Карел Чапек
За последните неща човешки

Трамваят звъни и с грохот се носи нагоре към Олшанските гробища.

— Погледни — обръща се нисичък мъж към младеж в заешко кожухче, — тук пак строят нещо, сигурно някакво училище или кино… Да ти кажа, много се радвам, че го видях още веднъж. „А, ти ли си?“ — вика. На него от това, разбира се, не му стана по-леко, но друго е да изразиш приятелското си отношение… „Пак ще намина — обещах му аз, — дотогава вече ще припкаш като младенец“ — казвам му, а на ти тебе…

Младежът в заешкото кожухче унило поклати глава.

— Аз и ордена си сложих, нека, викам си, го зарадвам — продължи нисичкият, — а той: „Здравей, ти ли си?“. Позна ме, значи. Аз го утешавам: „Нищо ти няма, Йозеф, ще ти мине“. А той: „Маничка, дай да хапна малко от дреболиите“. Тя му даде, кусна мъничко — опита само, а да яде — не яде. „Маничка, дай да хапна малко от дреболиите…“ — повтори прочувствено нисичкият.

Младежът подсмръкна.

— На тебе, разбира се, все пак ти беше брат — взе да го утешава нисичкият. — Тя твърдеше, че той и себе си вече не помнел, а мене само като ме видя и рече: „Тоник, ти ли си?“. — У-у-у — възкликна изведнъж нисичкият като потриваше радостно ръце, — колко венци ще получи, бедният! Отидох да попитам колко ще ми струва венец с лента — отвръщат ми: осемдесет и пет крони. Тогава, казвам, може и без лента, ще сложа по-добре визитна картичка, викам си, взех и написах на нея: „Спи сладко — твой Тоник“. Тя е все тая, нали така? Важното е да изразиш приятелското си отношение, защо да се хвърлят на вятъра двайсет крони за някаква си лента. И без това ще я откраднат от гробищата.

— На мене ми казаха — обади се с тих глас младежът с кожухчето, — че венец с лента струва деветдесет крони, а аз викам: „Колкото и да е, и сто да струва, само да стане както трябва“.

— Че как иначе, нали ти е брат — добави нисичкият, — затова пък е прекрасен! И на лентата със златни букви: „Прощавай навеки, Енда и Лидушка“ — нали ти казвам, прекрасен е! „Прощавай навеки, Енда и Лидушка“ — повтори той, наслаждавайки се на цялата тази красота. — Малко остана, още две спирки. А с времето ни провървя, какво ще кажеш, хубаво време, нали? Хубаво погребение ще стане!

Младежът кимна леко с глава.

— А на нея нищо да не оставяш — подхвана наставнически нисичкият. — Какво ще прави тя, никаквицата, с всичко това, нея и без туй дълго няма да я бъде. Да ти даде бюрото му и дрехите, които остави. И за часовника да й кажеш. Аз на тази мръсница нищо не бих и дал! И гардероба да си прибереш, кажи, че е останал от майка ти и баща ти.

— Не стигнахме ли? — попита тъжно младежът.

— Още една спирка — отвърна нисичкият, — от там вече е съвсем близко до параклиса. Мисля си, Франта сигурно и той ще дойде, пък и другите приятели, всичко ще мине много хубаво. Щом не се е венчала с него, значи няма право на нищо. Да не си луд да й оставиш каквото и да било! И на доктора няма какво да плащаш, ще мине време, ще забрави. А гардероба, ако не ти трябва, можеш да го продадеш. Прекрасен венец! Лентата после да си я прибереш, защо да се затрива, вкъщи можеш да си я закачиш ей така до огледалото, нали разбираш? А като умре един ден Ладислав, пак може да свърши работа. Ах, как се зарадва, бедният, че отидох да го видя още веднъж. Трамваят намали пред вратите на гробищата.

— Не бързай, чакай малко, нека да спре — възпря младежа нисичкият. — Ще вземеш да паднеш, а днес си се облякъл толкова хубаво, и ще си развалиш цялото погребение.

И подкрепяйки грижовно младежа с кожухчето, опечаленият приятел заситни към вратите на гробището.