Алекс Болдин
Рожден ден

Старецът лежеше на тротоара, досами оживената градска улица. По нея непрекъснато профучаваха автомобили, забързани в обедната горещина към изходната магистрала на областния град.

До падналия се бе спряло възрастно семейство. Мъжът ми бе някак познат, висок, едър, с оплешивяла глава. Жената бе ниска, държеше голяма червена кутия с шоколадови бонбони.

Наближих, спрях се, погледнах лежащия човек. Беше спокоен, с отворени очи, със светъл син поглед, загледан в лазура на обедното небе. Лицето му бе бледо, изпито, брадясало. Нямаше зъби, устните му, хлътнали навътре, мъмреха нещо тихичко и неразбираемо.

— Какво му е? — попитах жената.

— Не знаем. Говорехме, усмихваше се, беше весел. Искаше да ни черпи с шоколадови бонбони. Било му е рожден ден. И изведнъж… се олюля и падна. Не знаем какво му е. Току-що мъжът ми извика спешна помощ. Ще дойдат…

— Хайде да го вдигнем да седне. Да го пренесем хей там, на чисто, до магазина. Как ще се въргаля така в прахта?! — предложих на мъжа.

— Не бива да го пипаме. Може да е получил инсулт.

Погледнах пак стареца. Беше облечен бедно, с избеляло горнище на анцуг и прокъсани, замърсени дънкови панталони. Бяха му широки, защото бе много кльощав. На главата се крепеше светлосиня избеляла бейзболна шапка. Имаше вид на изпаднал в нищета пенсиониран треньор на футболен отбор.

— Дядо Георги, така му е името. Виждал съм го в стола на пенсионерите. Весел и кротък човечец е. Всички го знаят. Беше се запътил към стола. Искал да почерпи персонала и познати с бонбони. Нали му е рожден ден?…

— Дали има близки?

— Има дъщеря и зет. Живее на улица „Симеон“, хей там зад магистралата. Не зная обаче на кой номер. Там съм го виждал.

— Как можем да съобщим на близките му? Трябва да знаят какво се е случило с него. Нека го попитаме…

— Дядо Георги, как си?

— Кръвното… — едва промълви старецът.

— Свят ли ти се вие?

Кимна едва, после пак се загледа отново в синьото безоблачно небе.

— Имаш ли телефон у дома?

Старецът бавно вдигна ръка, опита се да бръкне в някакъв вътрешен джоб, но не успя. Ръката му падна отмаляла на плочките на тротоара.

— Имам, но нещо съм го загубил. Едно листче, хей тук беше…

— Ако сте сигурни, че го познават в стола, да ида да попитам за него. Може би му знаят адреса или телефона. Там всички столуващи би трябвало да ги водят на картон, с име и адрес. Столовата администрация е отвъд улицата. И там вероятно имат данни за него. Стойте до него, докато ида, а после пак ще позвъним на спешната помощ, че те са едни спешни, щом чуят за стар човек…

Забързах за стола. Беше на трийсетина метра от мястото на инцидента.

Влязох. Касиерката пишеше нещо и късаше купони за столуващите. Изчаках да свърши с една възрастна жена и я попитах за стареца.

— О-о-о, знаем го, бай Георги. Той пада често. И през зимата пак падна, и в стола падаше. Пада си човека, не може да пази равновесие. Зет му идва за него, даже му бяха забранили да излиза, но той не ги слуша. Излезе по града и падне. Инат човек е, не ги слуша.

— А имате ли някакъв негов адрес, телефон на близките?

— Не-е-е, нямаме такива неща.

— Че как да нямате?! Нали вписвате столуващите на картон? Би трябвало да имате поне минимална информация за тях.

— При мен нямам! Нищо не мога да Ви кажа!

— А дали в столовата администрация, дето е зад улицата, могат да ми дадат данни за него?

— Едва ли! И там нямат!

— Че каква е тая ваша административна организация бе, госпожо?

— Я, се дръпнете настрана! Не виждате ли, че работя! Не ми пречете! Като сте се загрижили за дядо Георги, идете и си го оправяйте! И се отдръпнете, че хората чакат за купони!

Излязох възмутен. Касиерката се бе изнервила. Какво ли бях направил толкоз? Само я бях попитал за падналия старец. Какви хора има само?… Сърцето им е от камък! Сякаш тая няма да остарява…

Излязох на улицата. Понечих да премина на отсрещния тротоар, където бе административната служба на социалния стол, когато откъм площада се зададе линейка на спешната помощ. Беше с пусната синя светлина. Бързаше.

Направих недвусмислен жест с ръка към мястото на инцидента и забързах натам.

Линейката ме изпревари, спря до тротоара. От нея излезе млад мъж в бяла престилка. Доближи стареца. Хвана му ръката и измери пулса. Шофьорът също излезе. После двамата хванаха падналия под мишници и леко и бързо го вдигнаха. Изправиха го на крака. А той, олекотял, пристъпи напред, после се олюля и спря.

Чудех се на тия медици. Как могат да изправят паднал човек, без да знаят състоянието му? Ами ако е получил инсулт? Трябваше да го положат на носилка. Поне така правеха в американските филми, но тук…

Доближих. Наведох се, вдигнах падналата шапка и му я нахлупих на главата. Той я намести с несигурна ръка и пое голямата кутия с шоколадови бонбони от жената. Понечи да я отвори и да ни почерпи, но медика го тласна навътре в линейката.

— Пак искаше да черпи. Нали му е рожден ден! — каза познатия. — Все пак ще го оправят, но не зная дали ще могат да разберат на кой да се обадят, за да си го приберат близките му. Там, в спешното, не им пука за такива неща. Свестяват човека и го изхвърлят обратно на улицата. А пък за възрастните въобще не им дреме. Такава им е системата.

— Системата? Кой я направи тая система бе, господине?

— Който и да я е направил, такава е и нямаш право да протестираш. Дано не стигаме скоро до неговото положение!

— Абе, защо ми се струва, че ви познавам отнякъде? — попитах.

— От пионерската организация в училище „Софроний Врачански“. Може и там да сме се срещали. А ако не сме, заповядайте на сбирката ни. След 20-ти май ще я правим в двора на училището.

— Благодаря, не съм учил там. Аз съм от тези, на които връзваха пионерските вратовръзки в училище „Иванчо Младенов“.

— Все тая! Вече се броим на пръсти. Нали и вие сте пенсионер като мен?

— Така е, и се радвам, че успях да я взема тая, мизерната… Някои въобще не стигнаха до пенсиониране. При тоя живот!… Сетих се къде съм Ви виждал. Не бяхте ли пазач в един завод? Ходих там, за да търся работа, а вие ми се скарахте, че идвам в неподходящ за директора момент.

— Може и да е така. Къде ли не съм бил пазач? Хвана се на едно място, карам два-три месеца и ме уволнят. Назначат по-млад и по-перспективен… Много обекти съм охранявал. Но да тръгваме. С жената сме се запътили към Кауфланд. Има агнешки главички на промоция и пресен лук по девет стотинки връзката. Вие няма ли да си вземете?

— Не-е-е, няма! Холестеролът ми е висок. Засега съм само на кафе. То ме крепи да не падна, като дядо Георги.

— Но нали след два дни е Гергьовден? Как ще я карате само на кафе?

— Е, има там малко копривена каша. Вчера я брах копривата и си я сготвих. Ако не сте пробвали, трябва да Ви кажа, че върви.

— Кое върви?

— Ами копривената каша с кафето. Само че трябва да ги поемате с интервал, че иначе ще вдигнете кръвното. Но в момента има един малък проблем с това кафе.

— Какъв?

— Аз го пия от кафе автомата до нас. Там е с десет стотинки по-евтино, отколкото в автоматите по центъра на града.

— Това ли е проблема?

— Не-е-е, друг е! Кафе автоматът е монтиран до погребалната агенция, която уреждаше погребението на майка ми. Почина преди една седмица, та сега не ми се минава оттам.

— Ех, наборе!…

— Не ми се минава и ще карам без кафе. Но сигурно има и други автомати с евтино кафе. Трябва да се разходя и да проверя, че ме е стегнало нещо в гърлото, та ще ме удуши. Трябва да намеря и да пийна едно кафе, че само то ме крепи… А на вас желая весело изкарване на Гергьовден, пък дано тоя дядо Георги се оправи, че след рождения му ден идва именния и пак трябва да черпи.

— Чул те Господ, наборе! Дано!