Филип Супо
Вятърът ли? (Откъс)

Вятърът ли ненадейно ми донася тези новини

Там някъде сигнали викове

и после нищо

Нощ

Бушува вятърът и пее

повлякъл гръм и бавен прах

нещо размекнато

някакъв сблъсък то е леността

една медуза мъртва гние

и плюе розова воня

Изтласква вятърът нещастни сини лодки

и хладният му дим

разклаща бедните дървета

и прави облаците пияни

коси тревата

Знам той донася чак до мене

и тази уморена светлина и сенките окървавени

той кара да забие пак и моето сърце

като юмручен удар който чувам

как удря голата ми гръд

Галопът на коне от въздуха пияни

отваря пътя който води за нататък

в червената страна и тя е пламък

Париж който виждам обърна ли глава

ме тласка все напред

за да избягам от пожара който се разгаря

Улавям се за края на земята си

Краката си заравям в пясъка

последната ми спирка пясъкът

преди да стигна до морето тук пред мене

То ближе кротко моите крака като добро животно

а ще ме отнесе като парче дърво прогнило

Аз не се боря

чакам

го вятърът ме блъска

довява всичките си новини

и свири песните оттам далеч

и вика че зад мене

един цял град пламти и ден и нощ

и пее

като на второто пришествие

Аз рухвам с цялата си тежест

на тази топла пръст

и чувам всяка нейна дума

Вятърът е по-силен

и все пак търси съюзници

Той е по-силен

но търси за съюзници и минало и настояще

и той се втурва в ноздрите ми

и хвърля топка въздух в устата ми

която ме задушава и замайва

Единственото е сега — напред

една голяма крачка да направя

Пред мен е пътят

не мога да го сбъркам

Той е така широк че границите му не виждам

а само коловози подобни на следи от кораби

Този жив път се приближава

с езици и ръце

за да ви увери че всичко ще се уреди

и скоро

Този път син и резедав

отстъпва но напредва

Той няма край и скача мощно

А свири вятърът попътна песен

и шиба в гърба

и ни ослепява да не се боим

Аз се улавям в пясъка а той изтича между пръстите

да чуя за последен път

труса и виковете

които караха да се раздвижват ръцете и краката ми

и споменът за тях е толкоз силен

че искам да го чуя пак

и да го пипна

А той ми носи само част от този повей

от дишането на огромното животно

любимо

[…]

 

(„Бюл Бил Бул“, 1920–1930)