Ханс Кристиан Андерсен
Глупавия Ханс

Далече във вътрешността на страната се намираше стар баронски замък, а в него живееше един стар господар, който имаше двама сина, и тези двама младежи смятаха себе си за много умни. Те възнамеряваха да спечелят ръката на кралската дъщеря, защото въпросната мома беше разгласила публично, че ще избере за съпруг онзи момък, който най-добре умее да реди думите си.

И така, тези два таланта се готвиха цяла седмица за сгледата — това беше най-дългото време, което можеха да им предоставят, — но то бе достатъчно, защото бяха натрупали много предварителни познания, а всекиму е известно колко полезно е това. Единият знаеше целия латински речник наизуст и в добавка всекидневния вестник на градчето за цели три години, и то така добре, че можеше да го повтори целия — отзад напред или отпред назад, както си поиска. Другият беше задълбочено изучил занаятчийските наредби и знаеше наизуст всичко, което трябва да се знае в една занаятчийска задруга, и поради това смяташе, че би могъл да говори по държавни въпроси и да дава съвети за управлението. Той знаеше и още едно нещо: можеше да бродира тиранти с рози и други цветя и с арабески, защото беше човек с вкус и сръчност.

— Аз ще спечеля принцесата! — извикаха и двамата. Ето защо старият им баща даде на всеки от тях по един хубав кон. Момъкът, който знаеше наизуст речника и вестника, се сдоби с черен кон, а този, който знаеше всичко за занаятчийските наредби, получи млечнобял кон. След това те натриха ъглите на устата си с рибено масло, за да станат съвсем гладки и гъвкави. Цялата прислуга стоеше долу в двора и гледаше, докато те възсядаха конете си, и изневиделица отнякъде се появи третият син. Защото всъщност господарят имаше трима сина, въпреки че никой не броеше третия, тъй като той не беше така учен като другите и беше известен с прозвището „Глупавия Ханс“.

— Хей! — рече Глупавия Ханс — Накъде сте се запътили? Брей, облекли сте се като за празник!

— Отиваме в двореца на краля като кандидати за кралската дъщеря. Не си ли чул какво разгласиха из цялата страна? — и те всичко му разказаха.

— Ей Богу! И аз ще участвам! — извика Глупавия Ханс, а двамата му братя прихнаха да се смеят и отпътуваха.

— Скъпи татко — каза Ханс — на мен също ми трябва кон. Страшно ми се иска да се оженя! Ако ме вземе — вземе, но ако не ме иска, аз ще я взема, и пак ще бъде моя!

— Стига си говорил глупости — отвърна старият господин. — От мен ти кон няма да получиш. Ти не знаеш как да приказваш — две свързани думи не можеш да кажеш. Братята ти са съвсем друго нещо.

— Е — продума Глупавия Ханс — като не ми даваш кон, ще взема козела, той си е мой и може да ме носи много добре!

И речено-сторено: той възседна козела, заби пети в хълбоците му и като вихър се понесе надолу по главната улица.

— Хей, хоп! Това се казва езда! Ето ме, идвам! — извика Глупавия Ханс и запя така, че гласът му закънтя надлъж и шир.

А братята му продължаваха да яздят бавно пред него. Те не казваха нито дума, защото си мислеха за изисканите непринудени беседи, които щяха да проведат, и които трябваше в тънкости да се подготвят предварително.

— Хей! — извика Глупавия Ханс. — Ето ме! Вижте какво намерих на главната улица — и им го показа, а то беше една умряла врана.

— Глупчо! — извикаха братята. — Какво смяташ да правиш с това?

— С враната ли? Че как, ще я подаря на принцесата.

— Бива, бива, подари й я — казаха те, изсмяха се и продължиха нататък.

— Хей, ето ме пак! Вижте само какво намерих сега; такова нещо не се намира на главната улица всеки ден!

И братята се обърнаха да видят какво може да е намерил този път.

— Глупчо! — извикаха те. — Та това е само стара дървена обувка, на която й липсва горната част. И нея ли смяташ да подариш на принцесата?

— Разбира се! — отвърна Глупавия Ханс и братята отново се изсмяха и продължиха нататък, и вече бяха доста далече пред него, когато…

— Хей, хопала! — и ето ти го Глупавия Ханс отново. — Става все по-добре — извика той. — Ура! Страхотно е!

— Защо, какво си намерил този път? — попитаха братята.

— О — каза Глупавия Ханс — трудно ми е да ви обясня. Колко ще се зарадва принцесата!

— Пфу! — казаха братята, — та това е само глина от крайпътния ров.

— Точно така — отвърна Глупавия Ханс, — но глина от най-добро качество. Вижте колко е влажна, хлъзга се през пръстите. — И той напълни джоба си с глина.

Но братята му препуснаха напред, тъй че от копитата захвърчаха искри, и поради това пристигнаха при градската порта цял час преди Ханс. А при портата всеки кандидат получаваше номер и веднага щом пристигнеха, всички биваха подреждани в редици по шестима и то така наблъскани един до друг, че не можеха да помръднат с ръка. Това беше благоразумна мярка, защото те сигурно щяха да се сбият, ако можеха, само защото някой от тях стои пред другия.

Всички жители на околността се тълпяха на големи групи около замъка, почти под самите прозорци, за да видят как принцесата приема кандидатите, ала щом някой влезеше в залата, красноречието му угасваше като пламъка на духната свещ. Тогава принцесата казваше:

— Не струва! Изведете го от залата!

Най-после дойде ред на този от братята, който знаеше речника наизуст, но той не го знаеше сега, беше го забравил напълно. Дъските по пода сякаш отекваха под стъпките му, а таванът на залата бе направен от огледало, така че той се видя да стои с главата надолу. До прозореца пък стояха трима писари и един главен писар и всеки от тях записваше всяка изречена дума, за да може да се отпечати във вестниците и да се продава за по една пара̀ по кръстовищата. Беше ужасно преживяване и отгоре на всичко бяха така силно напалили печката, че залата сякаш беше нагорещена до червено.

— Тук е ужасно горещо — забеляза първият брат.

— Да — отвърна принцесата, — баща ми ще пече днес млади ярки.

— Бее! — той стоеше там като овца. За такъв вид разговори не беше подготвен и нищо не му идваше наум, колкото и да се мъчеше да каже нещо остроумно. — Бее!

— Не струва! — каза принцесата. — Махнете го!

И той беше принуден да си върви на свой ред. Ето че влезе и вторият брат.

— Тук е ужасно топло! — забеляза той.

— Да, днес печем ярки — отвърна принцесата.

— Какво… какво имахте честта да заб… заб… — заекна той и всички писари записаха „имахте честта да заб…“

— Не струва! — каза принцесата. — Изведете го!

Дойде редът и на Глупавия Ханс. Той влезе в залата, яхнал козела си.

— Ей, тук е отвратително горещо.

— Да, защото пека млади ярки — отвърна принцесата.

— А, какъв късмет! — възкликна Глупавия Ханс. — Предполагам, ще ми позволите да си изпека през това време и моята врана?

— С най-голямо удоволствие — каза принцесата. — Но имате ли в какво да я изпечете, защото аз нямам нито гърне, нито тава?

— Разбира се, че имам! — каза Ханс. — Ето един готварски прибор с тенекиена дръжка. — И той извади старата дървена обувка и сложи враната в нея.

— Е, това е чудесно ястие! — каза принцесата. — Но какво ще използваме за сос?

— О, аз имам в джоба си — каза Ханс. — Имам толкова много, че мога да си позволя да изхабя малко от него. — И той изсипа от джоба си малко глина.

— Това ми харесва! — каза принцесата. — Ти можеш да отговаряш, имаш какво да кажеш от себе си и затова ще бъдеш мой съпруг. Но знаеш ли, че всяка дума, която казваме, се записва и ще бъде публикувана утре във вестника? Погледни там и ще видиш при всеки прозорец по трима писари и един главен писар и старият главен писар е най-лошият от всички, защото нищо не разбира.

Но тя каза това само за да изплаши Глупавия Ханс, а писарите изграчиха от удоволствие и всеки от тях капна по една капка от писалката си на пода.

— О, онези господа ли? — каза Глупавия Ханс — Тогава аз ще дам най-хубавото, което остана, на главния писар. И той обърна джобовете си и хвърли мократа глина право в лицето на главния писар.

— Това беше много ловко — забеляза принцесата. — Аз не бих могла да го направя, но с времето ще се науча.

И така, Глупавия Ханс стана крал, получи жена и корона и седна на трона. А ние взехме това сведение още неизсъхнало от вестниците на главния писар и корпорацията на печатарите, но на тях ни най-малко не може да се вярва!

Илюстрация: Алфред Уолтър Бейс