Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Кирил Божилов

Заглавие: Влюбих се

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: м. юни 1987 г.

Отговорен редактор: Жела Георгиева

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Галина Павлова

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13983

История

  1. — Добавяне

Аз пък се запознах по телефона — не е ли чудно?

Бях летувала вече с уважаемите си родители, а новата учебна година се бавеше — пълен вакуум: приятелките ми на море или пръснати из страната, подивявах.

Както нямаше какво особено да правя, един около обяд реших да си поиграя. И по телефона набрах съвсем случаен номер. Тъкмо в тоя момент изпитах насладата от играта, в очакването: бабка, детенце, чиновничка, пиян човек — кой ще ми се обади? Обещах си, чуя ли кой е, веднага тръшвам слушалката!

За мое слисване, обади ми се момче с артистичен глас:

— Да, кой е?

Моята игра не беше честна, смутих се — с лъжовното си подвикване подмамвах някого, значи го откъсвах от занимание или почивка, повличах вниманието му. Мина ми през ума да затворя, както си бях и обещала. Но бързо бях загубила смущението си и казах безхитростно:

— Аз съм…

— Чудесно. Но коя сте всъщност вие?

— Вера.

— Хм… Май грешите нещо. Прощавайте, кой номер търсите?

Ами като забравих кой номер бях набрала?

На въпроса — с въпрос, хрумна ми избавление:

— Извинете, вие да не би да сте ученик?

— Да. Колко лесно познахте. За втори курс. И се казвам Валентин. Как попаднахте на мен?

— Най-случайно, казано честно. Просто днес няма какво да правя — нищо сериозно. И несериозно извъртях какъвто и да е номер.

— И попаднахте на човек, който също няма какво да прави. И антените му бяха вдигнати високо, като рога на охлюв, за да улови някаква връзка със света… Благодаря ви, Вера, че се обадихте…

Дълго приказвахме, може би не по-малко от пет минути.

И оттогава винаги така — нещо като парола: „Да, кой е?“. „Аз съм“…

Паролата веднага ни разсмиваше.

Свикнахме — ако не всеки ден, поне през ден разговаряхме.

Редувахме се кой да позвъни, без специална уговорка.

Дъра-дъра: сладки ученически приказки.

Взехме да си подсказваме, че няма да е лошо най-сетне да се видим някой път. Той беше с две години по-голям и отначало това ме смущаваше. Но попроучих нещата и се успокоих: нормална била разликата, дори едва ли не била задължителна…

Казвам тези неща, защото постепенно си бях внушила: май ще станем приятели с този някой си Валентин. Мечтаех си — както и всяка моя връстничка навярно — за голямо и честно, красиво приятелство. Щеше да бъде първото в живота ми, а се заричах: дано е и последно, единствено! Защото аз бях ле-еекичко влюбена, не е ли чудно? Влюбена в един топъл и едновременно плътен, мъжествен глас на едно момче, чието лице въображаемо си рисувах също тъй мъжествено, с благороден израз — каквито бяха и думите му по телефона.

Бяха се прибрали от летуване няколко съученички, с две от тях споделих каква беля съм си навлякла.

— Хубаво. Само че знаеш ли какъв мошеник може да е?… — не останаха възхитени те, не можех да ги виня, че ми завиждат. — Защо не си избереш приятел от нашия клас? Поне ги познаваме. И то по-добре отколкото себе си…

Какво да правя, след като не можех да си избера момче от нашия клас? Вярно, няколко съученици ми разкриха чувствата си, но така глупаво и самонадеяно, че съвсем ме отблъснаха. Толкова ми простеят, особено сега, когато ги сравнявах с деликатния, възпитания, умния Валентин…

— Не мога, тъкмо защото ги познавам… — отговорих на съученичките си и те бързо ме разбраха:

— Тогава рискувай, какво пък — ако не ти хареса при първата среща, откажи се веднага!

И наистина рискувах — Валентин ме покани на операта „Кармен“, аз приех.

Вече учехме, беше краят на септември.

* * *

Облякох тъмното си костюмче с леко розовата блуза — заради розовата ми чантичка; сребърна гривна, сребърно бръмбарче брошка.

Лично майка ми участва в приготовлението ми.

Беше доволна, че отивам на опера. Като момиче тя най-редовно посещавала операта и не лъжеше: само да се покаже нещо оперно на телевизионния екран и тихичко заприглася — от спонтанно вълнение, което често завършваше и с въздишка; не помня, поне от три-четири години, двамата с татко да са били на оперно представление…

На майка обясних, че на „Кармен“ ще съм с приятелки.

И друг път бях закъснявала — от театър, концерти, цирк.

Валентин ми бе казал, че ще ме чака във фоайето, зад бялата мраморна колона, защото имаше и друга, в кафяво. Интересно: зад колоната. И щял да бъде с ученическия си костюм — тъмната униформа на неговия електротехникум. Най-бързо съм щяла да го позная по „цилиндъра“ му — косата му била гъсто къдрава, едва ли не като на негър, но ме предупреди, че не е негър, нито е мелез…

Външната врата на операта се отваряше удивително тежко, сякаш бе самото „чистилище“ към храма на изкуството в нашия град. Просто се задъхах. А дъхът ми капризничеше и от предположението ми: той е вече тук, вече ме следи с погледа си, вече може би е разочарован от вида ми; бях му обяснила тоалета си… Краката ми се противяха, с върха на обувката подбрах края на пухената изтривалка, която не бях забелязала. Препънах се, върнах се да оправя изтривалката, а с длан оправях прическата си, защото при препъването главата ми се тръсна и усетих как едно кичурче ме загъделичка над лявата вежда. Много важно, не се смятах за суетна, но се ядосах: толкова смотана се показах…

Цялата пламнах, не е ли чудно?

Светът ми изглеждаше недействителен, това мое усещане подсилваше и разкошът във фоайето, блясъкът на светлините, натруфеното малко общество.

Стеснително потърсих мраморната бяла колона, защото, макар и да бях идвала тука, представите ми за посоките изцяло се преобърнаха; загубих всякакво ориентиране. Бялата колона се намери отдясно, а аз я знаех отляво. Но тръгнах натам, към бялата колона и го видях зад нея. Наистина най-напред открих косата му, помогна ми и униформата му, той също ме улесни: помаха ми с ръка, направи го естествено.

Беше красив, даже много.

С юнашко телосложение и чудесна усмивка…

Откъде такъв късмет за мене, мислех си и крачех като на кокили; играла съм такава роля в новогодишна училищна пиеска.

И първото ми повърхностно сепване: защо се е лепнал за колоната, сякаш я подпира да не падне, няма ли да ме посрещне?

Това още не беше разочарование.

Ръкувахме се по ученически непринудено, сърдечно — нали всъщност отдавна се познаваме? Стори ми се: неговите тъмни очи искряха като бенгалски огън; не е ли чудно?

И аз горях, горях — най-вече бузите ми.

И той се стесняваше, подаде ми програма.

— Можем и да влизаме, съгласна ли си?

— Добре, добре.

Понесох се, все пак разбрах, че съм избързала и виновно се обърнах: той крачеше след мен с известно усилие…

А, в лявата си ръка държеше бастунче! Протестът ми блесна като мълния: защо не ме предупреди?!

Ставаше течение, дългите найлонови пердета на остъклената до нас стена се люшкаха. Може би те усилваха усещането ми, че ми се вие свят. Някаква тъпа мисъл ме разтърси: кой е той, защо съм тука с него?

За да прекъсна тоя ад, силно потрих очите си, стиснах клепачи, сякаш през тях да изстискам кошмарищата. И наистина се приземих: бялата мраморна колона се намери отляво, Валентин беше до мен, тъжно усмихнат:

— Извини ме… Аз малко по-трудничко… Но имаме време, нали?

Всичко в него излъчваше внимание, доброта, красота.

— Разбира се!

Бях се опомнила, помолих го да не се притеснява.

А при входа, като му направих „заслон“ да мине, гърбом се сблъсках с моята класна: не е ли чудно? Взаимни извинения, нейният заучен възглас:

— Верче! Радвам се, че те срещам тука! Много се радвам!

Класната ми не е лош човек, но като всяка жена не успя да скрие любопитството си. Очите й все бягаха ту към Валентин, ту към мене: какъв е този куц младеж?

Валентин забеляза суетата й, сам й се представи:

— Добър вечер… Аз съм братовчед на Верчето.

Размяна на учтиви реплики и пожелание за приятно гледане. Винаги съм смятала, че в такава обстановка всичко казано е превзето и повърхностно. Но бях доволна от съобразителността на Валентин. Беше неуместно да му благодаря.

Седнахме, той сложи, по-скоро скри бастуна си между нас.

Не можех да забравя колко трудно намести левия си крак…

Какво има в програмата, кой артист коя роля изпълнява?… По телефона Валентин беше по-духовит и развлекателен, сега разбирах потиснатостта му. Нещичко си казахме и за самата опера и светлините започнаха да гаснат. Представлението тръгна, най-после — мислено си въздъхнах.

Гледах и слушах уж много съсредоточена, увлечена. А се упреквах: какво направих? Никога по телефона Валентин не е припирал да бъдем по-близки приятели. Но аз се съгласих да излезем заедно, дори повечето аз напирах — все от любопитство да го видя какво представлява. Ето, разбрах, че е куц, нещастен и веднага да се отдръпна? Да беше грозен, да беше простоват или нещо друго неприемливо — да! Какво зло ми е направил, за да подсилвам болката му?

Да, но и от къде на къде трябва да споделям тази негова болка?

Започнах да гадая какъв може да е случаят: наследствено куц, боледувал от детски паралич, окуцял от лудории, костна туберкулоза?… Поне за такива болести бях слушала! Потръпнах…

И чух до ухото си неговия загрижен глас:

— Ако ти е студено, да те загърна?

— О, не, не, благодаря… — прошепнах студено, не успях да превключа настроенията си, все пак ме затрогна с вниманието си.

В антрактите той пак се показа тактичен, пощади ме — останахме на местата си, а те навярно неслучайно бяха по средата на реда. През първия антракт ми поднесе голям корекомски шоколад, през втория — същинско пъстро яйце, а вътре — вносни бонбони.

Опитах се да откажа бонбоните, предупредих го:

— Такива големи разноски… А ние сме ученици!

— Това изобщо не те заангажира с нищо… Просто ми е приятно да го правя за теб и моля те, не ми отказвай… Благодаря ти. Колкото до парите, аз сам си ги изкарвам, повярвай ми.

Ето ти тема, а и женското у мене ме човъркна:

— Как?

Баща му бил завършил същия техникум — неговия — и двамата поправяли у дома си радио-телевизионни апарати, касетофони. По поръчка правели записи. Изобщо у тях всичко било доверие и музика…

— Понякога работим до полунощ. Не от алчност за пари, не. От увлечение, от амбиция да открием повредата, да я отстраним. Казвам всичко това не да се похваля, разбира се. Исках теб да успокоя за дреболийките…

Имам ли касетофон, какъв е, кои певци ми допадат? Мога да разчитам на всякакъв запис, без това да ме обвързва със задължения… Този антракт мина по-забавно, второто действие слушах, без да се разсейвам непрекъснато.

Неудобството възкръсна при излизането.

Колкото и да се напрягаше да намали куцането си, Валентин се измъчваше от притеснения. Хората, бързайки, ни заобикаляха подчертано внимателно, по такъв начин ни изолираха и си създаваха от нас гледка за съчувствие.

Чичкото портиер, като го видя, вежливо му подаде букет.

— Да не си го забравите…

Валентин стеснително ми го поднесе; не е ли чудно?

— Предупреждавам те, че не те подкупвам… Ами за доверчивостта ти да бъдем заедно тая вечер!

На улицата чакаше такси с червена лампичка — заето, много хора го бяха обкръжили, но Валентин само се обади на шофьора и ме покани да се кача. Навярно предварително го е поръчал, със заявка, помислих си. А ме смути мълчанието на хората: съжаляваха ли ме, може би най-вече заради букета… Много им здраве, казах си внезапно отчуждена, дори враждебна към тях, към спокойствието им…

Вече пътувахме, лека неприязън ме атакуваше: той, този Валентин, някога може да има, щом толкова пари печелят с баща му, и своя, инвалидна лека кола, дадена му с предимство; виждам ли се седнала до него?… Говорихме за дребни неща, няколко пъти попресилено се разсмяхме, аз се молех на не знам кого: дано само не настои пак да се срещаме…

Таксито спря пред нашия вход, Валентин — в неговия си стил — ме помоли да не ме изпраща; ясно, да не го видят случайно съкооператорите ми, да не ме злепостави. Не настоя за среща, но пожела, щом се прибера горе, да се покажа на балкона — да е сигурен, че всичко е наред.

Послушах го — махнах му от балкона, с букета бях.

В същия миг ми дожаля за него: завинаги ли го изпратих?…

Таксито тудутна и шумно си замина. Чак после щях да разбера, че шофьорът му е първи братовчед.

* * *

Ужасно раздвоение изживях.

У нас не се живееше. Майка и татко са били състуденти, в по-ранното си детство съм ги знаела като идеални родители. Те и сега (всеки за себе си) се стараят да ме глезят от грижа, навярно и от обич. Но помежду си не могат да се търпят. Почти не разговарят. Разговарят ли — значи се карат. Майка ми има един висок глас, умирам от срам да не би да ни чуват съседите; през четири апартамента могат да ни чуят караниците, забелязала съм: когато у нас е тихо, всичко се чува какво си говорят съседите по-нависоко.

Всъщност баща ми, доколкото разбирам, е инициаторът за тяхната сегашна враждебност. Той я обвинява, че е непочтена съпруга, нарича я продажница, престъпник спрямо семейството ни. На което майка ми му отговаря, че е ревнивец садист, че той я бил направил такава. Баща ми, навярно защото се чувства ощетеният, е категоричен и като се поставях на негово място, оправдавах го, но като тяхно дете и от двамата исках да се помирят…

Обидно ми е да разказвам повече.

Тяхното поведение е цял семеен роман.

Разбирах ги: не се развеждаха само заради мен. Не мога да ги понасям — за какво ми е тяхната обич, когато убиха вярата ми в семейството ни? Апартаментът ни е голям, най-модерно обзаведен, всеки си има стая и се затваря в нея като в егоистичен бункер…

Какво детство е вече моето?

Нищо че съм още малка; отчаяно си фантазирам някога да си имам свой дом, свое семейство — безпреструвно щастливо.

Веднъж — пак мълниеносно се бяха спречкали почитаемите ми родители — така им казах: нищо повече не искам от вас, да бих могла само да се махна оттука!

Ето така почувствах нужда от друга обич, колкото и да ме беше страх от нея; не е ли чудно?

Ето защо бях толкова доверчива при моята „телефонна любов“ с Валентин и бях по-енергична от него в желанието си да се срещнем — да избягам от семейния ни кошмар!

* * *

Беше мой ред да се обадя, нали той ме води на „Кармен“.

Не се съмнявах: Валентин ме бе оставил аз да избирам. И разбирах отлично възловия момент: не се ли обадя и край!… Но какво: изплаших се за себе си, срамувам ли се от него? След като го подмамих — сега бягам?…

Неделята прескочих, така правехме обикновено — един ден прескачахме, към него имах и две нощи да премислям. И стигнах до такова заключение, доколкото възрастта ми позволява, да се опирам на свое разбиране: Валентин е добър и рядко красив, способен е — има вече свое изобретение (нищо не разбирам от техника), свири в оркестъра на техникума. Към мене е изключително мил…

Остава аз да мога да го възприема такъв — куц.

Да не се срамувам от него, когато сме сред хора.

Ако се реша да дружа с него, няма да го направя от корист и сметка — все пак не е син на министър, никой не може да ме обвини. А ще го направя от уважение и привързаност — той заслужава. Толкова общи неща можем да открием и те ще ни свързват. И куц да е, но да е истински човек: човешкото в моите родители се изпари…

Ами като е куц, но се окаже после и зъл?

След срещата ни само за него мислех, той невинаги беше в удобно положение при колебанията ми. И въпреки това го чувствах близък. Обичта ми, препъвана вече и от съображения, се бавеше, но започнах да сантименталнича, само като си припомнях колко искрено се държа с мене. За каквото и да го оценявах, винаги му пишех „отличен“; не е ли чудно?

За по-интересно момче дори в книги не бях чела.

Не исках да го загубя, не исках! Въпреки че съзнавах: поемам огромен риск с неговия недъг. Все още самата аз не съм окончателно убедена как да постъпя. Ами каква война ми предстои най-напред с майка ми и баща ми, с разни роднини, близки, съученички, с цялото „мое“ обкръжение…

В понеделник издържах едва до десет часа и му се обадих.

— Да, кой е?

— Аз съм…

— Верче!… Верче, ти си, нали? Да не би… Нещо специално ли ще ми кажеш?… Не? Да би могла със силомер да измериш радостта ми. И как надигам гласа си, прощавай. От цяла сутрин дебна телефона дали ще позвъни. Знаеш ли, аз… Искам да си спокойна поне за това, че не страдам от наследствен недъг… Добре, няма да говорим по този въпрос. Верче, направил съм ти вече запис на твоя любимец Елвис Пресли — бавните му изпълнения, нали тях предпочиташ? Признавам, че никога не съм го обичал. Но сега го слушам и разбирам колко не съм бил прав…

Гласът му като че ли цъфтеше от радост.

Аз вече хвърчах…

Кой друг така неудържимо ми се е радвал? О, да — любезните ми родители! Само че те, увлечени в ежбите си, забравиха от сърце да се радват, да се смеят, смехът им просто да искри — както ги помня от някога…

Изобщо какъв контраст, Валентине: у нас пък е всичко недоверие и наелектризирана атмосфера.

Моля ти се, превърни се на юнак от приказките, хвани ме за ръка и аз ще вървя с теб до края на света!

* * *

През зимната ваканция всеки ден приятелки се събирахме около обяд — въртяхме домакинството. Веднъж стана дума за приятелите ни — кой какъв е, как сме ги открили… Не им разказах, че Валентин е куц. Но когато някои предложиха да ги съберем (предложението пропадна), аз бях твърда пред себе си: не се срамувам от него, напротив, с гордост ще го представя. С него, след „Кармен“, бях излизала още три пъти.

На другия ден, след като аз бях домакин на момичешката ни компания, Валентин ми се обади извънредно. Съобщи ми, че му се налага за известно време да отсъства. Щял да бъде на юг, на лечение.

Пожелах да го изпратя на гарата; удобно ли ще е?

От дете бях мечтала, като във филмите, да стоя с вдигната ръка на перона на гарата, а от прозорец на току-що потеглил влак дълго, дълго да ми маха любим човек…

До мен на перона беше шофьорът на същото такси, което ни взе след „Кармен“; едва сега разбрах, че е братовчед на Валентин, закара ме чак до нас.

Повярвах на Шекспир, нарочно бях търсила афоризми: „Всяко препятствие по пътя на любовта само я усилва“. И на Куприн повярвах: „За любовта раздялата е същото, което вятърът за огъня. Малката любов тя гаси, а голямата разгаря още по-силно“.

Обичта наистина идвала с общите красиви изживявания!

От град С. Валентин ми изпрати четири картички изгледи.

И аз му изпращах картички. Изгледи от нашия град. Изглед от операта. От сладкарница „Бриз“. Ресторант „Севастопол“. Гарата…

Всичките места, където последователно сме били заедно. Бях си купила и други картички, щях да му ги изпратя като аванс: паркът, художествената галерия, кино „Победа“, стадионът, летището — местата, където ми се искаше да бъдем двамата…

* * *

Беше месец март.

Студ, голям сняг по улиците, поледица.

И една сутрин, преди да изляза за училище, се позвъни.

— Ало, кой е?

— Аз съм…

Не пропуснахме, както винаги, да се разсмеем приветливо.

Помислих, че ми се обажда от град С., но той си бе пристигнал. Ще се видим ли?… Разбира се, може още днес; още на обяд, след училище?… Моля те, нека да е довечера… Добре, но къде?

— След изгледа на гарата получих изглед от парка. И ние непременно ще отидем там в най-скоро време…

Значи е разбрал смисъла на картичките ми, колко е прозорлив…

— Но моля те, понеже днес случайно пак дават „Кармен“, нека да се видим там, при мраморната колона — по случай една четвърт година от първата ни среща…

* * *

Облякох същото онова тъмно костюмче с розовата блуза и розовата чантичка…

Още щом влязох във фоайето и го видях зад мраморната бяла колона: подпрян на нея, в униформата на своя техникум, с къдравата „негърска“ коса, усмихнат ми махна.

Очите му искряха като бенгалски огън.

Ръкувахме се сърдечно, той ми подаде програма за „Кармен“ с неговия подпис и днешна дата; пожела и аз да се разпиша — искаше този ден да бъде паметен и за двамата.

— Да влизаме ли?

— Добре.

Всичко ми беше познато и мило: обстановката, думите му.

Вече имах малък опит, изчаках го той да тръгне пръв. Бастунчето си, помислих, навярно е опрял в колоната. Потърсих го да му го дам, но ръката му, която друг път държеше бастунчето, ме подхвана при лакътя — леко, като подканяне:

— Да тръгваме.

Валентин не куцаше, така силно се изненадах, че отново, както и при първото ни идване тук, като че ли ми се зави свят. Опрях се на колоната и го гледах, като се питах: могат ли да стават чудеса в наше време?… Той бе хванал дясната ми ръка, сякаш да ми даде сили.

— Вальо… как…

— Свалиха ми гипса и през това време, докато бях на юг, правих раздвижване в санаториума… За съжаление все още ми забраняват отново да скачам с парашут!

Като с парашут скочи тази новина при мен: той е състезател?!

Не смеехме да пуснем ръцете си — влязохме в залата отляво, на същия трети ред, на същите (нашите) места; не е ли чудно?

Просто се затвори кръгът на щастливия ми риск.

Какво ми предстоеше по-нататък?

Не можех да мисля трезво, трябваше ми време да повярвам на всичко, което се случи дотук; най-вече тая вечер.

Време ми беше нужно, за да мога да се преустроя.

Защото аз бях подготвена, както си внушавах не ден и два, да проявя героизъм спрямо себе си: да приема за приятел един прекрасен, но куц млад човек. Да го приема с цялата си момичешка наивност и възторжени мечти. Сега той оставаше само прекрасен, без да има нужда от моята саможертва.

Ще се чувствам ли достатъчно силна, за да му бъда достойна партньорка?

* * *

Той пак предложи да вземем такси, но аз настоях да повървим пешком, стига това да не му пречи.

Вървяхме все така хванати за ръка.

Колко хубаво беше всичко край нас, дори котките, които недоверчиво пресичаха пустите улици.

Стигнахме входа на нашия блок, влязохме.

Осветлението загасна, Валентин моментално натисна копчето.

— Искам да погледам хубавите ти очи… Верче, нямаш ли чувството, че дотук всичко сякаш беше телефонна шега. Аз нарочно не исках да те занимавам с моя малко трагичен случай при тренировка. Защото самите лекари не ми гарантираха пълно оздравяване — изчакваха свалянето на гипса… Всичко между нас трябваше да се изживее честно и ненасилствено. Но ти показа какво сърце имаш. Знай: през това страшно време на тежки съмнения и дори на отчаяние ти беше най-светлата ми надежда; ако не беше ти, никога нямаше да изпълнявам такива трудни упражнения…

Нека да спра.

Това бяха думи само за мен, не мога да ги разгласявам.

Те са клетва, но не от ония клетви, за които се застава пред револвер и кама, символично кръстосани. За обичта между момиче и момче навярно се кръстосват други символи?

Не зная; засега аз просто обичам.

Край