Фредерик Форсайт
Без никакви последствия

Марк Сандерсън обичаше жените. Обичаше също така и кървавите бифтеци, украсени със сърчица от домати. С еднакво, макар и бързо изпаряващо се удоволствие си позволяваше и двете неща. Ако изпитваше глад, той просто се обаждаше в някой реномиран ресторант и си поръчваше да му донесат в апартамента това, което му се ядеше в момента. Можеше да си го позволи, защото беше мултимилионер — при това в лири стерлинги, а в тези тежки времена всяка от тях се равняваше на два щатски долара.

Като всички богати щастливци той всъщност водеше три живота — обществен и професионален живот на лондонски магнат, личен живот, който не беше чак толкова личен, защото някои мъже жертват интимните си преживявания за блясъка на популярността си в обществото, и потаен живот.

Първият му живот бе наблюдаван периодично от финансовите рубрики на най-известните всекидневници и икономическите предавания по телевизията. Някъде в средата на шейсетте години Марк Сандерсън започна работа като агент на фирма за недвижими имоти в Уест Енд; тогава образованието му беше съвсем повърхностно, но затова пък притежаваше предприемчив нюх към доходните сделки. След две години овладя всички правила на играта и най-вече онова, което имаше най-висока цена — начина, по който легално може да ги заобикаля. На двадесет и три години за двадесет и четири часа сключи първата си самостоятелна сделка — от продажбата на някакъв недвижим имот се сдоби с чиста печалба от десет хиляди лири стерлинги — и основа дружеството на „Хамилтън Холдингс“, което вече четиринадесет години му носеше добри пари. Дружеството назова така в чест на първата си сполучлива трансакция — оня недвижим имот се намираше в Хамилтън Тиръс. Това беше и последната сантиментална проява в живота му. В началото на седемдесетте години, когато вече притежаваше в банката първия милион лири, заряза търговията с недвижими имоти и се зае със строителство на обществени сгради. В средата на седемдесетте години имаше почти пет милиона и се впусна в нова дейност. Наложи се във финансовия свят на банките, в химическата промишленост и в строителството на курортни центрове по Средиземноморието. Собствениците на лондонските всекидневници го рекламираха, читателите им вярваха и стойността на акциите на десетките дружества, които сега участваха в „Хамилтън Холдингс“, непрекъснато растеше.

Личният живот на Сандерсън можеше да се проследи в същите всекидневници на по-предните страници. Мъжът, който притежаваше апартамент в Риджънс парк, резиденция в Уорчестършър, замък на Лоара, вила в Кан д’Антибс, яхта, ролс-ройс и ламборгини плюс безкрайна поредица от красавици, фотографирани в негова компания (и описвани в кръглото му легло с диаметър четири метра), такъв мъж е постоянен обект на авторите от рубриката „Из обществото“. Преди петдесет години човек можеше да фалира, ако за него се напишеше, че се развежда с филмова звезда, която иска от него обезщетение на стойност един милион лири или че някоя кандидатка за Мис свят се мъчи да го принуди да признае бащинство; но в края на седемдесетте години всичко това само доказваше, че той може да си го позволи, което сред обитателите на Уест Енд беше твърде голямо изключение и будеше възхищение. Накратко, Марк Сандерсън беше мъж, за когото се говореше навсякъде.

Неговият потаен живот беше нещо, което можеше да се определи с една-единствена дума: скука. Цялата тази игра отегчаваше Марк Сандерсън до смърт. Фразата: „Марк ще постигне всичко, което поиска“, която преди беше негов девиз, сега му се струваше горчива шега. На тридесет и седем години той изглеждаше много добре — приличаше на Марлон Брандо — беше физически издръжливи и се чувстваше самотен. Копнееше за една-единствена жена — не за стотици момичета, а просто за една — и искаше от нея дъщеря и кътче сред природата, което би могъл да нарече свой дом. Но знаеше, че няма вероятност да я намери, защото имаше точна представа какво иска, а през последните десет години не срещна нито една, която поне отчасти да се доближава до неговия идеал.

Като всички богати донжуани Марк Сандерсън проявяваше интерес само към жени, които не се интересуваха нито от него, нито от неговата популярност, пари, власт и слава. Но за разлика от всички тях той беше достатъчно самокритичен, за да го признае пред себе си. Ако допуснеше това да се разгласи сред обществото, щеше да стане смешен.

* * *

Марк Сандерсън беше вече почти сигурен, че никога няма да срещне жената на своите мечти, когато един ден все пак я откри. Това се случи на една от ония благотворителни вечеринки, на които всички скучаят и след които малкото пари, останали след заплащането на разноските, се изпращат в Бангладеш, за да си поделят там местните бедняци няколко литра мляко. Тя стоеше в другия край на залата и слушаше някакъв пълничък мъж, чиято дребна фигура се уравновесяваше от огромна пура. Слушаше го със спокойна усмивка, по която не можеше да се отгатне дали я забавляват думите на дребосъка или маневрите му да надзърне в деколтето й.

Госпожа Съмърс беше висока и стройна. Нейното лице, излъчващо вътрешна уравновесеност, беше прекрасно, макар да не отговаряше съвсем на последната мода. И фигурата й не беше в унисон с модата на осемдесетте години, според която красавиците трябваше да имат буйна гръд, талия на оса, закръглени бедра и дълги крака. Лъскавите й кестеняви коси бяха прибрани на кок и изглеждаше, че тя се грижи по-скоро за здравето си, отколкото за елегантността си. Беше облечена със семпла бяла рокля, която подчертаваше загорялата й до златисто кожа, нямаше накити, а само лек грим около очите, което само по себе си беше достатъчно, за да я отличава от монденските дами в залата. Сандерсън предположи, че е на трийсет години, по-късно научи, че е на тридесет и две.

Представяше си, че нейният загар се дължи на удължения до април скиорски сезон или на пролетно пътешествие с параход до Карибските острови, което би означавало, че тя и нейният съпруг са достатъчно богати, за да си позволят такъв начин на живот. Но и двете му предположения бяха погрешни. Защото научи, че госпожа Съмърс и съпругът й обитават малка вила на испанското крайбрежие и че живеят от скромните приходи от авторските му права върху книга за птиците и от нейните уроци по английски.

Известно време Сандерсън мислеше, че очите, косите и цветът на кожата й подсказват испанския й произход, но жената се оказа англичанка като него. Каза му, че е дошла да посети родителите си в Майдлендс, а нейна съученичка я посъветвала да прекара още една седмица в Лондон, преди да се завърне в Испания. Установи, че с нея е приятно да се говори, че тя не кокетничи с него, което отговаряше на настроението му, и не се смее пресилено на неговите остроумия.

— Какво мислите за нашето общество от Уест Енд? — попита я той, когато двамата, облегнати на стената, наблюдаваха оживлението в залата.

— По всяка вероятност съвсем не това, което би трябвало да си мисля — отговори тя сериозно.

— Изглеждат като ято папагали, затворени в буркан от мармалад — подхвърли злъчно Сандерсън.

Тя повдигна вежди:

— Мислех, че Марк Сандерсън е един от стожерите на това общество. — Шегуваше се.

— Нима нашите подвизи са известни и в Испания? — попита я той.

— И на Коста Бланка можете да намерите „Дейли Експрес“…

— … в който пише и за живота на Марк Сандерсън?

— И за него — отговори тя спокойно.

— Това прави ли ви силно впечатление?

— Трябва ли?

— Не.

— Следователно не ми прави.

Този отговор предизвика у Марк чувство на облекчение.

— Това ме радва — каза той, — но мога ли да ви попитам защо?

Госпожа Съмърс се замисли за момент.

— Всичко това ми изглежда доста фалшиво.

— И за мен ли мислите същото?

Тя го погледна в очите.

— Не зная — каза тя. — Предполагам, че при известни обстоятелства можете да бъдете и симпатичен.

За такъв отговор Марк не беше подготвен.

— Може би грешите — отговори той сухо, но тя само приветливо се усмихна, сякаш разговаряше с непослушно момченце.

След няколко минути дойдоха да я вземат приятелките й. По пътя към гардероба той я покани шепнешком на другия ден на вечеря. От години не беше канил по този начин никоя жена. Госпожа Съмърс не спомена нищо за опасността, че могат да я видят с него, защото предполагаше, че той ще я заведе някъде, където няма фотографи. След като се замисли за миг, каза:

— Добре, ще дойда с удоволствие.

* * *

Сандерсън мисли за нея цяла нощ, без да обръща внимание на мършавата, обзета от мъгляви надежди манекенка, която беше свалил в някакъв бар към сутринта. Той лежеше неподвижно, гледаше в тавана и си представяше, че до него е жената с лъскава кестенява коса и че гали нейното нежно златисто тяло. В тъмнината протегна ръка, за да погали поне гърдите на манекенката, но напипа само нещо, което наподобяваше ушенцето на пале, последица от строго спазвана диета, и дочу пресиления възглас на имитирана възбуда. Отиде в кухнята, направи си кафе и после бавно го изпи в хола. Седеше там и замислено наблюдаваше дърветата в парка, докато слънцето щедро ги освети.

Една седмица не е достатъчно дълъг период за любов, но стига, за да промени един живот, дори два, та даже и три живота. На другата вечер Марк Сандерсън отиде да я вземе пред къщата. Косите й бяха прибрани във висок кок, беше облечена в строга бяла блуза с широки ръкави, гарнирани с дантела на маншетите, и червена максипола, стегната в кръста с широк кожен колан. С тези дрехи изглеждаше като от старата едуардска епоха — това го възбуждаше, защото беше в пълно противоречие с плановете му за днешната нощ.

Госпожа Съмърс се изразяваше просто, но интелигентно и беше в състояние да го слуша, когато той говореше за сделки, което той не правеше често с жени. В течение на вечерта осъзна, че спрямо тази жена не изпитва само повърхностна възбуда и обикновено желание. Възхищаваше й се. Тя излъчваше спокойствие и уравновесеност, които му действаха като мехлем.

С изненада установи, че с нея все по-свободно разговаря за неща, които обикновено не споделяше — за своите финансови операции, за скуката у него от обществото, което презира, но същевременно изстисква като лимон. След полунощ, когато вече се готвеха да затварят ресторанта, те все още бяха погълнати от спокойния си разговор. Анджела Съмърс после отказа да отиде с него в дома му на по още едно питие. Такова нещо не му се беше случвало от години.

 

 

В средата на седмицата Сандерсън трябваше да си признае, че е влюбен като седемнадесетгодишен юноша. Попита я кой е любимият й парфюм. „Мис Диор“, каза тя и добави, че от време на време си позволява лукса да си купи един флакон. Сандерсън изпрати свой служител на „Бонд стрийт“ и вечерта й подари най-голямото шише парфюм, което можеше да се намери в Лондон. Тя прие подаръка с неподправена радост, но в същото време с неодобрение за неговите размери.

— Това наистина е прекалено — каза му тя.

Сандерсън се смути.

— Исках да ви дам нещо необикновено — каза.

— Сигурно ви е струвало цяло състояние — добави тя строго.

— Мога да си го позволя, нали?

— Сигурно и това е много мило от ваша страна, но не трябва да ми купувате вече нищо подобно — и с жест тя подсказа, че не иска да говори повече на тази тема.

Към края на седмицата Сандерсън телефонира в резиденцията си в Уорчестършър и нареди да затоплят водата в басейна. В събота заминаха за там на еднодневен излет и дори пронизващият майски вятър не промени намеренията им.

Госпожа Съмърс излезе от съблекалнята в цял бански костюм в бяло. Сърцето му заби лудо, когато я видя. Във всяко отношение тя беше възхитителна жена.

Един ден преди заминаването й за Испания прекараха заедно последната вечер. В полумрака на ролс-ройса, паркиран недалеч от нейния пансион, те дълго се целуваха, но когато Сандерсън се опита да бръкне под полата й, тя нежно, но категорично отблъсна ръката му.

Сандерсън я помоли да напусне мъжа си, да се разведе и да се омъжи за него. Понеже беше напълно ясно, че той говори сериозно, сериозно му отговори и тя:

— Никога не бих могла да направя такова нещо — поклати глава тя.

— Обичам те. Вярвай ми, това не е нещо преходно, а дълбоко чувство. За теб бих направил всичко на тоя свят.

Госпожа Съмърс втренчено гледаше улицата.

— Да, вярвам ти, че ме обичаш, Марк. Не трябваше да оставяме нещата да стигнат дотук. Навреме трябваше да го забележа и да престана да се срещам с теб.

— Ти не ме ли обичаш? Поне мъничко?

— Още е рано да кажа такова нещо. Не обичам бързите работи.

— Но би могла да ме обичаш? Сега или по-късно?

— Мисля, че бих могла. Или по-точно казано — щях да мога. Ти съвсем не си такъв, какъвто се представяш. Твоят предизвикателен цинизъм прикрива уязвимостта ти. И това ми харесва у теб.

— Тогава напусни съпруга си и се омъжи за мен.

— Не мога да го направя. Аз съм жена на Арчи и не мога да го изоставя.

Сандерсън изпита ярост към този мъж без физиономия, който някъде в Испания се изпречваше на пътя му.

— И какво толкова, моля ти се, притежава той, което аз не мога да ти предложа?

Анджела Съмърс тъжно му се усмихна:

— Нищо. В действителност той по-скоро е слабохарактерен, дори не е много способен…

— Тогава защо не го напуснеш?

— Защото той има нужда от мен — гласеше краткият й отговор.

— Но и аз имам нужда от теб.

Госпожа Съмърс отрицателно поклати глава.

— Не, това не е вярно. Искаш ме, но можеш да минеш и без мен. А той не може. Няма сили за това, там е истината.

— Не е вярно, че само те искам, Анджела. Обичам те толкова много, колкото никоя друга. Обожавам те и копнея за теб.

— Ти не можеш да го разбереш — каза тя след кратко мълчание. — Жените обичат да са обичани, обожавани, искат някой да копнее за тях, но повече от всичко това имат нужда да бъдат незаменими за някого. А Арчи има нужда от мен като от въздух, за да диша.

Сандерсън загаси пурата в пепелника.

— Така че ще останеш с него… докато смъртта не ви раздели — глухо изрече той.

Анджела отмина ироничната забележка и го погледна в очите.

— Да, така е. Докато смъртта не ни раздели. Съжалявам, Марк, но просто съм такава. Някъде другаде и на друго място и ако не бях омъжена за Арчи, всичко можеше да бъде другояче. Но имам съпруг и с това нещата са предопределени.

На другия ден тя замина. Сандерсън изпрати своя шофьор да я придружи до летището.

* * *

С течение на времето любовта на Сандерсън се промени в бяс, а с него нарасна и чувството му за самота. Никога не се беше сблъсквал с подобни пречки и като всички могъщи мъже през изтеклите години се беше превърнал в своеобразен морален инвалид. Владееше един-единствен начин на действие: точни и логични постъпки, които водят от копнежа към решението, оттам пък към концепцията, към плана и неговото осъществяване. И всичко това трябваше да завърши постигането на желаната цел. В началото на юни Сандерсън реши, че трябва да спечели Анджела Съмърс на всяка цена. Когато изготвяше своя план, в главата му упорито се въртеше изречението „докато смъртта ни раздели“. Ако Анджела беше друга, ако можеха да й въздействат богатството, луксът, властта, общественото положение — нямаше да има никакви затруднения. За да я спечели, стигаше да я заслепи с парите си — но тогава тя щеше да бъде съвсем друг тип жена и Марк нямаше така да лудее по нея. Сега се движеше в омагьосан кръг, който в крайна сметка можеше да го доведе до лудост, и съществуваше само един начин да се справи с всичко това.

Сандерсън нае малък апартамент под измисленото име Майкъл Джонсън. Уреди това по телефона и изпрати със запис наема за два месеца предварително. На посредника обясни, че ще пристигне в Лондон много рано сутринта и се уговори с него да му остави ключа под изтривалката.

Наетият апартамент му служеше за база. От него се обади по телефона на една лондонска детективска фирма, която не се интересуваше дали се касае за легални неща, и обясни какво иска. Когато фирмата разбра, че новият й клиент иска да остане анонимен, поиска да й изплати авансово определена сума. Пак със запис Марк изпрати петстотин лири.

След една седмица за господин Джонсън се получи писмо, в което се съобщаваше, че задачата е изпълнена. Той изпрати исканата сума и след три дни получи очакваната документация. Тя съдържаше кратка биография, която Марк набързо прегледа, снимка от книгата за средиземноморските птици, от която бяха продадени няколко десетки екземпляра, както и редица фотографии, направени с телеобектив. Те показваха мъж с тесни рамене, с мустаци като четка за зъби и нерешителна брадичка. Майор Арчибалд Клерънс Съмърс, английски офицер, живеещ извън пределите на родината си във вила на осемстотин метра от морето на края на незабележително с нищо село в испанската провинция Аликанте, на половината път от Аликанте до Валенсия. Имаше и много снимки на къщата. Към документацията влизаха и подробни записки за навиците на обитателите й: сутрешното кафе на двора, всекидневните пътувания на съпругата до Кастилия, където тя преподаваше английски на трите деца на една графиня, следобедното й къпане и слънчевите бани между три и четири часа, работата на майора по книгата за птиците на Коста Бланка.

Сандерсън се захвана с втората фаза на своя план. Най-напред съобщи на служителите си, че си остава вкъщи, но непрекъснато ще поддържа телефонна връзка с тях. След това се залови с външния си вид.

Помогна му рекламата на едно малко фризьорско салонче, което предлагаше прически в ла „гей нюз“. Там го подстригаха като таралеж и му боядисаха косата, така че от тъмнокестеняв стана рус.

От този момент Сандерсън винаги влизаше с колата в подземния гараж на къщата, където живееше, и се качваше нагоре с асансьора, за да избегне портиерката. От наетия апартамент се обади на свой познат от Флийт стрийт, който му даде наименованието и адреса на една от най-забележителните лондонски архиви, специализирани за съвременни събития. Архивата можеше да се гордее с чудесна сбирка от книги и безброй изрезки от вестници и списания. След три дни Сандерсън успя да се снабди с карта за посещение на името на Майкъл Джонсън.

Започна с общото заглавие „Наемни убийци“. То съдържаше подзаглавия и отправки към Майк Хоуър, Роберт Денар, Джон Петерс и Жак Шрам. Останалите се отнасяха до съответните страни. Прегледа всичко. Изчете съобщенията от всекидневниците, статиите от списанията, коментарите, рецензиите на книгите и разговорите. От време на време попадаше на някоя реплика за дадена книга — отбелязваше си нейното заглавие, отиваше в библиотеката, намираше я и я прочиташе. Сред прочетеното от него бяха заглавия като „История на наемничеството“ от Антъни Моклър или „Наемникът Конго“ от Майк Хауър.

Около седмица след тази смесица от откъслечни информации започна да се очертава едно-единствено име. Дори авторите със съмнителна известност споменаваха за този мъж с подозрение. Той не даваше никакви интервюта и в раздела за него нямаше никаква фотография. Но беше англичанин и Сандерсън можеше да се надява, че все още живее в Англия.

Преди години, когато разширяваше своята дейност, в ръцете на Марк попаднаха две предприятия за търговия с пури, за проявяване на филми и едно литературно издателство. Точно то сега му помогна да намери адреса на автора на едни мемоари, които Сандерсън бе прочел в библиотеката. Издателят на книгата нямаше причини да го заподозре в нищо, а адресът на автора беше същият, на който преди време бе изпратил незначителна сума във връзка с авторско право.

* * *

Строителният магнат, който се представяше за служител на издателството, отиде в къщата на наемния убиец-писател и завари там мъж, напълно унищожен от алкохола, който живееше само със спомените си. Бившият наемен убиец се надяваше, че посетителят е дошъл, за да му съобщи, че предстои ново издание на неговата книга и му носи авансово хонорар. Остана явно разочарован, когато установи, че греши. Все пак малко се поразвесели, когато разбра, че може да получи някакво възнаграждение, ако даде известна информация. Сандерсън, който се представяше за г-н Джонсън, обясни, че издателството е научило, че един от бившите колеги на бившия наемен убиец се готви да публикува своята автобиография. Та неговите работодатели не биха искали някое друго издателство да им измъкне под носа правата за тази книга. Единствената трудност била да се открие къде живее този мъж.

Когато бившият наемен убиец чу името му, избоботи:

— Решил е да се изповядва, така ли? Това наистина ме изненадва.

Но желание за сътрудничество прояви чак когато изпи шест чаши уиски и когато в ръката му се озова пачка банкноти. Надраска нещо на парче хартия, което подаде на Сандерсън:

— Ако това копеле е в града, винаги тук ходи да пие — каза той.

* * *

Сандерсън намери мястото още същата вечер — това беше едно тихо кътче на Ърлс Кот. Мъжът, когото търсеше, се появи там на следващата вечер. Сандерсън никога не беше виждал негова снимка, но беше попаднал на много точното описание, в което се споменаваше и за белег на брадата, освен това барманът се обърна към него по име. Това беше слаб мъж с широки рамене, изглеждаше все още във форма. В огледалото зад бара Сандерсън улови свирепия израз на очите му. Когато мъжът си тръгна за вкъщи, Сандерсън го проследи на около четиристотин метра от дома му.

Десет минути след като от улицата видя да светва един прозорец, почука на вратата и убиецът му отвори. Сандерсън забеляза, че преди това той загаси лампата в коридора, така че сега беше в полусянка. Затова пък вътрешната светлина осветяваше нощния посетител.

— Господин Хюджис? — попита Сандерсън.

Мъжът въпросително повдигна вежди.

— А вие кой сте?

— Казвам се Джонсън, Майкъл Джонсън — каза Сандерсън.

— Разрешение за домашен обиск — отбеляза сухо Хюджис.

— Не съм полицай — каза Сандерсън. — Просто обикновен гражданин. Мога ли да вляза?

— Кой ви каза къде да ме намерите?

Сандерсън му съобщи името на своя информатор.

— Но ми се струва, че той дори няма да си спомни. Така се е намокрил с алкохол, че надали ще се сети и за собственото си име.

В ъгълчетата на устните на Хюджис се появи нещо като усмивка, но лицето му не се разведри.

— Да — каза той — възможно е — и с жест го покани вътре.

Сандерсън мина покрай него и влезе в хола. Апартаментът беше мебелиран също така мизерно както хилядите други квартири в този лондонски квартал. В средата на стаята имаше маса. Хюджис покани посетителя си да седне и се настани срещу него.

— И така?

— Искам да ви поверя една работа.

Изразът на лицето на Хюджис не се промени.

— Обичате ли музиката? — попита той най-после.

Сандерсън недоумяващо кимна.

— Тогава ще си пуснем малко музика — каза Хюджис.

Той стана и отиде към радиото, което стоеше на масичка до леглото в ъгъла на стаята. Включи апарата и бръкна под възглавницата. Когато се обърна, беше насочил срещу Сандерсън автоматичен колт калибър 45. Хюджис пусна радиото още по-силно и започна да се рови в чекмеджето, без да сваля поглед от Сандерсън. Извади тетрадка и молив и се върна на масата. С една ръка откъсна лист хартия, написа на него две думи и го подаде на Сандерсън. На него пишеше: „Съблечете се!“.

Марк беше чувал, че подобни хора могат да бъдат и перверзни. С оръжие в ръка Хюджис му даваше знаци, че трябва да се отдалечи от масата. Сандерсън се подчини. След това хвърли на пода сакото си, връзката и ризата. Колтът сега сочеше надолу. Сандерсън разкопча ципа и свали панталоните си. Хюджис го наблюдаваше безучастно. След това проговори.

— Добре, можете да се облечете — каза той. Колтът все още беше в ръката му, но вече беше насочен надолу. Той прекоси стаята и намали музиката. После се върна на масата.

— Хвърлете ми сакото си — заповяда той.

Сандерсън, който вече беше облякъл ризата и панталоните си, постави сакото на масата. Хюджис го пребърка.

— Можете да го облечете.

Сандерсън изпълни нареждането и се срина на стола. Струваше му се, че краката му не го държат. Хюджис седна срещу него, положи колта на масата до дясната си ръка и си запали цигара.

— Защо правите всичко това? — попита Сандерсън. — Мислехте, че съм въоръжен ли?

Хюджис поклати глава.

— От самото начало знаех, че не носите оръжие. Но ако бях намерил у вас портативен магнетофон, щях да ви вържа кабела от микрофона, сещате се къде, и после щях да изпратя запис на този, който ви е изпратил тук.

— Разбирам — каза Сандерсън. — Но аз не съм въоръжен, нямам магнетофон и никой не ме изпраща — дойдох по собствено желание. Да говорим сериозно. Искам да свършите една работа и съм готов добре да ви платя. Освен това умея да си държа езика зад зъбите. Налага ми се.

— Това не стига — каза Хюджис. — Затворите са пълни с мъжаги, които са се доверили на някой приказлив глупак.

— Но аз не искам вашето участие — продължи Сандерсън спокойно. — Не искам никого, който живее в Англия или който има нещо общо със страната. Искам чужденец за работа в чужбина. И съм готов да платя за неговото име.

От вътрешния джоб на сакото си той извади петдесет новички банкноти по двайсет лири и ги сложи на масата. По лицето на Хюджис не можеше да се разбере какво мисли. Сандерсън раздели пачката на две, едната половина премести към Хюджис, а после внимателно скъса на две останалите банкноти. Двадесетте и пет половинки сложи пак в джоба си.

— Първите петстотин лири за това, че въобще ще се заемете с работата — каза той. — Следващите петстотин ще са ваши след като изпълните задачата. Това ще рече, че този мъж трябва да се срещне с мен и да получи нарежданията ми. Не се страхувайте, работата не е тежка. Жертвата е обикновена нула.

Хюджис внимателно се загледа в петстотинте лири, които лежаха пред него. Не се помръдна и не посегна към тях.

— Може и да познавам подходящ човек — каза той. — Навремето работехме заедно. Но не зная дали още практикува този занаят. Трябва да проверя.

— Можете да му се обадите по телефона — отбеляза Сандерсън.

Хюджис поклати глава.

— Не обичам да водя международни разговори. Твърде много ги подслушват, главно в Европа. Ще трябва да отида там лично. Това ще ви струва още две стотачки.

— Добре — съгласи се Сандерсън. — Ще ги получите, когато ми съобщите името.

— Как мога да бъда сигурен, че няма да ме изиграете? — попита Хюджис.

— В това не можете да бъдете сигурен — каза Сандерсън. — Но мисля, че ако ви изиграя, ще ми отмъстите. Не си струва. Поне не за седем стотачки.

— А как можете да сте сигурен, че аз няма да ви изиграя?

— Разбира се, и аз не мога да бъда сигурен — каза Сандерсън. — Но рано или късно ще си намеря убиец. Достатъчно съм богат, за да мога да платя два пъти. Не обичам, когато някой си прави шегички с мен. Това е въпрос на принцип, разбирате ме, нали?

Двамата мъже се гледаха един друг известно време. Сандерсън започна да се страхува дали не е прекалил. Но после по лицето на Хюджис се разля широка усмивка, с която даде израз на уважението си. Взе петстотинте лири в цели банкноти, както и двайсет и петте половинки.

— Ще ви намеря този човек — каза той — и ще ви уредя среща. След като се уговорите с него, ще ми изпратите останалата половина плюс двете стотачки за пътните разноски. До поискване, пощата в Ърлс Кот, на името Харгрейвс. Ако не получа парите до една седмица, ще уведомя моя човек, че сте мошеник и той няма да изпълни договора. Съгласен ли сте?

Сандерсън кимна.

— Кога ще ми съобщите името му?

— До една седмица — отговори Хюджис. — Как ще мога да се свържа с вас?

— Това ще направя аз лично — отговори Сандерсън.

Хюджис не се възпротиви.

— Обадете се в бара, където бях тази вечер — каза той. — В десет вечерта.

* * *

След една седмица в установения час Сандерсън набра номера на бара. Обади се барманът, който веднага повика Хюджис.

— На парижката улица „Миолин“ има кафене, в което се събират хората, които ви трябват — каза той. — Бъдете там следващия понеделник на обяд. Човекът ще ви се обади сам. Четете „Фигаро“ от същия ден — предната страница да е с лице към кафенето. Той знае, че се казвате Джонсън. Останалото е ваша работа. Ако не сте там в понеделник, човекът ще се появи по същото време във вторник и в сряда. След това няма защо повече да ходите там. И носете пари.

— Колко? — попита Сандерсън.

— Пет хиляди лири, за да сте сигурен.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ми организират обир?

— Не можете да бъдете сигурен — отвърна гласът. — Но и съответният човек не може да бъде сигурен дали в кафенето не сте си довели охрана. — Мъжът на другия край затвори телефона.

* * *

Следващия понеделник в дванадесет и пет Сандерсън все още четеше последната страница на „Фигаро“ в кафенето на улица Миолин, когато някой дръпна стола насреща и седна. Това беше един от посетителите, седял в бара повече от час.

— Господин Джонсън?

Сандерсън сгъна вестника и го сложи до себе си. Мъжът беше висок и слаб. Очите и косите му бяха черни и приличаше на корсиканец. Поговориха около половин час. Мъжът се представи като Калви, което беше всъщност мястото на неговото раждане. След двадесет минути Сандерсън му подаде фотография. На едната от тях бе изображението на някакъв мъж, а отзад бе написано на машина: „Майор Арчи Съмърс, вила «Криспин», Плайя Калдера, Ондара, Аликанте“. Втората показваше бяла виличка с жълти перденца. Калви бавно кимна.

— Трябва да стане между три и четири следобед — каза Сандерсън.

Корсиканецът отново кимна.

— Това не е проблем — избоботи.

Следващите десет минути се уговаряха за парите. Най-накрая Сандерсън му предаде пет пачки банкноти, всяка от които съдържаше петстотин лири.

— Поръчките в чужбина са по-скъпи — обясняваше корсиканецът — и испанската полиция не се държи много любезно с определен вид туристи.

Сандерсън стана.

— Колко време ще ви е необходимо?

Корсиканецът го погледна и вдигна рамене.

— Седмица, две, може и три.

— Искам да ме информирате веднага след като свършите, ясно ли е?

— Тогава трябва да ми дадете възможност някак си да се свържа с вас — отвърна наемният убиец.

Англичанинът написа на лист някакви числа.

— След седмица и следващите три седмици можете да ми телефонирате на този лондонски номер между седем и половина и осем часа. Не се опитвайте да откриете на какъв адрес отговаря и се постарайте да не объркате нещата.

Мъжът леко се усмихна.

— Няма да ги объркам, защото държа на остатъка от възнаграждението.

— И още нещо — каза Сандерсън, — не трябва да оставяте след себе си никакви следи, просто нищо, което би могло да доведе до мен. Трябва да го направите така, че да изглежда като неуспешен опит за грабеж на някой местен престъпник.

Корсиканецът все още се усмихваше.

— Вие се грижете за своята репутация, господин Джонсън. Но в моя случай се касае за живота ми или поне за трийсет години затвор. Така че няма да оставя никакви следи зад гърба си.

* * *

Когато англичанинът си отиде, Калви излезе от кафенето, увери се, че никой не го следи, и прекара още два часа в друго кафене в центъра на Париж, размишлявайки върху проблемите, свързани с поставената му задача. Работата не беше трудна — трябваше само да застреля някакъв си нещастник. Проблемът беше как да стигне в Испания заедно с оръжието си. Можеше да опита с влака Париж-Барселона и да рискува с митническата проверка, но ако испанската полиция открие оръжието, ще затъне до гуша. Да пътува със самолет беше невъзможно — на летище Орли се провеждаше щателен контрол. В Испания Калви познаваше хора, които можеха да му услужат с оръжие, но предпочиташе да не рискува.

Най-накрая стана, плати и тръгна из улиците. Прекара половин час в испанската туристическа агенция и още десет минути в седалището на авиокомпания „Иберия“. След това отиде в книжарницата на улица „Дьо Риволи“ и след това се върна в квартирата си.

Същата вечер се обади по телефона в хотел „Метропол“ във Валенсия и запази две единични стаи за една нощ след четиринадесет дни — едната на името Калви, а другата на името, написано в паспорта му. По телефона се представи като Калви и обеща, че резервацията ще потвърди веднага с писмо. Запази си и обратен билет Париж-Валенсия; в Испания трябваше да пристигне вечерта, за която си резервира стаята в хотела, а в Париж трябваше да лети на другия ден.

Писмото, което написа до хотел „Метропол“, беше кратко. В него потвърждаваше молбата си за резервацията на двете стаи и съобщаваше, че пишещият писмото господин Калви, който до пристигането си във Валенсия ще бъде на път, е поръчал да му изпратят от Париж до хотел „Метропол“ един том от историята на Испания и моли служителите на хотела да му запазят книгата до неговото пристигане.

Надяваше се, че ще успее да се измъкне, дори и ако в Испания задържат и отворят книгата. Когато в хотела се представи със собственото си име и поиска книгата за Калви, може би от изражението на администратора ще разбере, че нещо не е наред и ще има време да се изпари. Дори да го затворят, ще може да твърди, че е само невинен посредник, който е направил услуга на свой приятел и няма понятие за тайнствената мисия на Калви.

Огъна назад кориците и ги свърза с ластик. Закрепи към края на масата четиристотинте вътрешни страници. С тънък скалпел, който си бе купил същия ден, започна да обработва книжния блок. След един час успя да изреже в него приблизително на четири сантиметра от края на страниците отвор с дължина седемнадесет и половина сантиметра, широк тринадесет сантиметра и дълбок седем и половина сантиметра. По краищата на отвора нанесе дебел пласт бързо съхнещо лепило; докато го чакаше да изсъхне, изпуши две цигари. Когато лепилото се втвърди, страниците вече не можеха да се разлистят. С добре оформен пълнеж от пореста гума замени около седемстотин грама хартия, която след изрязването бе премерил грижливо. Разглоби деветмилиметровия автоматичен браунинг, който си беше купил преди два месеца на път за Белгия след като бе хвърлил в канала предишното си оръжие — 38-милиметров колт. Той беше предпазлив и никога не използваше едно и също оръжие два пъти. На края на цевта на браунинга имаше резба около сантиметър, за да може да се завинти заглушител.

Заглушителят, който той положи до частите на револвера, беше най-голям от всички останали парчета — дължината му беше към шестнайсет сантиметра. Като професионалист Калви знаеше, че заглушителите, които се показваха по телевизията и не бяха по-големи от тапа от шампанско, имат ефекта на ръчен пожарогасител, с който искате да укротите изригващ Везувий.

След полунощ всички части бяха умело поставени в съответните отвори по мярка. Той отново покри всичко това с тънък пласт пореста гума, на вътрешната страна на кориците нанесе лепило и ги затвори. После сложи книгата на пода и в продължение на един час като тежест отгоре й постави обърнатата маса — получи се компактен блок, който можеше да се отвори само с помощта на нож. Калви отново премери книгата — имаше едва трийсет грама отгоре в сравнение с първоначалното й тегло.

След това той постави книгата в дебел плик, предназначен за изпращане на такива предмети по пощата, и го закопча с прикрепените към него две елементарни скоби, които много лесно можеха да бъдат отворени.

С гумен печат върху пакета нанесе наименованието на известна лондонска книжарница, на къс хартия натрака на машината адреса на получателя — господин Алфред Калви, хотел „Метропол“, Кае де Хатива, Валенсия, Испания — и го залепи. С помощта на друг гумен печат изписа думите — Libros Impresos — Livres.

На другата сутрин изпрати писмото „по въздуха“, а пакета с обикновена поща, което значеше, че ще пътува с влак и че до получаването му ще минат десет дни.

* * *

Самолетът на компания „Иберия“ се приземи на летище Кампо ди Манисес тъкмо когато слънцето залязваше. Беше още топло и тридесетината пътници от Париж — почти всички собственици на вили, като идваха тук да прекарат шест седмици от отпуската си — се възмущаваха от обикновеното удължаване на формалностите с митническия преглед.

Само багажът на Калви се състоеше от обикновен средно голям куфар. Отвориха го и го прегледаха внимателно. После той излезе от летището и се озова пред стоянка с таксита. Най-напред огледа паркинга и със задоволство констатира, че благодарение на дърветата той не се вижда от залата на летището. Наредените под короните на дърветата коли чакаха своите собственици. Реши, че ще се върне тук на другия ден сутринта и ще си избере подходящо транспортно средство. След това с такси се отправи към центъра на града.

Администраторът в хотела беше повече от любезен. След като корсиканецът се представи и показа паспорта си, той веднага се сети за поръчката по телефона и последвалото я писмо, подписано от г-н Калви, и изтича до канцеларията, откъдето се върна с познатия пакет в ръце. Корсиканецът обясни, че за съжаление неговият приятел Калви не е могъл да пътува с него, но той ще плати утре сутринта при напускането си и двете стаи. След това извади пълномощно от отсъстващия Калви да получи вместо него книгата. Администраторът бегло погледна бележката, поблагодари на корсиканеца за благоволението му да плати и двете стаи и му предаде пакета.

В стаята си Калви провери горната обвивка на пакета. Със сигурност беше отварян. Капчицата лепило, която беше оставил на едната от металните скоби, беше изчезнала. Но под защитата на найлоновия плик книгата беше останала недокосната просто защото не беше възможно той да бъде отворен, без да се скъса.

С помощта на джобно ножче той разряза кориците на книгата и извади всички части на револвера си. Тук бяха и специалните му патрони, от които той бе отстранил половината от барута, за да намали колкото се може повече шума на изстрела. Макар и с намалена ударна мощ, те проникваха в човешкия череп със същия резултат от три метра — а Калви никога не стреляше от по-голямо разстояние.

В долното чекмедже на гардероба заключи оръжието, сложи ключа в джоба си и запали цигара. В девет часа слезе долу, облечен в безупречно тъмносив костюм, който беше напълно подходящ за изисканата атмосфера на стария и скъп хотел. Вечеря в ресторант „Тереза дел Риалто“ и си легна в полунощ. Преди това от администратора на хотела научи, че самолетът за Мадрид отлита сутринта в осем и помоли да го събудят в шест.

В седем часа на другата сутрин плати сметката и си поръча такси за летището. Застана пред входа му, откъдето се виждаше да пристигат десетки коли — внимателно следеше номерата и марките им, както и лицата на хората зад волана. В седем автомобила седяха само мъже, които според облеклото си приличаха на търговци. От терасата после Калви наблюдаваше пасажерите, които се отправиха към самолета за Мадрид; сред тях бяха четирима от мъжете, които преди това бе забелязал в пристигащите коли. Сравни бележките си, които бе надраскал на къс хартия, и установи, че може да избира между симка, мерцедес, ягуар и малък испански сеат, местната версия на ФИАТ 600.

Когато самолетът за Мадрид стартира, той отиде в мъжката тоалетна и се преоблече със светли джинси, светлосиня спортна риза и яке с цип. Уви револвера в носната си кърпа и го сложи в рекламния плик на аеролиниите, който измъкна от куфара си. Него остави в гардероба, потвърди резервацията за полета си до Париж същата вечер и се отправи към паркинга.

Предпочете сеата, защото в Испания това беше най-разпространения автомобил и неговата ключалка не представляваше никакъв проблем за крадците на коли. Трябваше да изчака известно време, защото на паркинга пристигнаха нови две коли и когато техните шофьори се отдалечиха, пристъпи към малката червена кола. От ръкава си извади метална тръбичка, пъхна я под дръжката на вратата и я дръпна надолу. Ключалката се отвори с леко щракване. В колата отвътре отвори багажника и с тел свърза положителния полюс на батерията със стартера. Седна зад кормилото и потегли по новата магистрала 322 на юг към Аликанте.

Ондара е отдалечена от Валенсия на деветдесет и два километра и пътят минава през Гандия и Олива. Калви не бързаше — измина разстоянието за два часа. Крайбрежната ивица, осветена от сутрешното слънце, изглеждаше като дълга жълта панделка, осеяна със загорели тела.

В центъра на Ондара без притеснения попита за пътя към Плайя Калдера, който, както го осведомиха любезни и учтиви хора, се намираше на три километра. Преди пладне пристигна във вилната зона, където живееха предимно чужденци, и започна да търси вила „Сан Криспин“, която добре помнеше от отдавна унищожената фотография. Да попита за плажа беше едно, а да попита къде се намира вилата — съвсем друго. Някой можеше да запомни въпроса. Преди един откри жълтите перденца и варосаните стени, прочете името на табелката и паркира двеста метра по-нагоре. След това бавно се върна обратно пеша, със сако небрежно прехвърлено на рамо — сякаш беше турист, който отива на плаж — и грижливо огледа входа на вилата. Лесна работа. Пътят над къщата водеше към портокалова горичка; скрит между дърветата той забеляза, че от двора на вилата с жълтите перденца го дели само ограда от жив плет и дори съзря човека, който го интересуваше, да полива градината. През френския прозорец можеше да се влезе от двора в къщата. Тъкмо беше отворен — мъжът явно проветряваше. Калви си погледна часовника — време беше за обяд и той се върна с колата в Ондара.

Чак до три седя в ресторант „Валенсия“, където си поръча голяма порция раци на скара и две чаши леко бяло вино. После плати и излезе на улицата.

Когато се връщаше към Плайя Калдера, откъм морето започнаха да се събират дъждовни облаци. Калви паркира колата до портокаловата горичка, мушна снабдения със заглушител браунинг зад колана си, дръпна ципа на якето до брадата си и тръгна към дърветата. Когато прескочи ниската ограда на вилата, навсякъде цареше истинско спокойствие. Всички обитатели на селото почиваха в този най-горещ час на деня, а по листата на портокаловите дръвчета тъкмо прокапаха първите капки дъжд. Когато тичаше по павираната с дребни камъни пътечка, няколко едри капки паднаха и върху него, а когато стигна до френския прозорец, дъждът се усили и започна да удря по червените керемиди на покрива. Това го зарадва — поне никой няма да чуе.

Откъм стаята вляво от хола чу как някой пише на машина. Стисна револвера и отстрани предпазителя.

Майор Арчи Съмърс нямаше време да разбере какво става. На прага на своя кабинет, той видя някакъв мъж и се надигна, за да го попита какво иска. После забеляза, че непознатият държи нещо в ръката си и отвори уста. След това се разнесе едно глухо „хлоп“, заглушено още повече от дъжда, и два куршума се забиха в гърдите му. Третият се целеше от разстояние шейсет сантиметра в слепоочието му, но той вече наистина не можеше да осъзнае това. Корсиканецът за момент клекна до трупа и се опита с показалеца си да долови пулса му.

Изведнъж светкавично се обърна към вратата на хола…

* * *

Двама мъже, убиецът и неговият работодател, на другата вечер се срещнаха в кафенето на улица Миолин. Калви се върна от Валенсия предния ден малко преди полунощ и рано сутринта се обади на Сандерсън, който веднага се отправи към летището. Изглеждаше нервен, когато предаваше на убиеца останалите две хиляди и петстотин лири.

— Наистина ли нямахте никакви трудности? — попита той отново.

Корсиканецът се усмихна и поклати глава.

— Наистина беше лесна работа, майорът никога вече няма да се събуди. Два куршума в сърцето и един в главата.

— Никой ли не ви видя? — попита англичанинът.

— Не. — Корсиканецът стана и потупа банкнотите в джоба си. — Макар че в крайна сметка все пак някой се появи. Случайно валеше като из ведро и някой влезе и ме видя край трупа.

Англичанинът се ужаси.

— Кой? — викът се изтръгна от гърдите му.

— Някаква жена.

— Висока, с тъмни коси?

— Да, парче за милиони. — Корсиканецът ободрително се усмихна на поразения Сандерсън и го потупа по рамото.

— Бъдете спокоен, не се притеснявайте — каза той с успокоителен тон. — Няма да има никакви последствия. Убих и нея.