Карел Чапек
Интервю

— Интервю ли? — каза диригентът Пилат, като сви рамене. — Чудя ви се, приятелю, че вярвате на тези неща. Аз също имам опит с интервютата и ще ви кажа, че като се наложи да дам някому интервю, след като излезе, избягвам да го чета. Излишно се ядосвам. В същност, понякога човек просто може да се скъса от смях като прочете какво е надрънкал за себе си в едно такова интервю; а при това се гневи на журналиста, че така безотговорно го е изопачил. Всяка свършена не като хората работа ви ядосва, нали? Понякога се ужасявам и недоумявам, защо журналистът така жестоко е объркал и преиначил всичко, което сте му казали — сякаш нарочно го е написал инак или тъкмо обратно; ала защо, не мога да проумея. Ако бях политик или някоя знаменита личност, разбирам — в това има определена политика; да предположим имат специален интерес да припишат някому думи, които и през ум не са му минавали, или пък изобщо да измислят целия разговор от началото до края, случва се. Но аз, както се казва, съм нищо и никакъв музикант, и никой — като изключим домашните ми — няма нищо против мен, и все пак, досега не ми се е случвало в мое интервю поне половината да е така, както наистина съм го казал.

Ето как се прави това, за сведение. Дирижирам, например, голям концерт в Ливърпул или в Париж; нали знаете, когато дирижира маестро Пилат, концертната агентура веднага ще вдигне шум. Още не съм си измил ръцете в хотела и вече звънят от рецепцията, че с мен искал да говори някакъв си господин. Много било важно. По дяволите, казвам си, вестникар! Нали знаете, за вестниците сте интересен само първия ден, на другия ден не сте вече новост; и ако искате отново да драснат няколко реда за вас, ще трябва да се хвърлите под първия автомобил. Е, какво пък, господинът трябва да почака малко — така е прието; след което, моля, какво обичате? Младежът ще се представи: скъпи маестро, този и този вестник би желал да напише за вас няколко думи.

— Какво, интервю ли? — казвам. — Аз по принцип не давам интервюта.

— Ама не, моля ви се, не — брани се младият господин. — Само няколко думи, съвсем непринуден разговор…

Примирен отстъпвам.

— Е, питайте.

Младежът вади бележник и захапва писалката. Веднага личи, че нищо не знае за мене, че музиката не представлява за него никакъв интерес и че няма представа за какво би могъл да разговаря с мен. Гледа ме плахо някоя и друга минута, след което започва:

— Какво ще ни разкажете, маестро, сам за себе си?

Този въпрос обикновено ме вбесява.

— За себе си аз нищо не мога да разкажа — отвръщам му, — но с мен бихте могли да разговаряте за музиката, ако това ви е интересно.

Младежът признателно кима с глава и бърза да запише думите ми, след което пита:

— Кога започнахте да свирите, маестро?

— Като малко момче — отвръщам. — На пиано.

Младият господин усърдно записва.

— Къде сте роден.

— В Маршов.

— Това е къде?

— В Чехия.

— Къде, моля?

— В Чехия. В Кърконошите.

— Как го казахте?

— Кърконоши — обяснявам му. — Ризенгебирге. Monts Gèants. Giant Mountains.

— Аха — казва младежът и пак записва. — Какво ще ми разкажете за детството си? Например… какъв беше баща ви?

— Учител. Свиреше на орган в църквата. Това бяха първите ми срещи музиката — подемам аз, за да минем към музиката. — Разбирате ли, обикновен добър стар чешки даскал, музикант по рождение; при нас това е семейна традиция.

И така нататък. Младият господин пише и доволен клати глава, ето това исках да чуя, точно това трябва за нашия вестник. Браво, Маестро!

Най-сетне се отървавам от него и си отдъхвам. Е, оставиха ме вече на мира! Знаете ли, много обичам да се скитам из непознати градове, човек никого не познава… Да ви кажа право, понякога като дирижирам ми идва да заблъскам с палката, изведнъж ме обзема такъв ужас и отвращение от това, че толкова хора са вперили погледи в мен. Който не притежава поне мъничко артистичност, няма право да излиза пред публика. Но това е вече тема за друг разговор.

На другия ден сутринта получавам въпросния вестник. С големи букви: „Разговор с маестро Пилат“. Дотук добре. „Маестро Пилат прие нашия репортер в луксозния си апартамент в хотел Х.“ Момент; че нали с онзи младеж разговаряхме във фоайето на хотела! „На този прекрасен фон още по-ярко се открояваше неговата могъща, недодялана фигура с огромна грива и нещо необуздано в израза на лицето.“ Аз нямам даже метър и седемдесет, а що се отнася до гривата — по-добре да не говорим! „Прие ни с необикновена, може да се каже, преливаща сърдечност…“ Леле мале, мисля си… „Прокара пръсти през посивялата си грива, а смуглото му лице посърна. Моят произход, каза той, е забулен в тайнственост, не мога да ви разкажа много за себе си. Зная само, че съм роден в Ухри, близо до Варшава, в лоното на диви и величествени планини. Над моя роден град шумят гори и шуртят водопади като орган в храм. Това са първите ми срещи с музиката. Ще призная пред вас, че баща ми беше стар циганин. Живееше като дете на природата — тъй, както и стотици други наши предци. Наша семейна традиция са бракониерството, свободата и страстната любов към цигулката и цимбала. И до днес с радост се завръщам в родния табор и свиря на цигулка край огъня песните на своето детство…“

Какво да ви разправям; хуквам аз към редакцията на вестника и питам за главния редактор. Мисля, че май поблъсках малко с юмруци по бюрото му или нещо такова, докато този господин най-сетне свали очилата си и изумен рече:

— Но, господине, ние пишем за вестник! Наш дълг е да поднасяме фактите в интересна форма, не намирате ли? Не разбирам защо изобщо трябва да се гневите…

Днес такова нещо вече не може да ме развълнува; човек свиква… Освен това, мисля си, сигурно и не може по друг начин: живееш си живота, но представата, която другите имат за тебе, е винаги много по-различна, да не говорим, когато е повлияна от известността ти сред обществото. Не мога вече да си спомня къде дадох това интервю, дали в Ливърпул или в Ротердам, или пък някъде другаде, но съм убеден, че когато в концертната зала стъпих на диригентския пулт, цялата публика виждаше в мен могъщ, необуздан дивак с развяна грива, който танцува край циганския огън с цигулка в ръка… Трябва да ви кажа, че имах огромен успех. Така че, и аз сам не знам дали пък това вестникарче не бе право… поне в това какво е истина за хората и обществото.