Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Právní případ, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Васил Самоковлиев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnojhn (2021 г.)
Издание:
Автор: Карел Чапек
Заглавие: Животът и творчеството на композитора Фолтин
Преводач: Васил Самоковлиев
Година на превод: 1983
Език, от който е преведено: чешки
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1983
Тип: роман и разкази
Националност: чешка
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 25.VII.1983 г.
Редактор: Надя Чекарлиева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Людмил Чехларов
Коректор: Елена Цветкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14486
История
- — Добавяне
— … та карам си аз с осемдесет към завоя и разчитам, че след него пътят е чист, но то се знае, не познах; успях само да намаля газта и да вляза смело в завоя. И изведнъж, гледам, шествие пресича шосето. Погребение. Тъкмо завива към входа на гробището. Натискам спирачката, ама къде ти, колата така занесе! Спомням си само, че четиримата младежи, които носеха мъртвеца, хвърлиха ковчега на земята и залегнаха в канавката, и праас! — колата ми удари със задницата ковчега и сандъкът полетя през канавката към полето.
Излизам от колата и си казвам: боже господи, дано не съм закачил попа и някого от опечалените, тогава ще стане една! Но, слава богу, нищо такова: от едната страна на пътя застанал министратът с кръста, а от другата — попът и всички останали. По едно време попът започна да се тресе от страх и разгневено заломоти:
— Не ви ли е срам, дори мъртвите не почитате!
Къде ти, аз бях толкова щастлив, че не съм убил никого от живите! После хората взеха да идват на себе си; едни се нахвърлиха с ругатни върху мене, а други се разтичаха да помогнат на нещастния покойник от потрошения ковчег. Изведнъж хукнаха назад и закрещяха от ужас. От купчината дъски се измъква жив човек, размятва ръце и се опитва да седне.
— К’во става тук, к’во става? — вика и продължава да се мъчи да седне.
Докато се усетя и вече бях при него.
— Дядо — викам му, — че те за малко да ви погребат! — И му помагам да се измъкне от дъските. А той само мига и пелтечи:
— К’во? К’во? К’во?
Не можеше обаче да стане; мисля, че си беше счупил глезена или там нещо друго от удара. Какво да ви разправям по-нататък: качих дядото заедно с попа в колата и си го закарах у тях, а след нас тръгна цялото погребение с министрата и кръста. И музиката, разбира се — само дето не свиреше, защото не се знаеше ще се плаче ли или не.
— Ще ви платя ковчега — казвам, — и за доктора също; но инак трябва да сте доволни, че благодарение на мене не го погребахте жив.
И си тръгнах; да ви кажа право, щастлив бях, че историята приключи така, защото можеше да бъде и по-зле.
Да, но всичко започна едва след това. Най-напред получих солидно писмо от кмета на селото: че роднините на този мним мъртвец, някой си Антонин Бартош, железничар-пенсионер, били бедни хора и искали да погребат дядото, както се полага, с последните си спестени грошове, и че сега, в резултат на моето невнимателно каране дядото възкръснал и ще трябвало да го погребват още веднъж, което при тяхната сиромашия не можели да си позволят. Трябвало да им заплатя проваленото погребение заедно с разноските за попа, музиката, гробарите и опелото.
След това дойде писмо от адвоката на дядото: Бартош Антони, пенсиониран железничар, иска обезщетение за скъсания саван, освен това няколкостотин крони за лечение на счупения глезен, както и пет хиляди парична компенсация за нанесените телесни повреди. Това вече ми се стори малко глупаво.
Последва ново писмо: дядката получавал пенсия като железничар и когато предал богу дух, естествено, му спрели пенсията и сега съответните органи не искали да му я изплащат отново, тъй като имали подписан от околийския лекар смъртен акт за неговата кончина. И сега аз трябвало да плащам на дядото доживотна рента като компенсация за спряната пенсия.
Последваха нови претенции: откакто съм го възкресил, дядото боледувал и трябвало да му се дава по-силна храна. Изобщо бил съм го осакатил; като съм го върнал от онзи свят нищо добро не съм бил сторил, той вече не бил същият и вече за нищо не го бивало. Само повтарял: „Бях си изпял вече песента, а сега ще трябва втори път да се мре! Няма да му простя това, длъжен е да ми го заплати, ако трябва и до върховния съд ще стигна! Може ли така да се обижда един беден човек! За това трябва да се наказва като за убийство!“. И така нататък, и така нататък.
Най-лошото е, че не бях си платил застрахователната вноска за колата, а застрахователната ни каса е взаимоспомагателна. И сега не знам. Как мислите, дали ще ме накарат да платя?
(1936 г.)