Робер Деснос
Гласът на Робер Деснос

Той е подобен на цвете и на въздушно течение

на сърце на вода с преминаващи сенки

на усмивка съзряна в онази среднощ вечно жива

моят глас е подобен на всичко на щастие и мъка

полунощ отминаваща която издига

своя торс над тополи и кули

призовавам ви всички изгубени из равнините

стари трупове млади отсечени дъбове

парцали които гният в земята

прането което край селските домове съхне

призовавам вихрушките и ураганите

тайфуни циклони и бури

вълните огромни

земетръсите

призовавам дима на вулканите и на цигарите

колелцата от дим на луксозните пури

призовавам любови и влюбени

призовавам и живи и мъртви

призовавам гробарите призовавам убийците

призовавам палачите зидарите и архитектите

убийците

призовавам плътта

призовавам онази която обичам

призовавам онази която обичам

призовавам онази която обичам

мрак полунощен милостиво разтваря криле от коприна

на леглото ми каца

тополи и кули се свеждат по моята воля

едните се срутват а другите рухват

изгубените в равнините

се намират щом мене намерят

старите мъртви възкръсват щом чуят гласа ми

млади отсечени дъбове се покриват с зелени листа

парцалите гниещи върху и вътре в земята

заплющяват щом чуят гласа ми знамената на бунта

прането което край селските домове съхне

облича прекрасни жени които аз не обичам

те идват към мене и ме обожават

вихрушки се вият с устата ми

ураганите зачервяват моите устни ако това е възможно

гърмят бури и гръмове долу в краката ми

а тайфуните рошат косата ми ако това е възможно

получавам омайни целувки от много циклони

вълните огромни умират в краката ми

земетръсите не ме и поклащат

но срутват по моята заповед всичко

димът на вулканите ме обвива със своята пара

а димът на цигари ме парфюмира

колелцата от пури увенчават моето чело

любовта толкоз дълго преследвана в мене се скрива

моя глас чуват всичките влюбени

и живи и мъртви пред мене се скланят и ме поздравяват

първите хладно вторите свойски

зарязват гробарите току-що изкопаните гробове

като казват че единствено аз заповядвам

на техните нощни деяния

убийците ме поздравяват

палачите зоват революцията

зоват моя глас

кълнат се в моето име

пилотите имат ориентир в очите ми

зидарите чувстват замайване като ме слушат

архитектите тръгват за далечна пустиня

убийците ме благославят

при зова ми потръпва плътта

само тази която обичам не чува гласа ми

само тази която обичам не чува гласа ми

само тази която обичам не чува гласа ми

 

(„Мрачините“, 1927)