Хафез
Да минем пак към механата…

Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:

влече ни всички тя със свойта необичайна простота.

 

Отлита всичко като вятър — и тронове, и сан висок, —

но нека за това не мислим, да пием — в туй е радостта.

 

Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,

че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.

 

И щом сме още във начало, в едно да се обословим:

по този път да не оставим, да не забравим любовта.

 

О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш твоя рай.

По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.

 

От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори —

но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността

 

на почвата. И щом танцуват суфите весело край нас,

от тях добър урок ще вземем за песни радостни в нощта.

 

О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,

с прахът на този вход ще свикнем — такава ни е участта!