Кирил Божилов
Страхливци

Пак се бяхме събрали „На парапета“, пред градинката.

Едно време, включително и тая пролет, играехме все в градинката. Момичета и момчета от нашата улица, всички учехме в „Климент Охридски“ — старото училище. През лятото, както всяко друго лято, се разпиляхме, а като се върнахме, нещо се бе променило. Отдръпнахме се от градинката, там разгърнаха игрите си следващите поколения дечурлига.

„Тайфата“ ни се запази, но стана друга.

Градинката отвсякъде е заградена с нисък железен парапет. И ние завладяхме парапета до павилиончето, лъснахме го от сядане. Кой как идва и се настанява върху парапета. Нареждахме се като лястовички по жиците есенно време, преди да отлетят на юг…

Есен беше вече, да, пред какъв полет се готвехме ние?

Разговори най-различни. Някакви почерпки от павилиончето — сироп, бонбони (някои пиеха и кафе), дъвки: кога каквото има и кой каквото предпочете. Правехме и общи каси. Е, невинаги — според случая, повода и настроението. Понякога някой ще донесе касетофона си: какъв „бесен“ запис си бил направил, малка демонстрация на записа. Хвалби кой, къде и какво е гледал (става дума за филми). Скоропостижни уговорки: дават ли го още, хайде да го гледаме! Вследствие от това: малка група е на старт към еди-кое си кино… И още: размяна на касети и книги, сдушвания на филателисти, нумизмати и разни други запалянковци. Коментарии за мачове, „ревю“ на нови патъци и дрехи — информация откъде са купени и така нататък…

Често — страшна скука.

Създаваме си опит — и скуката е традиция. А традиция е да свикнеш с нещо и да го поддържаш умишлено. Всеки, който се смяташе човек на тайфата, се стремеше поне да намине оттука привечер — да не изтърве нещо. Може да не дойдат всички, но все ще има хора. И това наше местенце си получи свое име — „На парапета“…

Тук се оформиха и първите „двойки“ от момичета и момчета.

Не се криеха.

Напротив, получи се цяла епидемия: всеки да е в „двойка“, обаче не на всеки му провървяваше: изтънчен вкус, претенции, конкуренция, срам, неудобство, слаба решителност, изпреварване… Някои започнаха да довеждат партньори и партньорки „отвън“. Неусетно тайфата ни се прочу в квартала, дори в града. Появиха се и „прелетни птички“…

За една такава „птичка“ искам да ви разкажа.

Вече споменах, че пак се бяхме събрали „На парапета“, беше събота и дори стана малка навалица. В павилиона беше докарана кока-кола и всички бяхме на кока-кола: чашка, втора, според финансовия потенциал.

Едно от нашите момчета беше довело непознато момче, представи го за свой братовчед. Нашето момче специално ме запозна с него и то, като си подаде ръката, каза:

— Аз съм Мишо. А вие?

— Аз пък съм Анелия.

Не беше лошо момче, едро, с красиво лице и буйна коса, с бяло-синьо яке на ДСО „Младост“, изобщо имаше шикозен вид. „Ще може ли да седнем до вас?“ и подобни заучени вежливости, ами че да седнат — на никого не мога да забраня. „А, количка!“ — ахна чак до захласване нашето момче, много ми е смешно когато важничат момчета и се превземат дори помежду си: с цел да минат за „много печени“. И тоя Мишо веднага взе да ме ухажва: „Колко сте красива — най-красивата сте тук, честна дума!“. Стана ми приятно, нещо такова аз и без това си знаех, но се напрегнах, за да мога да се сопна: „Глупости!“. Леко му обърнах гръб: какво си представя тоя манекен на „Младост“, дошъл е на лов за момиче — шаблонни набези… „Колко сте стройна така, отзад!“ — продължи да се закача той, с намек — че не е възпитано да обръщам гръб на човека до себе си, обаче аз мълчах като няма. Върна се и нашето момче.

Ясно — кавалер: носеше кока-кола в три пластмасови чашки, грозно зелени, едната за мен. Благодаря, имам си (и е вярно, държах своя чашка, бяла), но в края на краищата трябваше да приема — настояха, хайде, казах си, да не се правя съвсем на дива.

Стараеха се в разговора.

Остроумничеха, на моменти като по трениран вече сценарий. Разказваха уж смешни случки в техния си клас. Разпитваха ме за това-онова. Забавно беше общо взето, но аз се притеснявах: а какво ще си каже Димитър, ще се намери някой (някоя) да ме наклеветят, че зад гърба му се развличам с други момчета, и той ще ми се разсърди; пък и никой да не ме наклевети, честно ли е от моя страна?

Що за внушения у мене с такъв старомоден оттенък?

Но такава съм.

Поблагодарих им за кока-колата и компанията, станах внезапно, извиних се, че имам бърза работа. Да ме били придружили, ще може ли? Не, довиждане! Охо — „до-виж-да-не“, значи ни обещавате, че пак ще се видим — кога, моля, къде? Заплеси и нахалници — това не им го казах, естествено, помислих си го. И си тръгнах ядосана, дори съжалих: защо трябваше изобщо да идвам тази вечер, след като Димитър е на курс по италиански език?

Бях най-малката от тайфата — единствената петокласничка. Открай време се бях лепнала към по-големите, по-право те са виновни — сами ме викаха, защото в игрите съм била пъргава като живак. С тях в края на лятото преминах и „На парапета“…

Тук именно „се намерихме“ с Димитър.

Една привечер беше — облачна, хладна, ветровита. Още в началото на учебната година. Бяхме дошли само три момичета и три момчета. Нещо рядко, почти знаменателно — като състав. И наистина стана знаменателно: заваля дъжд и момчетата стеснително ни предложиха да гледаме „Ну, погоди!“ в „Ученическото“. Аз тайно си харесвах едно друго момче, от големите, а тези бяха шестокласничета, още смотанички. Между тримата Димитър беше най-привлекателен. Не знам те как се бяха разбрали помежду си, но всяко момче извади по два билета, като категорично не ни приеха стотинките. В киното Димитър седна до мене, не, обратното: погледна билетите и каза, че моето място било до неговото. Уж случайно. Наивно, но нямах нищо против, и аз желаех това. След филма, по улиците пак вървяхме така — двама по двама, всеки кавалер изпрати момичето си, в самия вход на кооперацията Димитър плахо ми предложи да сме били все така близки. Такова нещо предвиждах и бях си помислила из пътя как да постъпя. Съгласих се не без чувство за страх: не върша ли престъпление? Повече от подражание го направих и мъничко от завист към по-големите момичета. После истински се привързах към Димитър, постепенно, вечер след вечер. Димитър се държеше много прилично с мене, уважаваше ме, кавалерстваше ми за всичко. „На парапета“ все един до друг сядахме и там бяхме равностойна „двойка“ наред с всички други. Сутрин се изчаквахме на улицата, за да отидем заедно на училище, често и заедно се връщахме, в зависимост от часовете ни. Или да обобщя, както ни учеше в часовете си нашата литераторка: ние дружахме честно, съвсем-съвсем по хлапашки.

Не твърдя, само предполагам: навярно вече и обичах Димитър.

Може да звучи наивно, но обстановката тая вечер преценявах по следния старомоден начин: ако обръщам внимание на разни нахалници като Мишо, аз все едно изневерявам на Димитър, пък се бяхме клели завинаги да сме заедно и животът ни да бъде същинска приказка…

Аз, когато обичам, обичам докрай, и то само един!

* * *

За всички у нас съм Ани — заради баба ми Ана. За тайфата обаче съм Нели.

— Нелче — заобиколиха ме Сашка, Диди и Светла. — Знаеш ли с каква радост ще те бомбардираме сега?

И трите са ми приятелки осмокласнички, нещо като покровителки, а аз седях самичка по-открая на парапета и чаках да дойде Димитър. Замигах любопитна: радост — за мене?!

Каква била радостта: че Мишо искал да „ходи“ с мене.

Мишо беше оттатък, в другия край на парапета — с братовчед си и по-големите момчета, едно от тях по-рано си харесвах тайно, тяхна по-интимна компания сега бяха Сашка, Диди и Светла.

Най-първо ме учудиха с акъла си: нали знаят за Димитър?

Казах им разочаровано, но и крайно рязко:

— Не ме интересува никакъв Мишо!

Не можех и да си помисля, че някога ще се разделя с приятеля си, и то по този начин; с него се разбирах много, нямах нужда от никакви други момчета.

— Будаличка си ни! — започнаха да ме „навиват“. — Изобщо и сравнение не може да става между двамата! Баща му — професор, четиристаен апартамент, вила, кола, при това единак… Такъв шанс ти се открива и да го изпуснеш? Заради някакъв си монтьорски син, спръжка… Не-е, мило Нелче — ние затова сме ти приятелки: в решаващия момент да сме с тебе!

Да повторя: в тайфата аз съм най-малката, затова всички ми дават съвети. Свикнала съм ги: да съм послушното Нелче и толкова. Каквото кажат те — това да е. Само че тоя път съвети не приемах — съобщих им го:

— При този вариант ще съм вироглава, много съжалявам. Защото не става дума за вещ или някакъв сладкиш…

Предупредиха ме, че ако не се съглася, ще ми се разсърдят.

Заканваха ми се?

Представях си как със сигурност са обещали на Мишо, нещо такова: готово бе-е, Мишка, Нелчето си е наше момиче, няма начин да ни откаже!… Понеже съм по-малка, защо да не съм им и кукла с конци…

Огорчиха ме.

Стана ми криво — чак и устните си кривях.

Те май ме съжалиха, временно отстъпиха:

— Добре де, помисли си до утре!

Нямаше какво да мисля.

След малко дойде Димитър и ме попита какво ми е. „Нищо… Зъб ме боли!“ — излъгах го от добри намерения, помолих го да отидем до аптеката за аналгин. Нищо не му разкрих, нямаше смисъл. И се наложи да глътна едно аналгинче, без да ме боли зъб, Димитър настоя. После направих всичко възможно да не се върнем „На парапета“.

* * *

На другата вечер трите мои приятелки зверски ме шантажираха.

И то как! — извикаха ме по домофона да сляза за малко. Слязох по чехли, защото не бях си доучила, а и те ми обещаха, че няма да ме бавят.

Като слязох долу, пожелаха да минем отзад. Отзад е съкооператорският ни простор, има пейка и няколко храста рози.

Добре, щом настояват.

И бях сразена: на пейката седяха двамата — Димитър и Мишо.

Съперниците…

Какво ли ги бе сближило?!

Крача, а по мене пълзи предчувствието за някаква подлост… и стискам юмруци, готова съм да се превърна на взрив и да взривя всякаква гадост! Дори съм нетърпелива:

— Какво има?

И започна шантажът.

Започна публичният разпит. Водеше го Дида (между другото — тя е приятелка на Мишовия братовчед, подмазва им се или се прави на всесилна героиня):

— Слушай сега, миличка… За да не се водят задкулисни разговори, ние, приятелките ти, се постарахме да ги съберем и двамата ти кандидати. Сега ти на всеослушание трябва да признаеш: всъщност кого от двамата обичаш?

Хрумна ми да избягам, но в същия миг се отказах.

От възмущение сигурно бях доматеночервена: от къде на къде ще им давам такива отговори, с нищо не съм им задължена! Да не си въобразяват, че ще им бъда пумпалче!

Погледнах към Димитър.

Той седеше с наведена глава. Сякаш съм издигнала над главата му меча на палача…

Тъкмо сега почувствах колко силно го обичам — него, скромния, тихия, трудолюбивия Митак. За първи път, макар и мислено, го нарекох с прозвището му. Иначе винаги съм се обръщала към него с пълно име — „Димитре“. Може би защото съм хладнокръвно създание, което не обича да прави панаир с чувствата си.

Панаирът го направиха други хора.

Понеже всички чакаха моята дума, най-внезапно се сетих: защо да не им отговоря? Напротив — длъжна съм: заради Димитър, заради себе си, заради нашето общо щастие с него. И им казах твърдо и безпрекословно:

— Начакахте ли се? Е, добре тогава — заявявам ви, че обичам САМО Димитър!

Тогава Мишо се разплака и си замина.

Колко жалък ми се видя тоя изнудвач. Лигльо — плаче, защото може би за първи път му е отказано. Себелюбец. Садист — а дава ли си сметка за чуждата болка? За честолюбието на другите?… Дано се спъне и главата си да пукне. Инфаркт да получи. От света да изчезне!

Докато кипях от злъч, приятелките ми се изнизаха.

Изнизаха се през задния изход на двора, покрай другата кооперация, към другата улица. Сърдити? Понеже разруших без остатък посредническата им мисия…

Как другояче да постъпя, след като сърцето ми е ледено за тоя техен галеник Мишо! Сковано от арктически лед…

Я, къде е Димитър?

Най-интересното беше, че и Димитър го нямаше. Опитах се да го оправдая: за да не усложнява неудобството ми, и той си е отишъл отзад, преди „приятелките“ ми…

Изведнъж се почувствах толкова безпомощна, че успях само да плюна сухо натам, накъдето се бе завлякъл серсемът Мишо.

* * *

Развалих си успеха — от 5.90 (петицата само по рисуване) го свалих на 5.20. И едва ли ще го задържа на това незавидно положение.

В спорта — също провал, голям, почти фатален.

Започнах да отсъствам от тренировки, защото Мишо винаги ме чакаше там. Помъкне се с мене, аз бягам — сцени… Понякога букети ми поднасяше, със сила ги завираше в ръцете ми, аз ги хвърлях незабавно още в първото срещнато кошче за боклук. Като момичешки девиз си повтарях: ще умра, но тоя нахал няма да пречупи волята ми!… И за да се отърва от него, престанах да тренирам. Според треньорката ми, имала съм била надежди да стана и национална състезателка по художествена гимнастика. И-иии, жалко за националния ни отбор!… Опитвам се да се шегувам, но не ми е до шега: всъщност автоматически губех и възможностите си да ме приемат в спортното училище, съвсем се разбърква бъдещето ми.

На нашите — все още нито дума.

Останах сама на тоя свят? Нищо, ще издържа…

Вече не се мярках „На парапета“.

Приятелките ми — нацупени, не искат и да ме видят. Всички ми се пишат доброжелатели — цялата тайфа, че дори и Димитър: да съм приятелка на Мишо.

Той пък — Димитър, той защо ли не ми говори?

Ще ви разкажа нещо невероятно…

Беше на другия ден след оня шантаж в двора на нашата кооперация. Привечер аз все пак отидох „На парапета“. И какво? Край мене — хлад. Така ли? Купих си един сладолед от павилиончето — имаше „Ескимо“, седнах си най-открая на парапета.

Лесно разбрах присъдата им над мене: пълна изолация!

Канех се да си тръгна, защото не обичам на никого да се натрапвам. Утешавах се: ще изтърпя и тая несправедливост, но няма да отстъпя — да върви в пъкъла тоя пуйчо Мишо, ей го там, в центъра на компанията им е и непрекъснато поглежда насам… Тъкмо да стана и при мене дойде едно момиченце — направо през тревата бе минало, задъхано ми шепне до ухото, а в ръката си държи малка пъстра топка:

— Какичко, вие ли сте Анелия? Чудесно-о!… Един батко ви моли да дойдете при чешмичката. С мен ли ще тръгнете? Обещала съм му никой нищо да не разбере, по-тихо!

„Сигурно е Димитър…“ — помислих си зарадвана, очевидно той не иска да дразни звяра.

От вълнение зъбите ми тракаха като при минус трийсет градуса. Хванах момиченцето за ръка и двете тихичко заобиколихме по горната алея. Не забравих да му дам дъвка, в якето си имам винаги. Оставих го при люлките, каква бърборанка излезе:

— Ето нали го виждате добре? Симпатичният батко до чешмичката. Ризата му е бяла като млечен сладолед, а мирише на ютия…

Димитър беше, да — забързах към него.

Веднага забелязах: имаше синини при дясната вежда и брадичката. Тревога разбунтува дъха ми: „Да не би оня изверг да го е бил?…“.

Познах: още снощи Мишо и приятелите му устроили клопка на Димитър и Мишо го набил, накрая — заплашваниците: „Хайде, като пробна порция ти стига, но ако не оставиш момичето на мира, ще си имаш адски неприятности!…“.

Димитър ми разказваше и въздишаше; от засегнато честолюбие.

Бузите му ту почервеняваха, ту пребледняваха. Очите му на приливи овлажняваха. Все гледаше ниско. Или с обувките си, с върха им чертаеше безсмислици по пясъка. Стискаше длани.

Мъчно ми беше за него.

Един грубиян бе наранил момчешкото му достойнство и самочувствие. С какво друго да му помогна, мислех си с настръхнало сякаш сърце, освен с обичта и момичешката си вярност?

— Боли ли те? — опитах се да доближа ръка до веждата му.

Той рязко се дръпна — навярно го болеше?

Пламтях от желание да бъда грижовна и обичлива към него, да разбере, че тъкмо сега може изцяло да разчита на мене:

— Сигурно трябва да сложиш на синкавото някаква пудра. Не знам каква, но ще попитаме в аптеката… Искаш ли още сега да отидем и да купим? Искаш ли, М-мите?

Най-сетне и аз да му кажа „Мите“, само че той не прие:

— Няма нужда!

И мълчи, един такъв схлупен, убит, смачкан. И все се обръща, страхуваше се от моето присъствие?…

Не свалях съчувствен поглед от него и мислено му обещавах: голямо чудо, няма повече да отиваме „На парапета“, двамата сами ще отиваме на други места — малък ли ни е градът? Щом сме заедно, навсякъде ще ни е интересно. Забрави завинаги тая обида, моля те — те са хулигани! Ще си намерим други приятели, аз имам братовчеди и братовчедки — ще те запозная с тях. Ако тия гангстери случайно ни нападнат пак, заедно ще се защитаваме. Сетих се: още днес ще си пусна остри нокти, като тигрица ще им издера лицата, очите им няма да пожаля, но няма да им позволя втори път да те унижат, Мите… В края на краищата не се намираме в гангстерска страна — ако не намерим друг изход, ще кажа на кварталния отговорник, ти не знаеш, но той е съученик на майка, идвал е у нас, веднага ще ни отърве от бандата…

Димитър още мълчеше.

Пак въздъхна.

Много кратко и плахо ме погледна, опитах се да му помогна:

— Искаш нещо да ми кажеш? — и съвсем се доближих до него, бялата му риза сякаш наистина миришеше на ютия; ах, това хлапе…

— Да…

Той хапеше устните си, ту горната, ту долната, а веждите му — счупени от напрежение:

— Ти знаеш моите чувства… Но при това положение… По-добре е да не отказваш на Мишо…

Не знам какво значи този израз: ударен като с мокра кърпа — от майка съм го чувала за подобни случаи. Но аз съм изпитвала едно друго болезнено чувство: когато в училище ни учеха да плуваме и ни бутваха в плувния басейн, а аз от незнание и страх се пльоснах с лице във водата… Като че ли и сега изпитах тази болка — лицето ми изведнъж стана мокро. Усетих, че капчица ме гъделичка по лявата буза.

Машинално бях намерила кърпичката си.

Попих само капката. Дишах с отворена уста, а въздухът не ми стигаше. Почувствах се малка, колкото детска педя — нищожна. Беше ми невъзможно да отроня и дума. Нито имах желание или нужда. Само дано не ми прилошее. И такава мисъл ме атакува: загубя ли съзнание, падна ли, ще ми се лепне етикет — епилептичка, със слабо сърце и други подобни… Не се предавай, Ано-Нели!

Забелязах пред себе си чешмичката и се сетих: водичка…

Чувствах се лека като пух, крачка, още една.

И започнах да плискам лицето си с вода, ръката ми се движеше, без да я командвам. Благословена водичка… Като че ли ми е по-добре? Намокрих и врата си, спуснах пръсти към гърдите. Прииска ми се да седна. Пейка имаше зад мен, на три или четири крачки. Ба-авничко се придвижих, седнах, настигна ме една възрастна жена:

— На чешмичката си забрави кърпичката… Лошо ли ти е?

— Не, не… Мина ми вече.

Тя бръкна в чантата си, сръчно разтвори някакво шише и ми заповяда:

— Вдишай дълбоко!

Перна ме отвратителен дъх, но изведнъж ми стана по-ведро. С немощна усмивка поблагодарих на жената, а тя ме помилва по косата:

— Преуморяват ви в училище, главите ви са като спарени кратунки. Знам ги тия работи, тъкмо пет ги имам покрай себе си — все внучки. Хайде, сладуранке — и горе нослето!

И се отдалечи; милата, погрешни са й схващанията…

Бях толкова объркана, че я разбрах така: за да ми мине по-бързо смущението, трябва да държа високо носа си; както при потичане на кръв. Повдигнах послушно глава, изведнъж се разсмях: тя го каза в друг, преносен смисъл — да живея и с малко вирнат нос, по-гордо и самостоятелно!

Тъкмо това, което сега най-много ми трябваше.

Беше чисто внушение, но бързо му повярвах и състоянието ми като че ли взе да се нормализира. За някакви секунди или минути бях забравила за Димитър, честна дума.

Но и без това него го нямаше.

Да-а, печално, но факт: Димитър се бе „чупил“. Тъкмо тогава, когато имах нужда от помощ. Значи какво: снощи не е побягнал от деликатност; снощното му бягство е било прелюдия към голямата му подлост, цъфнала сега!

Загубих и него, вече бях без всякакви приятели.

Съжалих самата себе си: едва съм в пети клас, а какви страдания ме връхлетяха. Като циклон ме връхлетяха. Всичко сама трябва да изживея и надживея, ще мога ли?

И защо трябваше да се сдружавам с момче?

При това — слабохарактерно…

Бях по-добре и ме загриза мъката — бавно и изтощително. Главата ми не проумяваше: Димитър се отказа от нашата дружба, за да се подмаже на Мишо? От страх да не го бие повече. Или от безразличие към мене? Преотстъпва ме доброволно… Продава ме заедно със своята чест — сякаш съм му била някаква собствена вещ… Какво нещо: омъжваш се за такъв човек, някакъв тип те харесва, набива го и той, съпругът ти, за да запази кожата си от нови синини, се развежда с тебе…

Добре че се получи такава развръзка по-рано, добре!

* * *

Нямах нужда от съвети.

Още по-малко — от съчувствие; въпросът беше да се напрегна и да издържа на тонажите от мъка.

Трета седмица — сама.

В клетката на собствената си съдба.

След случая в градинката не бях срещала Димитър. Допълнително ме затормозяваше следният въпрос: да не би и той да се измъчва, да не би да не се е отказал окончателно от дружбата ни, но да изчаква да се разсеят амбициите на Мишо?…

Все повече узряваше у мене решението: ще го попитам.

Защото още не можех да го прежаля, още го обичах.

И днес го причаках след последния му час. Уж случайно вървя срещу него. Той ме забеляза по-отдалече и вдигна глава като пред фотограф. Опитах се да му се изпреча, уж заобикалям локва. Името му вече беше дошло на устните ми, добре че не го повиках. Защото той, с погледа си напред, сякаш е сляп, ме отмина мълчалив.

Сърди ми се?

Ха-ха!

И в тоя миг изцяло схванах сделката им: няма да го посиняват още, но той им е обещал да не ми обръща никакво внимание. За него аз бях и опасна, не бива да разговаряме — страхува се момчето да не би да го следят и проверяват: дали ще удържи продажничеството си…

Ще ми повярвате ли? Просто се усмихнах щастливо: какъв ахмак — как ли съм могла да го обичам!

Но наистина го следяха — пресрещна ме Мишо. За тези три седмици той бе успял да се прехвърли в нашето училище. Заради мене. Понеже и двете училища бяха сутрешна смяна, а аз нали престанах да ходя на тренировки. Пътуваше с два рейса. Сам ми беше разправил това, да разбера какви жертви прави…

Сега той ме хвана за лакътя, просто ми се примоли:

— Слушай, Нелче… Напразно се дърпаш. На мен ми гледа една много известна врачка и така, както ми обясни, аз със сигурност ще се сприятеля с тебе. Рано или късно. Няма къде да бягаш от съдбата си… Разбираш ли? Имам достатъчно пари в себе си, предлагам ти да обядваме заедно в „Балкантурист“.

— По-първо ми освободи лакътя.

Послуша ме.

Гледах го свободно. Признавам: в тоя момент, според настроението ми, макар и с грамче, можех да оценя положително неговата упоритост, по-скоро това грамче му се падаше за услугата, с която ми помогна да разбера що за изумително безличие и голям минус е Димитър. Разбира се, Мишо отдавна ми беше противен, постарах се да дам на гласа си добронамереност:

— За да не ми се сърдиш, искам по-напред да взема съгласието ти: какво избираш — да те запозная с другаря директор, така наречения Зевс, с когото живея на един етаж и блажените ми родители през вечер пият кафе с него, или да се изтърся направо при лейтенантчето, тоест — кварталния отговорник, тъй като връзките ми там пък са нещо повече от стоманени…

— А-а, така ли било, пепелянчице?

Мишо се усмихна накриво и се омете.

Ха-ха, малко преувеличих за връзките си, но видяхте ли — и той, побойникът Мишо, излезе страхливец! Да върви за съвети при своята врачка…

Ето така идвало и самочувствието на независимия и горд човек, момичета — през премеждията!

Спомняте ли си, някъде още в началото бях споменала за лястовичките, които есенно време се нанизват на жиците една до друга; в дългия им полет в крайна сметка всяка е сама за себе си.

Разберете ме: най-важен е първият полет.