодувание, в началото на есента дава съгласие да се свика Международна посланическа конференция на великите сили в Цариград за решаване съдбата на окървавена и изстрадала България.

Знаем много добре, че именно такава реакция на Европа е била не само в основите на политическата стратегия на вътрешната революционна организация на Апостола, но и на целия Гюргевски революционен комитет и вдъхновителите на Априлското въстание — освобождаване на целокупна България със собствена кръв при признаване от всички велики сили на Европа.

През целия този драматичен период д-р Алберт Лонг, макар и останал в Цариград, продължава, буквално казано, денонощната си дейност в помощ на народа ни. Дори тогава, когато в края на 1876 и началото на 1877 г. определени фактори и сили провалят делото на Цариградската конференция на великите сили, постигнали съгласие по автономията на България в рамките на цялата й етническа територия, д-р Лонг не загубва самообладание и продължава с всички средства и по всички направления да търси изход от положението. Ненапразно Джордж Уошбърн пише за него: „Основен факт е, че ако и д-р Лонг да се държеше скромно назад, той беше центърът на всичко, което се извършва в Цариград за България по време на кланетата и тежките изпитания за българите по извоюването на свободата“.

Тук трябва да добавим и един отминал в забвение факт, който има съществено значение върху хода на международната реакция по това време. В началото на май 1876 г., дни след започване на Априлското въстание, една спасена от отвличане (с цел потурчване) българска девойка в Солун, Стефана Ланскова, е била скрита в дома на американския консул в Солун, Хаджи Лазаров (български евангелист от Воден, приел американско гражданство и служба). По този повод около Роберт колеж в Цариград избухват бурни вълнения на фанатични турски тълпи. На 6 май 1876 г. мюсюлмански фанатици убиват в Солун френския и германския консули (Мулен и Абот). Американският консул, главна цел на покушенията, по чудо си спасява живота. Вълненията край Роберт колеж се засилват още повече. Това принуждава посланик Мейнард да помоли за помощ президента Грант. Информиран и от предишни секретни донесения, президентът не се поколебава да изпрати в Мраморно море американска морска ескадра, която да респектира както турските фанатизирани тълпи пред Роберт колеж, така и разположилата се при устието на Босфора английска морска ескадра. Именно при такава обстановка се осъществяват мащабните прояви на американските мисионери, журналисти и дипломати през лятото на 1876 г.

Пак по това време в България се появява и лейди Емили Странгфорд, вдовицата на благородния приятел на българския народ и председател на Кралското азиатско дружество, лорд Странгфорд. Още в ранното лято на 1876 г. лейди Странгфорд издава и разпространява в Англия призив за събиране помощи за пострадалите от Априлското въстание. Само за първите седмици на акцията са събрани 29 000 английски лири, които по-късно непрекъснато се увеличават. Лейди Странгфорд пристига в България и при изключително тежки условия успява да обиколи 59 от пострадалите селища. Главните й усилия обаче се съсредоточават в Батак, където открива болница с пет клона в пет други населени места. Болницата се обслужва от 4 лекари и 6 милосърдни сестри, доброволци, дошли заедно с нея. Присъствието й в Батак гарантира сигурността на останалите живи от населението и те се прибират един по един в унищоженото селище. Лейди Странгфорд помага на голяма част от тях да възстановят жилищата си със средства и материали. Ненапразно Йордан Венедиков пише в своята „История на въстанието в Батак“: „Лейди Странгфорд тури основите на новия Батак“.

Още в самото начало на престоя си в България Емили Странгфорд раздава на останалите без облекло, жилище и работа над 12 000 женски сукмана, 10 000 потури и панталони, толкова мъжки аби и палта, над 5 000 ямурлука, близо 1 500 завивки, пари за постройка на жилища, една мелница, 110 казана-дестилатори за производство на розово масло в Клисура и околните села, пет дъскорезници в Родопите и огромно количество храна от първа необходимост. Дотогава поробена, България не е познавала толкова голяма благотворителна акция, осъществена в такъв кратък срок.

Няколко месеца по-късно пастор Иван Тонджоров основава болница в Пловдив, която просъществува дълго, и която дава в първите месеци от съществуването си лечение и приют на българските комитетски дейци. Болницата функционира непрекъснато, макар и пастор Ив. Тонджоров да е арестуван и затворен като революционер в Еди куле в Солун. За революционна дейност са заточени и други български евангелисти в Диарбекир.

Покрай хилядите българи, загинали или заточени по време на въстанието и освободителната война, е имало и не малко българи евангелисти. Първият пастор на методистката църква в Ловеч, Найден Войнов, ръководител на младежката революционна организация, е бил убит в града от турците при отстъплението им. Жени евангелистки, бягащи от Меричлери, са били избити на площада в Стара Загора от нахлуващите в града войници на Сюлейман паша.

В този период протестантските мисионери развиват широка благотворителна дейност в помощ на пострадалото българско население. През лятото на 1876 г. д-р Яков Кларк получил значителна сума от Англия в размер на 16 000 турски лири, които веднага били раздадени на пострадалото българско население. На следващата зима се получават повече от 100 000 долара от Америка, с които са били подпомогнати 25 000 български семейства в Тракия, Родопите и Македония.

Както вече споменахме, в цяла Македония бродели мисионери, пастори, библейски книжари, които постепенно влизали във връзка е българските революционери от ВМОРО. Още по време на Априлското въстание известният евангелски книжар Петър Мусевич-Бориков от Гулийна баня, Разложко, обикалящ и познат в цяла Македония, е бил арестуван по подозрение в революционна дейност в Одринския затвор. По-късно, към края на 1876 г., той е осъден на смърт по бързата процедура и покачен на качето за обесване. Точно в този миг, за щастие, дошло и нареждането на Европейската комисия в Цариград за неговото освобождаваме.

В Солун д-р Хаус открива образцово земеделско и занаятчийско училище, в което сред многобройните му възпитаници има и изявили се по-късно революционни дейци от различни краища на Македония. Най-живо участие в народо-освободителното движение в Македония обаче вземат евангелистите от Разложко и преди всичко Банско, а след това от Кукушко и Битолско.

Не трябва да забравяме, че обичан учител в Банско през 1894 г. е бил Гоце Делчев. Ръководител на вътрешната революционна организация е Минчо Лазаров Тодев. Протестантският пастор Атанас Христов взема дейно участие в работата на организацията. Активни членове на революционната организация са и Иван Колчагов, цялата фамилия Колчагови, Благо Ушев, Андрей Петканчин, Иван Вапцаров. През май 1903 г. е бил избран за делегат на областния конгрес в Неврокопско Лазар Колчаков, които е трябвало да изработи подробности по дейността на революционната организация в предстоящото въстание. Заедно с него са били и Пейо Яворов, Иван Вапцаров, Радон Тодев и други. Натъкнала се на засада, делегацията води шестчасово сражение с турския аскер, без да даде жертва. В същия този ден, като свидна жертва в с. Баница, Серско падат убити Гоце Делчев и негови другари, отправили се откъм Серес към мястото на конгреса.

В ломовете на пастор Никола Фурнаджиев и пастор Костадин Граченов, както и в дома на Иван (Йонко) Вапцаров — (баща на поета Никола Вапцаров), са отсядали с чувство на доверие и сигурност революционери от всички краища на Македония. В революционната дейност са вземали участие и жените евангелистки от Банско — пренасяли са пушки, сухар, дрехи за въстаниците. Особено активна е била евангелистката Мария Проданичина, Мария Колчагова, които макар да имали синове в затвора, продължавали активната си комитска дейност. При съдействието на Мария Проданичина и Елена Пострумчевица е било спасено и занесено на безопасно място огромно количество четническо оръжие, заровено край Банско.

Активна революционна дейност в Банско развива и пастор Димитър Христов от Казанлък, участвал в шест сражения с турците и раняван неколкократно. Забележителен факт е, че знамето на Разложкия революционен комитет е изработено от учителките при местното протестантско основно училище.

През този период се разиграва и известната „Афера с мис Стоун“. По решение на революционното ръководство, в което участват и евангелисти, на 3 септември 1901 г. недалеч от Разлог са пленени и отвлечени Елън Стоун и Катерина Цилка, библейски работници, които се връщали от библейски курс в Банско. Мис Стоун е американска гражданка, а Цилка — съпруга на албански евангелист. Революционният комитет поисква веднага 110 000 долара (25 000 турски лири) от турското правителство, за да освободят отвлечените. Въпреки преговорите на американското правителство с Цариград, турската администрация не отпуска никакви средства за освобождаване на пленничките. Революционерите (групата на Яне Сандански и Христо Чернопеев) се отнасят добре с отвлечените жени, но пари за откуп, с които да закупят оръжие не идват. Положението през студените зимни месеци се усложнява, защото се оказва, че Катерина Цилка е в напреднала бременност и е принудена да ражда в скривалищата на комитите. Така пленничките от две стават три. Местенето от скривалище в скривалище, често отдалечени на десетки километри, става изключително трудно и рисковано. Това дава повод в Съединените щати да започне акция за събиране на средства и започване на по-интензивни преговори с революционерите. Накрая се стига до споразумение срещу сумата от 66 000 долара пленничките да бъдат освободени, което се осъществява на 28 февруари 1902 г. — т.е. шест месеца след отвличането им.

Сега обаче настъпва и най-интересното. Живяла половин година в скривалищата на комитите, видяла с очите си и разбрала със сърцето си трагедията на останалия под робство български народ в Македония, вместо да изрази протест и недоволство при обиколките си по всички краища на САЩ, Елън Стоун се превръща в защитница на съдбата и правата на българите в Македония. От тази своя благородна позиция тя не отстъпва до края на живота си през 1927 г.

В Илинденското въстание, което в Разложко започва по-късно (на Кръстовден), сраженията се водят по улиците на Разлог. Евангелският пастор Георги Кондов и видните протестанти, братята Иван и Петър Юрукови, Георги Трамбев, Аврам Рачев, участват в боя. Двамата братя Юрукови и Г. Трамбев са убити.

Изтезанията на българското население във въстаналите райони продължават и по-късно. Така на 22.IX.1905 г. аскер огражда Банско, обискират всички къщи, за да търсят четници и оръжие. Между другите арестувани българи са и евангелистите Никола Проданичин, (дядо на поета Н. Вапцаров), Борис Тодев и Милан Колчагов. Арестуваните са затворени в Разлог, а на 24 септември „на път за Серес“ ги разстрелват недалеч от Банско.

Български евангелисти в Македония участват в дейността на революционната организация през целия период до и през Балканската война. Когато българските войски навлизат в Разложко, пастор Георги Седлоев е със своя чета в околностите на Якоруда, готов да подпомогне освободителната българска войска. Пастор Костадин Граченов е арестуван от турската полиция в Елешница, но успява да избяга и въоръжен очаква българите войски.

В Българската армия и в Македоно-одринското опълчение участват немалко български евангелисти, някои от които загиват в най-жестоките сражения. През м. август 1913 г. д-р Яков Кларк, И. В. Берд и Р. Томпсън изпращат чрез английската и американската легации в София „меморандум“ до великите сили, в който аргументирано заявяват, че мнозинството от населението в Македония е българско и че Македония е неразделна част от България.

Когато през лятото на 1913 г. започва компания против България, дезинформираща световната общественост, че българските войски били извършили жестокости в Междусъюзническата война, големият американски филантроп и милионер Андрю Карнеги изпраща на свои разноски прочутата „Международна анкета“, която да провери фактите на място. Голяма помощ на комисията оказват протестантските мисионери, които преброждат цяла Македония и дават на анкетьорите многобройни и изключително ценни документи и сведения. Докладът на комисията „Карнеги“ доказва, че нечовешки жестокости са извършвани не от българите, а преди всичко от войските на неприятелите срещу българите.

През Световната война в редиците на българската армия участват воини евангелисти, някои от които военачалници от висш ранг. Като жертва за родината загиват много от тях, в това число показали изключителен героизъм офицери.

След установяването на сръбските войски във Вардарска Македония не малка част от протестантските мисионери там са били арестувани и хвърлени в затвора като „български агитатори“. Те са били освободени едва през 1917 г., благодарение на методистки мисионерски център в Белград.

За да не обявят САЩ война на България през 1918 г., голяма заслуга имат мисионерите Р. Маркъм и д-р Ед. Хаскел, които заминават за Америка и успяват да спрат представянето в Сената на решението за обявяване война на България.

На 20 декември 1918 г. мисионерите Л. Урдов, Л. Острандър и Х. Кинг изготвят меморандум до страните-победителки в Първата световна война, в който настояват България да бъде допусната да изкаже своите искания пред Мирната конференция в Париж. Голяма част от аргументите им са основани на прочутите „14 точки на президента Уилсън“, които ако са били взети предвид са щели да спасят много страдания на европейските народи и на света.

В този драматичен за България период не можем да подминем благородната дейност, която развиват в полза на България братята Ноел и Чарлс Бъкстон. Братята Бъкстон ревностно и аргументирано отстояват позициите на България — както казват те, „не защото сме българофили, а защото сме правдофили“. Защото като народ българите са жестоко и безотговорно онеправдани. Ноел и Чарлс Бъкстон са простреляни в Букурещ от противниците на България заради справедливата и благородна борба, която водят в името на истината и справедливостта.

В този дух не можем да пропуснем името и делото на Джеймс Дейвид Баучер, който повече от двадесет години живее и се бори за справедливата кауза на българския народ, за неговото национално обединение. След края на Първата световна война той продължава да защитава националните интереси на България и на всички международни конференции, свързани с подготовка на мирните договори. Не остава безучастен и пред конференцията за мир в Париж, където пророчески изобличава несправедливостите към България. Накрая той идва в София, в своята България, където приключва живота си на 30.XII.1920 г. и пожелава останките му да почиват в българска земя.

През 1917–1918 г. д-р Едуард Хаскел прави с жена си голяма обиколка на САЩ с цел изтъкване справедливата кауза на България. При тази обиколка, семейство Хаскел събира близо 6 000 000 лева. С тези средства Хаскел построява и обзавежда първия у нас народен университет в с. Пордим, Плевенско. Великолепно, обширно и модерно стопанство, което по-късно той оставя на държавата, като елитно земеделско училище. Всъщност справедливата мисия на Хаскел е една от немалкото благотворителни изяви на протестантски мисионери в полза на България след Първата световна война.

Има и още един момент в борбата на българския народ за освобождение и обединение, който не бива да подминем. Съгласно решенията на Парижката мирна конференция във втората половина на м. септември 1919 г., военна комисия от съглашенски офицери определя в Западните покрайнини новата граница между Сърбия и България. Американският и италианският представители, запознали се с положението на мястото, категорично застават на становището, че Цариброд и Босилеград, трябва да останат на българска територия. Картограф в американския състав е пастор от Бостонското библейско дружество. Своето становище американският представител донася телеграфически до Вашингтон. Аргументите на американския офицер разколебават и командващия комисията — френския полковник Ордион. Той предлага някои села, които предварително са определени да попаднат в сръбска територия, да останат в България. Между тях е и големият пазарен център Клисура. Не се допуска и разделяне чрез граничната линия на български села. Всичко това предстои да бъде обсъдено и прието като становище на комисията преди подписването на Ньойския договор (27.XI.1919 г.). Научили за тези подробности, сръбските войски нахлуват напълно незаконно в лишената от отбрана българска територия на 6 ноември 1919 г (двадесет дни преди подписване на мирния договор), и заграбват беззащитни български селища. Въпреки категоричния и гневен протест на американския офицер, те налагат по свое усмотрение една от най-несправедливите и жестоки граници в Европа.

Няма да се спирам на огромната подкрепа, която САЩ оказват през 1918 и 1919 г. в опит за установяване справедливи граници за България. На тази тема е посветен научният труд на Андрей Пантев „Позицията на САЩ при определяне границите на България през 1918–1919 г.“, преведен на английски и издаден от българо-американската фондация „Макгахан“.

Има и два въпроса, свързани с темата на доклада, които се нуждаят от изясняване. Първият от тях, с който често се спекулира, е: имало ли е преди акцията на протестантските мисионери, на Скайлер и Макгахан, официален протест от някоя от великите сили до турското правителство във връзка със зверствата по потушаване на Априлското въстание? Всички документи по този въпрос са достъпни и фактите могат да се изложат хронологично. Руското и австрийското външни министерства получават почти едновременно секретни донесения на своите представители в Турция за кървавата драма още към 10 май. На 13 май 1876 г. външният министър на Русия, княз Горчаков и на Австро-Унгария — граф Андраши пристигат в Берлин и изработват проект за т.нар. „Берлински меморандум“, с който трябва да протестират пред Турция за това, което се случва в опожарена България. Меморандумът обаче остава в „проектна фаза“ и не се прави нищо реално по дипломатически път. В следващите дни, при посещение в Берлин, император Александър II се среща с кайзера и обсъждат този въпрос. Руският цар дори използва пътуването си до Райхшад, за да се срещне с император Франц Йосиф. След интензивни обсъждания, необяснимо защо, се решава да се потърси съгласието на Англия по готвения демарш. На 19 май лорд Дерби от Лондон налага вето върху придвижването на Берлинския меморандум. На 30 май „новите османи“ на Мидхат паша свалят от престола Абдул Азис и на султанския трон за кратко се възкачва Мурад V. Въпреки тези благоприятни условия за дипломатически постъпки, такива не се осъществяват и през следващите дни на юни. Така че, първите, които протестират и правят достояние на Европа и света кървавата драма на българския народ, са протестантските мисионери, използвали факти и доказателства от „мястото на събитието“.

Вторият въпрос за изясняване в настоящия доклад се отнася до това — дали протестантските мисионери в Цариград и България, разширявайки изобличителната компания по турските зверства върху беззащитното българско население, са знаели, че по нареждане на президента на САЩ Грант в Мраморно море, при изхода на Босфора, е заела позиция американска военна ескадра. Въпреки привидно неутралната позиция на пълномощния министър Мейнард в началото на акцията, той изпраща неколкократно тревожни сведения за положението на християните и за мюсюлманските фанатични демонстрации пред Роберт колеж по повод укриването на българското момиче от Солун, Ланскова, в тома на американския консул. Още при първите секретни доклади на Мейнард президентът Грант нарежда в близост до устието на Босфора (където англичаните са разположили своя морска ескадра) да се съсредоточи американска морска ескадра, в почти равностоен състав с английската. Официално, чрез тази ескадра се цели да бъдат защитени при нужда американските граждани в турската столица.

Този факт обаче, както личи от всичко, не е влизал в съображение при енергичните постъпки на д-р Лонг и д-р Уошбърн, нито е бил известен на протестантските мисионери. Именно поради това двата факта трябва да се разгледат отделно и по справедливост да се даде необходимото признание за християнската, гражданска и човешка съвест на мисионерите, които осъществяват акцията си с лична отговорност, в защита на окървавена България.

Това в общи линии е приносът на протестантските мисионери за осъществяване политическото освобождение и обединение на българския народ. Това е част от нравствената доктрина на евангелистите, но и част от драматичната история на България.