Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
moni777 (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Станислав Стратиев

Заглавие: Самотните вятърни мелници

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Балкан“

Излязла от печат: 28.II.1980 г.

Редактор: Божанка Константинова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Иван Андреев

Художник: Надежда Гогова

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13755


Корабът се носеше по вълните, опънал всичките си платна. На мачтата се вееше зловещо черно знаме. Албатросите прелитаха с писък над него и изчезваха зад хоризонта.

— Опънете всички платна! — извика Тони. — Още малко и ще го настигнем!

— Всички платна са опънати, сър! — изрева Гурко в отговор. — До едно!…

— Опънете и последния парцал, който се намира на кораба! — ревна Тони. — Защото може и да ни избяга!

— Йес, да се опъне и последният парцал! — прие заповедта Гурко.

Тони оправи черната превръзка на окото си и впери поглед напред. Вълните заливаха носа на пиратския кораб „Неуловимият корсар“, блъскаха се в затворените прозорчета на средната палуба и караха кораба да залита. Ние стояхме на мостика с ръце върху пистолетите и мрачно наблюдавахме океана.

Пред нас като подплашена птица, развял платната си, бягаше с все сила търговският кораб „Едуард VII“. Виждаха се ужасените лица на матросите и малкото пътници, които се проклинаха, че са се качили тъкмо на този кораб, за да отидат от Индия до Англия.

Те се суетяха по палубата, тичаха насам-натам, без да знаят какво да правят. Някои падаха на колене и се молеха.

Нашият кораб като ястреб връхлиташе върху „Едуард VII“, разперил криле, и ноктите му вече висяха над ужасените моряци. Ние стояхме с иронични усмивки на мостика и наблюдавахме позната ни от много други случаи картина.

— Приготви се за абордаж! — заповяда Тони.

— Йес, да се приготвим за абордаж!

— Куките готови!

— Йес, куките готови!

„Едуард VII“ направи последен опит да се спаси — той рязко измени посоката и като зави почти на деветдесет градуса, се впусна да бяга по посока на архипелага Таитау, отстоящ на около триста мили.

Но и това не му помогна — ние бяхме предвидили маневрата и в момента, когато той завиваше, се впуснахме диагонално към него. Наближихме съвсем кораба и виждахме отчаяните лица на моряците. Пътниците, обезумели, бяха коленичили и непрестанно се молеха.

— Куките готови! — проехтя гласът на Тони.

— Йес, сър, куките готови!

Корабите се доближиха, ние хванахме „Едуард VII“ с куките и с пистолет и шпага в ръка се готвехме да скочим на палубата му.

Но в този момент един женски вик ни спря.

— Тони! — викаше гласът. — Тони!

— Да! — каза Тони. — Тук съм!

— Я отиди да купиш мляко! — каза отдолу гласът на майка му. — И вземи на връщане две кила чушки! Ама да не вземеш скапани като миналия път!…

Тони ни погледна с единственото си око. Другото беше скрито под черната превръзка.

— Ела да ти дам пари! — продължи майка му. — Хайде по-бързо, че ще затворят!

Тони скръцна със зъби, свали превръзката и слезе долу.

Отиде да купува мляко и две кила чушки.

През това време „Едуард VII“ се беше изплъзнал и сега летеше с всички сили към архипелага Таитау.

— Как може пиратите да ги пращат за мляко! — каза Гурко. — Що за пират е това? Върви и носи два килограма чушки!

Гурко беше първи помощник-капитан на кораба и искаше да свали капитана.

— А при това му пробутват скапани! — продължи да подклажда бунта той. — На един пиратски капитан да пробуташ скапани чушки! И той да ги вземе! Какъв капитан е това?…

Винаги когато имахме време, ние се събирахме на тавана на Тони и оттам тръгвахме по света. Бяхме чели всички книги на Емилио Салгари и всички книги за пътешественици и пирати, които можехме да намерим. Парите за пеперудите, които продавахме на учениците от горните класове за сбирката им по естествознание (тези пеперуди ловяхме от пеперудените цветя в двора на Мончо), парите, които намирахме по един или друг начин, давахме за книги.

Те разкриваха пред нас света на моретата и океаните, на крилатите кораби и пиратските нападения.

Ние бяхме плавали вече по всички морета и океани. Бяхме ловили риба в устието на Оранжева река. Пренасяхме чай с дълги джонки през Китайско море и крайбрежните власти дълго преследваха контрабандните ни лодки, а ние се криехме от тях по малките заливчета и когато отминеха, тръгвахме отново. Познавахме Жълто море като петте си пръста и можехме със затворени очи да прекараме кораба през всичките му коварни плитчини.

А веднъж едва не потънахме край нос Добра надежда. Бяхме претоварили кораба с копра от кокосови орехи, идвахме от Таити. Точно на носа ни настигна тайфун, връхлетя върху „Джоанна“ (така се наричаше корабът ни), помиташе всичко върху палубата. Върху нас се изливаха стотици тонове вода, ураганът беснееше и отнасяше мачтите, платната, лодките. Една огромна вълна отнесе руля и корабът остана без управление. Вълните го подхвърляха като играчка, удряха го отстрани и отгоре, нечовешки, жестоко, безмилостно. Корабът се разцепи на две и ние всички щяхме да отидем на дъното, ако в това време на тавана не влезе майката на Тони, за да види какво става. Защото ние крещяхме с все сила, че потъваме, молехме се, викахме господ и майките си. И се прощавахме един с друг.

Дълго живяхме в Южните морета. Над тях блестяха огромни звезди, гореше изумруденият Южен кръст, в безоблачното нощно небе светеше жълта луна. Ние плавахме с туземни пироги из тихите лагуни. Стройните силуети на палмите нежно се открояваха в гълъбовия въздух. Беше много топло и белите нощни цветя ухаеха. Там слушахме чудновати истории за тези далечни острови, за опасни експедиции в неизвестността, за любов и смърт, за омраза и отмъщение. За големите туземни вождове, за живота в джунглите, за безкрайните сребристи плажове, за безграничните спокойни простори на океана.

Тони се върна, сложи си пак черната превръзка и попита:

— Какво стана с „Едуард VII“? Изпуснахте ли го?

— Избяга! — мрачно каза Мончо.

— Докато купуваш чушки, избяга! — иронично допълни Гурко.

— Какво е това? — попита Тони със стоманен глас. — Бунт на кораба?

— Никакъв бунт — казах аз. — Чакахме те да се върнеш.

— Имаше опашка! — каза Тони. — Видях Илия. И той чакаше за мляко.

— Що не го викна? — попита Мончо.

— Викнах го — каза Тони, — но той щял да купува хляб след това. А после имал някаква друга работа. Каза, че не го привличало особено.

Всички деца от улицата даваха мило и драго, за да дойдат на тавана на Тони и да потеглят оттам по света, към далечните острови и морета.

Илия беше идвал с нас на лов за китове в Северно море. Тогава морето беше бурно, валеше сняг, корабът се люшкаше насам-натам като играчка, а вълните замръзваха моментално, щом като се допираха до нещо. Студът беше много голям, дървата се свършиха и ние горяхме части от каютите, леглата и всичко, което беше дървено. После ледовете ни притиснаха отвсякъде в ледени клещи и ние не можехме да мръднем. Зимувахме там. Беше много трудно, едва издържахме на студа и на ужасния глад, който ни мореше.

Може би Илия оттогава се беше уплашил, а може би от страшния бой в Хонконг, където бяхме с една шхуна — „Санта Мария“. Това беше бой, който се запомня. Започнаха го едни норвежци и след това постепенно се намесиха всички моряци от кръчмата. Летяха столове, святкаха ножове, викове, шум, сплескани челюсти.

Илия идва още веднъж-два пъти с нас, мисля, че до Хаваите и остров Ява. А после престана да идва, уплаши се от трудностите и риска ли, земен плъх ли беше, не знам. Но не идваше. Той и Емилио Салгари беше чел съвсем малко, и останалите книги, и не гореше със същия пламък, с който горяхме ние.

Сигурно си беше земен плъх, щеше да стане от него някой чиновник, да седи по осем часа в прашните канцеларии или пък да продава някъде кашкавал и олио.

— Ето го, минава долу! — обади се Мончо.

Илия водеше тяхната коза по улицата и си свиркаше нещо.

— Ей, Илия! — викнахме ние. — Къде с тази коза бе? Ела с нас!

— Водя я в градинката! — отговори той. — Ще я попаса малко.

— Стига с тази коза бе! — викахме ние от прозореца. — Ела с нас в Бискайския залив! Ще ходим в Бискайския залив!…

Но Илия ни махна с ръка, засвири си пак и поведе козата нататък.

А ние отплавахме.

 

 

Един ден, след двадесет години, срещнах в трамвая майката на Илия.

— Добър ден! — поздравих я аз. — Какво прави Илия?

— Добре е! — каза тя. — Нали знаеш, плава. Обади се от Бискайския залив! Сега бил там!

Илия беше трети капитан на кораб. Той плаваше из далечните морета, срещаше залезите в океана. Помня, миналата година беше ходил в Япония, майка му разказваше за Жълто море, за коралови острови и архипелази и показваше картички с палми от южните морета.

Сега Илия плаваше в Бискайския залив.

А ние седим в канцелариите, подреждаме папки и вечер, преди да се приберем, минаваме покрай пазара, купуваме лук и картофи и ги носим вкъщи на жените си.

И само понякога вечер, когато вече сме измили чиниите и сме изпъдили мухите от кухнята, а погледът ни падне случайно върху звездите навън, ние си спомняме за Южния кръст и за Бискайския залив, за безкрайни сребристи плажове, за любов и смърт, за омраза и отмъщение, за безграничните спокойни простори на вечния океан.

И като целуваме смирено жените си по челото за лека нощ, потъваме в дълбоки сънища.

Край