Красимира Ненова
Очи

Колко често ни лъжат очите ни,

Колко често се водиме „сляпо“ по тях;

впечатлява ни външното винаги:

туй, което превръща се в прах.

 

Гледам скромна женица на пейката,

подпряла в тревата пазарска торба;

приближавам и сядам замислен до нея

без дори да й кимна с глава.

 

После бързо се сещам, че мога

да й кажа любезно поне „добър ден“;

да я питам вярва ли в Бога,

но се чувствам така отегчен:

 

Тя е възрастна, просто облечена,

с прибрана на кок посивяла коса;

не изглежда много начетена;

едва ли ще слуша за тези неща.

 

Виждам, вади си нещо от джоба —

малка книжка — но що за въпрос!?!

Пита ме: "Момко, вярваш ли в Бога?

Имаш ли прошка и радост в Христос?

 

Преди време ми дадоха Библия;

един момък ми каза: „За Исуса чети!“ …

Аз стоя и я гледам засрамено:

Значи друг я е гледал с „духовни очи“.

 

Колко често ни лъжат очите ни;

Колко често се водиме „сляпо“ по тях.

Боже, моля те, дай ни да „виждаме“,

да отделяме „вечно“ от „прах“.

април 1993