Карел Чапек
Дружество на кредиторите на барон Бихари

Отиде си още един от членовете на нашето дружество, старият Полицер, този дето продаваше пишещи машини, знаете го; прехвърлил беше вече осемдесетте, но можеше още дълго да живее; горкият, толкова обичаше да идва на нашите вторници. Ако можехме да предположим, че така скоро ще ни напусне, щяхме да го изберем за наш председател; не че беше от най-големите кредитори на господин барона, той му дължеше само няколко хиляди, но можехме да доставим малко радост на стария човек. Това нямаше да бъде никакъв проблем, сред нас цари такова разбирателство, каквото в други дружества рядко ще срещнете. Сега, разбира се, вече нищо не може да се направи, но поне какъв венец сложихме на ковчега му, да му се не нагледаш!

Що за дружество сме ли? Сега ще ви обясня: живееше в Прага един барон на име Бихари, голям и благороден човек, с гарванови коси, а очите му… какво да ви разправям, жените бяха луди по него. Беше наел вила в квартал Бубенеч и две леки коли, а що се отнася до любовниците му, съдейки само по сметките им, те бяха най-малко седем; каквото и да говорим, господин баронът беше голям кавалер. Имаше имение в Словакия, притежаваше гори някъде край Ясина, някаква целулозна фабрика, стъкларски завод и нефтен кладенец нейде из Анадола, с две думи — фантастично богат. Нямате си представа колко трактори, машини, административни служби, чекове, пишещи машини, бижута и букети му бяха необходими; наистина, един такъв имот иска и много разноски, но господин баронът умееше да се справя, всичко правеше с голям замах — не можеше да не му се възхищаваш. После изведнъж се оказа, че няма никаква целулозна фабрика, никакъв петрол, никакви гори, както и имение; притежаваше само стъкларския завод, но машините от него господин баронът отдавна бе разпродал; оказа се също, че господин баронът не е никакъв барон Бихари, а някой си Хаим Рот, нейде си от Перечин. Очакваше се да се заведе срещу него дело за мошеничество и прочие, но като се събрали, някои от кредиторите му преценили, че кой знае какво от него не могат да получат; няколкото килима и парфюма, които имаше във вилата си, естествено, не можеха да покрият дълговете му към нито един от тях. Ако тикнат господин барона в затвора, ще изгубим всичко, казали си те, а така можем да се надяваме, че един ден този изпечен мошеник може да забогатее — тарикат е, ченето му меле като на адвокат, а и умее да се държи като княз, току-виж взел богата жена или нещо такова, и тогава можем да се надяваме, че поне нещо ще ни върне, излишно е да го унищожаваме, защото така ще изгубим парите си окончателно. Ето защо всички жалби срещу него бяха изтеглени и се създаде Дружество на неговите кредитори; бяхме около сто и седемдесет души, като ротариански клуб — с представители на всички професии: търговци на коли, управители, хотелиери, банкери, шивачи, бижутери, цветари, един строителен предприемач, един търговец на коне и един собственик на парфюмериен магазин, една дамска шивачка, няколко адвоката, някаква проститутка и какви ли още не — общо за шестнайсет или седемнайсет милиона. И така, започнахме да се събираме и да се съветваме как да предпазим барона от провал. Трябваше да го поддържаме на ниво, за да може да опита тук-таме късмета си — като внимаваме, разбира се, да не се забърка в нещо, заради което биха могли да го вкарат в затвора; един-единствен ден го изпуснахме от очи и веднага успя да пробута мошеническите си номера, та след това се чудехме как да оправим работата. Ех, господине, какви напрегнати времена бяха! Господин баронът беше страстен картоиграч, но играеше с измами и само с измами. А пък по едно време му хрумна да става шпионин, били получавали невероятни пари. Някой от нас постоянно трябваше да го пази — но да призная, че господин баронът бе сладкодумен събеседник; и винаги ще те нагости щедро, след което ще рече: моля ви, платете и ми го запишете в сметката. Което си е истина, никога не сме имали по-прекрасни преживявания от общуването си с господин барона. А и така свикнахме един с друг и толкова се погаждахме всички — все хора на възраст, разумни, с богат житейски опит и с едно общо желание — да си видим все някога парите, които господин баронът ни дължеше.

Един ден господин баронът изчезна. Чу се, че избягал в Америка, в Холивуд или нещо такова. Ами, черен гологан не се затрива, рекохме си. Рано или късно сигурно ще направи големи пари; кой знае, може пък след години да ни ги върне. Само че, знаете ли, ние, кредиторите му, така свикнахме един с друг; наистина, господин баронът много ни липсваше, пък и за парите ни беше жал; ала най-много би ни липсвало, ако престанехме да се събираме всеки вторник. Винаги така приятно разговаряхме по икономическите въпроси, нали знаете колко грижи и неприятности има всеки от нас; днес я няма в бизнеса предишната солидност… Обменяхме си опит от различните браншове — че как инак щях да науча как се върти търговия с коли или пък с цветя, а при нас в дружеството имаме хора от всички браншове, както се казва, като в Ноев ковчег. Затова си рекохме — станало, каквото станало; все едно, няма да видим повече нашия господин барон, а щом така или иначе вече сме се събрали на куп, дайте поне да продължим да се срещаме и занапред и толкоз. И ето, вече десет години ние продължаваме да се събираме всеки вторник; винаги ще поменем нашия господин барон; как ли се скита той сега немил-недраг из Америка; след това подемаме разговор за лошите времена, така поне ти става по-леко на душата, а и за какви ли не болести ще се отвори дума. То вече дванайсет от нас се преселиха на онзи свят. Сега и старият господин Полицер ще ни липсва много. Жалко, че не сте имали удоволствието да се познавате с господин барона Бихари; толкова шармантен мъж, а и сега поне щяхте да можете да посещавате нашето дружество.