Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Веселина Геновска, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2018)
Издание:
Заглавие: Приказки на страните с народна демокрация
Преводач: Ангел Каралийчев; Ран Босилек; Христиана Василева; Веселина Геновска; Ванда Смоховска-Петрова; Гергана Стратиева; Константин Константинов; Димитър Стоевски; Димитър Добрев; Йордан Стратиев
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1963
Тип: сборник; приказки
Редактор: Надя Трендафилова
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Иван Стоилов
Художник: Атанас Пацев
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6829
История
- — Добавяне
Имало едно време един цар, а той имал дъщеря. Тя била винаги тъжна и не можел никой да я разсмее. Затова тоя цар обещал, че който я разсмее, ще му я даде за жена.
Имало по това време един овчар, а той имал син, когото наричали Ирко.
Рекъл той веднъж на баща си:
— Тате, и аз ще отида да се опитам дали няма да я разсмея. Аз не искам от тебе нищо. Дай ми само козата.
А бащата рекъл:
— Щом искаш, върви.
Козата била такава, че когато той поисквал, тя задържала всеки човек и той трябвало да остане при нея.
И тъй Ирко взел козата и тръгнал. Срещнал по пътя един човек, който носел единия си крак на рамото. Ирко му рекъл:
— Ей, защо носиш крака си на рамото!
А оня му отвърнал:
— Като сваля тоя крак, мога да прескоча сто километра.
— Къде отиваш?
— Отивам да си търся работа.
— Тогава тръгвай с мене.
Вървели по-нататък и срещнали друг човек, който носел дъсчица пред очите си.
— Ти защо носиш тая дъсчица пред очите си? — запитал Ирко.
А той му отвърнал:
— Като снема тая дъсчица, мога да видя на сто километра.
— А къде отиваш?
— Отивам да си търся работа. Ти искаш ли да ме вземеш на работа?
— То се знае, ще те взема. Върви и ти с мене.
Повървели, повървели, срещнали трети човек, който носел едно шише под мишница и вместо запушалка държал в него пръста си.
— Ти защо държиш пръста си в шишето?
— Като го измъкна, ще напръскам с вода на сто километра. Поискам ли, всички мога да опръскам. Ако искаш, вземи и мене. Може да е за твой и за мой късмет.
А Ирко му рекъл:
— Хайде, ела и ти!
После стигнали в града, където живеел царят. Там купили на козата панделки. Отишли в една кръчма, а там било вече известно, че ще дойдат такива хора, за да им дадат да ядат и пият, кой каквото иска, че царят всичко ще плати. Те завързали козата с панделките и я въвели в плевника на кръчмаря, а той я преместил в пруста, където си били легнали дъщерите му. Те още не били заспали. Първата от тях, Манка, рекла:
— Ох, да имах и аз такава панделка! Ще отида да си отвържа една от козата.
А втората, Додла, казала:
— Недей, защото сутринта ще познаят.
Но Манка излязла и тъй като дълго не се връщала, третата, Кача рекла:
— Иди виж какво прави.
Додла отишла и потупала Манка по гърба:
— Хайде ела, остави това! — и не могла да се откъсне от нея.
Тогава третата сестра, Кача, рекла:
— Елате, не ги отвързвайте всичките.
Тя отишла, дръпнала Додла за полата и не могла да се откъсне. Трябвало и тя да остане до нея.
На сутринта Ирко дошъл за козата и извел всички навън: Кача, Додла и Манка. Кръчмарят още спял. Тръгнали през селото, а кметът погледнал през прозореца.
— Качинко! — викнал. — Какво е това?
Излязъл, спуснал се след нея и я хванал за ръката, за да я откъсне от другите, но и той останал при тях. Наблизо говедарят карал кравите край рибарника. Бикът се отъркал о ръкава на кмета, закачил се и той. Ирко повел и него.
Така пристигнали пред двореца, а там излезли слугите да им отворят. И като видели такова чудо, отишли да кажат на царя.
— Ох, господарю! Такова зрелище! Тук имаше всякакви фокусници, но такива още не са идвали.
Тогава извели царската дъщеря на терасата на двореца, а тя, като погледнала, така се засмяла, че целият дворец се разтърсил.
После попитали момъка кой е и откъде е. Той им отговорил, че е овчарски син и се казва Ирко. А те рекли, че е от прост род, че не могат да му дадат девойката, че той трябва още нещо да направи.
— Какво?
— Хей там — рекли те — има кладенец на сто километра. Ако донесеш от него за една минута в тая чаша вода, ще се ожениш за девойката.
Тогава Ирко рекъл на оня, що носел крака си на рамото:
— Ти каза, че като свалиш тоя крак, ще прескочиш сто километра.
— О, аз лесно ще докажа това — отвърнал той.
Свалил крака си той, скочил и в миг бил там. Но после останало много малко време, а той още не се връщал. Тогава Ирко рекъл на другия:
— Ти нали казваше, че като вдигнеш тая дъсчица от очите си, ще видиш на сто километра. Погледни какво става там!
— Ох, господарю, той лежи там! Гледай го ти, той заспал!
— Лошо е — рекъл Ирко, — ей сега ще изтече времето.
— Ти — обърнал се към третия, — ти казваше, че само като извадиш пръста си от шишето, ще пръснеш вода на сто километра. Бързо пръсни нататък, за да се събуди! А ти гледай дали се движи и какво прави.
— Ох, господарю, вече става… изтрива се… вече загребва вода.
После първият скочил назад и донесъл навреме водата.
Тогава хората на царя казали на Ирко, че трябва да свърши и друга работа. Че там, в скалите, имало едно животно еднорог, което много хора изяло. Ако той го убиел, щял да получи царската дъщеря.
Ирко взел хората си и отишъл в гората. Стигнали до един бор. А там имало три диви животни. Те лежали в леговищата си. Двете не правели нищо, но третото ядяло хора. Тогава Ирко и хората му събрали камъни в пазвите си и се покатерили на дървото. Когато зверовете си легнали, Ирко и хората му хвърлили отгоре камъни върху еднорога. А той рекъл на другия:
— Остави ме на мира, не ме бутай.
— Аз нищо не ти правя — отвърнал другият звяр.
А Ирко и хората му отново пуснали отгоре камък върху еднорога.
— Остави ме на мира! Вече за трети път ме буташ.
— Та аз нищо не ти правя.
Тогава зверовете се хвърлили един срещу друг и започнали да се давят. Еднорогият искал да прободе другия звяр. Но той отскочил настрана, а еднорогият, както се бил засилил след него, ударил с рога си дървото, забил го там и не могъл да го извади. Тогава Ирко и хората му скочили от бора. Другите два звяра избягали, а на третия, еднорога, те отсекли главата, взели я на рамо и я занесли в двореца.
Хората в двореца, като видели, че Ирко и тая работа свършил, рекли:
— Какво да правим? Може би трябва да му дадем царската дъщеря.
— Не, господа — рекъл един от служителите, — това не може да бъде. Та той е прост човек и не може да се ожени за царската дъщеря! Трябва да го погубим.
А царят му казал, че ще проверят какво ще каже момъкът. Там имало една прислужница и тя отишла, та му рекла:
— Ирко, лошо ще ти се случи днес, искат да те погубят.
А той казал:
— Аз не се боя. Когато бях едва на двайсет години, убих дванадесет с един замах.
Той искал да каже, че когато майка му опекла питка и на нея кацнали дванадесет мухи, той ги убил с един замах.
Като чули това, царските хора рекли:
— Не може иначе, освен да го застреляме.
След това те строили войници и рекли на Ирко, че ще го заведат на тържествения парад на площада. А когато го завели там и войниците се готвели да стрелят по него, Ирко рекъл на тоя, който вместо запушалка държал пръста си в гърлото на шишето:
— Ти нали казваше, че като извадиш пръста си, всичко ще напръскаш; бързо го извади!
— О, господарю, веднага ще го направя.
Тогава той извадил палеца си и напръскал всички така, че се заслепили и никой нищо не виждал.
Като видели, че нищо не могат да направят, хората от двореца решили да му дадат царската дъщеря. Облекли му хубави царски дрехи и направили сватбата. И аз бях на тая сватба. Имаше там музика, песни, ядене и пиене. Имаше месо, пълни кошове с големи бели хлябове и пълни ведра с водица. Днес отидох, вчера се върнах. Намерих едно яйце, ударих едного по главата, опада му косата, та си е плешив и досега.