Хафез
В градината отидох рано…

В градината отидох рано да набера букет цветя.

И моя слух за миг погали на нежен славей песента.

 

О, бедна птица, като мене отдадена на цветове —

ти пак разнасяш нови песни, ти пак ми връщаш обичта.

 

Щом твойта песен ме обземе, щом твоя глас ме призове —

аз ставам и усещам силно в кръвта ми как пламти жарта.

 

И се разхождам, и си мисля върху зелената трева,

че пеят някъде за мене, в градини или по света.

 

А всичко пак си тъй остава, промяна никаква до днес:

на тръна всеки цвят е близък, а славея — на любовта.

 

Ах, толкова цветя красиви цъфтят сред този малък кът,

но тръните не позволяват да им изпитам радостта.

 

Хафез, защо напразно чакаш щастлива участ в този свят,

на слабости богат, но беден на превъзходство в завистта.