Умни хора

Умни хора

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала в къщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. „Добре, че нямаше никой от нашите да ме види“, си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. „Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва.“ И му вързала гердана си.

Дошъл свекърът.

— Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?

— Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.

— Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. — Сложил му капата: — Ама да не кажеш! — рекъл и му завъртял с глава.

Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:

— Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! — и взела да се кръсти.

Разказали и на бабата.

— Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.

Дошъл синът и им се присмял:

— Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?

— Не, мъжо, — отговорила булката. — Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… — разказала му всичко.

— Господ да ви пази, — рекъл той и на тримата, — но не вярвам, да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя, какви хора живеят.

И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.

— Какво правите, братя?

— Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.

— Не може тъй, добри хора, — рекъл, и ги научил, как да си направят прозорци. Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.

— Чакай, приятелю, ще се убиеш! — извикал му пътникът и му показал, как да си обува сам гащите. По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него, какво да прави. От там отишъл в друго село. Стъмнявало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.

— Защо стоите още на пътя, — попитал ги, — нямате ли си къщна работа?

— Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем, кой на кого е.

А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл в къщи.

— Имало и по-диви от вас хора на света, — рекъл. — Живейте с тоз ум, както знайте.

Веднажъ, въ света недѣля, свекърътъ, свекървата и мѫжътъ на една булка отишли на черква, а снахата останала въ кѫщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрѣмка и тя заспала. Следъ малко се събудила и много се засрамила. „Добре, че нѣмаше никой отъ нашитѣ да ме види“, си рекла, но се сѣтила, че я видѣло кученцето. „Брей, това пукниче ще имъ каже! Чакай да му вържа герданче да не казва.“ И му вързала гердана си.

Дошълъ свекърътъ.

— Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето герданъ?

— Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седѣхъ до огъня, па бѣхъ позадрѣмала. А кучето бѣше при менъ. Рекохъ си, то ще каже, та му вързахъ герданче да не казва.

— Много добре си се сѣтила, дъще. Чакай пъкъ азъ да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. — Сложилъ му капата: — Ама да не кажешъ! — рекълъ и му завъртѣлъ съ глава.

Дошла свекървата и щомъ видѣла кучето, развикала се:

— Какво е това отъ васъ? Защо сте премѣнили кучето тъй? Герданъ, че още и капа! — и взела да се кръсти.

Разказали и на бабата.

— Добре, добре сте направили. Чакай пъкъ азъ да му сложа обици, да не каже на сина.

Дошълъ синътъ и имъ се присмѣлъ:

— Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кумъ?

— Не, мѫжо, — отговорила булката. — Нѣма да ходи на сватба, ами азъ като седѣхъ отзарана до огнището, па тъй и тъй… — разказала му всичко.

— Господь да ви пази, — рекълъ той и на тримата, — но не вѣрвамъ, да има толкова глупави хора като васъ по свѣта. Ще обиколя малко по други мѣста да видя, какви хора живѣятъ.

И тръгналъ. Въ едно село видѣлъ, че нѣколко души се качили на една кѫща и хвърлятъ керемидитѣ на земята.

— Какво правите, братя?

— Искаме да вкараме въ кѫщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покриемъ пакъ.

— Не може тъй, добри хора, — рекълъ, и ги научилъ, какъ да си направятъ прозорци. Отишълъ въ друго село. Единъ човѣкъ билъ се качилъ на една стрѣха, а долу другъ му държалъ гащитѣ, за да скочи въ тѣхъ.

— Чакай, приятелю, ще се убиешъ! — извикалъ му пѫтникътъ и му показалъ, какъ да си обува самъ гащитѣ. По-нататъкъ видѣль, че единъ човѣкъ се мѫчи да хвърля орѣхи на тавана съ вила: гребе, хвърля, а орѣхитѣ си стоятъ до единъ на двора. Показалъ и на него, какво да прави. Отъ тамъ отишълъ въ друго село. Стъмнявало се вече. Петь-шесть жени предѣли на пѫтя предъ една врата.

— Защо стоите още на пѫтя, — попиталъ ги, — нѣмате ли си кѫщна работа?

— Имаме работа, какъ да нѣмаме, брате. Мѫжетѣ и децата ни откога ни чакатъ, но не можемъ да станемъ: размѣсили сме си краката и не знаемъ, кой на кого е.

А той взелъ една тояга, па като ги ударилъ два-три пѫти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видѣлъ. Следъ туй си отишълъ въ кѫщи.

— Имало и по-диви отъ васъ хора на свѣта, — рекълъ. — Живѣйте съ тозъ умъ, както знайте.