Карел Чапек
Хамлет, принц датски (информация от нашия постоянен парламентарен кореспондент)

Вчера при необикновен интерес и пред препълнена зала бе разгледана пиесата на Шекспир „Хамлет“. Като главен оратор се наложи, естествено, познатият със своята бъбривост принц Хамлет; ала вниманието на всички беше насочено най-вече към Полоний — също виден датски държавник, известен като пламенен трибун — и в очакване на всяко негово включване в дебатите. И действително, речите му придадоха на вчерашната пиеса изключителна важност и биваха изслушвани с небивал интерес. Следва кратко резюме на пиесата.

След встъпителните формалности с Духа, пръв говори датският крал; след него поиска думата Хамлет, за да занимава публиката с безсмислените си брътвежи, при което се намеси Полоний и сред абсолютна тишина произнесе реч, поразяваща с тънката си проницателност и широк поглед към живота. Ето някои от неговите заключения:

Как, още тук? Ай-ай, Лаерт! На път!

Там вятър бий платната ви в гърба,

а ти се бавиш! На! Благослових те.

Врежи в ума си всеки мой съвет.

На свойте мисли много глас не давай,

а криви мисли в дело не превръщай.

Не хаби ръка да се здрависваш

с кой знай отде попаднали младоци.

Отбягвай разприте — но щом се сдавиш,

така се дръж, че врагът да се стъписа.

Според кесията и дрехи ший:

богати, скъпи — само без превземки.

Живей без дългове. Не давай взаем.

На добър път!… Такъв дух в теб да зрей!^[1]

След това се обърна към Офелия с реч, от която цитираме:

Офелия, какво ти каза той?

Ах, тъй, добре. Добре, че ме подсети.

В последно време — чувам — той начесто

прекарвал свойто време все при теб.

И ти повярва в тия — как ги каза? —

признания в любов?

И тъй, накъсо: отсега натъй

честта си на злодумство не излагай!

Ни срещи, ни беседи вече с Хамлет —

и знай, това е заповед. Върви!

В по-нататъшното протичане на заседанието принц Хамлет се опита да отслаби огромното въздействие на Полониевите речи чрез неясните си и объркани бръщолевения; нямаха успех и неговите привърженици, нито дори Духът на неговия баща, което се прие само като външен ефект, безсилен да замъгли съзнанието на нашата бдителна общественост. След това досадно изказване отново думата взе Полоний, за да поднесе в разисквания с Рейналдо своите забележителни възгледи за гражданското възпитание на младежта:

Предай му тез пари и туй писмо, Рейналдо.

И мъдро ще постъпиш, мой Рейналдо —

преди да го споходиш, поразпитай

той как се там държи.

Внимавай там… Но виж, немирства разни,

разюздани закачки, волни буйства —

съпътници на всяко лудо-младо…

Като играчка на комар или попийвания разни

двубои, разпри, дръзки ругатни,

походване с курвета — да, и туй!

И ти, тъй както те напътих,

изпитай моя син. Разбра ли? Не?

Привичките му скришом наблюдавай.

Но нека си играй по свойта свирка.

Обръщайки се към Офелия, той продължи:

Офелия, какво така? Що има?

Безумен от любов по теб?

Какво ти каза?

Ела със мен, да видим краля где е.

Това е то полуда от любов!

Ела. При краля. Трябва да му кажем.

В следващите разисквания, в които взеха участие също кралят и кралицата, отново се намеси със своята съобразителна проницателност Полоний:

Щастливо се завърнаха, мой кралю,

посланиците от Норвегия.

Кулминационният момент на вечерта настъпи, когато Полоний разкъса с твърда ръка воала около странното поведение на принц Хамлет. Мъжествено и безпощадно, давайки си добре сметка за отговорността, която поема, сред напрегната тишина той произнесе следните слова:

Ще бъда кратък. Принц Хамлет се побърка.

Да кажем — луд. Защото що е лудост?

Та тъкмо, че човек се е побъркал.

Да, вярно, луд е. Вярно, че е жалко.

И жалко, че е вярно. Смахнат образ…

Да кажем луд. Остава да разкрием

причината на този лош ефект.

Защото тук ефектът е дефектен,

а пък и това си има и причина.

Съдете вий. Аз имам дъщеря —

защото тя е моя дъщеря! —

и тя, покорна на дълга си, значи,

това ми даде. Слушайте. Съдете.

Пред притаилата дъх публика той прочете жестоко компрометиращото писмо на принц Хамлет, след което продължи:

Да бях нехайно гледал тая страст —

какво би рекли? Не, аз късо режа —

и тъй надумах моята девица:

„Принц Хамлет — той е принц! Така не бива!

Под по-друга звезда е той роден.“

Внуших й да отбягва срещи с него,

да връща всеки пратеник и дар —

и тоя мой съвет донесе плод.

А той, отблъснат — да говорим кратко, —

изпадна в скръб, а после в пост и глад,

а после във безсъние и после немощ,

а после в празноглавство и накрай

в такава лудост, че сега бесней —

за наша обща скръб.

Вий я ми припомнете някой случай,

за нещо аз да съм твърдял: „Така е!“ —

а друго да излезе?

Оживление сред публиката предизвика острият диспут между Хамлет и Полоний, в който последният унищожи своя плещещ противник с точни и обмислени слова:

Простете — как сте, как сте, драги принце?

Вий мен познавате ли ме, принце?

Не, принце.

Честен ли, принце?

Напълно вярно, принце!

Имам, принце.

Какво четете, принце?

А за какви дела?

Бъдете здрав, принце.

Вий търсите принц Хамлет? Ей го там.

Поразен заслужено от неговите казани твърдо и на място думи, Хамлет сред всеобща липса на интерес започна объркано да мънка нещо; опита се с познатите си плоски похвати, заплитайки несвързано думите, да пренасочи дебатите към някакви артисти, но Полоний, дошъл тъкмо навреме иззад кулисите, го накара да седне засрамен само с няколко фрази:

Милорд, имам новини за вас.

Актьорите дойдоха, принце.

Честна дума…

Много дълго!

Ще ги приема, както заслужават, принце.

Елате, господа.

Нищо чудно, че след тези казани на място думи, господин Хамлет намери сили само за монолог, явно се боеше от така добре подготвения опонент.

След почивката, посветена на задкулисни разговори, Полоний се включи в действието с няколко важни съвета:

Офелия, ти тука се разхождай.

Ний вече да се скрием, господарю.

Ти в тая книжка уж чети набожно —

за оправдание, че си тук сама.

Последва лична разпра между принц Хамлет и Офелия, след което Полоний сполучливо изрече следното:

Върви, Офелия… Не ни разказвай

какво ти каза принцът. Всичко чухме.

Междувременно принц Хамлет скалъпи — разбира се, твърде нескопосано — някакъв актьорски спектакъл; по време на този досаден епизод Полоний с право се обади:

Ах, чувате ли?

Заради нещастното хрумване на Хамлет се стигна до остър конфликт между Полоний и Хамлет. Като куршуми се забиваха в принца една след друга резките нападки на Полоний:

Принце, кралицата иска да говори с вас,

и то веднага.

Ей, богу, същинска камила, вярно.

Май че прилича на невестулка.

Има гръб на невестулка.

Точно като на кит.

Ще предам.

След този морален удар, опозореният Хамлет не можеше да се съвземе с нищо друго, освен с монолог, което вече стана негов недостоен и малодушен навик.

В последвалото развитие на пиесата сме длъжни да отбележим направеното от Полоний ценно и навременно предложение:

При майка си сега ще иде той.

Скрит зад гоблена, аз ще чуя всичко.

Довиждане. Ще ви разкажа всичко.

Дорде сте още буден, ще намина.

Малко по-късно Полоний бе коварно прободен от Хамлет, но и тук той се открои със своята привична готовност и прямота:

Убиха ме!

Със смъртта на Полоний пиесата би трябвало да завърши; това, което последва, бяха само ялови речи без глава и крака; на разочарованата публика най-вече досаждаше принц Хамлет със своите неуместни и прекалено лични монолози от рода на да бъде или да не бъде. Втората половина на пиесата спокойно можеше да отпадне. Ако не бяха великолепните изказвания на Полоний, вечерта спокойно можеше да се счита за пропиляна.

Предадохме съдържанието на „Хамлет“ най-подробно, за да може всеки интелигентен читател сам да получи представа за цялата пиеса. Публиката, която с най-голям интерес изслушваше всяка реч на Полоний, към края на пиесата демонстрира явен безинтерес. Само жалка шепа привърженици аплодираха в края празните приказки и демагогските фрази на Хамлет. Бдителната общественост, обаче, не може да бъде излъгана с толкова евтин успех.