Красимира Ненова
На моя съпруг, с любов

„Поздрави съпруга си!“ — ми каза някой.

Или: „Как е мъжът ти?“ — ме попита друг.

Мъжът ми… — звучи притежателно,

като моето жилище, моите книги…

        Моят съпруг…

Сутрин сме заедно около масата.

После се разделяме — той насам, аз натам,

за да можем отново на вечеря

да си разказваме случките от деня.

 

Той е до мен в леглото, когато заспивам.

Събуждам се нощем — той пак е до мен.

Когато отворя очите си сутрин,

той вече отдавна е станал — чете.

 

Сутрин след сутрин, вечер след вечер —

от много, от много години насам…

Как беше без него — вече не помня.

Сякаш сме били винаги двамата —

едно цяло — мъжът ми и аз.

 

— Няма да се разделяме, никога, никога!

— Твърде съм сигурна ли? — О, не! Просто мечта…

Аз сякаш съм станала част от него:

на китарата звучна — струна една.

        Моят мъж…

Човекът, без когото не искам да бъда —

нито днес, нито утре, нито кога и да е.

Пред когото не трябва да се преструвам —

ни на весела, нито на умна, ни на какво и да е.

 

Той безрезервно ми доверява

страхове и надежди, провали дори;

аз толкова често го наранявам —

но зная, че той ще прости…

        Моят мъж…

За това, че те има, че до мене си близо,

искам да кажа на Бога: „Благодаря!“

На днешната дата, най-просто и мило,

с любов и доверие:

твойта жена.

8.10.97 (Р. Д. на Здравко)