Алекс Болдин
Сиянието

Седяхме умълчани пред чашките димящо кафе. Дончо се бе загледал в големия аквариум, осветен от зеленото дискретно осветление. Той бе голям колкото човешки ръст, поставен в дъното на обширното помещение. Няколко червени рибки плуваха вяло в него сред кичури от изкуствени водорасли и малки купчини от шуплести бели камъни.

Навън валеше ситен сняг. Вече бе направил тънка бяла покривка по тъмножълтите плочки на централната улица. Небето бе мрачно и предвещаваше продължителен снеговалеж. Поне така уверяваха синоптиците.

— Виждал ли си неща, които и при най-добро желание, не си могъл да си обясниш? — Дончо бе отклонил поглед от аквариума и ме гледаше някак тъжно и замислено. Почукваше машинално с изящната лъжичка в тънката, порцеланова чашка. Звънливият звук меко попиваше в тишината на полутъмното помещение.

— Не ми се е случвало, но ако имаш пред вид това, че не мога да сваля кръвното и че причината е това прекрасно кафе, значи си на прав път — казах шеговито, просто така, защото трябваше нещо да отвърна на неопределения му въпрос.

— Ще ти разкажа една история, на която вероятно няма да повярваш.

— Давай! Цял съм в слух.

И той започна бавно, замислено и толкова сериозно, че тонът на гласа му съвсем не можеше да се съвмести с веселия му и жизнерадостен нрав.

— Беше преди десетина години. Ти знаеш, че имам един приятел, грък, с който често си ходим на гости. Бях му гостувал през пролетта, а той обеща да ми върне визитата през юли. Искаше да го водя по Черноморието. Заведох го, но преди това реших да му покажа едно хубаво място. Бях замислил да го изненадам с риболовен излет на Дунав.

Жена ми е от Остро̀в, така че това си беше почти уредено. Там има голяма къща, в която можехме да преспим две семейства.

Дойдоха с кола в средата на юли. С него беше жена му, Мария, и двете дъщери. Постояха няколко дни при мен във Враца. След уговарящо обаждане до тъста, в един ранен следобед, тръгнахме за Остро̀в.

Приятелите бях настанил в нашата кола, фиата, дето все ми създаваше проблеми — я с двигателя, я със спирачна система. Бях притеснен с нея, защото можеше да ме изненада на път, но нямаше пари за нова.

В Остро̀в пристигнахме привечер. Пътят след Оряхово не е много добър. Насеян е с дупки. Карахме бавно, защото до там и пътна помощ нямаше да стигне, ако се наложеше.

Роднините на жена ми ни посрещнаха топло. Хапнахме, пийнахме, а после баджанака предложи: „Дошли сте за риба. Какво ще кажете за един нощен риболов? Ще ви заведа на едно чудесно място. Риба ще хванете колкото искате, но ще видите и нещо, което никога не сте виждали. Но ако сте уморени от път, да не ходим, а?“

— Какво пък? Да идем. Коста, какво ще кажеш? — погледнах гърка. Той се усмихна и се съгласи.

На въпроса ми „Какво е това нещо, дето не сме виждали?“ баджанакът не отговори, само се усмихна загадъчно и се залута да приготвя въдиците.

Беше мръкнало. Тръгнахме с двете коли на запад, където на небосклона току-що бе изгряла Вечерницата. Небето бе ясно, обсипано с едри звезди. Свиреха щурци, квакаха жаби, беше една красива юлска нощ. Фаровете осветяваха мекия път, който криволичеше сред редки горички и храсталаци.

Пресякохме някаква поляна, когато тихата и широка река се появи неочаквано, огряна от сребриста лунна светлина. „Тук ще ловим риба“ — каза баджанака, разтовари въдиците и се огледа за място на брега. Децата слязоха развеселени, завикаха, заиграха се. Двете жени разпалиха малък огън, седнаха до него и нещо се заговориха, а ние, мъжката част, се приготвихме за риболов.

Хвърлихме въдиците, загледахме се в тихата вода. Вълните се плискаха топли в босите ни нозе. Плувките на въдиците се белееха далеч навътре, подскачащи, подхвърляни от игривите речни води. Срещу нас бе румънският бряг, близък и някак далечен за човешките ни желания. Тук-там трепкаха някакви светлини, вероятно от рибарски колиби или от единични къщи.

Тогава го видях, нещото, което и досега не мога да си го обясня. То се появи не изведнъж, а постепенно. Коста беше седнал до мен. Настана някак глуха тишина. Жабешкото крякане спря неочаквано. Не се чуваше дори песента на щурците.

По плещите на гърка се появиха някакви дребни светещи точки. Отначало беше на единични места, после постепенно се сгъстиха, покриха главата му, ръцете, плещите. Имах чувството, че някаква златиста пудра се сипе отгоре и постепенно покрива всичко.

Погледнах другите около мен. Беше същото. Земята, тревата, храстите и хората заискряха, покрити с фина, златиста прах.

Тогава се обади баджанака: „Не сте виждали подобно нещо, нали? Случва се само в определено време на годината, в края на юли. Трае една до две седмици и изчезва. Питал съм приятели от Остро̀в за това. Никой не бил чул за това явление. На мен самия ми се случи два пъти, но само нощем.“

След известно време всичко около нас заблестя, сякаш огряно от неземна светлина. Опитах да отръскам светещия прах. Не успях. Беше сякаш залепнал по мен. Децата се уплашиха, жените също. Започнаха да повикват да си ходим. „Колко време трае това нещо?“ — попитах баджанака. „До изгрев-слънце… С пукването на зората изчезва. И винаги, когато настъпи, е някак тихо. Ослушай се и ще видиш, че съм прав.“ — „Не си ли забелязал някаква подробност, която да обясни това сияние?“ — „Опитвал съм много пъти да си го обясня. Възможно е от реката да излизат някакви светещи бактерии, които човешкото око възприема като светлина. Избягвах да го споделям с познати. Никой нямаше да ми повярва. Пък и има ли смисъл? Щом не вреди на хората, щом не ги разболява, защо да го разгласявам? Само ще ми се присмеят. Е, какво, ще продължим ли с риболова?“ — „Вече не зависи от мен. Жените и децата са разтревожени. Трябва да питаме тях.“

За мое съжаление, те поискаха да си тръгнем. Уплашиха се, децата също. Станахме, събрахме въдиците и тръгнахме обратно към Остро̀в.

— А какво стана със сиянието? Остана ли светещия прах по дрехите ви?

— Не. След като се отдалечихме към трийсетина метра, сиянието постепенно изчезна, така както се появи. Има го само на онова място… и то в определено време на годината.

— Може би баджанакът ти е бил прав. Били са речни бактерии.

— Нищо не може да се твърди току-така, без да се докаже. За мен и досега е необяснимо… На другия ден си тръгнахме за Враца. Трябваше да отделим време и за море. По пътя коментирахме явлението. Децата бяха най-оживени. Надвикваха се, смееха се на глас, бъбреха весело. Страхът им бе минал бързо. Впрочем, децата са си такива, бързо се приспособяват към новите условия. Друго е с нас, възрастните.

Не бях ти споменал, но съпругата на Коста — Мария е една доста затворена и намръщена жена. Не можеш да видиш усмивка на лицето й. Преди да влезем в Оряхово спряхме до една крайпътна чешма. Гледах Мария, така начумерена, с двете дълбоки бръчки между веждите. Заговорих й, а Коста й превеждаше буквално. Той знае малко български. „Мария, защо си винаги намръщена? Какво нещастие ти се е случило в живота, та те е променило така?“ — „Изгубих един много скъп човек в моята младост“ — отвърна ми. „Не можеш да се пребориш с чуждата съдба, Мария. Тя не ни пита, когато реши да се намеси. На всеки му е отредено как и до кога да съществува. Да живееш с чуждата съдба е безсмислено, не разбираш ли? Това е все едно да поемеш съдбата на цялата Вселена. Целият човешки живот няма да ти стигне за това. Живей само твоя и то така, че да остане нещо хубаво след теб. Това е важното и това е смисълът на божествения дар, който ни е даден — живота.“ Тя ме погледна тъжно в очите. Не каза и дума. Една калинка беше кацнала на ревера й. Протегнах ръка. Тя полази на показалеца ми, после разтвори крилца и отлетя. Мария я проследи с поглед, после го насочи към мен и видях… че се усмихва. За пръв път видях тая жена да се усмихва…

Бяхме изпили кафето. Дончо все още се взираше в аквариума. В призрачната жълто-зелена светлина червеноперките се стрелкаха насам-натам. Навън все още валеше ситен сняг. Ветрецът го подхващаше и го сееше по редките минувачи, по оголелите клони на дърветата.

Пъргавата ниска сервитьорка се появи като че от нищото. Бе разбрала, че се готвим да тръгваме, и идваше да уреди плащането. Как разбират тия сервитьорки намеренията ни? Все не мога да си го обясня. Вероятно е въпрос на дълги психологически наблюдения.