Хафез
Хубавице, с лека стъпка…

Хубавице, с лека стъпка, с грация, със поглед смел —

влюбените имат нужда от безсмъртния модел

 

на красивото ти тяло, на изящния ти ръст,

взел цветята на атлаза като пъстър акварел.

 

Всеки, който иска страстно на косите ти дъха —

нека сам да си направи между мъките тунел.

 

Стойността на мойто злато няма да се промени,

ако злобният ме вкара в най-горещия котел.

 

Този огън, дето свети, е на твоя дух свещта

и сред него се изгуби пеперудата без цел.

 

Твоят бял квартал е вече мойта свята Кааба,

моята свещена Мека, моя черноок предел.

 

И защо, кажи, да плача — щом не ме разбират тук,

без да види никой свода с твоя образ звездочел.

 

Нашият суфи, заречен снощи да не пие пак —

кръчмата видял, забрави за какво се беше клел.

 

И Хафез отново чаша покрай бъчвата прие,

че по устните й тънки беше вчера дълго чел.