Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Акварель, (Пълни авторски права)
Превод от
,
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2021)
Допълнителна корекция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Александър Грин

Заглавие: Акварел

Преводач: Силвия Борисова; Мария Хаджиева; Елка Хаджиева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник; разказ

Националност: руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ № 2

Излязла от печат: ноември 1978

Редактор: Стефка Цветкова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Симеон Венов

Коректор: Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14617

История

  1. — Добавяне

Клисън се събуди в лошо настроение.

Снощи Бетси му се кара жестоко, че е виснал на врата й, а ето на̀, Уилсън се е наредил на речния параход „Денъм“.

Бяха обещали да вземат за огняр Клисън, но той нарочно закъсня за влака, за да изпусне „Денъм“. Перачката изкарваше добри пари. Клисън поощряваше слабостта й да си попийва. Замаяна от алкохола, тя му даваше пари без много разправии. Бетси минаваше за добра перачка и затова винаги имаше доста работа.

Легнал на кревата, с мътна глава и киселини в стомаха, Клисън пушеше и кроеше как да измъкне поне една крона. Беше празник; вчера огнярът се бе уговорил с приятелите си да се срещнат в кръчмата на Фукс.

Веселото зелено утро люлееше бръшляна зад прозореца. Храстите край къщата ухаеха. Загледан в жълтите и бели цветове, Клисън си представяше, че това са монети — златни и сребърни. Той преброи четиридесет и въздъхна.

Бетси донесе чайника. Прозявайки се, започна да слага масата.

В стаята нямаше други мебели освен столчета, два кревата и старо плетено кресло. В ъгъла зад вратата вече цяла седмица се трупаше боклук. На перваза се валяха огризки, подът беше осеян с обелки от краставици и ябълки. От големите кошове с мръсно бельо до стената се носеше миризма на гнило и влага.

Докато шеташе край масата, перачката бутна с крак една празна бутилка; тя издрънча многозначително и напомни на Клисън, че трябва да си пийне за изтрезняване.

Мрачната физиономия на Бетси не му вдъхваше големи надежди. Той се облече омърлушен, като съжаляваше, че вчера забрави да изкрънка пари; не бързаше да започне разговор от страх да не се повторят вчерашните упреци.

Мълчаливо седнаха да пият чай. По това как Бетси дръпна от ръката му ножа, с който режеше хляб, огнярят мрачно се убеди, че перачката не е забравила „Денъм“. Нямаше какво повече да губи. Той рече:

— Изпуснах влака. Да не би да съм искал да го изтърва? Случайност, нищо повече. Няма ли да ми дадеш един шилинг?

— Да пукна, ако ти дам — отвърна Бетси спокойно. — Пет къщи съм опрала тая седмица. Ще зарежа работата и ще почна да пия като тебе.

Те се покараха, после млъкнаха. Клисън изпи чая с отвращение, като завиждаше на Бетси, че никога не я боли глава. За да си отмъсти, той каза:

— Че ти си пиеш! Вчера се напи, разпя се. Намъкнала чуждата дантелена риза и се фръцка!

— Да не си ми давал да пия! По-рано не пиех толкова. Сега пия и ще пия, а пари няма да ти дам.

За малко да избухне кавга, но съседката повика перачката през прозореца и Бетси излезе, като хвърли поглед към ъгъла на коша с бельото. Щом жена му изчезна, Клисън в миг се озова до коша и разрови бельото, там където бе погледнала Бетси. В една цигарена кутия имаше пари. Клисън взе една крона и бързешком оправи бельото, след което пак седна на масата.

Бетси се върна почти веднага и подозрително се втренчи в Клисън, но не се досети за кражбата. Въздъхна и взе да изтърсва одеялото през прозореца, а Клисън мушна кепето си във вътрешния джоб на сакото и през празните стаи, които безнадеждно очакваха наематели, стигна до един отворен прозорец, скочи навън и зави зад бараката, в която Бетси переше през лятото. Едва тогава нахлупи кепето и убедил се, че перачката не го преследва, забърза към трамвайната спирка.

В препълнения трамвай Клисън се успокои окончателно.

След половин час пристигна в града, порадва се на кроната си и тръгна към кръчмата на Фукс. Като пресичаше улицата, огнярят се огледа и изтръпна. Бетси вървеше бързо насреща му, без да откъсва поглед, и многозначително му кимна, когато той, неволно спрял, цял се сви.

Предстоящото обяснение толкова мъчително сви сърцето на Клисън, че не му достигна кураж да посрещне бурята. Видът на черната пола и карирания шал, които се приближаваха с неумолима бързина, като разблъскваха и заобикаляха минувачите, го принуди да се спасява с бягство и Клисън сви встрани, оглеждайки по пътя си всички врати и входове с мечтата да намери спасително убежище. Чул зад гърба си вик: „Няма да ми избягаш, подлецо!“ — Клисън хукна и сви зад ъгъла. Там видя дълбок стилен вход с въртяща се врата. Ужасът пришпори съобразителността, Клисън прочете надписа на овалната дъска — „Пролетна изложба на акварелистите“ — и се втурна по слънчевото стълбище към залата, където една госпожица с решителна физиономия го спря и го накара да си купи билет. Като разваляше кроната, той изпита известно удоволствие при мисълта, че все пак е похарчил част от парите и че Бетси е изгубила от очи бягащия му гръб.

Клисън влезе в залата и от високите стени го погледнаха много лица. Той не беше дошъл тук да критикува Смайлс и Дежруа, искаше само да постои малко и да си отиде. Гледаше вглъбените посетители, които тихичко си разменяха забележки, и после… безпогрешно позна Бетси: тя се приближаваше към него и се усмихваше студено. Очите й бяха присвити и тя не виждаше нищо и никого освен Клисън, който бе взел нейната крона.

— Не можа да избягаш, а? — каза Бетси ледено. — Я ела да си поприказваме!

— Само не тука — примоли се Клисън и забърза напред. — Това е изложба… Рекох да дойда на изложбата… Ти къде беше? Не те видях в трамвая.

— В другия вагон. Отговаряй: докога? Подлец!

— Да не си ме вързала за полата си? — озъби се Клисън, като крачеше все по-бързо сред тълпата.

Стараейки се да говорят тихо, те се обиждаха, обсипваха се взаимно с ругатни и Бетси заплака. Лукавите извъртания на Клисън преминаха всякаква граница. Той видя, че двамата привличат вниманието на посетителите, забеляза разни въпросителни погледи, усмивки. Объркан, влизаше от зала в зала, а Бетси вървеше подире му като свредел в дърво — и Клисън взе да спира пред картините, макар че не му беше до тях, като избираше места, където имаше повече посетители. В такива случаи Бетси мълчеше, но щом Клисън се отдръпнеше, вече чуваше сподавения й шепот: „Безделник! Лицемер! Пияница!“ — или: „Веднага излизай оттук! Върни ми парите!“

— Млъкни! — рече Клисън толкова високо, че жената млъкна от страх да не стане скандал. Следвайки го, тя се приближи до една картина, която Клисън гледаше изпод вежди както се гледа усмихнат враг. Десетина души разглеждаха картината. Пътечката, прошарена от ивици светлина, падаща през листака върху обраснала с бръшлян тухлена стена на къща с пруст, до който на дървена пейка се търкаляше празен кафез, се стори позната на Клисън.

— Това май е нашата къща — рече той умолително, с надежда да прекрати мъчението.

— Ти какво, оглупя ли?

Но колкото повече перачката се вглеждаше в картината, толкова по-ясно разбираше, че това е точно тази къща, откъдето бе изчезнала злополучната крона. Тя позна прозорците, пейката, позна клоните на клена и дъба, между които опъваше въжетата. Ямата сред храстите, ъгълът, наклонът на покрива, дори изхвърлената консервена кутия — не, нямаше никакво съмнение. Очите и паметта твърдяха, че Клисън и Бетси виждат собственото си жилище. Възхитени, стреснати, като се прекъсваха с подробни забележки, те веднага си доказваха, че няма никаква грешка.

— Зад пруста има помийно ведро, не се вижда! — заяви радостно Бетси.

— Да-а… ами вътре?! Да беше помела поне — отвърна горчиво Клисън.

Те се отдръпнаха в ъгъла; там, като си шепнеха, се мъчеха да разберат как е попаднало тука изображението на къщата им. Клисън изказа предположение, че това е боядисана снимка. Но Бетси си спомни за човека, който преди месец — месец и половина, бе идвал със сандъче и сгъваемо столче.

— Аз си помислих тогава — рече тя, — хм, върви си и не обръща внимание на нищо. Исках да се върна, чудно ми беше — точно там го срещам и на никого не прилича! А ти се губеше вече трети ден. Два дена те търсих.

Те се наприказваха и се върнаха при картината, така чудодейно премахнала враждебното им настроение. Пред нея стояха няколко души. Странни изглеждаха те на Клисън — все едно, че бяха влезли в къщата му да гледат как живее. Една дама каза:

— Най-прекрасната творба на сезона! Колко е красива светлината! Вижте бръшляна!

Чули това, Клисън и Бетси се ободриха, пристъпиха по-близо. Мъчеше ги безпокойство, че зрителите ще видят празните бутилки и бохчите мръсно бельо. А картината започваше да действува; в тях проникна прелестта на избуялата зеленина, обвила къщата им в онова утро, когато по изпъстрената със светлина пътека бе минал човекът със сгъваемото столче.

Те се озъртаха гордо и страшно съжаляваха, че никога няма да се осмелят да кажат, че са стопани на тази къща. „Втора година как я наемаме“ — мина през ума им. Клисън се изпъчи. Бетси пристегна шала на изтощената си гръд.

— И все пак на мене ми дават повече пране, отколкото на оная продажница Ребен — каза Бетси, — щото аз си знам работата. Не слагам сода, не си жаля ръцете. Е… така и така си ги откраднал, иди си пийни… само не изхарчвай всичките.

Клисън помълча, сетне прошепна:

— Да си вървим. Ще пийна. Щом съм казал, държа си на думата. Утре трябва да поговоря с Гобсън — обеща ми място, ако Снек се откаже.

— Бъди сигурен, че те водят за носа.

— Нищо, нищо, ще пийнем, ще си поприказваме с Гобсън.

Те минаха още веднъж покрай картината, погледнаха я крадешком и излязоха на улицата, учудени, че те отиват в същата онази къща, за която непознатите хора говорят толкова нежно и ласкаво.

Край