Иван Вазов
Замъкът на Заград

Въз скалата, над вълните

замък як, висок стоял,

и в този замък знаменити

някой големец живял.

 

А това било отколя,

в старо време, в други век…

Там трева расте на воля,

гущерът лежи на пек.

 

С мъка вече се познава

рухналия стари зид.

Пълна глухота, забрава

вей над замъка затрит.

 

Кой тук бил е? Воевода?

Лих болярин? Или княз?

Вид какъв имал? Порода?

Как се кичил той тогаз?

 

В свила ли е бил облечен,

бисери ли е носил,

и в живота си безпечен

как е спал и ял, и пил?

 

Тук преданьето немее —

големецът прах е гнил…

Се такъв си пак живее

оня, що е тук градил;

 

оня, що тоз замък стари

с труд и с кървав пот дигал,

за велможи и боляри

работил и гладувал —

 

и сега, като тогази —

на тегла, на нужди роб —

на, по зъбера там лази

под товара скъсан шоп!

 

Всичко в тоз свят гине: сила,

блясък, царският венец —

человешките теглила

не мрат: те са без конец!