Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: 2061: Одисея трета

Преводач: Живко Тодоров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СД „Орфия“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Художник: Джеймс Уорхоула

Коректор: Антоанета Петрова

ISBN: 954-444-025-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479

История

  1. — Добавяне

Съвременната фантастика е твърде разнолика. Иначе не би могло и да бъде — нейното начало е оплодено от толкова различни пера: Джонатан Суифт. Сирано дьо Бержерак. Жул Верн. Едгар По. Хърбърт Уелз. Карел Чапек. Десетките й метаморфози все още се изплъзват от прилежния и свикнал към класификации мозък на литературоведа. Независимо от това обаче фантастиката от втората половина на XX век става все по-активна, все по-агресивно печели мозъци, читатели и възторзи, все по-настойчиво търси достойно място в съвременната литература. Нещо повече — тя има вече и свои образци, и свои класици. И едно от първите имена, за които познавачът се сеща в този случай, е името Артър Кларк.

Първото по-голямо произведение на Кларк е „Пясъците на Марс“ (1951). Критиката веднага реагира: „Най-лъчезарният оптимист в Англия.“ Цейлон го вдъхновява за „Голямата дълбочина“ (1957). В него Кларк свързва в неотделимо единство любимите си стихии — морето и космоса — като символи на примамващата загадка на света, пред която могъщият човешки мозък се изправя без страх и предразсъдъци.

Човешката непобедимост е тема на друг известен роман на Артър Кларк — „Лунен прах“ (издаден на български през 1975 г.). Трагичната съдба на Всъдехода „Селена“ е само повод да се надникне в сложната душевност на човека на бъдещето, който носи у себе си атавистичното наследство на своите предци, но успява да го превъзмогне благодарение на своя разум и на осъзнатото чувство за колективна защита.

„Нашата малка Земя е само кратка почивка по пътя към Вселенския океан, накъдето ние сме устремили нашето въображение. Вълнуващото предизвикателство на космоса е жизнено необходимо на човечеството“ — пише Артър Кларк в своята статия „Върху гребена на вълната“. И веднага след това обяснява: „Цивилизацията не може да съществува без нови хоризонти. Тя се нуждае от тях и в материалния, и в духовния смисъл на думата.“

„Смятам, че истинската оценка за човешките стойности ще се появи, когато материалните ценности ще се обезценят — пише Кларк в цитираната по-горе статия. — Науката ще ни даде абсолютна власт над материалната Вселена и нищо няма да може да ни изкуши, защото всичко ще бъде прекалено достъпно. И тогава нашите потомци, лишени от страстта за притежание, ще си спомнят за това, което са забравили много от нас — единственото, което е важно в живота! — неосезаемите неща като красотата и мъдростта, смеха и любовта.“

Това е истинското лице на Артър Кларк.

Макар и да не познава някои от хубавите книги на Кларк („Краят на детството“, „Град и звезди“, „Земя имперска“), българският читател няма основание да бъде недоволен. В последните години в периодичните издания бяха публикувани някои от най-хубавите негови разкази: „Стрелата на времето“, „О, тези туземци“, „Часовой“, „Надпревара във въоръжаването“, „Депресия“, „Зелената загадка“, „Лято на Икар“, „Отвъд небето“, „Клопката на времето“, „Не всичко, което блести“ и много други. И като приятна добавка — върхът в творчеството на английския писател: „Една одисея в Космоса през 2001-та година“ (ДИ „Наука и изкуство“, 1974).

Тази книга ни поразява, преди всичко с мащабите на изобразеното. Повествованието започва от преди три милиона години и завършва във вечността, в една „инфлексна“ точка, където понятията време и пространство губят своя смисъл. В началото на това огромно платно с вселенски мащаби стои първият хомо сапиенс Муун Уочър, а в края — командирът на „Дискавъри“ Дейвид Боумън, който преодолява черупката на временно-пространствения континуум, преживява транслациите на материята и духа, за да се слее завинаги в безкрайността.

Едновременно с това „Одисеята“ е и най-многоплановата научнофантастична книга. В нея развитието на човешкия мозък е показано в цялостните си мащаби и едновременно с това то е само малка част от грандиозното движение на Материята към Разума. Човекът е съединителната нишка между мъртвата субстанция и космическия мозък. От капризната жива клетка през самоосъзнаващия се човешки мозък към лъчистото човечество на Циолковски — ето превъплъщенията на материята според Артър Кларк.

Тази книга е изключително богата на идеи. Тя показва огромните познания на автора във всички области на човешкото знание. И тук ще прибавим още един щрих към творческата физиономия на Артър Кларк — той е един от най-големите научни журналисти, популяризатори на нашата планета, автор на повече от двадесет научно-публицистични книги (една от тях — „Профили на бъдещето“ — преведена и у нас), носител на много международни награди за популяризация на науката.

Кларк обича темата за контакта между различните типове разум — пробният камък за интелигентността на всеки писател фантаст. Към нея той се връща често, но винаги различен и свободен, без следа от антропоцентризъм. За него чуждият разум е преди всичко загадка, до която можеш да се докоснеш, но никога — да разбереш. Няма и следа от мнителната самоувереност на наивника, който лесно и безотговорно поставя себе си в центъра на света и своя мозък — в чужди черепи; който иска да стандартизира разумните форми по свой образ и подобие и да завърти Вселената върху хилавите нозе на своята логика. Кларк не може да позволи на землянина да бъде егоистичен, себелюбив и самообожествяващ се. „Ние всички сме различни — казва той. — И това ни задължава да бъдем честни един към друг.“

Кларк прекрасно разбира, че трябва да стесним понятието „разумни цивилизации въобще“ до „цивилизации, които се стремят към контакт“. Защото контактността е универсален критерий за отношението на една цивилизация към другите.

А с всяка цивилизация ли можем да установим контакт? На този въпрос западногерманският учен Е. Фазан отговаря лаконично: не! За да можем да контактуваме с другопланетна цивилизация, тя трябва да отговаря на следните няколко характеристики:

Да се бори с ентропията. С други думи, цивилизацията трябва да бъде от антиентропиен вид като нашата, да не плува по течението на нарастващия хаос.

Да реализира свободно волята си. Тоест, да има възможност да прави това.

Да е налице различимост на хора. Нека го разширим — различимост на индивиди, на личности. Ако цялата цивилизация е компактна, макар и нехомогенна маса, контактът с нея е невъзможен.

Тримерност на съществуването или поне някаква дейност в тримерното пространство. Тъй като засега няма идея как ще можем да се пренасяме в пространства с друга измерност, това изискване е наложително. Дори ни се струва, че то още трябва да се разшири: те да съществуват в нашето време и пространство.

Определена, макар и рудиментарна (закърняла) воля към живот. Това е много съществено. Ако една цивилизация няма воля за живот, тя или ще изчезне, или няма да се стреми към контакт, или контактът няма да й направи впечатление.

Могат да съществуват и цивилизации от т. нар. затворен тип, за които контактът въобще не е цел. Тази затвореност може да се дължи на отчаяние от продължителното и безплодно търсене на братя по разум, но тя може и да е вродена особеност на самата цивилизация, която въобще да не разбира, че освен нея може да има и други.

Тук можем да направим още една крачка: възможно е цивилизацията не само да не разбира съществуването на други цивилизации, но и да не разбира съществуването на самата себе си. Затова ще прибавим към изискванията на Фазан още едно:

Съществата сами да откриват и разбират своето съществуване. Ако те не се сещат, че ги има, не биха могли да разберат какво значи да се контактува с други, които също ги има.

Струва ни се, че това малко отклонение беше необходимо за пълното и точно разбиране на новата книга на Артър Кларк, която държите в ръцете си.

Край