Артър Конан Дойл
Номер 249

Едва ли някога ще е възможно точно и окончателно да се установи какво именно се случи между Едуард Белингъм и Уилям Монхауз Ли и кое толкова ужаси Аберкромб Смит. Наистина ние разполагаме с подробния и ясен разказ на самия Смит и някои неща се потвърждават от показанията на слугата Томас Стайлз и тези на преподобния Плъмптри Питърсън — член на съвета на най-стария колеж, а така също и на други лица, случайни свидетели на този или онзи епизод от веригата невероятни произшествия. Но в общи линии трябва да се доверим на разказа на Смит и повечето хора несъмнено ще решат, че по-скоро в разсъдъка на един човек, макар и външно напълно здрав, могат да протичат странни процеси и явления, отколкото да допуснат мисълта, че може да има нещо извън границите на нормалното в такъв прославен център на науката и просветата, какъвто е Оксфордският университет. Но като се има предвид колко тесни и капризни са границите на естественото, и че въпреки всичките научни светила те могат да бъдат определени само приблизително, както и че в тъмнината, толкова близка до тези граници, се крият неограничени възможности, остава да признаем, че само много безстрашен, уверен в себе си човек ще посмее да отрече вероятността на тези незнайни околни пътеки, по които е способен да броди човешкият дух.

В Оксфорд, в едното крило на колежа, което ние ще наричаме най-старото, има съвсем древна ъглова кула. Под бремето на годините масивната арка над входната врата видимо е поддала, а сивите скални късове, покрити с петна от лишеи, са гъсто обвити и свързани помежду си с бръшлянови клони — сякаш майката природа е решила да укрепи камъните в случай на вятър или лошо време. Зад вратата започва каменна вита стълба. Тя стига до две площадки, а третата е неин своеобразен завършек. Стъпалата й са изтъркани и нащърбени от краката на безброй поколения търсачи на знания. Животът като вода тече по стълбата надолу и точно като водата оставя вдлъбнатини по пътя си. От облечените в дълги мантии педанти от времето на Плантагенетите до вятърничавите младежи от по-късните епохи — колко пълнокръвна и силна е била тази млада струя в английския живот! И какво е останало от всичките тези надежди, стремежи, пламенни желания? Тук-там по надгробните плочи в старото гробище изтрит надпис и още може би шепа прах в полуизгнилия ковчег. Но е цяла безмълвната стълба и мрачната стара стена, на която все още могат да се различат преплитащи се линии на многобройни хералдични емблеми, като че ли на стената са се отпечатали гротескните сенки на отдавна минали дни.

През май 1884 година в кулата живееха трима младежи. Всеки от тях разполагаше с по две стаи — спалня и гостна, излизащи на площадките на старата стълба. На най-долния етаж в едната държаха въглища, а в другата живееше слугата Томас Стайлз, в чиито задължения влизаше да прислужва на тримата горни обитатели. Отляво и отдясно бяха аудиториите и кабинетите на професорите, така че живеещите в старата кула можеха да разчитат на известно уединение. Затова помещенията в кулата много се ценяха от най-усърдните студенти в горния курс. Такива бяха и тримата: Аберкромб Смит живееше най-горе, Едуард Белингъм под него, а Уилям Монхауз Ли долу.

Веднъж в 10 часа, в ясна пролетна вечер, Аберкромб Смит седеше в креслото с крака върху решетката на камината и пушеше лула. От другата страна на камината в също такова кресло и не по-малко удобно се беше разположил старият училищен приятел на Смит, Джефро Хейсти. Младежите бяха прекарали вечерта на реката и затова бяха спортно облечени. Освен това достатъчно беше да се вгледаш в живите им и енергични лица, за да разбереш, че двамата често излизат на чист въздух, че ги влече и занимава всичко, което е по силите на смели и силни хора. Хейсти в действителност бе първият гребец до кормилото в отбора на колежа, а Смит беше още по-силен. Той вече се беше потопил в сянката на приближаващите изпити и сега учеше усърдно, като отделяше за спорт едва няколко часа в седмицата, необходими за здравето. Камарата книги по медицина, разхвърляните по масата кости, мулажи^[1] и анатомични таблици обясняваха колко и какво точно учеше Смит, а висящите над камината учебни рапири и боксьорски ръкавици издаваха начина, по който Смит с помощта на Хейсти можеше най-ефективно да спортува дори в стаята си. Те бяха големи приятели, толкова големи, че сега седяха, потънали в такова блажено мълчание, което бе върхът на истинското им приятелство.

— Налей си уиски — каза най-сетне Аберкромб Смит, като духваше от време на време дим от лулата. — Шотландското е в гарафата, а в голямото шише е ирландското.

— Не, благодаря. Ще участвам в състезанията, а когато тренирам, не пия. А ти?

— Ден и нощ уча. Може да минем и без уиски. — Хейсти кимна и двамата се умълчаха.

— Между впрочем, Смит — след малко проговори Хейсти, — ти запозна ли се вече със съседите си?

— При среща си кимваме. И толкова.

— Хм. Според мен по-добре и с това да се ограничиш. Чувал съм това-онова за тях двамата. Не много, но и толкова стига. На твое място не бих тръгнал да се сближавам с тях. Вярно, за Монхауз Ли нищо лошо не може да се каже.

— Ти имаш предвид по-слабия?

— Именно. Той е истински джентълмен и свестен човек. Но запознавайки се с него, непременно ще се запознаеш и с Белингъм.

— Имаш предвид дебелака?

— Да, него. А с такъв субект аз не бих се запознал.

Аберкромб Смит вдигна вежди и погледна приятеля си.

— Че какво му има? — попита той. — Пие ли? Комарджия ли е? Нахалник ли е? Ти обикновено не си много взискателен.

— Веднага си личи, че не си се запознал с него, иначе не би питал. В него има нещо гнусно, змийско. Не мога да го понасям. Според мен се отдава на тайни пороци — зловещ човек. Макар че никак не е глупав. Казват, че в своята област няма равен на себе си — такъв познавач още не е имало в колежа.

— Медицина или класическа филология?

— Източни езици. В тая област е същински дявол. Чилингуърт го срещнал случайно на Нил при вторите подводни скали. Белингъм така говорел с арабите, като че ли е роден и израсъл сред тях. С коптите^[2] разговарял на коптски, с евреите — на староеврейски, с бедуините — на арабски и те били готови да целуват края на наметалото му. Там още се срещат старците отшелници — седят си на скалите и не могат да търпят чужденците. Но щом зърнат Белингъм — още не успял и две думи да каже, те веднага започват да се влачат по корем. Чилингуърт казва, че през целия си живот не е виждал такова нещо. Но Белингъм приемал всичко нормално, важно се разхождал сред тези бедняци и ги поучавал. Държанието му не е ли отвратително за студент от нашия колеж, а?

— Но защо каза, че не може, ако се запознаеш с Ли, да не се запознаеш с Белингъм?

— Белингъм е сгоден за Евелин — неговата сестра. Прекрасно момиче, Смит! Добре познавам цялото семейство. Яд ме е да гледам до нея това чудовище. Те винаги ми напомнят жаба и гълъбица.

Аберкромб Смит се усмихна и изтръска лулата на скарата на камината.

— Ех ти, старче, напълно се издаде. Какъв ужасен ревнивец си! Ти наистина само за това му се ядосваш.

— Прав си. Познавам я още от дете и ми е тъжно да гледам как рискува щастието си. А тя го рискува. Той изглежда отвратително. И е злобен и долен по характер. Помниш ли случилото се с Лонг Нортън?

— Не. Ти постоянно забравяш, че тук съм отскоро.

— Да, да, наистина. Това се случи миналата зима. И така, знаеш ли пътеката край рекичката? Вървели веднъж по нея неколцина студенти. Белингъм най-отпред, а срещу тях — старица, продавачка от пазара. Валял пороен дъжд, на тебе ти е ясно в какво се превръщат там полетата след такова време. Пътеката минавала между рекичката и грамадна локва, широка почти колкото реката. И тази свиня, продължавайки да върви по средата на пътечката, блъснал старицата в калта. Представяш ли си на какво е заприличала тя и целият й багаж. Ето такава мръсотия е извършил, и Лонг Нортън — човек, който рядко се сдържа, откровено му казал своето мнение. Дума по дума и всичко приключило така, че Нортън ударил с бастуна си Белингъм. Скандалът се оказа грандиозен и сега направо смях ме напушва, като гледам какви кръвожадни погледи хвърля Белингъм на Нортън, когато се срещнат. По дяволите, Смит, вече е почти единадесет.

— Не бързай. Изпуши още една лула.

— Не мога. Нали тренирам. Отдавна трябваше да съм заспал, а седя при теб и бърборя. Ако може, услужи ми с твоя череп. Моя го взе Уилямс за един месец. Ще взема и твоите ушни кости, ако на тебе естествено не са ти необходими. Много ти благодаря. Чанта няма да ми трябва, спокойно ще пренеса всичко на ръце. Лека нощ, сине мой, и не забравяй какво ти казах за съседа.

Когато Хейсти, държейки своята анатомическа придобивка, заслиза по витата стълба, Аберкромб Смит хвърли лулата в коша за хартия и премествайки стола по-близо до лампата, потъна в дебелия зелен том, украсен с огромни цветни схеми на тайнственото царство на нашите вътрешности, които всеки от нас напразно се опитва да ръководи. Независимо че е новак в Оксфорд, нашият студент не е вчерашен в медицината — вече четири години е учил в Глазгоу и Берлин и предстоящият изпит му обещаваше диплом на лекар.

Решителните устни, голямото чело, грубоватите черти на лицето говореха, че дори притежателят им да не е надарен с блестящи способности, неговата упоритост, търпение и издръжливост може би ще му позволят да затъмни къде-къде по-ярки таланти. Този, който е съумял да се утвърди сред шотландци и германци, не е толкова лесно да бъде провален. Добре проявил се в Глазгоу и Берлин, Смит реши с упорит труд да си създаде същата репутация и в Оксфорд.

Той чете почти час и стрелките на часовника, шумно тиктакащ на масичката в ъгъла, вече почти се събраха на дванайсет, когато до Смит внезапно долетя рязък, пронизващ звук, като че ли някой в момент на огромно вълнение, задъхвайки се, шумно поема въздух. Той отмести книгата и се ослуша. От двете страни и над него нямаше никой, а това означаваше, че попречилият му звук можеше да дойде само от долния съсед — от този самия, за когото така неласкаво се изказа Хейсти. За Смит този съсед беше само отпуснат, мълчалив човек с бледо лице — вярно, доста усърден: когато той самият гасеше лампата, от лампата на съседа все още падаше златист лъч светлина. Това, че и двамата до късно учеха, беше като че ли някаква безмълвна връзка помежду им. В дълбоката нощ, когато разсъмването наближаваше, Смит бе радостен да забележи, че наблизо някой също като него малко цени съня. И дори сега, мислейки за съседа си, той изпитваше добри чувства към него. Хейсти е добър човек, но грубичък, дебелокож, лишен от деликатност и въображение. Всяко отклонение от това, което за него е образец на мъжественост, го дразни. За Хейсти не съществуваха хора, които да не се вместват в нормите, приети в закритите учебни заведения. Както много здрави хора той беше склонен да вижда в телосложението на човека черти от неговия характер и да счита това, което всъщност просто е недостатъчно добро кръвообращение, за проява на лоши склонности. Смит, надарен с по-остър ум, знаеше тази особеност на своя приятел и си я спомни, когато се замисли за човека от долния етаж.

Странният звук не се повтори и Смит щеше отново да се хване за работа, когато в нощната тишина отекна дрезгав вик, по-точно вопъл, предсмъртен зов на изплашен, изгубил контрол над себе си човек. Смит скочи на крака и изпусна книгата. Не беше от страхливите, но този внезапен вик на ужас прозвуча така, че кръвта му застина в жилите и по гърба му полазиха тръпки. Викът прозвуча на такова място и в такъв час, че на ум му дойдоха хиляди най-невероятни предположения. Дали да се втурне надолу, или да почака? Като истински англичанин Смит не можеше да търпи да се намира в глупаво положение, а почти не познаваше съседа си и затова за него не беше толкова просто да се намеси в работите му. Но докато стоеше нерешително, обмисляйки как да постъпи, по стълбата се чуха забързани стъпки и Монхауз Ли по долно бельо, блед като платно, нахълта в стаята.

— Елате бързо долу! — задъхвайки се, извика той. — На Белингъм му е лошо.

Аберкромб Смит се втурна след Ли по стълбата в гостната, разположена под неговата, но въпреки че беше доста загрижен за случилото се, пристъпвайки прага, неволно и учудено огледа гостната. Такава стая досега не беше виждал — тя приличаше повече на музей. Стените и таванът бяха изцяло покрити със стотици различни чудесии от Египет и други източни страни. Високи недодялани фигури в ръцете с товар или оръжие изпълваха стаята, напомняйки безсмислен фриз. Над тях бяха разположени скулптури с глави на бик, щъркел, котка, бухал и сред тях увенчани със змии глави на владетели с бадемови очи, а също така странни, приличащи на скарабей^[3], божества, изрязани от небесносин египетски лапис^[4]. От всяка ниша, от всеки рафт гледаха Хор, Изида и Озирис, а под тавана, разтворил широко уста, висеше в двойна примка истинският син на стария Нил — грамадният крокодил.

В средата на тази необикновена стая имаше голяма квадратна маса, отрупана с хартии, стъкла и изсушени листа от красиво, приличащо на палма, растение. Всичко това беше преместено встрани накуп, за да се освободи място за дървения сандък на мумията, който бе отместен от стената — около него имаше празно пространство — и сложен на масата. Самата мумия — страшна, черна и изсъхнала, подобна на овъглена чвореста главня, беше извадена до половината от саркофага; ръка, напомняща птича лапа, лежеше на масата. Към сандъка беше прикрепен стар, пожълтял свитък папирус и пред всичко това в дървено кресло седеше собственикът на стаята. Главата му беше отметната, пълният с ужас поглед на широко отворените очи беше прикован във висящия под тавана крокодил. Сините дебели устни при всяко издишване шумно се издуваха напред.

— Боже мой! Той умира! — отчаяно извика Монхауз Ли.

Ли беше строен, красив младеж, тъмноок и мургав, повече приличащ на испанец, отколкото на англичанин, и присъщата му келтска живост рязко контрастираше със саксонската флегматичност на Аберкромб Смит.

— Според мен това е само припадък — каза студентът по медицина. — Помогнете ми. Хванете го за краката. Да го сложим на дивана. Можете ли да хвърлите на пода всички тези дяволски дървени парчетии? Ама че безредие! Сега ще му откопчаем яката, ще му дадем вода и ще се свести. С какво се е занимавал тук?

— Не знам. Чух вика му. Дотичах при него. Нали сме близки. Много любезно от ваша страна, че слязохте.

— Сърцето му бие. Все едно чуваш шум от кастанети — каза Смит, слагайки ръка на Белингъмовите гърди. — Мисля, че нещо го е изплашило до смърт. Плиснете го с вода. Ама и какво лице има!

И наистина, странното лице на Белингъм изглеждаше необичайно отблъскващо, тъй като цветът и чертите бяха съвършено неестествени. То беше бяло, но не с типичната за уплаха бледност, не, това беше абсолютно безкръвна белота — като корема на калкан. Това пълно лице като че ли преди е било още по-пълно — сега кожата му беше увиснала на гънки и беше покрито от гъста мрежа бръчки. Тъмната непокорна коса беше щръкнала, а дебелите набръчкани уши стърчаха. Светлите сиви очи бяха отворени, зениците разширени, а в застиналия поглед се четеше ужас. Смит гледаше и му се струваше, че никога досега на човешко лице не са изпъквали толкова ясно чертите на една порочна натура и той се отнесе по-сериозно към предупреждението, направено му преди час от Хейсти.

— Какво, по дяволите, е могло така да го изплаши? — попита той.

— Мумията.

— Мумията ли? Как така?

— Не знам. Тя е отвратителна и в нея има нещо ужасяващо. Поне да се беше разделил с нея. Вече втори път ме плаши. Миналата зима се случи същото. Аз го заварих в същото състояние — и тогава пред него стоеше този отвратителен екземпляр.

— Но за какво му е тази мумия?

— Знаете ли, той е човек с приумици. Това е неговата страст. От такива работи разбира повече от всички в Англия. По-добре е според мен да не знае толкова. Аха, май започва да идва на себе си.

По мъртвобледите страни на Белингъм бавно започна да избива червенина и клепачите му потръпнаха, както потръпва корабното платно при първия полъх на вятъра. Той стисна юмруци и ги отпусна, звучно през зъби вдиша въздух, след това рязко вдигна глава и вече съзнателно огледа стаята. Когато погледът му се спря върху мумията, скочи, сграбчи свитъка папирус, бутна го в кутията на масата, заключи я и като се олюляваше, се помъкна обратно към дивана.

— Какво е станало? Какво търсите тук?

— Ти викаше и вдигна голям шум — отговори Монхауз Ли. — Ако не беше дошъл нашият съсед отгоре, не знам сам как щях да се справя с теб.

— А, това е значи Аберкромб Смит! — каза Белингъм, гледайки Смит. — Много любезно, че дойдохте! Какъв глупак съм! Господи, какъв глупак.

Той закри с ръце лицето си и започна да се смее истерично.

— Хей! Престанете! — извика Смит, грубо друсайки Белингъм за рамото. — Нервите ви са съвсем разклатени. Трябва да сложите край на тези нощни развлечения с мумията, иначе съвсем ще полудеете. Вие и бездруго вече сте на границата.

— Интересно — започна Белингъм — дали вие на мое място бихте запазили такова хладнокръвие, ако…

— Какво?

— Така де, нищо. Просто е интересно ще можете ли да издържите сам с мумията цяла нощ, без да разстроите нервната си система. Но вие сте прав. Наистина в последно време подложих нервите си на прекалено тежки изпитания. Но сега вече всичко е наред. Само не си отивайте. Постойте тук няколко минути, докато съвсем дойда на себе си.

— В стаята е много задушно — забеляза Ли и разтваряйки прозореца, пусна свеж нощен въздух.

— Това е от смолата за балсамиране — каза Белингъм.

Той взе от масата едно от сухите листа и го подържа над лампата — листото запращя, издигна се гъст дим и остра люта миризма изпълни стаята.

— Това е свещено растение — растение на жреците — обясни Белингъм. — Вие, Смит, запознат ли сте поне малко с източните езици?

— Ни най-малко. Една дума не знам.

Като чу това, египтологът като че ли почувства облекчение.

— Между другото — продължи той, — след като вие дотичахте, колко време още бях в безсъзнание?

— Не много. Пет минути.

— Така си и мислех, че това състояние не може да продължи дълго — каза Белингъм с дълбока въздишка. — Какво странно явление е загубването на съзнание! Него не можеш да го измериш. Моите собствени усещания не могат да определят колко време е продължило: секунди или седмици. Да вземем например господина, който лежи на масата. Той е умрял в епохата на единадесетата династия, преди 40 века, но ако сега би могъл да проговори, ще ни каже, че е затворил очи само преди миг. Тази мумия, Смит, е необичайно хубава.

Смит се доближи до масата и хвърли професионален поглед върху тъмната сгърчена фигура. Чертите на лицето, дори и неприятно безцветни, бяха безупречни и две малки, напомнящи орехи очи все още се криеха в тъмните хлътнали места на очните вдлъбнатини. Покритата с петна кожа здраво бе опъната върху костите и разбърканите къдрици твърда черна коса падаха над ушите. Два остри като на плъх зъба бяха прехапали набръчканата долна устна. Мумията сякаш цялата се беше свила — ръцете бяха сгънати, главата бе издадена напред. Ужасната й фигура излъчваше скрита сила. Смит го побиха тръпки. Виждаха се тънките, като че ли покрити с пергамент ребра, хлътналият оловносив корем с дълг разрез — следа от балсамирането, а долните крайници бяха повити с груби жълти бинтове. Тук и там върху тялото и в сандъка имаше клонки миро и касия.

— Не знам как се казва — добави Белингъм, прокарвайки ръка по изсъхналата глава. — Разбирате ли, саркофагът с писмените знаци е изгубен. Номер 249 — това е цялата му сегашна титла. Вижте, той е отбелязан върху сандъка. С този номер беше и на публичния търг, където го купих.

— Навремето не е бил случаен човек — забеляза Аберкромб Смит.

— Бил е великан. Като мумия е 6 фута и 7 дюйма. Минавал е за великан: нали египтяните никога не са били особено високи. А опипайте тези големи възлести кости! С такъв човек по-добре да си нямаш работа.

— Възможно е точно тези ръце да са помагали за поставянето на камъни при изграждането на пирамидите — предположи Монхауз Ли, разглеждайки с отвращение сгърчените пръсти, подобни на ноктите на граблива птица.

— Едва ли — отговори Белингъм. — Потапяли са го в натриеви соли и много внимателно са се грижели за него. С простосмъртните зидари не са се отнасяли така. За тях обикновената сол или асфалтът са били достатъчни. Пресметнато е, че такова погребение в наши пари струва около 730 фунта стерлинги. Нашият приятел е принадлежал най-малкото към висшето общество. А как мислите, Смит, според вас какво означава този кратък надпис на стъпалото му?

— Аз вече ви казах, че не знам източни езици.

— А да, вярно! Според мен тук е написано името на този, който е балсамирал трупа. И вероятно е бил много добросъвестен майстор. Колко от това, което е създадено в наши дни, ще просъществува четири хиляди години.

Белингъм продължаваше да бърбори бързо и непринудено, но Аберкромб Смит добре виждаше, че страхът все още го владее. Ръцете на Белингъм трепереха, долната устна потръпваше и погледът му, където и да шареше, се насочваше към неговия зловещ компаньон. Но независимо от страха в тона и поведението на Белингъм прозираше тържество. Очите на египтолога бляскаха, той се разхождаше из стаята бодро и непринудено. Белингъм приличаше на човек, преминал през тежко изпитание, от което още не се е отърсил, но което му е помогнало да достигне поставената цел.

— Нима си тръгвате? — възкликна той, виждайки, че Смит става от дивана.

При мисълта, че ще остане сам, като че ли страхът отново го завладя и Белингъм протегна ръка, все едно че искаше да задържи Смит.

— Време ми е. Аз трябва още да поработя. Вие вече съвсем се съвзехте. Мисля, че с такава разклатена нервна система би било по-добре да изучавате нещо не толкова страшно.

— Обикновено не губя самообладание. И по-рано ми се е налагало да разповивам мумии.

— Предния път изгубихте съзнание — отбеляза Монхауз Ли.

— Да, вярно. Трябва да обърна внимание на нервите си — да започна да вземам лекарства или да се полекувам с електричество. Вие нали не си тръгвате, Ли?

— На вашите услуги съм, Нед.

— Тогава аз ще сляза у вас и ще се разположа на дивана. Лека нощ, Смит. Много съжалявам, че заради моята глупост се е наложило да ви обезпокоят.

Те се ръкуваха и качвайки се по изтритите стъпала на витата стълба, студентът по медицина чу, че вратата се заключи и неговите нови познати слязоха един етаж по-долу.

По такъв необичаен начин стана запознанството на Едуард Белингъм с Аберкромб Смит и което в последна сметка последният нямаше желание да поддържа. А Белингъм като че ли напротив, проявяваше симпатия към своя рязък съсед и я изразяваше по такъв начин, че на всичко това можеше да се сложи край само с откровена грубост. Той два пъти посети Смит, за да му благодари за оказаната помощ, а след това не един път минаваше при него, любезно предлагайки книги, вестници и много други неща, които могат да си поделят съседи ергени. Много скоро Смит забеляза, че Белингъм е изключително ерудиран човек, с добър вкус, доста много чете и има феноменална памет. А приятните маниери и обноски малко по-малко накараха Смит да свикне с отблъскващата му външност. За преуморения от лекции студент той се оказа прекрасен събеседник и не след дълго Смит откри, че вече очаква посещенията на съседа и той самият прави ответни визити.

Но макар Белингъм да беше несъмнено умен, студентът по медицина забелязваше у него нещо ненормално: понякога той произнасяше високопарни речи, които никак не подхождаха на обикновения му начин на живот.

— Колко е хубаво — възкликваше той — да чувстваш, че можеш да владееш силите на доброто и злото — да бъдеш ангел на милосърдието или демон на отмъщението.

А за Монхауз Ли той веднъж отбеляза:

— Ли е добър, честен, но няма истинско честолюбие. Той не е способен да стане другар на един предприемчив и смел човек. Не е способен да ми бъде достоен другар.

Изслушвайки подобни намеци и твърдения, флегматичният Смит, невъзмутимо изпускайки дим от лулата, само вдигаше вежди, поклащаше глава и му даваше прости медицински съвети — по-рано да си ляга да спи и по-често да е на чист въздух.

В последно време Белингъм придоби навик, който според Смит често е предвестник на умствено разстройство. Той като че ли през цялото време си говореше сам. Късно през нощта, когато Белингъм едва ли имаше гости, Смит чуваше отдолу тих глас. Сподавеният монолог понякога преминаваше в шепот, но в нощната тишина се чуваше много ясно.

Това мърморене отвличаше и дразнеше студента и той не един път изразяваше своето неудоволствие пред съседа си. При това обвинение Белингъм се изчервяваше и сърдито отричаше. Изобщо по този повод проявяваше много по-голямо безпокойство, отколкото би трябвало.

Ако у Смит се бяха появили съмнения, нямаше нужда да търси далече потвърждение за това, че слухът му не го лъже. Том Стайлз, сбръчкан старец, който, от незапомнени времена прислужваше на обитателите на кулата, беше не по-малко обезпокоен от това обстоятелство.

— Моля да ме извините, сър — започна той една сутрин, почиствайки горните стаи, — не ви ли се струва, че мистър Белингъм малко се е повредил?

— Повредил ли се е?

— Да, сър. Главата му се е повредила.

— Как ви хрумна това?

— Как да ви кажа, сър. Напоследък стана съвсем друг. Не е същият както преди, макар че никога не е бил джентълмен по мой вкус, както мистър Хейсти или вие, сър. Той до такава степен се встрасти да си говори сам, че направо страх да те хване. Това пречи и на вас. Не зная какво да мисля, сър.

— Струва ми се, че всичко това не трябва да ви засяга ни най-малко, Стайлз.

— Работата е там, че тук не съм външен човек, мистър Смит. Може би си позволявам повече, но по друг начин не мога. Понякога ми се струва, че на своите млади джентълмени аз съм и майка, и баща. Ако се случи да дойдат роднините, за всичко аз съм отговорен. А относно мистър Белингъм, сър, ето какво бих искал да знам: кой се разхожда в стаята му, когато него самият го няма вкъщи, а вратата отвън е заключена?

— Какво? Вие говорите безсмислици, Стайлз.

— Може и да са безсмислици, сър. Но не един път със собствените си уши чувам стъпки.

— Глупости, Стайлз.

— Както искате, сър. Ако ви потрябвам, позвънете.

Аберкромб Смит не отдаде значение на дърдоренето на стареца слуга, но след няколко дни се случи малко произшествие, което направи неприятно впечатление на Смит и му припомни думите на Стайлз.

Веднъж късно вечерта Белингъм посети Смит и го развличаше, разказвайки най-интересни неща за скалните гробници в Бени Хассин, в горен Египет, когато изведнъж Смит, притежаващ необикновено тънък слух, ясно дочу, че вратата на долния етаж се отваря.

— Някой влезе или излезе от вашата стая — забеляза той.

Белингъм скочи на крака и остана смутен само за секунда — той сякаш не повярва на Смит, но в същото време се изплаши.

— Сигурен съм, че заключих вратата. Наистина я заключих — запъвайки се, промърмори той. — Никой не може да я отвори.

— Но аз чувам, че някой се качва по стълбата — настоя Смит.

Белингъм забързано изскочи от стаята, тръшна силно вратата и се спусна надолу по стълбата. Смит чу, че по средата на пътя спря и като че ли зашепна нещо. След минута долу се трясна врата и ключът се превъртя в ключалката, а Белингъм отново се качи горе и влезе при Смит. Върху бледото му лице бяха избили капки пот.

— Всичко е наред — каза той, като се тръшна в креслото. — Глупавото куче отворило вратата. Не мога да си обясня как така съм забравил да я заключа.

— А, не знаех, че имате куче — произнесе Смит, гледайки втренчено в лицето своя развълнуван събеседник.

— Да, имам отскоро. Но трябва да се отърва от него. Прекалено много грижи ми създава.

— Да, разбира се, след като ви се налага да го държите заключено. Мислех, че е достатъчно само да затворите вратата, без да я заключвате.

— Не ми се иска старецът Стайлз, без да иска, да го пусне. Знаете ли, кучето е породисто и би било глупаво човек да се лиши от него просто така.

— Аз също обичам кучета — каза Смит, поглеждайки отстрани събеседника си все така проницателно, както преди. — Може би ще може да видя вашето куче?

— Естествено. Боя се само, че няма да е днес — предстои ми делова среща. Вашият часовник не е ли напред? Щом е така, вече съм закъснял с 15 минути. Надявам се, че ще ме извините.

Белингъм си взе шапката и бързо напусна стаята. Независимо от деловата среща Смит чу, че той се върна вкъщи и се заключи отвътре.

Този разговор остави у Смит неприятно чувство. Белингъм го лъжеше и го лъжеше така грубо, като че ли се намира в безизходно положение и въпреки всичко е длъжен да крие истината. Смит знаеше, че съседът няма никакво куче. Освен това, знаеше, че стъпките, чути по стълбата, не бяха на животно. В такъв случай, кой е бил? Старецът Стайлз твърдеше, че когато Белингъм не си е вкъщи, някой се разхожда в стаята му. Може би жена? Това беше най-вероятното. Ако за това разбере университетското началство, най-позорно ще изгонят Белингъм от университета. Значи неговата уплаха и лъжата му са предизвикани именно от това. Но все пак е невероятно студентът да крие в стаята си жена и да избегне незабавното разобличение. Обаче, както и да се обяснява това, все пак има нещо нередно. И заемайки се отново със своите книги, Смит твърдо реши: каквито и опити за сближаване да предприеме неговият сладкодумен и неприятен съсед, той решително ще ги отблъсква.

Но тази вечер на Смит не му беше съдено да поработи спокойно. Едва успя да си спомни къде точно го бяха прекъснали, по стълбата се чуха силни, уверени крачки — някой се качваше през три стъпала и в стаята влезе Хейсти. Той беше по анцуг.

— Все учиш! — възкликна той и се тръшна в своето любимо кресло. — Ех, много обичаш упорито и настойчиво да седиш над книгата. Ако стане земетресение и целият Оксфорд се срине, сигурен съм, ти преспокойно ще си седиш сред руините, заровил се в книги. Добре, няма да ти преча. Малко ще постоя и ще си тръгна.

— Какво ново? — попита Смит, слагайки тютюн в лулата.

— Нищо особено. Уилън, играейки в отбора на първокурсниците, постигна 70 срещу 11. Казват, че ще замести Бедикомб. Той съвсем издъхна. Някога здраво удряше топката, а сега може само да я хваща.

— Е, това не е съвсем вярно — откликна Смит така сериозно, както обикновено говорят за спорта университетските мъже, занимаващи се с наука.

— Много бързо се откъсва напред. А с удара закъснява. Да, всъщност ти чу ли за Нортън?

— Какво е станало?

— Нападнали го.

— Нима?

— Да. Тъкмо като завивал от Хай стрийт, на сто крачки от вратите на колежа.

— А кой?

— Тук е загадката. Би било по-точно, ако кажеш не „кой“, а „какво“. Нортън се кълне, че не е бил човек. И наистина, ако се съди от драскотините по гърлото, и аз съм готов да се съглася с него.

— Е кой тогава? Нима вече стигнахме до привидения?

И като изпусна дим от лулата, Аберкромб Смит изрази презрението си на учен.

— О не, още никой не е изказал такова предположение. По-скоро мисля, че ако неотдавна някой циркаджия е изгубил голяма маймуна и тя се е оказала в нашия край, съдебните заседатели биха обявили нея за виновна. Виждаш ли, Нортън всяка вечер е минавал по тоя път почти по едно и също време. На това място над тротоара ниско надвисват клоните на дървото — големия бряст, който расте в двора на Райни. Нортън смята, че тази твар го е нападнала именно от бряста. Но както и да е било, едва не са го удушили две ръце, по думите на Нортън силни и тънки като стоманен обръч. Той нищо не видял, освен тези дяволски ръце, които все по-здраво му стискали гърлото. Изкрещял с всичка сила, две деца дотичали при него и тази твар като котка се прехвърлила през оградата. Нортън така и не успял да я огледа. Това е било голямо преживяване за него. Като че ли е бил на курорт, му казах аз.

— Това по-скоро е крадец удушвач.

— Напълно възможно. Нортън не е съгласен с това, но казаното от него не трябва да се взема предвид. Този крадец има много дълги нокти и доста чевръсто е прескочил оградата. Твоят прекрасен съсед много би се зарадвал, ако разбере всичко това. Той има зъб на Нортън, а доколкото ми е известно, не забравя обидите толкова лесно. Но какво те разтревожи, старче?

— Нищо — кратко отговори Смит.

Той подскочи на стола и лицето му за миг придоби израза на човек, който внезапно е озарен от неприятно предположение.

— Имаш такъв вид, като че казаното от мен те накара да се досетиш за нещо. Между другото, след последното ми посещение при теб май си се запознал с господин Белингъм, не е ли така? Младият Монхауз Ли ми спомена нещо за това.

— Да, познаваме се малко. Той няколко пъти идва при мен.

— Е, достатъчно си голям, за да се грижиш сам за себе си. А общуването ти с него не смятам за подходящо, макар че той е доста умен. Но ти скоро сам ще се убедиш в това. Ли е добър и много свестен. До скоро виждане, старче. В сряда са надбягванията за ректорската награда, ще се състезавам с Мълинз, така че не забравяй да дойдеш. Напълно възможно е да не се видим до състезанията.

Невъзмутимият Смит отмести встрани лулата и отново упорито се зае с учебниците. Но скоро разбра, че въпреки волята си няма да може да се съсредоточи. Мислите му сами се насочваха към въпроса кой живее под него и към тайната, скрита в неговото жилище. После се прехвърли върху необичайното нападение, за което разказа Хейсти, и към обидата, затаена от Белингъм. Тези две обстоятелства упорито се кръстосваха в съзнанието на Смит, като че ли между тях съществуваше тясна вътрешна връзка. И все пак подозрението си оставаше смътно и неясно и трудно можеше да се представи с думи.

— Проклет да е! — възкликна Смит и хвърленият от него учебник по патология прелетя през цялата стая. — Провали ми всичките вечерни занимания. Дори само това е достатъчно, за да си нямам повече работа с него.

През следващите десет дни студентът по медицина беше до такава степен погълнат от учението, че нито видя, нито чу нещо за долните си съседи. В часовете, когато Белингъм обикновено го навестяваше, Смит затваряше и двете врати и макар да чуваше многократното почукване на външната врата, упорито не се обаждаше. Но веднъж през деня, когато слизаше по стълбата и минаваше покрай апартамента на Белингъм, вратата се отвори и оттам излезе младият Монхауз Ли — очите му горяха, а мургавите му страни бяха пламнали. По петите го следваше Белингъм — неговото дебело сивкаво лице беше изкривено от злоба.

— Глупак! — просъска той. — Тепърва ще съжалявате за това.

— Много може би! — викна в отговор Ли. — Запомнете какво ви казах. Всичко е свършено! Нищо не искам да слушам.

— Но вие ми дадохте честната си дума.

— И няма да я наруша. Ще мълча. Само че по-добре да видя малката Ева мъртва. Всичко е свършено веднъж завинаги. Тя ще постъпи така, както аз й кажа. Ние не искаме повече да ви виждаме.

Без да иска, Смит чу всичко това, но побърза надолу, тъй като не искаше да се окаже забъркан в спора. Стана му ясно едно: приятелите се бяха скарали сериозно и Ли смята да развали годежа между сестра си и Белингъм. Смит си спомни, че Хейсти ги сравняваше с жаба и гълъбица, и се зарадва, че няма да има сватба. Не беше много приятно да гледаш лицето на Белингъм, когато е разярен. Не може да се повери съдбата на едно момиче в ръцете на такъв човек.

Докато вървеше, Смит бавно размишляваше до какво може да доведе това скарване и какво толкова важно обещание е дал Монхауз Ли на Белингъм, за да не бъде нарушено.

Този ден Хейсти и Мълинз щяха да се състезават по гребане и потокът от хора се насочваше към бреговете на реката. Майското слънце светеше ярко и тъмните сенки на високите брястове пресичаха жълтата пътека. Отляво и отдясно в дълбочина се виждаха сивите здания на колежите — стари, избелели жилища на знанието. Високите им прозорци със заострени сводове гледаха потока от млад живот, който така весело течеше край тях. Облечените в черни мантии професори, бледните от занятия учени, претенциозните декани и професори, загорелите спортисти със сламени шапки, в бели или разноцветни анцузи — всички се бяха забързали към синята лъкатушеща река, която, криволичейки, тече през поляните на Оксфорд.

Аберкромб Смит се разположи на такова място, където, както му подсказваше усетът на опитен гребец, трябваше да се състои, ако изобщо възникне, решаващата схватка. Дочу в далечината сигнала за започване на състезанието: лодките приближаваха и ревът нарастваше, после се разнесе силно тропане с крака и викове на зрители, разположили се в лодките си точно под него. Покрай Смит, запъхтени, като си хвърляха куртките, профучаха няколко души. Смит протегна врат и видя зад гърбовете им Хейсти — той гребеше равномерно и уверено. Неговият често загребващ противник изоставаше почти цяла лодка. С вик Смит поободри приятеля си, погледна часовника си и мислеше вече да си тръгва, когато някой го докосна по рамото. Огледа се и видя до себе си Монхауз Ли.

— Видях ви тук — плахо започна юношата. — И ми се иска да поговоря с вас, ако можете да ми отделите половин час. Живея ето тук заедно с Харингтън от Кралския колеж. Заповядайте, елате да изпием чаша чай.

— Време е да се връщам — отговори Смит. — Сега усилено зубря. Но с удоволствие ще мина за няколко минути. Аз и тук нямаше да дойда, но нали Хейсти е мой приятел.

— И мой. Красиво гребе, нали? При Мълинз съвсем не е така. Да влезем. Къщата е малко тясна, но през лятото тук е много приятно да се работи.

Котиджът, намиращ се на 50 ярда от брега на реката, беше неголямо квадратно бяло здание със зелени врати и прозорци: дървена решетка украсяваше външния вход. Най-голямата стая беше приспособена за работен кабинет. В нея имаше маса от бор, дървени небоядисани рафтове с книги, а на стените — няколко евтини олеографии. На спиртника пееше, завирайки, чайникът, а на масата имаше поднос с чаши.

— Седнете в това кресло и си вземете цигара — каза Ли. — А аз ще ви налея чай. Много съм благодарен, че дойдохте, тъй като знам, че за вас всяка минута е пресметната. Бих искал само да ви кажа, че на ваше място незабавно бих сменил квартирата си.

— Какво има?

Със запалена кибритена клечка в едната ръка и с цигара в другата Смит изумен се вторачи в Ли.

— Да, това наистина звучи много странно и най-лошото е, че не мога да ви обясня защо ви давам такъв съвет — дал съм обещание и не мога да го наруша. Но независимо от това съм в правото си да ви предупредя, че не е безопасно да живеете с такъв човек като Белингъм. Аз самият възнамерявам засега да поживея в този котидж.

— Не е безопасно ли? Какво имате предвид?

— Ето това не трябва да казвам. Но моля ви, послушайте ме, напуснете тези стаи. Днес окончателно се скарахме. По това време вие слизахте по стълбата и разбира се, чухте.

— Забелязах, че разговорът между вас е остър.

— Той е негодник, Смит. По друг начин не можеш да се изразиш. Започнах нещичко да подозирам от вечерта, когато получи припадък — помните ли, тогава слязохте при него? Днес му поисках обяснение и той ми разказа такива неща, че косата ми се изправи. Искаше да му помогна. Не съм фарисей, но все пак съм син на свещеник и смятам, че има граници, които не трябва да се нарушават. Благодаря на бога, че разбрах какъв е навреме — нали трябваше да станем роднини.

— Всичко това е превъзходно, Ли — рязко отбеляза Аберкромб Смит. — Но вие казахте или много малко, или прекалено много.

— Аз ви предупредих.

— Ако наистина имате основания, никакво обещание не може да ви попречи. Ако аз виждам, че някакъв негодник иска да взриви с динамит къща, ще се постарая да му попреча независимо дали съм дал обещание, или не.

— Да, но аз не мога да му попреча, мога само да ви предупредя.

— Без да кажете от какво да се пазя.

— От Белингъм.

— Но това е детинщина. Защо трябва да се страхувам от него или от когото и да е друг?

— Не мога да ви обясня. Мога само да ви помоля да напуснете тази квартира. Там сте в опасност. Не твърдя, че Белингъм ще поиска да ви причини злина, но това може да се случи — сега неговото съседство е опасно.

— Да допуснем, че знам повече, отколкото мислите — каза Смит, гледайки многозначително сериозното лице на младежа. — Ами ако ви кажа — зная, че у Белингъм живее някой?

Нямайки сили да сдържи вълнението си, Монхауз Ли скочи от стола.

— Значи вие знаете? — той едва произнесе думите.

— Жена ли е?

Ли падна на стола със стон.

— Трябва да мълча. Длъжен съм.

— Във всеки случай — каза, ставайки, Смит — едва ли ще си позволя да ме овладее страхът и да напусна квартирата, която ми е толкова удобна. Твърдението ви, че Белингъм може по някакъв невероятен начин да ми навреди не е достатъчно, за да се преместя. Рискувам да си остана на старото място и тъй като часът е вече почти пет, с ваше позволение си тръгвам.

Смит набързо се сбогува с младия студент и в топлия пролетен здрач пое към къщи полусърдит, полуусмихнат — така се случва с волевите и здравомислещи хора, когато ги грози незнайна опасност.

Колкото и усърдно да се занимаваше, Смит винаги си позволяваше едно малко развлечение. Два пъти в седмицата, обикновено вторниците и петъците, непременно отиваше пеша във Фарлингфорд във вилата на Плъмптри Питърсън, на половин миля от Оксфорд. Доктор Плъмптри Питърсън беше близък приятел на Франсис, по-големия брат на Аберкромб Смит. И тъй като винарската изба на заможния ерген Питърсън беше хубава, а библиотеката му — още повече, домът му беше желан за човек, нуждаещ се от освежаващи разходки. По този начин два пъти в седмицата студентът по медицина минаваше по тъмните междуселски пътища, а после прекарваше с наслаждение един час в уютния кабинет на Питърсън, разказвайки му на чаша стар портвайн университетските клюки или обсъждайки с него последните медицински новости, особено в областта на хирургията.

На другия ден след разговора с Монхауз Ли Смит затвори книгите в осем и четвърт — в този час обикновено тръгваше към приятеля си. Когато излизаше от стаята, случайно пред погледа му попадна една от книгите на Белингъм и му стана съвестно, че досега не я е върнал. Колкото и да ти е противен един човек, трябва да се спазва приличие. Взел книгата, Смит слезе по стълбата и почука на съседа. Никой не му отвори, но натискайки дръжката, видя, че вратата не е заключена. Зарадвал се, че му се удава възможност да избегне срещата с Белингъм, Смит влезе в стаята и остави на масата книгата и визитната си картичка.

Лампата беше с нисък пламък, но Смит успя да огледа всичко доста добре. Стаята беше пълна както преди: фриз, божества с глави на животни, под тавана крокодил, на масата хартии и сухи листа. Сандъкът на мумията стоеше до стената, но в него нямаше мумия. Не се забелязваше в стаята да живее още някой и тръгвайки си, Смит помисли, че вероятно е бил несправедлив към Белингъм. Ако имаше някаква престъпна тайна, той едва ли би оставил вратата незаключена.

На витата стълба беше тъмно като в рог и затова Смит слизаше надолу внимателно. Изведнъж усети, че в тъмнината нещо се промъкна незабелязано покрай него. Едва чут звук, полъх, докосване до лакътя, но толкова леко, че може да си помислиш, че просто така ти се е сторило. Смит замря и се ослуша, но чу само шумоленето на бръшляновите листа навън.

— Вие ли сте, Стайлз? — извика Смит.

Никакъв отговор, а зад гърба му — тишина. Той реши, че за всичко е виновно течението — в старата кула има много пукнатини и пролуки. И независимо от това беше готов да се закълне, че чу съвсем наблизо стъпки. Изпълнен с догадки, Смит излезе в дворчето. Насреща му по поляната бягаше някакъв човек.

— Ти ли си, Смит?

— Добър вечер, Хейсти.

— За бога, да тичаме бързо! Ли се удавил. Каза ми Харингтън от Кралския колеж. Докторът не си е вкъщи. Ти можеш да го заместиш, само че да тръгваме незабавно. Май е още жив.

— Имаш ли коняк?

— Не.

— Аз ще взема. Манерката ми е на масата.

Смит тръгна нагоре, прескачайки по три стъпала, грабна манерката и забърза надолу, но притичвайки близо до вратата на Белингъм, видя нещо, от което му секна дъхът, и той спря, гледайки объркано пред себе си.

Вратата, която беше затворил, сега беше разтворена и точно пред него, осветен от лампата, стоеше сандъкът. Преди три минути той беше празен. Смит можеше да се закълне в това. А сега вътре се намираше мъртвото тяло на неговия страшен обитател — той беше мрачен и вдървен, обърнал тъмното си изсъхнало лице към вратата. Безжизнена, безучастна фигура, но на Смит му се стори, че в нея има зловещ отзвук на одушевеност: искра на съзнание в малките очи, скрити в дълбоките вдлъбнатини. Това до такава степен го потресе, че той съвсем забрави накъде и за какво е тръгнал и не откъсна поглед от мършавата, изсъхнала фигура, докато гласът на Хейсти не го накара да се опомни.

— Слизай, Смит! — викаше Хейсти. — Става дума за човешки живот. По-бързо! А сега — добави той, когато студентът по медицина се появи на вратата — да тичаме. За пет минути трябва да пробягаме почти една миля. Животът на един човек е по-голяма награда, отколкото купата.

Рамо до рамо тичаха приятелите в тъмнината, докато, задъхани и останали без сила, стигнаха в малката къща до реката. На дивана, мокър като откъснати водорасли, лежеше Ли: по тъмната му коса беше полепнала зелена тиня, на тъмносивите му като олово устни беше избила ивица бяла пяна. Харингтън — студентът, който живееше с Ли в къщата, стоеше на колене до него и разтриваше вкочанелите му ръце с желанието да ги стопли.

— Мисля, че е още жив — каза Смит, след като сложи ръка на гърдите на младежа. — Долепете часовника до устните му. Да, стъклото се изпоти. Хейсти, хвани му тази ръка. Прави това, което правя аз, и скоро ще се свести.

Десет минути работиха мълчаливо, правейки изкуствено дишане на изпадналия в безсъзнание Ли. Накрая по тялото му премина тръпка, устните му помръднаха и Ли отвори очи. Тримата студенти от радост неволно извикаха.

— Събуди се де, приятелю. Ама че ни изплаши.

— Пийнете коняк. Направо от манерката.

— Сега дойде на себе си — каза Харингтън, който беше съсед на пострадалия. — Господи, как се изплаших. Седях си тук и си четях, а той отиде да се разходи до реката и изведнъж чух вопъл и плясък. Тръгнах натам, но докато го намеря и извадя, в него нямаше вече никакви признаци на живот. Симпсън не можа да отиде за доктор — нали е сакат, трябваше аз да го повикам. Просто не знам какво щях да правя без вас. Наистина, приятелю. Опитай се да седнеш.

Монхауз Ли се приповдигна на лакти и диво се заоглежда.

— Какво се е случило? — попита той. — Целият съм мокър. А, да, сетих се.

В очите му се изписа страх и той закри лицето си с ръце.

— Как падна в реката?

— Не паднах.

— А какво стана?

— Блъснаха ме. Стоях на брега, нещо ме подхвана отзад като перце и ме хвърли надолу. Нищо не чух и не видях. Но знам какво беше това.

— И аз — прошепна Смит.

Ли го погледна учудено.

— Значи разбрахте? Помните ли съвета ми?

— Да, разбира се, и ще се вслушам в него…

— Не знам за какво, по дяволите, говорите — каза Хейсти, — но на ваше място, Харингтън, бих сложил незабавно Ли да си легне. Ще има време, когато поукрепне, да обсъдим какво и как се е случило. Смит, май можем вече да ги оставим сами. Аз се връщам в колежа — ако сме в една посока, ще поговорим по пътя.

Но по обратния път те почти не разговаряха. Мислите на Смит бяха завладени от събитията на вечерта: изчезването на мумията от стаята на съседа, стъпките, прошумолели край него на стълбата, и появата на мумията в сандъка — удивителната, невероятна за ума поява на ужасната твар в сандъка. После и това нападение срещу Ли — същото като нападението срещу другия човек, към когото Белингъм изпитваше вражда. Всичко това се свързваше в главата на Смит в едно цяло и се потвърждаваше от дреболии, а също така и от необичайните обстоятелства при първото му посещение у Белингъм, предизвикали у него неприязън към съседа. Онова, което преди беше само неясно подозрение, смътно, фантастично предположение, изведнъж придоби ясни очертания и отчетливо изникна в съзнанието му като факт, който не може да се отрече. Но всичко това беше чудовищно! Невероятно! И недостъпно за разбиране. Всеки безпристрастен съдия, даже и неговият приятел — този, който крачи до него, чисто и просто ще каже, че го е излъгало зрението, че мумията през цялото време си е била на мястото и Ли е паднал в реката, както може да падне всеки човек, и че при болен черен дроб най-добре е да се вземат сини хапчета. Ако сега на негово място се окаже някой друг, ще каже същото и той. И въпреки това Смит беше готов да се закълне, че Белингъм в душата си е убиец и има в ръцете си такова оръжие, каквото през цялата тъмна история на човешките престъпления никой никога не е използвал.

Хейсти се отправи към къщи, като се присмя съвсем откровено и язвително над мълчанието на приятеля си. Що се отнася до Аберкромб Смит, той пресече вътрешното дворче и се отправи към ъгловата кула, изпълнен с отвращение към мястото, където живее, и към всичко, свързано с него. Реши да изпълни съвета на Ли и колкото се може по-бързо да се премести другаде — нима е възможно да учиш, вслушвайки се непрекъснато в бърборенето и стъпките под теб? Пресичайки поляната, той забеляза, че прозорецът на Белингъм все още свети, а когато минаваше по площадката до стълбите, вратата се отвори и от нея се показа самият Белингъм. Подпухналото му зловещо лице напомняше издут паяк, току-що изтъкал своята погубваща паяжина.

— Добър вечер — каза той. — Няма ли да влезете?

— Не! — троснато го отряза Смит.

— Но защо? Вие, както винаги, сте зает? Искаше ми се да ви разпитам за Ли. За съжаление май се е случило нещо с него.

Лицето на Белингъм беше сериозно, но когато заговори, в очите му проблесна скрита насмешка и забелязал това, Смит едва не се нахвърли с юмруци върху езиковеда.

— Ще съжалявате още повече, като разберете, че Ли е напълно здрав и е вън от опасност — каза той. — Този път дяволската ви хитрина не успя. Не се опитвайте да се оправдавате, на мене всичко ми е известно.

Белингъм се дръпна от разгневения студент и притвори вратата, като че ли да се предпази.

— Вие сте полудели! За какво говорите? Нима твърдите, че имам пръст в случилото се с Ли?

— Да — изкрещя Смит. — Вие и този чувал с кости, който е зад гърба ви. Действате заедно. И ето какво, мистър Белингъм: такива като вас вече не ги горят на кладата, но има още палачи! И дявол да го вземе, ако, докато вие сте тук в колежа, умре дори един човек, ще разкажа що за човек сте и ако не ви обесят, няма да е по моя вина. И сам ще се убедите, че вашите отвратителни египетски шегички в Англия не минават.

— Но вие сте съвсем побъркан! — каза Белингъм.

— И така да е. Само хубаво запомнете думите ми и ще се убедите, че не говоря на вятъра.

Вратата се затръшна. Червен от гняв, Смит се качи в стаята си, заключи се и през първата половина от нощта пушеше лула, размишлявайки върху всичко, станало през изминалата вечер.

На сутринта Белингъм не се чуваше, а през деня мина Харингтън и каза на Смит, че Ли вече почти се е оправил. Смит цял ден учи сериозно, вечерта обаче все пак реши да навести приятеля си доктор Питърсън, към когото беше тръгнал, но така и не стигна предната вечер. Той реши, че хубавата разходка и дружеската беседа ще успокоят разклатените му нерви.

Когато Смит минаваше покрай стаята на Белингъм, вратата беше затворена, но отдалечавайки се от кулата, студентът се огледа и видя на прозореца силуета на съседа: светлината на лампата падаше зад него, той се взираше в тъмнината, долепил лице до стъклото. Като се зарадва, че ще може, макар и за няколко часа, да бъде далеч от Белингъм, Смит бодро закрачи по пътя, вдишвайки с наслада гальовния пролетен въздух. На запад между две готически кулички се прокрадваше полумесецът и ажурената им сянка падаше върху посребрените улични плочи. Духаше свеж вятър, леките бухлати облаци бързо бягаха по небето. Колежът се намираше в една от покрайнините на града и след пет минути Смит, оставяйки къщите зад себе си, пое по един от пътищата на Оксфорд, от двете страни на който бяха посадени цъфтящи, ароматни храсти.

По отдалечената пътека, която стигаше до къщата на приятеля му, рядко минаваше някой и макар да беше още съвсем рано, Смит не срещна никого. Той бързо стигна до портите на Фарлингфорд, след което започваше дълга, посипана с дребен чакъл алея. Напред през листата приветливо блещукаха оранжеви светлинки от прозорците. Хващайки се за желязната брава на портичката, Смит огледа пътя, по който дойде. По него много бързо се приближаваше нещо.

То се движеше в сянката на храстите, прокрадвайки се безшумно — тъмна фигура, трудно различима върху тъмния фон. Тя се приближаваше с удивителна бързина. В тъмнината Смит успя да види само хилав врат и две очи, които до последните му дни ще го стряскат в кошмарните сънища. Той се обърна и с вик, изпълнен с ужас, се спусна да бяга колкото сили имаше. До оранжевите прозорци, означаващи за него спасение, оставаше разстояние една протегната ръка. Смит минаваше за добър бегач, но никога не беше тичал така, както тази нощ.

Тежката портичка се затръшна след него, но той чу как начаса тя се разтвори от преследвача му. Обезумял, той тичаше в тъмнината, чувайки след себе си ситни стъпки, и като се огледа, видя, че това страшно видение го настига с огромни скокове, с протегната напред костелива ръка, бляскайки с очи. Слава богу, вратата беше широко отворена. Смит видя тънка ивица светлина, идваща от лампата в антрето. Но тропотът беше вече съвсем близо и той чу пъхтене зад себе си. Със стон се втурна през вратата, затръшна я, заключи я и губейки съзнание, падна на стола.

— Господи, Смит, какво има? — попита Питърсън, застанал на вратата на своя кабинет.

— Дайте ми глътка коняк!

Питърсън изчезна и отново се появи с шише и чаша.

— Това ви е нужно — каза той, когато гостът изпи коняка. — Бял сте като тебешир.

Смит остави чашата, изправи се на крака и си пое дъх.

— Вече се овладях — каза той. — За пръв път в живота си изгубих контрол над себе си. Все пак, Питърсън, ако позволите, ще остана да нощувам у вас: не съм сигурен, че ще намеря сили да измина този път по друго време, освен денем. Знам, че това е малодушие, но нищо не мога да направя.

Питърсън погледна своя гост много учудено.

— Разбира се, че ще останете при мен. Ще кажа на мисис Бърни да ви застеле легло. Къде тръгнахте?

— Да отидем до прозореца, от който се вижда входната врата. Иска ми се да видите това, което аз видях.

Те се качиха на втория етаж и се доближиха до прозореца, от който се виждаше всичко около къщата. Алеята, служеща за минаване с превозни средства, и околните полета, изпълнени с тишина и покой, мирно се къпеха в лунното сияние.

— Честна дума, Смит — започна Питърсън, — ако не знаех, че сте овладян човек, бог знае какво бих си помислил. Какво ви изплаши така?

— Сега ще ви разкажа. Но къде е могло да се дене? А, ето! Вижте! Там, където пътят завива, веднага след вашите порти.

— Да, да, виждам. Няма защо да ме държите за ръката. Видях, някой мина. Според мен доста слаб и висок човек, много висок. Но какво общо има той? И какво ви е? Все още треперите като лист.

— Просто този дявол замалко щеше да ме стисне за гърлото. Но да се върнем във вашия кабинет и ще ви разкажа всичко.

Така и направи. Лампата светеше приветливо, на масата до него имаше чаша с вино и Смит, вперил поглед в снажната фигура и червеното лице на своя приятел, разказа подред всички събития — важни и незначителни, които се бяха наредили в такава странна верига, започвайки от оная нощ, когато видя изгубилия съзнание Белингъм пред сандъка с мумията, и свършвайки с кошмара, преживян от него само преди час.

— Такава е тази отвратителна работа — завърши Смит. — Чудовищно, невероятно, но това е чиста истина.

Известно време доктор Плъмптри Питърсън мълчеше, на лицето му беше изписано изключително недоумение.

— В живота си не съм чувал нищо подобно! — каза той накрая. — Вие ми изложихте фактите, а сега споделете с мен изводите си.

— Можете да ги направите и сам.

— Но аз искам да чуя вашите. Вие сте обмисляли всичко това, а аз не съм.

— Някои подробности остават загадка, но главното, струва ми се, е напълно ясно. Изучавайки Изтока, Белингъм е овладял някаква дяволска тайна, благодарение на която за определено време могат да се съживяват мумии или може би само тази мумия. Такава мерзост той се е опитвал да извърши вечерта, когато изпадна в безсъзнание. Видът на оживялата твар естествено го е потресъл, макар че е очаквал това да стане. Ако помните, съвземайки се, той веднага се нарече глупак. Постепенно стана по-малко чувствителен и съживявайки мумията, вече не припадаше. Очевидно Белингъм можеше да я съживява за кратко време — та нали аз често съм виждал мумията в сандъка и тя си беше по-мъртва от мъртвец. Мисля, че връщането й към живота е много сложен процес. Щом успял да го осъществи, Белингъм естествено поискал да използва мумията за свои цели. Тя притежава разум и сила. От някакви съображения Белингъм разкрива тайната си на Ли, но същият, като добър християнин, отказва да участва в това начинание. Те се скарали и Ли се заклел, че ще разкаже на сестра си какъв е всъщност годеникът й по характер. Белингъм се стремеше да попречи това да стане и замалко да му се удаде, след като пусна своята твар по следите на Ли. Той вече е изпробвал силата на мумията върху друг човек — върху ненавиждания от него Нортън. И само по една чиста случайност на съвестта му не тежат две убийства. Когато го обвиних в това, той имаше вече сериозни причини да ме премахне, преди да съм разказал всичко на още някого. Намери се подходящ случай, когато излязох от къщи — нали той знаеше моите навици, знаеше и накъде съм тръгнал. Бях на косъм от смъртта, Питърсън. Само по щастлива случайност не ви се наложи утре сутрин да откриете пред външния вход на къщата си труп. Не съм човек със слаби нерви и никога не съм мислил, че ще ми се наложи да изпитвам такъв страх като днешния.

— Мили мой, прекалено украсявате нещата — каза Питърсън. — От премного учене нервите ви са се разстроили. Как е възможно такова чудовище да се разхожда по улиците на Оксфорд и да остане незабелязано, независимо че е нощ?

— Виждали са го. Жителите на града са наплашени, носят се слухове за избягала горила. Всички само за това говорят.

— Наистина стечението на обстоятелствата е невероятно. И все пак, мили мой, трябва да се съгласите, че всеки от тези случаи сам по себе си може да се обясни много по-естествено.

— Как? Дори и това, което ми се случи днес?

— Несъмнено. Когато сте излезли от къщи, нервите ви са били напрегнати до краен предел, а главата ви — пълна с тези ваши теории. Зад вас е почнал да се прокрадва изнемощял, прегладнял скитник. Като видял, че сте се втурнали да бягате, той се е осмелил и се втурнал след вас. Другото е плод на вашия страх и въображение.

— Не, Питърсън, не е така.

— Що се отнася до случая, когато сте открили, че мумията я няма в сандъка, а след няколко минути сте я видели там — нали е било вечер, лампата е светила слабо, а вие не сте имали особени причини да се взирате в сандъка. Напълно вероятно е първият път просто да не сте видели мумията.

— Не, това е изключено.

— И Ли може просто да е паднал в реката, а някой крадец се е опитал да удуши Нортън. Обвиненията срещу Белингъм естествено са сериозни, но ако ги съобщите в полицията, просто ще ви се присмеят.

— Знам. Ето защо искам сам да се заема с това.

— По какъв начин?

— Имам дълг пред обществото и освен това трябва да се грижа за собствената си безопасност, ако не искам този негодник да ме изгони от колежа. Няма да допусна това. Твърдо съм решил какво трябва да правя. Преди всичко ми разрешете да ползвам вашите писмени принадлежности.

— Разбира се. Всичко ще намерите, там на онази масичка.

Аберкромб Смит седна пред купчината чисти листове и цели два часа перото му скърцаше по хартията. Една след друга изписаните страници отиваха настрана, а приятелят на Смит, разположил се удобно в креслото, го наблюдаваше търпеливо с неотслабващ интерес. Накрая с възглас на удовлетворение Смит скочи на крака, подреди листовете, а последния сложи на бюрото на Питърсън.

— Бъдете любезен, подпишете се тук като свидетел — каза той.

— А какво трябва да засвидетелствам?

— Моят подпис и датата. Датата е много важна. От това, Питърсън, може да зависи животът ми.

— Драги ми Смит, говорите безсмислици. Настоятелно ви моля, легнете си.

— Напротив, никога в живота си не съм подбирал така внимателно думите си. И ви обещавам: щом подпишете, веднага ще си легна.

— Но какво е написано тук?

— Изложих всичко, което ви разказах днес. И искам да го засвидетелствате.

— Непременно — каза Питърсън и сложи подписа си под този на Смит. — Ето! Но за какво е това?

— Моля ви, запазете написаното, за да го покажете, ако ме арестуват.

— Ако ви арестуват? За какво?

— За убийство. Това е много вероятно. Искам да бъда готов за всичко. Остава ми само един изход и възнамерявам да се възползвам от него.

— За Бога, не предприемайте неразумни стъпки.

— Повярвайте, неразумно би било да се откажа от своя план. Надявам се, че няма да се наложи да ви безпокоя, но ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че във вашите ръце е обяснението на моите действия. А сега съм готов да изпълня съвета ви и да си легна — утре ще са ми необходими много сили.

Да имаш Аберкромб Смит за враг не е много приятно. Спокоен и отстъпчив по принцип, той ставаше страшен, когато го принуждаваха да действа. Всяка цел в живота си той преследваше със същата пресметлива упоритост, с която изучаваше науките. През този ден той пожертва занятията, но не смяташе да го пропилее напразно. Не каза нито дума на Питърсън относно плановете си, но в девет сутринта вече беше в Оксфорд.

На Хай стрийт влезе при оръжейния майстор Клифърд, купи си едрокалибрен револвер и кутия патрони към него. Зареждайки в барабана всичките шест патрона, премери предпазителя и сложи оръжието в джоба на сакото. След това се отправи към жилището на Хейсти. Завари великия гребец да закусва, до кафеника беше изправен „Спортен вестник“.

— А, здравей! Какво се е случило? — възкликна Хейсти. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря, Хейсти, трябва да дойдеш с мен и да направиш това, което ще те помоля.

— Разбира се, приятелю.

— И вземи със себе си бастун, ама да е по-тежичък.

— И така! — Хейсти се огледа. — С тази ловджийска тънка жилава пръчка може бик да се повали.

— И още нещо. Ти имаш комплект ланцети. Дай ми най-дългия.

— Ето, вземи. Ти като че ли отиваш на война. Още нещо?

— Не, това е достатъчно. — Смит пъхна ланцета във вътрешния джоб и пръв излезе на двора. — Хейсти, ние с теб не сме страхливци — каза той. — Мисля, че ще се справя сам, а тебе те повиках от предпазливост. Трябва да се разберем за това-онова с Белингъм. Ако се наложи да се справям само с него, ти естествено няма да ми потрябваш. Но ако извикам, идвай незабавно и бий колкото имаш сили. Всичко ли разбра?

— Да. Щом чуя твоя вик, веднага ще дотичам.

— Така, почакай тук. Може да се забавя, но ти не се отдалечавай.

— Няма да мръдна оттук.

Смит се качи по стълбата, отвори вратата на Белингъм и влезе вътре. Белингъм седеше на масата и пишеше. До него сред хаоса от всякакви странни неща беше сандъкът. На него все така стоеше номер 249, под който бе продадена мумията, и неговият страшен обитател се намираше вътре, вдървен и неподвижен. Смит се огледа спокойно, затвори вратата, заключи я, извади ключа, след това се приближи до камината, драсна една клечка и запали огън. Белингъм следеше изумено движенията му и подпухналото му лице се изкриви от гняв.

— Вие домакинствате, все едно че сте си вкъщи — каза той задъхано.

Смит седна бавно, сложи часовника на масата пред себе си, извади пистолета, вдигна предпазителя и сложи оръжието на коленете си. После извади от пазвата си дългия ланцет и го хвърли на Белингъм.

— Е — каза Смит, — хващайте се на работа. Разрежете на парчета тази мумия.

— А, това ли била работата? — с насмешка попита Белингъм.

— Да, това. Обясниха ми, че наказателните закони в този случай са безсилни. Но аз имам в ръцете си закон, който бързо ще реши всичко. Ако след пет минути не започнете работа, кълна се в Бога, че ще ви пръсна черепа.

— Смятате да ме убиете?

Белингъм стана, лицето му придоби мъртвешки цвят.

— Да.

— Защо?

— За да прекратя вашите злодеяния. Една минута мина.

— Но какво съм направил?

— Знам, че и вие знаете.

— Това е насилие.

— Минаха две минути.

— Но вие сте длъжен да ми обясните. Вие сте луд, опасен луд. Защо трябва да унищожа своята собственост? Тази мумия е много ценна.

— Трябва да я разрежете и изгорите.

— Няма да направя нито едното, нито другото.

— Изтекоха четири минути.

Смит взе пистолета с неумолим вид и погледна Белингъм. Секундната стрелка се движеше по кръга, той вдигна ръка и сложи палеца си на спусъка.

— Спрете! Почакайте! Всичко ще направя! — изскимтя Белингъм.

Той бързо взе ланцета и започна да реже мумията, като се оглеждаше и всеки път се убеждаваше, че погледът и оръжието на страшния гост са устремени към него. Под ударите на острието мумията пращеше и скърцаше. Над нея се издигаше гъст жълт прах. Изсъхналите благовония и какви ли не лекарства от билки се сипеха на пода. Изведнъж, скърцайки, се счупи гръбначният стълб и тъмната купчина рухна на пода.

— А сега — в огъня! — заповяда Смит.

Пламъкът се издигна и зашумя, изгаряйки сухите горивни, остатъци. Малката стая напомняше котелно помещение на кораб и по лицата на двамата мъже струеше пот, но единият, превит, продължаваше да работи, а другият с каменно лице не сваляше очи от него. От огъня се издигаше гъст тъмен дим, остра миризма на горяща смола и запалени коси просмукваше въздуха. След четвърт час от номер 249 останаха само няколко овъглени главни.

— Е, сега доволен ли сте? — изсъска Белингъм, поглеждайки своя мъчител. Сивите му очички бяха пълни със страх и омраза.

— Не, имам намерение да унищожа всичките ви материали. За да не се случват в бъдеще никакви дяволски неща. Тези листа в огъня! Те, разбира, се имат отношение към това.

— А сега какво? — попита Белингъм, когато и листата последваха мумията в пламъка.

— Сега свитъкът папирус, който беше на масата онази вечер. Според мен той е там, в онова чекмедже.

— Не! — зави Белингъм. — Не го изгаряйте! Не разбирате ли какво правите. Това е рядък папирус. Той съдържа мъдрост, която никъде другаде не може да се намери.

— Дайте го!

— Но чуйте, Смит, не можете да искате това сериозно. Ще ви кажа всичко, което зная. Ще ви науча на това, което е написано на папируса. Дайте да му направя копие, преди да го изгорите.

Смит пристъпи до чекмеджето на масата и превъртя ключа. Щом взе жълтия свитък папирус, той го хвърли в огъня и го натисна с тока на обувката си. Белингъм простена и се опита да хване папируса, но Смит го отблъсна и стоя над свитъка, докато той се превърна в безформена купчина пепел.

— Е, какво, мистър Белингъм — каза Смит, — мисля, че извадих всичките ви отровни зъби. Ако се захванете отново със същото, ще чуете за мен. И разрешете да ви кажа довиждане — време е да се захващам с учебниците.

Ето какво разказа Аберкромб Смит за необичайните произшествия, случили се в най-стария Оксфордски колеж през пролетта на 1884 година. Тъй като веднага след това Белингъм напусна университета и според последни сведения е в Судан, няма кой да опровергае казаното от Смит. Но човешката мъдрост е нищожна, а пътищата на природата са незнайни и кому ли е отредено да обуздае тъмните сили, които може да открие само този, който ги търси!

Бележки

[1] Мулаж — отлят в калъп предмет. — Б.р. ↑

[2] Копти — потомци на коренното египетско население. — Б.р. ↑

[3] Скарабей — свещен бръмбар у древните египтяни. — Б.р. ↑

[4] Лапис — адски камък. — Б.р. ↑