Кирил кожаря

Отдавна, много отдавна живял в град Киев княз. Край града имало змей. Всяка година киевци трябвало да му плащат данък: или млад момък, или девойка.

Дошло ред и князът да изпрати дъщеря си. Нямало що да се прави: изпращали гражданите — трябвало и князът да изпрати. И дал князът дъщеря си.

Девойката била толкова умна, толкова добра и толкова хубава, че не може ни в приказка да се разкаже, ни с перо да се опише.

Обикнал я змеят и не я погубил. Един ден тя го попитала:

— Има ли в света човек, който може да те надвие?

— Има — отговорил змеят, — той живее в Киев, край Днепър. Кога затропа към къщи, вдига прах до небесата, а когато отиде на Днепър да натапя биволски кожи (той е кожар), носи ги не по една, а по дванадесет наведнъж. Когато ги натръшка завързани една о друга в реката и аз се заловя за въжето — той не иска да знае! Само с една ръка и мене, и кожите като перушинка измъква! Тоя човек ми е уплашил окото!

— Как се казва тоя човек? — попитала девойката.

— Кирил Кожаря — отговорил змеят.

Замислила се девойката: как да съобщи за кожарина на баща си. Мислила, мислила, най-после се сетила за своето гълъбче, което била отхранила в бащината си къща. Сега само то било при нея. Тя написала писмо до баща си:

„Миличък татко, в Киев, край Днепър, имало един много силен човек на име Кирил. Кожар бил по занятие. Само той може да надвие змея и да ме отърве от тежката неволя. Помолете го чрез стари хора дано се съгласи да се пребори със змея. Молете го, татко, и с думи, и с подаръци — дано го предумате. Додето съм жива, няма да забравя добрината му.“

Девойката превързала писмото под крилото на гълъбчето. Отворила прозореца и пуснала вярната птичка. Гълъбчето литнало в облаците и кацнало в бащините й двори. Братчетата и сестричетата на девойката видели гълъбчето и викнали зарадвани:

— Татко, татко, погледни! Долетя какиното гълъбче!

Зарадвал се князът, но после помислил, помислил и се натъжил: „Дали това чудовище не е погубило вече детето ми“ — рекъл си той.

Привикал гълъбчето и видял писмото под крилцето му. Прочел писмото и разбрал какво му пише девойката. Събрал своите съветници и ги попитал:

— Има ли в града такъв юначен човек на име Кирил Кожаря?

— Има — отговорили, — живее край Днепър.

— Какво да направим, та да го накараме да ни изслуша и да ни помогне да освободим моята дъщеря?

Съветвали се, каквото се съветвали. Изпратили най-старите хора да придумат Кожаря.

Сварили го край реката — стои гърбом към тях и държи въже с дванадесет кожи, потопени в реката. Като приближили пратениците, един от тях: „апчихи“ — кихнал зад гърба на юнака.

Трепнал Кожарина, изтървал въжето и реката отнесла кожите. Като се обърнал, старците се запокланяли: „Молим те, славни юнако, избави ни най-доброто и най-умното момиче на града. Само ти можеш да надделееш силата на змея. Князът те моли…“ А юнакът нито ги гледа, нито слуша: ядосал се, че зарад тях дванадесет кожи изгубил.

Те пак го придумвали, пак го молили, на колене паднали… Не иска да чуе! Молили, молили, па си отишли с наведени глави.

Какво да направят? Тъгува князът. Замислени ходят старите съветници.

— А не ще ли е добре да отидат млади хора при юнака?

Отишли най-младите. И те нищо не направили. Мълчи Кожаря, сумти, като че не говорят на него. Толкова много се ядосал за кожите!

Най-подире князът пратил малките деца. Като отишли те при юнака, като се замолили, като паднали на колене, като заплакали — не утраял Кожаря, разплакал се и той, па рекъл:

— Добре, добре. Зарад вас ще избавя града от змея!

Отишъл юнакът при княза. Казал му:

— Дай ми дванадесет бъчви смола и дванадесет кола конопени влакна!

Омотал се той с коноп, осмолил се, дигнал великанския боздуган и отишъл при змея.

Викнал му змеят насреща:

— За какво идеш, човече? Да се биеш или милост да просиш?

— Да се бия с тебе, чудовище проклето!

И подхванали те така да се бият, че земята затрещяла под краката им.

Втурнал се змеят, захапал юнака, но къс смола останала в устата му. Пак се втурнал, пак захапал — конопено валмо запушило гърлото му. Замахал юнакът с боздугана, пухнал змея. Той потънал девет стъпки в земята! Пламнал огненият змей, ще изгори от напън. Затирил се да се поразхлади в реката. През това време юнакът пак се обвил с коноп и се напластил със смола.

Изскочил змеят от водата, полетял към юнака, а той — бух! — с боздугана по главата. Пак се хвърлил змеят, пак го бухнал с боздугана юнакът. И отново удрял, удрял! Пламнал като ковашко огнище змеят — гори, пъхти, удря с опашка — земята люлее!

Били се, били. Гледал от хълмовете народът и чакал със затаен дъх да види как ще завърши борбата! И изведнъж змеят — у-у-ух! — паднал, издъхнал, разтърсил земята.

Запляскал с ръце народът и завикал:

— Жив и здрав бъди ни, юнако прославен!

Така Кирил убил змея, освободил княгинята и я завел на баща й. Князът не знаел как да му се отблагодари.

Оттогава това място, гдето живеел Кирил, почнало да се казва Кожарско.