Ричард Деминг
Часовникът изкука

Първият разговор по телефона се състоя малко преди единадесет часа в една мрачна понеделнишка вечер през февруари. Когато телефонът иззвъня, Марта Прует беше вече облякла нощницата си, седеше по пеньоар пред потъмняващата жарава в камината с Конфуций в скута си и пиеше, както всяка вечер, чаша топло мляко.

Конфуций запротестира енергично на сиамски, когато тя се изправи и го изхвърли от ложето му. Тя се отправи към телефона в спалнята, за да се обади, а той я последва и продължи да се оплаква. Марта седна на ръба на леглото и остави чашата върху нощната масичка. Котката се обади за последен път и се затърка в крака й.

— Ало — каза Марта в телефонната слушалка, като погали Конфуций.

— Видях този номер в колоната за лични обяви на вестника — отвърна колебливо приятен дрезгав женски глас.

Марта Прует очакваше да е едно от онези обаждания, защото никой от приятелите й нямаше да я търси по телефона толкова късно. Обявлението, за което спомена събеседничката й, излизаше всеки ден и гласеше: „Предотвратяване на САМОУБИЙСТВА. Денонощно. Пълна тайна. Безплатно. 648-2444“. Номерът не беше на Марта. Беше определен от централата и всички разговори автоматично се прехвърляха на домашния телефон на доброволеца, който беше дежурен.

— Вие разговаряте с Предотвратяване на самоубийства — обади се Марта с дружелюбен глас. — Мога ли да ви помогна?

Последва кратко мълчание, преди жената да проговори:

— Всъщност не зная защо се обадих. Аз не… искам да кажа, че не възнамерявам наистина да се самоубия. Просто се чувствам потисната и исках да поговоря с някого.

Марта реши, че събеседничката й е един от онези редки случаи, които не желаят да признаят самоубийствените си импулси. Повечето потенциални самоубийци не бяха така въздържани. Вече отдавна бе доказано, че старата поговорка, че хората, които заплашват със самоубийство, никога не го извършват, не е вярна. Много самоубийци многократно заплашват, че ще посегнат на живота си, а после наистина го правят. Но имаше и случаи, когато самоубийците не предупреждаваха предварително. Самият факт, че тази жена се обаждаше на Предотвратяване на самоубийства показваше, че подобна мисъл поне е минала през главата й.

— Аз точно затова съм тук, за да разговарям с хората — поде Марта. — Какво ви потиска?

— О, различни неща — отговори неясно събеседницата й. Отново последва мълчание и после: — Нали не проследявате от кой номер ви се обаждат?

— Разбира се, че не — успокои я Марта. — Ако постъпвахме така, хората щяха да престанат да ни се обаждат. Предпочитаме да знаем с кого говорим, но не настояваме. Ако желаете да останете неизвестна, това си е ваша работа. Но ако ми кажете името си, то ще бъде запазено в пълна тайна. Не бива да се безпокоите, че ще направя нещо, като например да изпратя полицията, за да ви замъкне в някоя болница. Аз съм тук само за да ви помогна и няма да се свържа с никого заради вас без ваше разрешение.

Отново последва мълчание, после жената внезапно рече:

— Изглеждате добър човек. Коя сте?

На Марта често й се налагаше да отклонява подобни въпроси. На доброволците им даваха указания никога да не разкриват самоличността си на обаждащите се, за да се избегне възможността някои емоционално нестабилни хора да се опитат да влязат в личен контакт.

— Аз съм просто един от многобройните доброволни сътрудници, които са се посветили на тази дейност. По-важното е вие коя сте.

— Нямате ли си име? — попита събеседницата й.

— О, да. Казвам се Марта.

Дотолкова се разрешаваше, когато обаждащият се ставаше настойчив; по-нататъшното настояване обаче щеше да се посрещне с учтиво, но твърдо обяснение, че на доброволците не им е разрешено да съобщават фамилните си имена. За щастие сегашната й събеседница не настоя.

— Аз се казвам Джанет — съобщи тя.

Марта помисли дали да я пита за фамилното име, но реши, че ако избърза, може да навреди на добре развиващите се отношения помежду им.

— Радвам се да се запозная с вас, Джанет. Ако се съди по гласа ви, трябва да сте доста млада. Сигурно сте на малко повече от двадесет години.

— О, не. На тридесет и две съм.

— Е, от гледната точка на моята възраст все още сте доста млада. Омъжена ли сте?

— Да. От близо десет години.

— Съпругът ви у дома ли е? — попита Марта небрежно. Стандартна процедура беше да се направи опит да се разбере дали има някой и ако да, кой, в жилището на обаждащия се.

— Всеки понеделник играе кегелбан и се връща у дома след полунощ — отвърна жената.

— Разбирам. Имате ли деца?

— Не. Два пъти помятах. — В гласа не прозвуча съжаление. Просто съобщи факта.

— Значи сега сте сама в жилището? — попита Марта.

— Да.

Марта изчака няколко секунди в мълчание и след това рече внимателно:

— А сега искате ли да ми кажете фамилното си име, Джанет?

Последва също непродължително мълчание и после дрезгавият глас попита неохотно:

— Трябва ли?

Марта си помисли, че жената всеки миг може да затвори телефона и затова веднага каза:

— Разбира се, не е необходимо. — Изчака да минат няколко секунди и на свой ред запита: — Какво работи съпругът ви?

— Той е специалист.

Леката промяна на тона подсказа на опитния слух на Марта, че жената внезапно стана предпазлива в отговорите, които можеха да издадат самоличността й. Марта веднага смени темата.

— Джанет, да не би някакви неприятности със съпруга ви да са ви накарали да се обадите на този номер? — попита тя.

— О, не. Фред е прекрасен съпруг. Просто най-общи неща.

Марта отбеляза наум, че съпругът се казваше Фред. После веднага последва още една малка информация, промъкнала се ненадейно. Марта дочу от другия край на жицата „Ку-ку, ку-ку!“, последваха единадесет доста резки иззвънявания и отново „Ку-ку, ку-ку!“.

Случайните шумове често даваха указания за мястото, от което се води разговорът. Звуци отвън, като шума на движението по улицата или на влакове, помагаха повече от шумове от вътрешността на помещението, но часовник с кукувица, който в същото време отброява часовете с камбанен звън, беше доста голяма рядкост и по него можеше да се разпознае къщата или апартаментът, ако по други признаци успееха да установят къде горе-долу се намираше жилището. Марта беше свикнала да запомня и най-малката информация, която можеше да извлече от събеседника си.

— Какви неща ви безпокоят, Джанет?

— Сега не ми се виждат толкова важни, колкото ми изглеждаха, когато реших да се обадя. Само от това, че поговорих с вас, вече се чувствам много по-добре. Мога ли пак да ви се обадя, ако отново се почувствам потисната?

— Възможно е да не се свържете точно с мен, но денонощно има дежурен.

— О! — дрезгавият глас прозвуча разочаровано. — А вие кога сте дежурна? Искам да говоря с вас.

— Само всеки понеделник и всяка сряда от осем вечерта до осем на следващата сутрин.

— Ами, може би ще успея да се чувствам потисната само в понеделник и сряда вечер — рече жената, правейки нервен и отчаян опит да се пошегува. — Благодаря ви, че разговаряхте с мен, Марта.

— Беше ми приятно — отвърна Марта. — Сигурна ли сте, че ви е минало?

— Всичко е наред — увери я жената. — Вие много ми помогнахте. Още веднъж ви благодаря — и затвори.

Вторият разговор се състоя в полунощ следващата сряда. Марта си бе легнала преди един час и телефонът я изтръгна от дълбок сън.

Когато запали лампата на нощната масичка и постави слушалката на ухото си, тя чу часовника в другото помещение да отброява полунощ с резкия си звън. Изчака последното „Ку-ку, ку-ку!“, преди да се обади.

— Марта? — рече неуверено дрезгавият женски глас.

— Да, Джанет.

— О, познахте гласа ми — изненада се жената. — Мислех си, че като ви се обаждат толкова хора, няма да ме запомните.

— Помня ви — увери я Марта. — Отново ли се чувствате потисната?

— Ужасно — дочу се приглушен хлип и гласът сякаш се разпадна. — В понеделник аз ви… излъгах, Марта.

— Така ли? За какво?

— Когато казах, че не възнамерявам да се самоубия. През цялото време все за това мисля. Просто не зная какво да правя.

— Тази вечер съпругът ви вкъщи ли е, Джанет?

— Не, извън града е на националната ор… — Тя се прекъсна и добави: — Съвсем сама съм.

„Национална ор“. Някакво сдружение?, запита се Марта. Нещо свързано със скаутите може би. Вероятно съпругът й е член на Националния съвет на скаутите. Трябва да го запомни.

— Имате ли някоя приятелка, която да живее наблизо и да се съгласи да постои малко с вас, Джанет?

— О, въобще не мога да кажа на никоя от приятелките си какво става с мен — отвърна жената ужасено.

— Какво става с вас? — осведоми се Марта.

— Не съм казала на никого, Марта — прошепна жената след кратко мълчание. — С мен става това, че полудявам.

— Какво ви кара да мислите така, Джанет?

— Не го мисля. Зная го. Обичам съпруга си, но от време на време изпитвам ужасяващо желание да го убия. — Гласът й прозвуча отчаяно. — Миналата неделя стигнах дотам, че се измъкнах от леглото и отидох в кухнята, за да взема един голям нож. Когато се съвзех, бях тръгнала обратно към спалнята с ножа в ръка, за да намуша Фред, докато спи. Точно тази случка ме накара да ви се обадя на следващата вечер.

Сърцето на Марта се разтупа. За първи път й се обаждаше някой, който страдаше от нещо повече от остра невроза. Жената явно беше психопатка и тя трябваше да се отнася изключително внимателно с нея.

— На никого ли не сте разправяли за тези ви пристъпи, Джанет?

— Само на вас — отвърна жената с отпаднал глас.

— Мъжът ви подозира ли, че през главата ви минават подобни мисли?

— Той знае, че го обичам — заяви Джанет отчаяно. — Затова, когато съм нормална, искам да се убия. По-добре аз да умра, отколкото да убия мъжа, когото обичам.

— Хайде, хайде, не се налага нито едното, нито другото — рече Марта с твърд глас. — Предполагам, че ми се обаждате за съвет. Готова ли сте да го последвате?

— Какво ще ме посъветвате? — пошепна жената.

— Струва ми се, че сте доста наясно относно душевното ви заболяване, а всички психолози твърдят, че това е първата стъпка към излекуването. Само човек с нарушена психика, който е убеден, че му няма нищо, е всъщност наистина психично болен.

— Не ми казвайте да отида при семейния ни лекар — каза уморено жената. — По една случайност той ми е девер и съвсем не мога да му кажа това, което споделих с вас.

— Джанет, не е необходимо нито семейният ви лекар, нито съпругът ви да знаят, че сте потърсили лечение. В специалната част на телефонния указател ще намерите номерата на много психиатри. А ако предпочитате, мога аз да ви препоръчам някого.

Настъпи продължително мълчание, преди дрезгавият глас отново да заговори колебливо.

— Няма ли да каже на мъжа ми?

— Сигурно знаете, че лекарите имат етичен кодекс, съгласно който всичко, което им каже пациентът, е професионална тайна. Не твърдя, че избраният от вас психиатър няма да се опита да ви накара да се доверите на съпруга си, но ви гарантирам, че няма да ви издаде.

— Мислите ли, че лекарят, който предложихте да ми препоръчате, може да ми помогне? — запита с надежда в гласа жената.

— Сигурна съм.

— Кой е той?

— Доктор Албърт Манърс в сградата „Медикъл ексчейндж“. Никога не съм му била пациентка, но го познавам доста добре, защото беше член на управителния съвет на службата за социално подпомагане, в която работех навремето, и зная, че се ползва с много добро име. Имате ли лист и молив?

— Мога да го запомня. Доктор Албърт Манърс в сградата „Медикъл ексчейндж“.

— Ще му се обадите ли още утре сутрин? — попита Марта.

— Ще се обадя. Обещавам, че ще се обадя. О, благодаря ви, Марта.

— Кога очаквате да се върне съпругът ви? — осведоми се Марта, но разбра, че говори напразно. Жената бе затворила телефона.

Третият и последен разговор започна няколко минути преди девет часа вечерта следващия понеделник. Когато Марта вдигна слушалката, тя най-напред не позна гласа, който промълви почти неразбираемо:

— Съвсем късно е. Не мога да дочакам до утре. Съвсем късно е.

Тогава позна дрезгавата нотка в отпадналия глас.

— Джанет? — рече тя рязко.

— Аха — отзова се гласът. — Здравейте, Марта.

— Да не сте глътнали нещо? — запита я Марта.

— Съвсем късно е. Не мога да дочакам до утре.

— Какво да дочакате, Джанет?

— Посещението. Посещението при доктор Манърс. Щях да го убия, тази нощ, когато си дойдеше от кегелбана. Така е по-добре.

— Джанет! — викна Марта. — Какво сте глътнали?

— Кажете на Фред, че съм го направила заради него — каза жената с удебелен език. — Кажете му, че го обичам.

— Къде мога да го намеря, Джанет? — попита Марта отчаяно. — Къде играе кегелбан?

— В „Елкс менс лиг“. Кажете му… кажете му… — Гласът заглъхна в зловеща тишина. От другата страна на жицата се разнесе „Ку-ку, ку-ку!“, последваха девет иззвънявания и отново „Ку-ку, ку-ку!“.

— Джанет! — повика я Марта, но тя не отговори.

Марта намери номера на местния клуб „Елкс“ и го набра. След няколко иззвънявания се обади мъжки глас.

— Има ли някой, който да знае всички членове на „Елкс“? — попита Марта.

— Кво? — изуми се мъжът. — Не съм аз, лейди. Аз съм само барманът, а управителят си отиде у дома.

— Става въпрос за крайно спешен случай — обясни Марта. — Няма ли там някой, който да знае всичките ви играчи?

— Треньорът е на бара. Ще ви свържа с него.

Когато треньорът, който се представи като Едуин Шей, се обади, Марта му каза името си и обясни, че работи доброволно за Предотвратяване на самоубийства.

— Абсолютно наложително е веднага да се свържа с един от играчите във вашата лига — завърши тя. — Само че зная единствено малкото му име. Казва се Фред.

— Имаме четиринадесет отбора, мис Прует — отвърна кисело Едуин Шей — и във всеки отбор участват по петима души. Веднага се сещам за трима, които се казват Фред.

— Жена му се казва Джанет, мистър Шей, и той има брат лекар. Това не ви ли подсеща за някого?

— О, разбира се — сети се треньорът. — Вие имате предвид доктор Уотърс. Той е зъболекар.

Марта с ликуване разбра, че е успяла, внезапно й се изясни озадачаващата забележка на нейната събеседница предишната сряда. Жената вероятно бе започнала да казва „националната ортопедическа асоциация“ или нещо подобно, преди да се срине и да каже само „националната ор…“.

— Къде играят хората от лигата? — попита Марта.

— В „Делмар боул“. Какво става всъщност?

— Сега нямам време да ви обясня — отвърна Марта. — Благодаря ви много за помощта.

Тя остави слушалката, намери номера на „Делмар боул“ в указателя и го набра. Бяха необходими няколко минути, преди доктор Фред Уотърс да се яви на телефона, но най-после й се обади топъл мъжки глас.

— Да, Джанет. Какво има?

— Не се обажда съпругата ви, докторе — поде Марта. — Аз съм доброволен сътрудник на Предотвратяване на самоубийства. Преди петнадесет до двадесет минути ми се обади съпругата ви. Трябва веднага да се приберете, защото тя е взела някакви хапчета. Загуби съзнание, докато разговаряхме.

— Какво! — възкликна доктор Уотърс със смесица от уплаха и изненада. — Жена ми е взела таблетки?

— Наистина трябва да побързате, докторе — настоя Марта. — А ако се намирате далеч от дома, ви предлагам преди да тръгнете да се обадите на Бърза помощ.

— Добре — отвърна той забързано. — Кой казахте, че се обажда?

— Мис Марта Прует. Ще ви бъда благодарна, ако запишете телефонния ми номер и след това ми се обадите, за да ми кажете какво е станало.

Последва безкраен период на чакане. Напрежението беше прекалено голямо за Марта, за да се разсее с телевизията или някоя книга. Тя се зае да вчеше Конфуций, вчеса и себе си, направи маникюр на ноктите си и накрая от отчаяние си направи дори педикюр. Тъкмо се канеше да избърше праха във и без това идеално почистената всекидневна, когато най-после в единадесет и половина телефонът иззвъня.

— Да? — изрече тя задъхано, когато грабна телефонната слушалка.

— Мис Прует? — попита непознат мъжки глас.

— Да.

— Обажда се лейтенант от полицията Хърман Абел. Доктор Уотърс ме помоли да ви се обадя, защото той не е в състояние да разговаря. Разбрах, че работите за предотвратяване на самоубийствата и че вие сте му съобщили, че жена му е взела някакви хапчета.

— Да, точно така. А как е тя?

— Беше твърде късно да й се помогне. При пристигането в болницата беше мъртва.

— Ох, съжалявам.

— Случва се, мис Прует. Преди аутопсията не знаем точно колко хапчета за сън е глътнала, но намерихме празно шишенце, за което доктор Уотърс твърди, че е съдържало тридесет и шест таблетки.

— Ужасно! Беше само на тридесет и две години.

— Познавахте ли я лично? — попита с изненада полицаят. — Мислех, че вие не се запознавате със събеседниците си.

— Така е, но аз успях да измъкна доста сведения от нея. Преди тази вечер разговаряхме два пъти, лейтенанте. Чувствам се ужасно, че не успях по-рано да науча коя е. Може би щях да я спася.

— Вината не е ваша — заключи лейтенантът. — Разбира се, ще ни бъдат необходими вашите показания. Кога ще можете да дойдете в управлението?

— Когато кажете — отвърна Марта. — Аз съм пенсионерка, така че разполагам с времето си.

— Тогава ще ви чакам в стаята на отдела за убийства в четири часа следобед. Питайте за лейтенант Абел.

— Отдела за убийства ли? — сепна се Марта.

— Не се безпокойте — отвърна полицаят леко развеселен. — Нашият отдел не разследва само убийства. Отговаряме за пет-шест други неща и едно от тях са самоубийствата.

Марта намери стаята на отдела за убийства точно в четири часа. Лейтенант Хърман Абел се оказа набит, мрачен мъж на около четиридесет години. Там беше и доктор Фред Уотърс, който веднага направи впечатление на Марта. Зъболекарят беше висок, слаб, красив мъж с гъста къдрава черна коса и много бели зъби. Марта прецени, че на възраст е между тридесет и четиридесет години.

Той е не само красив, но и много чаровен, реши тя само няколко минути, след като се запозна с него. Помисли си, че част от привлекателността му е свързана с нейния майчин инстинкт, защото той явно скърбеше. Уотърс сякаш остана поразен, когато научи, че жена му многократно е възнамерявала да се самоубие. При разпита от лейтенант Абел той призна, че напоследък тя няколко пъти е изпадала в депресия, но дори не е заподозрял, че страда от психоза.

— Тя винаги се държеше, сякаш ме обича — повтаряше той с достойна за съжаление настойчивост.

— Вярно е — увери го Марта. — Трябва да приемете, докторе, че съпругата ви просто е била душевноболна.

— Това изглежда очевидно — потвърди и лейтенант Абел. — Готова ли сте да дадете официални показания, мис Прует?

Когато Марта отвърна, че е готова, той я накара да ги издиктува на магнетофон, след това ги даде да ги напишат на машина и тя ги подписа.

На раздяла тя отново каза на зъболекаря, че съжалява за нещастието и този път в замяна получи такава усмивка на признателност, че дори се замая. Тъй като нейният досегашен зъболекар се бе пенсионирал неотдавна, тя си каза, че следващия път, когато й се наложи, ще отиде при доктор Фред Уотърс.

До следващия редовен преглед на зъбите й имаше три месеца. През май тя се обади в кабинета на доктор Уотърс. Момичето, което отговори, я записа за 4:30 часа в петък следобед.

Кабинетът на доктор Уотърс беше на десетина километра от апартамента на Марта. Тя не прецени добре колко натоварено ще е градското движение и закъсня пет минути. Щеше да закъснее и повече, ако не бе намерила място да паркира малката си спортна кола точно пред сградата. Кабинетът беше на първия етаж и спести време, като не чака асансьора. Тя влезе в кабинета задъхана точно в 4:35 часа.

Младата червенокоса секретарка се усмихна на извинението й и на свой ред й се извини. Доктор Уотърс бил закъснял с предишни пациенти и едва ли щял да я приеме преди пет.

— Може би ще се наложи да си тръгна, преди да ви приеме — продължи да се извинява момичето. — Заминавам извън града за уикенда и трябва да хвана автобуса в шест часа. Ако се наложи да си тръгна, ще ви дам картона и вие ще го предадете на доктора.

Десет минути след като Марта бе дошла, тишината внезапно се наруши от едно „Ку-ку!“, последвано от три резки иззвънявания и от още едно „Ку-ку!“.

Марта погледна нагоре към дървения часовник на стената навреме, за да види как птичето излиза за второто „Ку-ку!“ и отново се скрива. Тя се запита дали това не бе часовникът, който чуваше при всяко обаждане на Джанет Уотърс? Онзи изкукваше по два пъти преди и след като удареше часът, но може би и този го правеше, а кукаше само веднъж на всеки четвърт част.

Марта се прокашля и попита секретарката:

— Мис, да знаете дали доктор Уотърс има у дома часовник, подобен на този?

— Никога не съм била у доктор Уотърс — отговори учтиво секретарката. — Работя тук едва от две седмици.

— Аха — промълви Марта и млъкна.

Няколко минути минаха в мълчание, после момичето отново вдигна глава.

— Може и да имат и затова са сложили този тук. Иска ми се да го нямаше, защото ме влудява, като кука на всеки четвърт час.

— Какво искате да кажете с това „сложили са го тук“? — попита Марта озадачена.

— Доктор и мисис Уотърс, когато се ожениха.

— Но те нали са били женени от десет години? — рече объркано Марта.

— Имам предвид сегашния му брак, мис Прует — усмихна се червенокосото момиче. — Те се ожениха само преди две седмици. Затова ме взеха на работа. Джоун е била предишната му секретарка.

Марта бе леко възмутена. Явно не бе изчакал прилично време, преди да си вземе втора съпруга.

— Часовникът бил в апартамента на Джоун и, разбира се, когато се премести в жилището на доктор Уотърс, тя нямаше къде да дене мебелите си. Продаде повечето неща, но някои от по-дребните донесе тук.

Момичето отново се зае с работата си. Марта се втренчи в часовника и през главата й минаха ред удивителни мисли. Ако всички телефонни разговори бяха водени от апартамента на бившата секретарка на доктор Уотърс, тогава явно Марта не бе говорила с Джанет Уотърс; а фактът че същата тази секретарка бе станала втората жена на Уотърс толкова скоро след смъртта на първата, прибавяше зловещ елемент към тези мисли.

Това толкова зашемети Марта, че тя не усети колко дълго е седяла и премисляла всичко, докато часовникът не изкука отново. Този път всички съмнения отпадаха, понеже той изкука два пъти, преди да иззвъни пет пъти и след това отново изкука още два пъти.

В този миг вратата на кабинета се отвори и доктор Фред Уотърс изпроводи един пациент.

— Руби, запишете мистър Къртис за следващата седмица — нареди зъболекарят на секретарката. — След това можете да си вървите, защото зная, че ще пътувате. Аз ще затворя. — Той се обърна, погледна Марта и на лицето му се изписа изненада. — О, здравейте. Не съобразих, че вие сте последният ми пациент.

Забележката накара секретарката да огледа с любопитство Марта и зъболекаря, но тя си премълча. Само му подаде картона и каза:

— Ето картона на мис Прует, докторе.

Зъболекарят му хвърли кратък поглед и се извини на Марта.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мис Прует. Заповядайте.

Марта се изправи и доста вдървено го последва в кабинета. Тя седна на зъболекарския стол, остави го да й върже на врата лигавник и послушно отвори уста. Зъболекарят започна да работи с инструментите. Добре че зъболечението не допуска разговори, защото Марта не би могла да му каже нито дума. Времето течеше в мълчание. Разбра, че са изминали петнадесет минути, макар да й се сториха повече, просто защото часовникът изкука четвърт час.

Само няколко мига по-късно, когато Марта се бе поизправила в стола, за да изплакне устата си, на вратата се почука леко и тя веднага се отвори. На прага застана изумително красива блондинка на около двадесет и пет години.

— О, извинявай, мили — каза тя с дрезгав глас. — Предположих, че и последният ти пациент си е отишъл.

Тя понечи да затвори вратата, когато Марта изтърси:

— Вие сигурно сте Джоун.

Жената спря и я изгледа въпросително.

— Аз съм Марта. Помните ли ме, Джоун?

Лицето на блондинката стана безизразно. Доктор Уотърс пребледня. Жената отново разтвори широко вратата и се вгледа в Марта с присвити устни.

— Говорите, сякаш се познаваме — рече тя с престорено недоумение, което въобще не заблуди Марта. По изражението на жената тя разбра, че веднага е познала гласа й, също както сама бе познала нейния.

— Само по телефона — отвърна студено Марта. — Какъв забележителен план за убийство! Вие успяхте да установите чрез напълно незаинтересован свидетел, че Джанет страда от психическо разстройство и се е самоубила, а всъщност бедната жена е била съвсем здрава. — Тя погледна зъболекаря. — Как й дадохте таблетките, преди да отидете да играете кегелбан, докторе? В кафето ли?

Едва когато видя как двамата я гледат, Марта разбра, че словесното й избухване беше неблагоразумие. Тя стана от зъболекарския стол, свали лигавника и го метна на облегалката.

— Отивам си — рече тя нервно.

Русата Джоун все така препречваше вратата. С безличен глас каза на съпруга си:

— Ако дадеш на пациент случайно по-голяма доза упойка, няма да се отрази благотворно на професионалната ти репутация, но няма и да е толкова неприятно като процес за убийство.

Зъболекарят местеше поглед от жена си към Марта и обратно, а върху лицето му се изписа израз на отчаяние.

— Дръпнете се от пътя ми — със смесица от страх и войнственост каза Марта на жената, застанала на прага.

Джоун не й обърна внимание и рече на доктора:

— Нямаш избор. Ще изглежда като нещастен случай. Случвало се е и в други зъболекарски кабинети.

Доктор Уотърс се реши толкова внезапно, че изненада Марта. Той я сграбчи за слабите рамене и я блъсна отново върху зъболекарския стол. Въпреки възрастта и дребната си фигура Марта беше гъвкава като змиорка. Тя се дърпаше, риташе и на два пъти за малко да се освободи от хватката на мъжа, преди той да я укроти, като легна върху краката й и притисна раменете й с двете си ръце. Тогава тя се предаде, защото той тежеше два пъти повече от нея.

— Знаеш как да подадеш газ — нареди зъболекарят на жена си. — Сложи маската на лицето й, докато аз я държа.

В следващия миг върху носа и устата на Марта бе прилепена конусовидна гумена маска, от която съскаше газ. Тя се освободи от нея, като въртеше силно глава, но тогава Джоун я хвана с едната ръка под брадичката и обездвижи главата й, а с другата постави отново маската.

Марта задържа дъха си. Усети как газът охлажда бузите й, защото тя не дишаше и той изтичаше отстрани на маската. Усещаше също натиска от десния палец на Джоун върху бузата си.

Дробовете на Марта сякаш щяха да експлодират и тя беше готова да се предаде, като поеме силно въздух, когато забързаният глас на секретарката се разнесе през отворената врата.

— Оставила съм билета си за автобуса в бюрото, докторе. Трябва да тичам… — последва мълчание, а после: — Какво…

Доктор Уотърс така се сепна, че отпусна раменете на Марта и се понадигна. Джоун също се стресна, не толкова силно, но достатъчно, за да охлаби за миг натиска на двете си ръце. Марта извърна глава на една страна и се възползва от изключително добрите си зъби, на които доктор Уотърс се бе възхитил, за да прехапе почти до костта палеца на жена му.

С вик на болка русата красавица изпусна маската и политна назад. Марта сви колене до гърдите и отблъсна зъболекаря. Той се претърколи през стаята и се блъсна в една маса с инструменти. Марта скочи от зъболекарския стол и прелетя покрай изненаданата червенокоса секретарка.

Беше благодарна, че зъболекарският кабинет е на първия етаж. Отчаянието й даде сили за късия спринт. Тя беше вече долу, в колата, и двигателят работеше, а още никой не я преследваше. Когато бясно потегли, видя в огледалото за обратно виждане доктор Уотърс да излиза от сградата.

Марта се отправи към полицейското управление.