Агоп Мелконян
Поезия на звездното бъдеще

Съвременната фантастика е твърде разнолика. Иначе не би могло и да бъде — нейното начало е оплодено от толкова различни пера: Джонатан Суифт. Сирано дьо Бержерак. Жул Верн. Едгар По. Хърбърт Уелз. Карел Чапек. Десетките й метаморфози все още се изплъзват от прилежния и свикнал към класификации мозък на литературоведа. Независимо от това обаче фантастиката от втората половина на XX век става все по-активна, все по-агресивно печели мозъци, читатели и възторзи, все по-настойчиво търси достойно място в съвременната литература. Нещо повече — тя има вече и свои образци, и свои класици. И едно от първите имена, за които познавачът се сеща в този случай, е името Артър Кларк.

Първото по-голямо произведение на Кларк е „Пясъците на Марс“ (1951). Критиката веднага реагира: „Най-лъчезарният оптимист в Англия.“ Цейлон го вдъхновява за „Голямата дълбочина“ (1957). В него Кларк свързва в неотделимо единство любимите си стихии — морето и космоса — като символи на примамващата загадка на света, пред която могъщият човешки мозък се изправя без страх и предразсъдъци.

Човешката непобедимост е тема на друг известен роман на Артър Кларк — „Лунен прах“ (издаден на български през 1975 г.). Трагичната съдба на Всъдехода „Селена“ е само повод да се надникне в сложната душевност на човека на бъдещето, който носи у себе си атавистичното наследство на своите предци, но успява да го превъзмогне благодарение на своя разум и на осъзнатото чувство за колективна защита.

„Нашата малка Земя е само кратка почивка по пътя към Вселенския океан, накъдето ние сме устремили нашето въображение. Вълнуващото предизвикателство на космоса е жизнено необходимо на човечеството“ — пише Артър Кларк в своята статия „Върху гребена на вълната“. И веднага след това обяснява: „Цивилизацията не може да съществува без нови хоризонти. Тя се нуждае от тях и в материалния, и в духовния смисъл на думата.“

„Смятам, че истинската оценка за човешките стойности ще се появи, когато материалните ценности ще се обезценят — пише Кларк в цитираната по-горе статия. — Науката ще ни даде абсолютна власт над материалната Вселена и нищо няма да може да ни изкуши, защото всичко ще бъде прекалено достъпно. И тогава нашите потомци, лишени от страстта за притежание, ще си спомнят за това, което са забравили много от нас — единственото, което е важно в живота! — неосезаемите неща като красотата и мъдростта, смеха и любовта.“

Това е истинското лице на Артър Кларк.

Макар и да не познава някои от хубавите книги на Кларк („Краят на детството“, „Град и звезди“, „Земя имперска“), българският читател няма основание да бъде недоволен. В последните години в периодичните издания бяха публикувани някои от най-хубавите негови разкази: „Стрелата на времето“, „О, тези туземци“, „Часовой“, „Надпревара във въоръжаването“, „Депресия“, „Зелената загадка“, „Лято на Икар“, „Отвъд небето“, „Клопката на времето“, „Не всичко, което блести“ и много други. И като приятна добавка — върхът в творчеството на английския писател: „Една одисея в Космоса през 2001-та година“ (ДИ „Наука и изкуство“, 1974).

Тази книга ни поразява, преди всичко с мащабите на изобразеното. Повествованието започва от преди три милиона години и завършва във вечността, в една „инфлексна“ точка, където понятията време и пространство губят своя смисъл. В началото на това огромно платно с вселенски мащаби стои първият хомо сапиенс Муун Уочър, а в края — командирът на „Дискавъри“ Дейвид Боумън, който преодолява черупката на временно-пространствения континуум, преживява транслациите на материята и духа, за да се слее завинаги в безкрайността.

Едновременно с това „Одисеята“ е и най-многоплановата научнофантастична книга. В нея развитието на човешкия мозък е показано в цялостните си мащаби и едновременно с това то е само малка част от грандиозното движение на Материята към Разума. Човекът е съединителната нишка между мъртвата субстанция и космическия мозък. От капризната жива клетка през самоосъзнаващия се човешки мозък към лъчистото човечество на Циолковски — ето превъплъщенията на материята според Артър Кларк.

Тази книга е изключително богата на идеи. Тя показва огромните познания на автора във всички области на човешкото знание. И тук ще прибавим още един щрих към творческата физиономия на Артър Кларк — той е един от най-големите научни журналисти, популяризатори на нашата планета, автор на повече от двадесет научно-публицистични книги (една от тях — „Профили на бъдещето“ — преведена и у нас), носител на много международни награди за популяризация на науката.

Кларк обича темата за контакта между различните типове разум — пробният камък за интелигентността на всеки писател фантаст. Към нея той се връща често, но винаги различен и свободен, без следа от антропоцентризъм. За него чуждият разум е преди всичко загадка, до която можеш да се докоснеш, но никога — да разбереш. Няма и следа от мнителната самоувереност на наивника, който лесно и безотговорно поставя себе си в центъра на света и своя мозък — в чужди черепи; който иска да стандартизира разумните форми по свой образ и подобие и да завърти Вселената върху хилавите нозе на своята логика. Кларк не може да позволи на землянина да бъде егоистичен, себелюбив и самообожествяващ се. „Ние всички сме различни — казва той. — И това ни задължава да бъдем честни един към друг.“

Кларк прекрасно разбира, че трябва да стесним понятието „разумни цивилизации въобще“ до „цивилизации, които се стремят към контакт“. Защото контактността е универсален критерий за отношението на една цивилизация към другите.

А с всяка цивилизация ли можем да установим контакт? На този въпрос западногерманският учен Е. Фазан отговаря лаконично: не! За да можем да контактуваме с другопланетна цивилизация, тя трябва да отговаря на следните няколко характеристики:

— Да се бори с ентропията. С други думи, цивилизацията трябва да бъде от антиентропиен вид като нашата, да не плува по течението на нарастващия хаос.

— Да реализира свободно волята си. Тоест, да има възможност да прави това.

— Да е налице различимост на хора. Нека го разширим — различимост на индивиди, на личности. Ако цялата цивилизация е компактна, макар и нехомогенна маса, контактът с нея е невъзможен.

— Тримерност на съществуването или поне някаква дейност в тримерното пространство. Тъй като засега няма идея как ще можем да се пренасяме в пространства с друга измерност, това изискване е наложително. Дори ни се струва, че то още трябва да се разшири: те да съществуват в нашето време и пространство.

— Определена, макар и рудиментарна (закърняла) воля към живот. Това е много съществено. Ако една цивилизация няма воля за живот, тя или ще изчезне, или няма да се стреми към контакт, или контактът няма да й направи впечатление.

Могат да съществуват и цивилизации от т. нар. затворен тип, за които контактът въобще не е цел. Тази затвореност може да се дължи на отчаяние от продължителното и безплодно търсене на братя по разум, но тя може и да е вродена особеност на самата цивилизация, която въобще да не разбира, че освен нея може да има и други.

Тук можем да направим още една крачка: възможно е цивилизацията не само да не разбира съществуването на други цивилизации, но и да не разбира съществуването на самата себе си. Затова ще прибавим към изискванията на Фазан още едно:

— Съществата сами да откриват и разбират своето съществуване. Ако те не се сещат, че ги има, не биха могли да разберат какво значи да се контактува с други, които също ги има.

Струва ни се, че това малко отклонение беше необходимо за пълното и точно разбиране на новата книга на Артър Кларк, която държите в ръцете си.