Кирил Божилов
Скоро пак ще се влюбя

Аз съм особена. Малко чудновата съм.

Непрекъснато се влюбвам в някого.

Започнах още от детската градина. Имаше един Симеон. Известният Мони. С коса като на мулатче. Къдрава, само че руса. И бял беше — с бяло лице. Луджо. Нямаше по-голям пакостник от него. Тъкмо затова ми харесваше — че е палав. Палав, а мене не ме блъскаше. Нито ме удряше. Никога.

Случваше се и такова нещо: дойдат ни гости. Или ние гостуваме на някое семейство. И се намерят нетактични възрастни хора, питат ме:

— Роси, ами ти имаш ли си гадже?

— Да-аа — отговарям им най-строго.

— Така ли?! Ами кой е тоя щастливец?

Пълно мълчание, то се знае.

— Мони. От детския дом.

Всички се смеят. На висок глас.

Мама подмята:

— Ако се метне на баща си…

Отново смях.

Татко:

— Хайде, хайде — не знам на кого…

И нали са пийнали вино или ракийка, не спират да се смеят.

Аз не им обръщам внимание. Попитаха ме, казах им. Тъкмо незабележимо ще си чупна от десерта на татко. И от майчиния, то се знае…

А пък сутрин мама си имаше постоянен въпрос. Към мене:

— Ще отидеш ли сама?

Питаше ме дали ще отида сама в детския дом.

Бях съвсем малко човече. И на години, и на ръст. Но си имах постоянен отговор. За всяка сутрин:

— Добре. Къде е дъвката?

— На хладилника.

Всеки път получавах от мама дъвка. За награда, че тя няма да ме води. Ами аз самичка ще си отида. Една вечер донесе цяла кутия с дъвки. И — разбира се — скри я. От мене я скри, то се знае. Изваждаше само по една.

А в детския дом ме посрещаше Мони. Редовно. Нетърпелив. И неговите думи бяха все едни и същи:

— Носиш ли?

Питаше ме на ухо. За да не го чуят другите деца.

Аз скришом му давах дъвката. Оставях я в дланта му. Така го бях свикнала. Понеже веднъж ме защити от едно друго момче. Другото момче дърпаше кофичката ми. Насила искаше да ми я вземе. Мони не го наби. Той само го предупреди: „Остави хубавата Роси!“. Другото момче се изплаши и остави кофичката ми. И аз му подарих дъвката си — на Мони я подарих, то се знае.

— Откъде я имаш? — попита ме тогава той.

— У нас е пълно. Ще ти донасям всяка сутрин. Ако съм ти хубава всяка сутрин.

— Хубава ще си ми. Много.

И той ме погали по косата. Като братче.

Но веднъж открих хитрината му. Ето как стана… Щом получи дъвката от мене, той веднага отиде при Даниела. Даде й моята дъвка. Охо, така ли? Веднага го дръпнах встрани.

— Защо я даде на тази Даниела-Маниела?

— Защото тя ми е новото гадже!

Ударих го по лицето. И той се разплака.

Значи никак не бил смел…

Няма защо да съжалявам за такъв страхливец.

И нямаше повече дъвки за Мони, то се знае.

Така приключи моята първа обич. Бях едва на четири годинки и три месеца.

После, когато възрастните хора ме питаха дали си имам гадже, аз им отговарях честно:

— Скарахме се.

И разбира се — следваше смехът им.

* * *

Необяснимо ми е. Но след случая със Симеон дълги години не мислех за момчета. Цели четири години, а може би бяха и пет — не обичам да смятам излишно. Бях пораснала — на ръст, а и умът ми като че ли беше порасъл.

И чак в четвърти клас се сетих да се влюбя отново.

Случайно, заради Ради.

Аз живея в град П., а той — в град А.; там са родителите и на майка ми, и на баща ми: двама дядовци и две баби.

Пролетната ваканция отидох при дядо Стойчо и баба Славка — маминия род. И децата от квартала ме запознаха с Ради. Още през първия ден, към единайсет часа — докато чакахме пред фурната да се изпече хлябът.

Още щом се запознах с него, неузнаваемо ми хареса.

Симпатичен е, с една година по-голям от мене. Но с много лош характер — на твърдоглавец. За нищо на никого не отстъпваше. Например съберем се децата, с велосипеди сме. Всички искаме да отидем на реката, да си накършим прясна върба и да си правим свирки. Той — не, по-добре било да се пренесем в училището, на асфалтирания двор. Никой не се съгласява с него, познават го какъв инат е. И весели и безгрижни заминават към реката, блазе им. Само аз, нали много го харесвам и обичам, се колебая. Но в края на краищата угрижена тръгвам след него. Ставам му опашка — да не е като наказан, самотник да не е.

Ради е доволен от мене.

Пътьом към училището той ме черпи лимонада от сергията пред сладкарницата. Признателен, че не съм го изоставила. На асфалта в училищния двор ми показва трикове с велосипеда си — да изпъкне, а и мене да развлича; да не съжалявам за върбовите клони. Кара велосипеда си без ръце, с крака върху седлото, само на задното колело. Аз се смея, ахкам. Повече отколкото трябва. Само и само той да ме хареса най-сетне.

Но Ради нищо подобно не ми казва.

Пък нали момчетата първи трябва да го кажат. Нали са кавалери — първи поемат риска, пък каквото излезе…

Явно Ради не беше момче за рискове.

Не само това, ами беше разпространил неверни слухове за мене. Фантазьор! Знаменитият измисляч… За тези страхотно обидни слухове ме осведоми едно момиче — честно момиче, приятелка. Реших вече да не го погледна — не момичето, а Радослав.

Но и един нахален вътрешен глас ме учеше, глас на подсказвач: „Прости му, ако го обичаш“. Аз наистина го обичах, в смисъл — харесвах го. И му простих — наум. Без да му го казвам. Но какво спечелих? Нови притеснения. Защото той пак се отделяше от децата.

Още един-два пъти му вървях по капризите.

Третия път го помолих да отидем с всичките деца. Да отидем за жълта иглика на Чуката, това е в гората.

— Не! — нацупи се той, закани ми се: — Или тръгвай незабавно с мене, или…

Това вече не се търпеше, озъбих му се:

— Или какво?… Я ми се махай от главата!

— Тогава дай си ми календарчето!

Беше ми дал едно календарче. Джобно, със снимка на коте.

Единственото нещо, което имах от него. Понеже аз събирах календарчета с котета, а точно това го нямах. Той доброволно ми го даде, аз няколко пъти му благодарих… Сега календарчето беше в джоба на панталона ми, хвърлих го в очите му. Беше невъзпитано, но го направих с удоволствие. И със следните думи:

— Ето ти го прекрасното никакво календарче! Смукач…

Още не ми е ясно какво съм искала да подчертая с това безсмислено „смукач“, но то просто изскочи от устата ми.

И край.

Само след три-четири минути се питах с укор: как съм могла да харесвам такова мрачно и опако създание? Да ме има той за „пионка“ — както в шаха, как съм допускала това?

Бързо-бързо го забравих.

Без каквато и да е тъга или сериозно съжаление.

Може би защото свърши ваканцията и аз се прибрах в град П. Но по-вярно е другото: защото съвсем наскоро след прибирането ми аз се запознах с друго момче.

Никой не ни е запознавал, срещнах го.

Пак случайно, когато репетирахме на площада за манифестацията на 24 май. На репетициите се виждахме всеки ден, неизменно.

Той беше в редицата пред мене.

Толкова ми харесваше, че сигурно се бях влюбила. Защо смятам така? Защото повечето в него гледах. По-скоро се вглеждах в него и така времето ми минаваше приятно, неусетно. Веднъж се осмелих и го попитах колко е часът. Нарочно си бях свалила часовника „Луч“ — за да имам основание да го попитам. Момчето вежливо ми каза: момент — единадесет без пет. Благодаря. Моля…

Все това го питах, като предварително слагах часовника си в джоба: колко ли стана часът, извинете!

И съответният негов вежлив отговор…

На самата манифестация, преди да навлезем като „блок“ на площада, пак го попитах колко ли може да е часът. И за първи път той, сякаш открил най-сетне моето лицемерие, ми отговори не съвсем вежливо:

— Ами че вие нали си имате часовник, забелязвам, точно работи!

Ах, часовникът ми бил на ръката! Бях забравила да го сваля, ах, как се изложих. Но толкова дни наред не ми идваше в главата за какво друго мога да го заговоря! За да разбера дали му правя добро впечатление…

Колкото ми беше симпатичен досега, толкова вече ми стана противен грандоман. И гневна се питах: какво лошо и горчиво съм му направила, за да ми отговаря по тоя заядлив, пренебрежителен, оскърбителен начин?… Веднага му го върнах заяждането, с ироничен тон:

— Извинете ме, ако съм ви амортизирала или атрофирала часовника!

След манифестацията той си отиде направо. Не ме и погледна.

Хлапе! Да не съм заприпадала за него?

Все пак аз го обичах още известно време. Ден-два. Най-много една седмица. Макар че и името му не знаех…

* * *

А моите влюбвания не спряха.

Пак отидох в град А., но в другия квартал — при дядо и баба от татковия род. Там си имах добра приятелка от по-рано. И какво й трябваше, че ме запозна с братовчед си.

Илко се казва — деветокласник. Един смешник и голям веселяк. Още щом го видях, и веднага се влюбих в него. Не в лицето му или в нещо друго негово. Ами в гласа му — все разсмян глас. И мене ме разсмиваше, искаше ми се непрекъснато да го слушам…

Добре че след два дни Илко отиде на бригада — да бере домати. През това време, докато го нямаше, влюбването ми изчезна. А той, горкият, нищо и не знаеше. Ако знаеше, може би щеше да съжалява за моето разлюбване. Или още по-вероятното: за пропуснатата възможност да ми се надсмее?…

Бих разказвала неуморно, но жалко: нямам други подобни познанства. В момента, колкото и учудващо да е, имам кратка пауза.

Все аз се влюбвах, все аз, а досега — кълна се! — не съм имала обратния случай. Никое момче, уви, не ми е подсказвало дори за малка обич. За да мога аз да се съглася. Или да му откажа, което е по-недопустимо. Вече десет години е така, още не съм ги навършила десет. Как е възможно, наистина?

Според мама аз съм ексцентрична.

Каза ми го на една вечеря у нас. Смая ме с нейното определение, направих справка с речника — пак същото; както го казах и в началото: че съм особена, малко чудновата. Едничка съм, от майка лекарка и баща — също лекар, осемнайсет години по-възрастен от нея, професор; представете си.

Мисля си: а не съм грозна.

Напротив, красива съм — доколкото установявам в огледалото.

Не лъжа, не преувеличавам: красивичка съм, казвали са ми го и сериозни хора. Но просто не ми върви. Или може би не съм налучкала как да се държа в обществото. И по-специално — с момчетата?…

Въпреки това не се сещам да страдам, да се измъчвам. Весела съм, скука не познавам. Но знам друго: скоро-скоро пак ще се влюбя. Сигурна съм — така, както съм сигурна, че се казвам Роси. Тогава и уроците си ще уча по-лесно, и в игрите ще съм по-силна, изобщо, влюбена ли съм, аз съм вдъхновена.

Пък може най-сетне и в мене някой да се влюби; де да знам. Не бързам.

Извинете ме, ако бях досадна.