Хафез
О, ела! Съдбата наша…

О, ела! Съдбата наша

        няма здрав основен зид.

Всемогъщ закон ни води

        в този жребий ветровит.

И за мен е близък всеки

        с благороден нрав — отвеки

във гръдта си с дух свободен —

        без вериги и без щит.

 

Ала вчера с глас небесен

        чудни вести ми донесе

ангелът Суруш и тръгна

        с мен към виното честит.

Браво на сърцето, дето

        се е влюбило! И ето:

само то от нас ще махне

        мъката като гранит.

 

Ах, сокол, летящ далече

        в синята небесна глетчер,

в мъката на долината

        да не кацнеш в примка свит.

Да не кацнеш! И защо ли?

        Гордите небесни воли

претворяват твойто име

        горе в златния зенит.

 

        Слушай мен: не с реч лукава

        да вървиш в пътека права

ще ти дам съвет — от старец

        съм го слушал с поглед впит

„Не роптай от свойта участ

        при какъвто да е случай —

с радост или мъка дните

        имат кратък смисъл скрит.“

 

Справедливост ти напразно

        не търси с излишен разум —

тази поетична дума

        е навярно само мит.

Как ще имаш вяра свята

        и на розата, когато

шиповете й се вбиват

        в твоя поглед, в твоя бит!

 

Но защо, бездарник малък,

        на Хафез завиждаш жалък?

Своя дар той взе от бога!

        И затуй е знаменит.