Карел Чапек
Десет сентавос

Ами, това не се случи у нас; че то нашите вестници такива работи не пишат; пък и общественото мнение, хората, улицата — с две думи, нас не могат да ни метнат, както се казва. Това се случи в Лисабон по време на един от тамошните политически преврати; падна един режим и властта премина в ръцете на други, както обикновено става в много страни. Сеньор Маноел Варга не се вълнуваше много от тези неща, защото политиката не беше негова слабост; доядя го само леко заради настаналата неразбория, която отново завладя мислите на хората, за да ги откланя от неща, според него, далеч по-полезни и по-възвишени. Защото господин Маноел обичаше реда, спокойствието и работата си; той беше председател на Дружеството за народно ограмотяване и твърдо вярваше, че именно просветата е тази, която ще отвори пред народа вратите на благоденствието и свободата, че в труда и знанието е нашето спасение и така нататък. Онази сутрин тъкмо се беше заловил с изготвянето на писма до Монсраз относно курс по популярна астрономия и до градчето Муора по повод лекции за хигиената на новородените, когато неговата икономка се върна от пазара, облещила очи и почервеняла от гняв.

— На, полюбувайте се, господине! — заяви тя и хвърли на масата смачкан вчерашен вестник. — Напускам ви, господине! Аз съм порядъчна жена и на такова място не мога да остана!

— Какво има, какво се е случило? — изуми се господин Варга и погледна през очилата към вестника. За миг изтръпна: на първа страница с големи букви се мъдреше заглавие: „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“. Сеньор Варга не повярва на очите си. — Откъде го взехте, нещастнице! — нададе вик той.

От месаря го била взела. Той й го бил показал, а хората приказвали за това. И всички казвали, че това не можело да се остави така и че такъв жалък предател и мръсно куче, какъвто бил дон Варга, не можел повече да живее на тяхната улица.

— Кои са тези всички? — попита недоумяващ господин Варга.

Всички били всички; и госпожите, и слугините, и месарят, и хлебарят.

— Не мога да остана повече — изхлипа тя от гняв и обида. — Те всеки момент могат да дойдат и да запалят къщата; и с право! Ето тук във вестника пише кой какво върши и какво се крие зад всичко това… И това ако е благодарност за вярната ми служба при вас!

— Моля ви, оставете ме сега — каза дон Маноел съкрушен. — А ако искате да си вървите, няма да ви задържам.

Едва сега можеше вече да прочете какво точно пишеше във вестника. „Долу ръцете, сеньор Варга!“ Може пък да е някой друг Варга, мина му през ума и с облекчение продължи да чете. Не, напразно, написаното се отнасяше за него. „Народът скъса с вашата, господин Варга, «просветителска» дейност, с която от години тровите душата на нашата нация! Народът не иска и да знае за вашата гнила, чужда на духа ни образованост, която само внася нравствено разложение, слабоволие и вътрешна разпуснатост и повече няма да позволи уж под предлог за полезни знания да ширите своите зловредни идеи сред младежта и простолюдието…“

Господин Маноел Варга изпусна вестника и лицето му посърна. Не можеше да проумее какво зловредно може да има в популярната астрономия или пък в хигиената на пеленачетата, пък и не направи усилия да го проумее. Просто вярваше в просвещението и обичаше хората — това бе всичко. Колко народ идваше на лекциите му, а сега пишат, че същият този народ не иска и да знае за тях и че с погнуса се отказва от него. Господин Варга тръсна глава и се помъчи да чете по-нататък. „Ако съответните органи не вземат мерки, за да сложат край на вашите безобразия, осъзналият се народ сам ще въведе ред, и тогава пазете се, господин Маноел Варга!“

Сеньор Маноел Варга грижливо сгъна вестника и го прибра. Това е краят, каза си той. Не можеше само да проумее защо така внезапно светът и хората се промениха и защо това, което вчера бе добро, днес за един миг вече е лошо и зловредно; а още по-трудно му бе да разбере откъде така ненадейно у хората изниква такава омраза. Боже господи, толкова ненавист! Старият Дон Маноел Варга заклати глава и погледна през прозореца към предградието Сао Хоао. Кварталът бе приветлив и мил както винаги — долиташе весела детска глъч и кучешки лай. Господин Варга свали очилата си и бавно се зае да ги почиства. Толкова ненавист, боже господи! Защо така се промениха хората? И всичко това само за една нощ! Икономката и тя; от толкова години е при мен… Господин Варга с умиление си спомни покойната си жена. Ако сега беше жива, и тя ли щеше да се промени?

Сеньор Маноел Варга въздъхна и вдигна телефона. Ще позвъня на стария си приятел де Соуза, каза си, може да ме посъветва нещо.

— Ало, обажда се Варга.

Минута мълчание.

— На телефона Соуза. Какво обичате?

Господин Варга леко запъна:

— Само… да попитам… Чете ли онази статия?

— Четох я.

— Моля… ви, какво да правя сега?

Кратко колебание.

— Нищо. Трябва да имате пред вид, че… че нещата се промениха, нали ме разбирате. Ето какво: Действувайте според обстановката.

Щрак. Господин Варга не можеше да улучи вилката. Та това бе най-добрият му приятел! Как е възможно всичко така да се промени! Действувайте според обстановката — но как? Как да действуваш, когато някой те мрази? Да започнеш също да мразиш или какво? А как да започнеш да мразиш, след като цял живот си учил другите да обичат?

Е, няма как, ще трябва да се приспособя — поне формално, реши господин Маноел, след което седна на масата и с равен, красив почерк старателно написа, че се отказва от функцията председател на Дружеството за ограмотяване на народа. Поради настъпилите промени в критериите и така нататък. Господин Варга въздъхна и посегна към шапката си, най-добре ще е да го занесе лично, та да свърши всичко това час по-скоро.

По кварталната уличка вървеше с чувството, че всички къщи наоколо го следят днес по иначе, почти враждебно, сигурно заради променилите се обстоятелства. Съседите навярно си казват: ето, този е Варга, който отрови душата на народа. Някой може и да надраска вратата му през това време — хич не би се учудил. Господин Варга ускори крачка, също поради променилите се обстоятелства. Вероятно ще трябва да се преместя в друго жилище, мислеше си той, ще продам къщата и… с една дума, ще се приспособя към обстановката, нали така?

Господин Варга се качи на трамвая и седна в ъгъла. Двама-трима души четяха тъкмо този вестник. „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“ Дано не ме познаят, мислеше си дон Маноел — онзи намръщеният сякаш ме сочи: „Виждате ли го? Ето този е Варга, който разпространява зловредни идеи! И има нахалството да се показва пред хората!“. Най-добре ще е да сляза от трамвая, премисляше господин Варга и почувствува зад гърба си вражески поглед… Боже мой, възможно ли е така да мразят човешките очи!

— Билет, господине! — обади се отзад кондукторът. Господин Варга почти се сепна и извади от джоба си шепа дребни монети, при което от ръката му паднаха десет сентавос и се търколиха под седалката.

Кондукторът се наведе да ги търси.

— Оставете, няма смисъл — побърза да рече господин Варга и взе да брои дребните; не му се искаше да привлича вниманието на околните.

Намръщеният мъж остави вестника, наведе се и започна да търси монетата под седалката.

— Наистина, господине, не си заслужава — уверяваше го дон Маноел почти нервно.

Мъжът измърмори нещо и се напъха заради монетата под седалката; останалите пътници го наблюдаваха с любопитство и разбиране.

— Мисля, че се търколи насам — изсумтя вторият мъж и клекна да търси.

Господин Варга беше като на тръни.

— Благодаря… благодаря ви — взе да пелтечи той, — но наистина не е нужно.

— А, ето я! — извика вторият мъж с глава под седалката. — Но се е пъхнала между дъските. Да имате нож?

— Нямам — извини се дон Маноел. — Но моля ви се, не си заслужава труда…

Трети сеньор също остави вестника и без да рече нещо, бръкна в джоба си, извади кожено калъфче, а от него — сребърно ножче.

— Дайте да видя — каза той на втория, — аз ще я извадя.

Целият трамвай с напрежение и задоволство следеше как третият господин човъркаше с чекийка в процепа между дъските.

— Ей сега — избоботи доволен и след миг монетата изскочи и се търколи.

Четвърти пътник се наведе и я хвана под седалката.

— Ето я! — заяви победоносно той и се надигна, почервенял от усилия. — Заповядайте, господине! — изсумтя и подаде монетата на господин Варга.

— Благодаря ви… благодаря, господине — смотолеви трогнат сеньор Маноел Варга. — Много бяхте любезен, господине; господата също — добави, като се поклони вежливо на всички страни.

— Няма нищо — промърмори третият мъж.

— Моля ви, няма за какво — каза вторият.

— Важното е, че се намери — подхвърли първият.

Хората в трамвая се усмихваха и поклащаха глави. Важното е, че се намери, браво! Сеньор Маноел Варга, поруменял от смущение, че предизвика такова внимание, седеше и не смееше да гъкне, но все пак успя да види как третият господин, онзи с ножчето, отвори вестника и се зачете в статията: „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“.

Когато господин Варга слизаше, хората от трамвая приятелски му махнаха, а зачелите се във вестника вдигнаха за миг поглед и промърмориха:

— Адиос, сеньор!