Хафез
Макар че като в стара бъчва ври огънят…

Макар че като в стара бъчва ври огънят сред мойта гръд,

затворил съм уста за думи и пия кръв. За кой ли път!

 

До устните й да достигнеш — това съвсем не е шега.

Това е яд. Това е мъка. Това дори за мен е смърт.

 

Кога сърцето ми ще бъде освободено от скръбта,

щом са къдриците й черни на моите уши шумът?

 

И казвам откровено: вяра към никого не пазя аз

и може би затуй със чаша ще ме намериш в някой кът.

 

В деня на близката разплата, напук на всички врагове —

ще ми прости тя и изпрати не към вината — по друг път.

 

За две зърна пшеница татко продаде рая. А пък аз

за зърно ечемик спокойно ще го продам като светът.

 

Ах, мойта власеница бяла не е съдбата ми — ни бог!

Обличам я като завеса на слабостите, на грехът.

 

И може би затуй желая само от чиста бъчва кръв!

Какво да правя, щом такъв е на моята съдба делът.

 

Ако певицата ми пее докрай така за любовта —

ще падна пред Хафез безчувствен, пред силата му, пред стихът.