Кирил Божилов
А ти какво правиш?

— Миро, ще може ли за момент?

Бях с приятели пред училищния бюфет, закусвахме щруделчета и на̀, повика ме Лидка от VI-а. Отдръпнахме се с нея и тя ми предложи, ако искам, довечера заедно да отидем на хокейната площадка „Славия“ — така и така, каза, нали и двамата ще бъдем там да караме кънки, но поне да сме заедно тоя път. Да отидем, съгласих се, разбрахме се къде да се чакаме, а тя предложи още нещо:

— Ако поканя и приятелката си, дали Баро ще се съгласи да дойде с нас? Виж я само каква кукла е, не, не, другата — до афиша, с червеното яке. Да я взема ли?

Не беше лошо момичето, с Баро си знаехме ходовете и обещах от негово име:

— Добре де, вземи я!

Ето как лесно, дори невинаги по наше особено желание двамата с Баро си осигурявахме момичета за компания; те обикновено сами ни се пласираха и ние, момчета с меки сърца, махахме доброжелателно с ръка: как да им откажем!…

Подобни сближаваници никак не ни ангажираха.

Понеже на пързалката, в цялата бъркотия, аз и Баро си имахме солидна групичка и прекарвахме весело, на някои самотни момичета им се приискваше и те да прекарват весело; пофуклявят се с нас известно време, спречкаме се за дреболия и чао, след това шансът отново ни навестяваше без усилия — на някои вече и имената им съм забравил…

Не мога да кажа, че с Баро (Барона, Кеца, Дънката, Нокаута, Джили, Константин) бяхме приятели. Но учехме в едно училище, в един клас и по някои въпроси отчасти си допадахме. И съвместно вършехме някои акции, например — по въпросите с момичетата.

Между другото: ние, момчетата от VIII-б се деляхме на две групи. Едната група изобщо и никак не се занимаваше с момичета. В междучасията предпочиташе да разговаря за индианци, за детски филми, за филателните теми „флора-фауна — изкуство-спорт“ и други подобни.

Недорасляци!

Втората група (към която принадлежахме с Баро) проявяваше по-голям интерес към момичетата — всеки за себе си, в различна степен и изява.

Какво значеше това?

Често се случваше цели междучасия да сме заедно с момичета: разговаряме, разхождаме се, смеем се, спорим, издаваме помежду си някакви симпатии, опитваме се да оформим симпатиите си в приятелството, търсим се да повторим приятното прекарване, изобщо се стараем да се измъкнем някак от досегашната ни досадна орбита — и растяхме не само в очите на другите край нас, но и като собствено самочувствие, в очакване да се случи нещо много важно, само че то все още истински не се случваше…

Отсега заявявам, че не бяхме влюбени.

Най-напред — през миналата учебна година — аз и Баро дружахме с две момичета от нашия клас, по-късно на няколко пъти се скарвахме.

Момичетата се казваха Капка и Люси (Людмила).

През лятото изобщо не се търсихме, факт, който най-добре говори що за хлапашка дружба сме имали. В началото на тази учебна година отново започнахме някакво непринудено приятелство — сякаш си давахме сметка какво ни е липсвало през това време и по-интересното: че с друго нищо не сме успели да го заменим.

Мога да нарека тези две момичета лидерки на класа.

В какъв смисъл: красиви, отличнички, модаджийки, активистки, популярни в цялото училище (свирят, на цигулка — Капка, на пиано — съответно Люси). Бяха горди и доста непостоянни, а на нас това адски не ни харесваше. Дразнехме се, взехме да го изживяваме сериозно. Много се стараехме, но ни беше ясно: може би не удовлетворяваме техните разбирания и изисквания за кавалери, мечтите им — също, и понеже имат всепризнат авторитет, а самонадеяност — до пресита, просто витаеха с духа си извън класа, извън училището, извън България и ние все по-често оставахме пренебрегнати.

И все пак излизаше, че нас ни предпочитат пред другите „плебеи“ в класа, имаше не един и два случая сами да ни търсят и тъкмо това ни объркваше и пречеше да си изберем постоянна позиция: или — или! И какво:

Само се разнообразяваха донякъде с нас през времето, докато са задължително в училище!

Защото нашето приятелство беше докато сме в училище.

Какво правят по-нататък — догадка.

А в училище се мотаехме с тях насам-натам като „квартет“, дори на моменти като отделни „чифтове“. Ние с Баро се пренапрягахме всеки ден да се представим с нещо ново, да сме духовити, да си „играем“ с всякакви теми. За някои разговори предварително се подготвяхме с малки сценарийчета, зубрехме вицове и думи от „Речника за чуждите думи в българския език“. Трупахме в главите си като в резервен склад имена на звезди в музиката (нали те са музикантки), черпехме ги щедро на училищния бюфет… И не само това.

Плахо им подавахме ръка да скочат от „второто“ стъпало на етажите и те кокетно приемаха кавалерството ни. Що репетиции сме правили (поне аз) естествено да им държим палтата, а когато са дежурни, отменяме ги — оправяме мръсната дъска, мием гъбата, донасяме тебешири, изобщо има ли смисъл да изброявам всичко?

Но се нервирахме, ако те разговаряха по-продължително с някое чуждо момче. Особено когато разговарят с някой от големите (нашето училище е ЕСПУ). И се нервирахме, защото ние смятахме така: щом са наши приятелки и ученическият свят знае, винаги и навсякъде трябва да са с нас, без да поглеждат други…

Те, изглежда, разкриха слабостта ни и го правеха напук.

Пък може би им бяхме и омръзнали.

Веднъж в голямото междучасие ги видяхме при волейболното игрище, бяха с един десетокласник, известен спортист, а с него — и един непознат. С Баро веднага ни гризна обидата, понеже Риж (прякорът на спортиста) от време на време ги прегръщаше едновременно, като някакъв покровител. Несъмнено бе довел приятеля си да го запознае с тях, а Капка съвсем откачи — с юмрук го муши закачливо в гърдите, сякаш са кой знае колко близки; Капка, според нашето „вътрешно“ разпределение, беше на Баро…

Нарочно минахме покрай четворката им, „нашите“ дори не поискаха да ни забележат.

— Край! — изруга Баро, той бе по-засегнатият. — Квит.

— Завинаги и изобщо?!

— Изглежда… Не обичам да правя кръпки на коленете си!

Кръпките не обича, а беше пребледнял като при припадък.

Той иначе е представително момче, силен физически, хандбалист — също популярен в цялото училище, с оригинална физиономия, подчертано елегантен (оттук — Барона). Изобщо не е момче за подценяване, самият той си има завидно самочувствие и рязък език. Учителите избягват да се заяждат с него, не прави пози на „звезда“ или вундеркиндче (петици никога не получава), но избухне ли — страшен е. Всички момчета му завиждаме как ловко и смело разговаря, но на тия неща не може да се подражава — те са си дар.

В същата минута решихме: на удара с удар — противодействие.

Набързо намерихме две не лоши момичета от нашия клас, поканихме ги да се поразходим, а те хълцукнаха от радост; нали минаваме за лидери… Изкарахме ги на двора, преди това от бюфета купихме фъстъци — ядем фъстъчки, ние демонстративно ухажваме момичетата, те — изненадани — все се кискат, шумят из двора повече от необходимото; получаваше се като по наша поръчка.

И уж неволно минахме — шумно предизвикателни — покрай ония.

Наивни работи, но ни бяха нужни.

Жалко, ефект не се получи.

„Новичките“ ги прибрахме в клас, а Капка и Люси пресрещнахме в коридора, преди чупката към класните стаи. Не хитрувахме, че сме тръгнали нанякъде. Направо ги спряхме, Баро се зае да предизвика конфликта:

— Е, честито!

— О, мерси! — Капка сякаш с удоволствие прие двубоя, стори ми се напращяла от самодоволство. — Но за какво, моля?

— Как мина посредничеството на Риж?

— Милият… Да ти предам ли стенограмата?

— Тя вече е размножена в училището на ксерокс…

С Люси се споглеждахме тайно, леко усмихнати.

— Изобщо, Баро, съветвам те: не забравяй да проумееш собствения си периметър в нашето съ-у-че-ни-чес-тво! — Капка хвана Люси под ръка, обърнаха ни гръб, заминаха.

Биеше първият звънец, ние се помъкнахме като развинтени.

Не ми се искаше да съм в положението на Баро — такъв жесток рикошет получи…

А през следващото междучасие четиримата отново бяхме заедно.

Може би ни събра навикът или нашата момчешка безпомощност поне веднъж да им откажем, когато ни повикат. Бяхме заедно, да, но нямаше място за повече съмнения: приятелството ни с първите ни приятелки се превръщаше от приятелство в постоянни намеквания и остри забележки.

С Баро умувахме поне два-три пъти.

Не е възможно, съгласявахме се, като мартеници да ги зашием за реверите си, но май единственото ни избавление е да им противопоставим достойнство: и ние да ги дразним с други приятелки — да разберат какво са загубили и да ни се извинят, ако имат доблест.

Като че ли по-естествено е за момичетата да се влюбват.

Признавам не от гордост: с Баро имахме голям успех сред нежния пол в класа и извън класа. В смисъл: харесваха ни, дори от нечии момичешки апетити се налагаше ловко да се измъкваме — ха, няма да правим километрични списъци на приятелки!…

Единствено с Капка и Люси не можехме да се справим.

Не знаехме какво изпитват напоследък към нас — безразличие, отегчение, омраза? Изобщо какво искаха още от нас? За да знаем и какво да им даваме; имаме ли го, за да им го дадем…

Иначе други проблеми в живота си нямахме — животът ни вървеше лек и приятен, както се казва: розов.

Само че около Нова година на баща ми дадоха от службата му тристаен апартамент в другия край на София и аз се прехвърлих в ново училище.

Така отпадна и единственият ми проблем — „Люси“.

С Баро изобщо не се потърсихме.

* * *

И в новото училище имах щастието да си извоювам признание.

Решим ли да отидем на кино целият клас, аз определям филма. Мястото за „тартор“ беше свободно, неусетно ми го предложиха и аз постепенно го заех. Не злоупотребявам с това доверие. Мисля, че възпитанието ми да уважавам хората е вродено. Смятам се за добър и честен, контролирам се да съм такъв.

Тук ме прекръстиха на Слав, защото аз съм Мирослав.

Просто взеха да ме проСЛАВят и понякога дори ми става притеснително от такава тежест и отговорност. Измина се доста време.

Този клас беше чудесен, идеален, райски; почти всяко момче си има и момиче. Беше „модерно“ да са чифтове. Страшни кинаджии — в седмицата поне веднъж отиваха на кино, традиция някаква. Имат си каса на честта — всеки понеделник парите, отпуснати от милите родители за целоседмична закуска, отиваха там, без уеднаквяване на вноската, а после отиваха най-равноправно за всички в касите на кината.

Понеже майка работи в Киноцентъра, всички филми гледам предварително и после насочвам класа (бяхме и на няколко предпремиерни безплатни прожекции). Сметнаха ме за бог със страхотни връзки и вкус.

Аз приех всичко това, бяха все свестни момчета и момичета.

Тръгнем колективно, а все двойки, весели, единни, понякога с песен, на празниците — момичетата и с цветя, колко пъти съм чувал други ученици да подмятат одобрително за нас: „Осми-бе пак е тръгнал нанякъде, блазе им…“.

Имах вече няколко запознанства с момичета, нищо не се получи; съвестно ми беше да ги лъжа.

А все повече наблюдавах едно особено момиче от моя клас — не много красиво, тихо, учтиво и едва ли не го смятаха за „балама“. Само то или още две-три момичета си нямаха приятели, по-рядко идваха с нас, всъщност изобщо не идваха извън „мероприятията“ ни в клас.

Казваше се Н. Н.

Изглежда, аз пръв я „открих“.

Харесваха ми добротата и искреността й, почти се влюбих в нея. Дълго не й го казвах — проверявах себе си и нея, преценявах, обмислях. Едва сега съзнавам: имало е и малко съчувствие от моя страна, желание да я избавя от самотата…

Случи се рожден ден на наша съученичка, всички отидохме.

Нина се беше набутала в дъното на хола, все такава — свита, тиха. Отидох при нея, заговорих я. Нещо за филокартията я заговорих — тя събира картички изгледи от стара София. Проучила е купища неизвестности за нашата столица и в това отношение няма равна на себе си.

Малко изхитрувах с тази тема, за да я запаля.

Попитах я дали знае къде се е намирала някога първата сграда на Първа девическа гимназия? Да, веднага се запали тя: почти със сигурност се знае — на „Левски“ и „Гурко“, ъгъла, срещу Първа градска библиотека… Кимнах признателно, макар че изобщо не си напъвах мозъка да си представя къде точно е този ъгъл.

Понеже нямаше място и за мене на дивана, тя стана; непрекъснато ни побутваха развихрили се танцьори. Не я поканих да танцуваме, ами след като я запитах вярно ли е, че някога в Градската градина е имало топ, който с гърмеж известявал на софиянци обедния дванайсети час, й предложих да се дръпнем отвън, за да разговаряме по-спокойно. Добре, съгласи се срамежливо тя, само да не ти е скучно с мене… Стига с тая свитост, окуражих я, отведох я в антрето.

И там й признах, че съм влюбен в нея.

Помолих я да станем приятели — каквито приятели могат да бъдат хора като нас, осмокласници… Първото ми обяснение на момиче, повярвайте ми — всичко друго е било несериозно, без признания поне.

Нина наведе глава и цялата почервеня.

— Слави, каня те на танц!

Обърнах се смутен, по-скоро леко ядосан бях: „Кой тъкмо сега се сети да ми пречи?“. Беше Огняна, уважавах я, но не бе улучила момента. Извиних й се, отказах й танца.

Нина като че ли се зарадва, нали заради нея пренебрегнах едно момиче. Бавно изправи глава, очите й бяха объркани.

— Моля те, Мирослав… Не чакай веднага отговор.

Бях забравил цялото си име, тя ми го припомни. Това също ми хареса: предпочита суровата непринуденост, ето нещо ново за мене.

И смутена се отдалечи.

Отиде на своя крайчец върху дивана. Веднага и това ми хареса: постоянна е, не претендира излишно. Изобщо всичко нейно ми харесваше вече и се плашех: нима има идеално момиче и как така именно аз попаднах на него?

Това беше в събота.

Неделята за мене беше кошмарна: ами ако ме отритне?

В понеделник сутринта състоянието ми беше по-ужасно. Затова я дочаках още на улицата, пред техния блок и я попитах какво е решила. Тя каза: „Добре, съгласна съм“.

Така двамата станахме приятели.

След два дни целият клас пак тръгнахме на кино, тоя път чак в „Освобождение“. Аз и Нина, както всички други, вървяхме хванати за ръце (не под ръка). Забелязах, че всички се чудят: как мога да се излагам с тая Нина, защо се подценявам, заслужава ли тя моето великодушие?

Разбира се, тия работи само ги долавях.

А иначе никой нищо не ми каза — от уважение. Пък и не ме интересуваше тяхното мнение, щом веднъж съм решил.

Привързаността ми към Нина се засилваше от ден на ден, от седмица на седмица. Тя винаги ме изненадваше с нещо свое, например — упоритост: „Не настоявай, не искам сладолед!“. Или когато ми оспорваше мнение; досега повечето мои „приятелки“ все се мъкнеха по мой кеф. Респектираше ме и с най-редовните си закъснения на срещите ни; една събота заради нея влязохме чак за второто действие на „Прилепът“.

И така нататък, Нина все по-убедително ми се представяше с нов образ: не била съвсем тиха и затворена, просто пред очите ми растеше, разцъфтяваше. Полека-лека покрай мене си създаде авторитет в класа. Бях доволен: помагах й да се наложи в нашето ученическо общество, да разгърне самочувствието си.

Но това беше върхът ни.

Оттук нататък — буксуване.

Буксуване в такъв смисъл: Нина се разпусна, започна да се държи самонадеяно, нахално. Заредиха се полуконфликтите ни от следния род: „Не искам да мина по тази улица, фаталистка съм!“. Добре, да минем по другата… „Ако ме обичаш, да не съм те чула на Гина Амиоркова да казваш Гинче, иначе не ме търси!“ Е, ще си помисля… „Заради мене ще прегазиш ли тая локва с обувките си?“ Готово-о… „Няма да отидем с класа на кино, да почувстват нашето отсъствие!“ Щом е само за веднъж, съгласен съм… „Кажи на Петър да си намери друг чин, за да дойда аз при тебе!“

За Петър вече се спречкахме.

Първото ни сериозно спречкване, тя плака, но не й отстъпих. Това я вбеси — две седмици сръдня. И сдобряване, за рождения ми ден — по моя инициатива.

Една неделя, вече беше пролет, няколко приятели от класа отидохме на Витоша — естествено, с партньорките си. В трамвай №5 бяхме най-отзад, ученици от техникум „Киров“ взеха да се занасят с Нина. Тя, вместо да премълчи или да се премести, им отговаряше, напъваше се да играе с тях на остроумия и тарикатщина. Що срам насъбрах: през цялото време Нина им опонираше, поддържаше нахалството им, накрая те — всички чухме това — й определиха среща.

Изтраях някак, не съм привърженик на скандалите. Аз съм и наивен човек: обидните й прищевки се мъчех да приема само като черта на силен, оригинален характер…

На една приветлива полянка край хижа „Момина скала“ седнахме да обядваме. Обща трапеза, естествено е това. И уж всичко вървеше добре, ето че Нина внезапно разгъна езиковата си чепатост:

— Петре, както е тръгнало, сам ще излапаш пресните домати!

Все едно всичките ни плесна със салатата по лицата.

Пешката изтърва вилицата си, аз сбутах Нина да е по-внимателна, а тя сякаш откачи:

— Моля те, не ме ръгай — аз знам какво говоря!

Салатата остана недоядена, никой повече не хапна от нея.

Аз изобщо се отказах да обядвам, самопредложих се да донеса студена вода във войнишката манерка — спомен на Гената от дядо му. И пътьом се опитах да тълкувам поведението на Нина: държи се отвратително с Пешката, навярно защото него смята за виновен да не се премести на моя чин.

Но не я оправдавах, не.

Пък нейната дързост не намаляваше.

Нещо й бе станало напоследък, тоя ден обаче беше невъзможна с разпуснатостта си. Киката носеше китарата на брат си, попяхме. Моята „кокона“ отново се самозабрави:

— Дойчине, много силно надуваш фалшивата си тромба!

Станах, взех си сакчето и казах:

— Приятели, извинете ме, но по очевидни причини трябва да ви напусна…

Така завинаги се разделих с Нина.

* * *

Никога не бях изпитвал такова огромно разочарование от конкретен човек; с всичките ми предишни „приятелки“ още се уважавахме, аз с нищо не бях ги огорчил, нито те — мене.

Нининият случай беше уникален.

Любопитно е: Пешката по свое хрумване бе отишъл на оная среща, обявена в трамвай №5; дошъл един ученик от техникум „Киров“, дошла и Нина… Той не скри от мене, не искаше да отслаби стреса ми — за да не се помъкна пак с нея. И колко пъти повтори „По-бързо я забрави, братче!“.

Това не се оказа лесно — да забравя разочарованието си.

* * *

Измъчваше ме някаква стара неудовлетвореност, силно съживена напоследък; някаква счупена у мене амбиция.

С Нина изобщо не разговарях.

За мене тя вече не съществуваше. Бе ми изпратила писмо, разкайваше се: на срещата с оня от „Киров“ била отишла на инат, защото съм я напуснал на Витоша — молеше ме да й простя, кълнеше се колко силно ме обича, но всичко остана без последствие.

Не ми се искаше с никого да се съветвам.

Отново бях получил няколко обяснения от момичета, но внимателно се въздържах; хубави момичета бяха, но искрата, която трябваше да се запали в сърцето ми, я нямаше — не беше честно само да подхранвам надеждите им.

Вече бяхме в лятна ваканция.

В една от първите ваканционни сутрини видях Нина в гръб — отиваше към бакалията, аз стоях на балкона. Бях убеден, че тя получи от мене повече, отколкото заслужаваше в действителност, а ми отвърна едва ли не с простащина. И въпреки това, като я видях, се развълнувах. И тъкмо сега се сетих за едно удивително нещо…

Не, не, това нещо всъщност аз го знаех отдавна, но нарочно избягвах да го приема за истина: бях благосклонен още в началото към Нина, най-вече защото нещо с очите, профила и прическата си тя неотменно ми напомняше на Люси, моята най-първа приятелка.

Ура, ура — вече знаех какво ми е!

Да, да, бях напълно сигурен: през цялото това време, откакто живеех и учех в новия квартал, аз тъгувах за Люси! Кой е казал, че незабравимо остава само първото искрено приятелство? Ами че той е направо гений!

Реших да отида в стария квартал — на моето детство.

Как ли съм се удържал да не отида досега?

Дадох си веднага сметка и отговор: от страх да не срещна Люси! Но днес трябваше да я видя, сякаш целият се стремях натам, към нея.

Тролей, рейс, трамвай.

На някогашния наш балкон — чуждо пране, като чужд ми се видя и пустият училищен двор, а зад училището, в червения блок живееше Люси, по-рано никога не бях влизал там, сега ето ме на третия етаж, зън, зъ-ън, ставам смешен с това треперене, но ме посрещна вежлива бабка…

Трамвай, рейс, тролей.

* * *

Само няколко часа ме нямаше, а и новият квартал като че ли ме посрещна отчужден. За по-пряко минах през училищния двор, рядко правех това. Вървя, сякаш съм празноглав, нервно ми е, потиснато ми е: загубил съм перспектива дори за утрешния ден… Ритам някаква празна консервена кутия и от тоя глупав шум изпитвам странно удовлетворение, все по-гневно ритам, ритам, ритам…

И преди да изляза на улицата, виждам Люси.

Засрамвам се от детинщината с кутията.

Но и двамата не скриваме радостта си, здраво се ръкуваме.

— Къде така? — попитах я като с чужд глас; оглеждам я жадно, не вярвам още, че е тя: от космоса ли падна, или може би ми помогна телепатията?

— Тука… — каза Люси, никога не бях я виждал по-красива, с по-уважителен поглед към мене. — Искаш ли да ти призная всичко?

— Искам!

— Добре… От няколко дни нахална носталгия ме е обхванала. Носталгия по нашето приятелство. То за мене беше първо, допускаш ли? И единствено все още… Лично аз не мога да си обясня: защо толкова лекомислено го прекъснахме, защо го изгубихме? Миро, защо?…

Отново чух да съм Миро, ех!

Очите й сякаш бяха тъмни дълбоки кладенци, но разтворени…

— Друго не искам от тебе, само ми повярвай: не мога да си простя, че сляпо пригласях на вятърничавата Капка, нашата обща приятелка. Самотна съм, Миро — не скривам от тебе. Въпреки толкова предложения от какви ли не… Не искам да ти се пречкам в живота, особено ако това вече е съвсем безсмислено. Но нали обещах да ти призная всичко?… Тая сутрин щях да експлодирам от някаква мъка. И реших да дойда тук, бях си втълпила, че ще те видя, и то именно някъде край училищния двор…

Очите й бяха влажни.

Едновременно бяха и усмихнати очите й, тя виновно ме попита:

— А ти… какво правиш?

— Люси, ще познаеш ли къде бях?

Не ми се искаше да я измъчвам с догадки, бързо й обясних: търсил съм я в стария квартал.

Тя въздъхна, но внезапно счупи хитро вежди, нещо като неин си отличителен маниер, как го бях забравил, с него тя ми припомни недостижими изживявания.

— А доказателства?… Миро, извини ме — толкова съм загубила самочувствие и вяра… Не ми се сърди, моля те — приеми го като шега.

— Не, Люси, не го приемам като шега: попитай знаменитото си бабче, пред което бях като със спиртосан език, жалък, жалък…

Стояхме на крачка-две един от друг.

Заедно пристъпихме и се прегърнахме.