Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Courage, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джон Голсуърти

Заглавие: Първите и последните

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София (не е указано)

Година на издаване: 1978

Тип: сборник разкази

Националност: британска (не е указано)

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 25. XII. 1977 г.

Редактор: Георги Митев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Лиляна Недевска

Художник: Любка Рашкова

Коректор: Кръстина Велчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4916

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

По онова време — започна Феран — бях изпаднал в нищета. Но не такава, при която оставаш само без вечеря, а нищета, от която си и без закуска, и без обяд, и без вечеря и караш колкото можеш, само на хляб и тютюн. Живеех в един от онези пансиони около Уестминстър, където вземат по четири пени на вечер. В стаите има по три, пет или седем легла и ако плащаш редовно, пазят ти леглото, ако не — слагат друг да спи в него и той положително ти оставя нещо за спомен. Това не е квартал на чужденци. Там почти всички са англичани и пияници. Три четвърти от тях въобще не ядат — просто са загубили способността да поглъщат истинска храна. Само пият ли, пият. Пукната пара не струват: хопове, вестникари, амбулантни продавачи и така наречените хора-сандвичи[1]. Повечето животът е смазал безвъзвратно. И как иначе? Те смогват да изкарат само толкова, колкото да задържат душата в тялото и не им остават сили да помислят за каквото и да е друго. Връщат се нощем и заспиват. Какъв мъртвешки сън! Те изобщо не се хранят. По хапка хляб — останалото е алкохол!

В пансиона идваше дребничък французин, около тридесетгодишен, с пожълтяло и сбръчкано лице. Животът е бил суров с него. Та ако животът му е бил лек, кой би дошъл в такъв пансион, още повече ако е французин. Французите не обичат да напускат своята страна. Идваше да ни бръсне. Вземаше по едно пени и тъй като повечето забравяха да му платят, излизаше, че бръсне по трима за пени. Ходеше и по други подобни пансиони — от това всъщност бяха приходите му, защото макар и да имаше наблизо магазин, в него нищо не можеше да продаде. А как работеше! Ходеше и в един приют, но там печелеше още по-малко, защото за едно пени трябваше да обръсне десет души. Докато движеше уморените си, приличащи на тънки, жълти клечки пръсти, той ми разправяше:

— Ох! Робувам! За да изкарам едно, харча четири пени. Вие какво си мислите! Човек трябва добре да се храни, за да има сила да обръсне десет души за едно пени!

Беше като някаква мравка, която тича ли тича около своята малка дупчица без друг шанс, освен този да оцелее и без да губи надежда, че ще може да спести достатъчно, за да се върне във Франция и да отвори магазин там. Взаимно се харесвахме. С изключение на един човек-сандвич, бивш актьор, много интелигентен, тогава, когато не е пиян, в тази бърлога той едничък можеше да мисли. Имаше слабост към музик-хола и ходеше поне два пъти годишно. А после непрекъснато говореше за него. Всъщност малко познаваше удоволствията, които могат да се извлекат там — нямаше достатъчно пари за това. Оставяше ме последен и ме бръснеше бавно.

— Това ме отморява — твърдеше той.

И на мене ми беше приятно, защото цели дни прекарвах, без да отворя уста. Та и с кого ли да разговаряш! Повечето ти се подиграват, струва им се, че си глупак ли, чудак ли, изобщо нещо, което трябва да се сложи в клетка, или да се върже за крака.

— Да! — ми казваше дребничкото човече. — Отначало, когато дойдох, си мислех, че скоро ще се върна, но сега вече не съм така сигурен. Губя си илюзиите. Парите имат криле, но не летят към мен. Повярвайте ми, приятелю, душата ми се къса по тези екземпляри. Колко нещастни са бедните същества! Как са принудени да страдат! „Алкохолът!“ — ще кажете. Но това ги спасява — от него те извличат поне малко щастие. За съжаление ей тук не ми държи! — и ми показваше точно къде не му държи. — И вас, приятелю като че ли ви е напуснал късметът, но вие сте все още млад. Наистина човек трябва да е философ, но представяте ли си как се чувствувам аз в този климат, особено след като съм роден на юг.

Когато се махнах оттам, а това стана веднага след като повече нямах какво да залагам, той ми даде пари — по тези места не може да става и дума за даване назаем: ако човек дава пари, той ги дава не назаем, а въобще и ще има късмет, ако отгоре на всичкото не го оберат. Има такива хора, които следят дали някой не се е сдобил с чифт нови обувки или хубаво сако, чакат го да заспи, за да го оберат, и после незабавно да изчезнат. Пред лицето на нищетата няма място за морал — за това е необходимо човек да е от стомана, а онези там са от слама. Но едно трябва да се признае на английските низини — сред тях не се пролива толкова кръв, колкото сред френските и италианските.

И така, намерих работа като огняр на параход, в продължение на шест месеца пътувах от пристанище на пристанище, а после се върнах. Още на другата сутрин видях французина. Беше ден за бръснене и той повече от всякога приличаше на мравка. Работеше с ръце и крака, малко по-жълт и може би, малко по-сбръчкан.

— Охо! — подвикна ми той на френски. — Ето ви и вас. Знаех си, че ще се върнете. Почакайте да свърша с този екземпляр. Имам да ви разказвам много неща.

Отидохме в кухнята — обширно помещение с каменен под и маси за хранене и седнахме край огъня. Беше януари, но лято или зима, в тази кухня винаги гори огън.

— И така — рече той — вие се върнахте? Не ви провървя, а? Имайте търпение! На вашата възраст няколко дни повече няма да ви сломят. Каква мъгла, а? Виждате ли, все още съм тук, но моят приятел Пижон умря. Спомняте ли си го? Чернокосият, който държеше магазин по-надолу на нашата улица. Приятен човек, добър мой приятел. Беше женен за чудесна жена — малко презряла, като се има предвид, че е раждала деца, но изобщо бяха добро семейство. Умря внезапно от сърце. Нека ви разкажа за това.

Един чудесен октомврийски ден, скоро след вашето заминаване, седях в магазина и пиех кафе, тъй като бях свършил с тези екземпляри тук. Мислех за нещастния Пижон, който бе умрял преди три дни, когато се почука и на вратата се появи госпожа Пижон! От добро семейство, добре възпитана, добре облечена, изобщо чудесна жена. Бедната душица стоеше съвсем спокойна, с пребледняло лице и зачервени очи.

— Госпожо — попитах, — какво мога да направя за вас?

— Изглежда бедният Пижон е умрял разорен, защото в магазина няма нито стотинка. Не са минали и два дни от погребението и се появиха съдебните пристави. Кажете ми, господине, какво да правя? — рече тя.

— Почакайте, госпожо! — казах, взех си шапката и отидох с нея в магазина.

Каква сцена! Двама съдебни пристави, които биха направили добре да се избръснат, седят в магазина пред мивките и навсякъде, о боже, навсякъде деца. Едно малко десетгодишно момиченце, което много прилича на майка си, две малки момченца с малки панталонки, друго едно само по ризка и още две, съвсем мънички. Всички се търкалят по пода и — о, какъв ужас — всички плачат до пръсване, с изключение на най-малкото момиче. Приставите изглеждаха объркани. Гледката можеше да накара човек да се разплаче. Седем! Някои от тях съвсем мънички! Бедният Пижон — нямах представа, че е толкова плодовит — като заек!

Приставите се отнесоха много добре.

— Хубаво — рече по-едрият от двамата, — давам ви двадесет и четири часа срок, да намерите парите. Моят другар ще остане тук в магазина — не искаме да сме прекалено строги с вас.

Помогнах на госпожа Пижон да успокои децата.

— Ако имах пари, щяха да са на ваше разположение, госпожо, защото във всяко сърце трябва да има човещина, но пари нямам — й казах аз. — Помислете дали нямате приятели, които могат да ви помогнат.

— Господине, нямам никого — ми отвърна тя. — Кога съм имала време да се сприятелявам, с тези седем деца.

— А във Франция, госпожо?

— Никого, господине. Скарана съм с роднините си, пък и помислете — вече седем години откак сме дошли в Англия. Освен това ние дойдохме само защото там нямаше кой да ни помогне.

Работата изглеждаше лоша, но какво можех да направя? Само й казах:

— Човек никога не бива да губи надежда, госпожо! Имайте вяра в мен!

Отидох си. През целия ден мислех за това колко беше спокойна тя — просто великолепна! И все си казвах: „Хайде! Помисли! Помисли! Трябва нещо да се направи!“ Но нищо не успях да измисля.

На другата сутрин дългът ме заведе в приюта. По пътя продължавах да си блъскам главата, да измисля какво за бога бих могъл да направя за бедната жена. Пристигнах късно и за да наваксам, ги бръснах така, както никога преди не съм ги бръснал. Времето беше горещо и се изпотих. Десет за пени! Десет за пени! Мислех си за това и за бедната жена. Накрая свърших и седнах. Рекох си: „Това е прекалено тежко. Защо го правиш? Защо се хабиш?“ После ми хрумна нещо. Поисках да видя управителя.

— Господине — му казах. — Вече ми е невъзможно да идвам тук.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Дойде ми до гуша от вашите „десет за пени“. Ще се женя и не мога да си позволя да идвам повече. Прекалено много се изтощавам за парите, които ми давате.

— Какво? — рече той. — Вие сте щастлив човек, щом можете да хвърляте пари по този начин!

— Да хвърлям пари! Извинете, господине, но я ме погледнете! — все още бях запотен. — За всяко пени, което изкарвам, губя три. Да не говорим за обувките дето хабя по пътя. Докато все още бях ерген, господине, това си беше моя работа, можех да си позволя този разкош, но сега вече трябва да сложа край. Имам чест, господине!

Оставих го и тръгнах. Отидох до магазина на Пижон. Приставът все още стоеше там. Пфуй! Сигурно през цялото време е пушил!

— Повече отсрочка не мога да им дам — ми рече той.

— Няма значение — отвърнах му аз, почуках и влязох в задната стая.

Децата играеха в един ъгъл. Малкото момиченце със златното сърце се грижеше за тях като майка, а госпожата седеше на масата с чифт стари черни ръкавици на ръцете. Приятелю, никога не съм виждал такова лице — спокойно, но така бледо, така ужасно отчаяно, така смазано! Човек би казал, че чака смъртта. Лоша работа, наистина лоша работа — идваше зима!

— Добро утро, госпожо — казах аз. — Някакви новини? Можахте ли да уредите нещо?

— Не, господине. А вие?

— Не! — и отново я погледнах: великолепна жена, ах, великолепна жена! После продължих — Тази сутрин обаче ми дойде една идея. Какво бихте казали, ако ви помоля да се ожените за мен? Може би е по-добре от нищо.

Изгледа ме с черните си очи и отвърна:

— С радост, господине! — а след това, приятелю, едва след това заплака.

Дребничкият французин спря и се вгледа в мен.

— Хм! — рекох най-после аз. — Смел човек сте вие.

Отново се вгледа в мен. Очите му бяха тревожни, сякаш съм му направил неприятен комплимент.

— Така ли смятате? — рече най-сетне той и аз разбрах, че тази мисъл го сепна, като че бях осветил някакво отчаяно и тъмно кътче в неговото сърце.

— Да! — продължи без да бърза той, докато доброто му жълто лице се сбръчкваше все повече и повече и сякаш всяка бръчка потъмняваше. — Макар и да го направих, много се боях. Седем деца! — и пак се вгледа в мен. — А оттогава!… Понякога… Понякога съм в състояние… — спря се за момент, после викна — Тежък е животът! Какво си мислите вие! Ами че аз познавах мъжа й. Можех ли да я оставя на улицата?

1904 г.

Бележки

[1] Хора, наети от рекламни агенции. Привързват им на гърба и гърдите реклама и така ходят по улиците. — Бел.пр.

Край