Васил Цонев
Десет цента

Макс Харис видя десетте цента, още като изви зад ъгъла.

Детето вървеше по улицата и си ги подхвърляше. Те проблясваха, превъртаха се и отново падаха в шепите му.

Макс Харис бързаше за заседанието на управителния съвет. Глупости — управителен съвет! Това бяха акционери, пионки, дали по стотина хиляди долара. Той — Макс Харис — беше управителният съвет, той, Макс Харис, беше богът, а те пълзяха в краката му като плазмодии и чакаха да ги удари, за да заскимтят от радост. Ето — самият бог ни удари. Ето — самият бог ни заплю. Какво щастие!

Без него тия глупаци не можеха да направят нищо, затова той бързаше да им прочете решенията си, да ги чуе как му ръкопляскат и да ги отправи. Такава е играта — какво да правим. Нали сме пуста демокрация.

Но светлината на десетте цента го закова.

Десет цента.

Какво са десет цента?

Една десета част от долара, парче никел, стотинки…

Нищо и половина. Глупости на търкалета.

Какво са десет цента?

Парче метал, което се срамуваме да хвърлим във фонтана. Вярно, че хвърлената монета носи щастие, но това монета ли е? За да подкупиш щастието, трябва да хвърлиш най-малко двадесет цента или най-добре петдесет. Да си сигурен. Да няма грешка.

Десет цента…

Макс Харис познаваше светлината, която излъчват десетте цента. На младини трябваше да работи цял час за тези десет цента. Шест минути за един цент. Това бяха двадесет завъртвания на френския ключ. Близо три и половина завъртвания на минута. Броиш: едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет, тринадесет, четиринадесет, петнадесет, шестнадесет, седемнадесет, и чак тогава започва второто завъртване. И все броиш, броиш, бориш — триста и шестдесет изброявания за един цент!

А десет цента — това са три хиляди и шестстотин изброявания!

Ах, вие, нещастни простаци, кретени, селяни, говедари, пияници, дето живеете ден за ден и каквото изчукате, изпуквате — нищо не знаете какво значи от всеки десет цента, получени чрез три хиляди и шестстотин изброявания, да спестиш по пет цента. При всяко изброяване: „Едно…“ и хоп — половината от изброеното е вече за спестяване, за натрупване — онова страшно натрупване, продължило цели двадесет години, докато спечели първите сто хиляди долара. Секунда по секунда, минута по минута, цент по цент…

А това бяха тъкмо десет цента и това хлапе си ги подхвърляше, все едно че са нищо, все едно че са плява, боклук. Ей сега ще отиде в магазина и ще си купи с тях сладолед. И ще го изгълта, и край. Отидоха хубавите, блестящите, красивите десет цента, за които на времето трябваше да брои три хиляди и шестстотин пъти.

У него се надигна вълна от благородно възмущение.

Какви родители!

Не са научили детето да цени парите. Я гледай как си ги подхвърля, все едно че има милиони от тези светещи като огън монети!

А детето продължаваше да подхвърля десетте цента и беше само на десет метра от магазина, където ще влезе и ще ги пропилее.

Чу се сирена на полицейски автомобил и всички — и коли, и пешеходци инстинктивно се дръпнаха назад. Детето също подскочи. Монетата дрънна и изчезна.

Отначало детето я затърси с очи без никаква уплаха — къде ще изчезне, това не ти е нощ да тръгнеш с кибрит в ръка и да щракаш? Слънцето свети право над главата — само да се развъртиш и ще я намериш.

Детето погледна тротоара, сетне улицата и пак тротоара, и пак улицата.

Нищо.

Хората си вървяха, колите бързаха… Голяма работа — паднали десет цента.

Какво са десет цента?

Но за детето това беше фуния, пълна с разноцветен леден меден сладолед.

Какво са десет цента?

Но за детето това беше сън, това беше парче от слънцето, което ловеше заедно с падащия в шепите му никел.

За да ги получи, то трябваше да ходи всеки ден на училище, сетне да си учи уроците, да помага вкъщи, да пази бебето Сали, да си ляга точно когато започва страшната патаклама по телевизията — бам-бам, тряс-буууум! И коне, и пистолети, и шерифи, и бандити, и индианци… И всичко отива по дяволите за тези десет цента, за това парче метал, което вие гледате с леко повдигане на горната устна, може би с повдигане на едното рамо, даже с леко намигане.

Какво знаете вие, какво разбирате от сладолед, разноцветен, леден-меден сладолед, който се топи в устата, който протича по гърлото като студена лава, от която ушите ти звънват, главата ти се напълва с ангелски писъци и триста хиляди небесни органи раздират рая с възторжен грохот.

Постепенно уплахата обхвана детето. Гърлото му пресъхна.

По дяволите! Такъв филм изпусна снощи, преди това седя като дърво до това проклето бебе Сали, дето само знае да реве като заклано.

Ето го магазина. Само на няколко метра. Само още десетина метра останаха до това прекрасно ледено-медено парче от рая… Ама не може така. Как ще изчезнат тия десет цента? Те са тука някъде.

Детето започна да се вглежда във всяка пукнатина, завъртя се около дървото, което стърчеше до бордюра, после погледна хората. Но те спокойно си вървяха и си говореха. Какво ги интересуват някакви пикливи десет цента? Та това е вестникът, който след две минути хвърляме в коша.

Не, никой не се беше навел. Още като чу звъна на падналата монета, детето се завъртя и се огледа — не, никой не се наведе.

Детето впери очи в краката на Макс Харис. Да не е стъпил по погрешка върху тях?

То се приближи плахо, но Макс Харис очакваше този ход. Той погледна детето с такъв поглед, че то отскочи назад. Така гледат убийците във филмите.

Но не — не е такъв човекът…

Детето познаваше скитниците, които бъркаха в кошчетата за отпадъци, събираха кутиите от бира и сетне ги продаваха. Не, този не беше от тях. От него лъхаше на пари, на много пари. Детето беше научено от малко да различава мириса на парите във всички негови нюанси. Знаеше кой мирише на центове, кой на долари, кой на сто долари, на хиляда… А този миришеше на много долари…

Макс Харис не можеше да не мирише на много долари. Нещо повече — той беше синоним на милиони. Мечта, блян, слънчев сън, от който се събуждаме с радостни тръпки.

Ех, да имахме една хилядна от парите на Макс Харис…

Магазини „Макс Харис“.

Хотели „Макс Харис“.

Фабрики „Макс Харис“.

Детето не знаеше, че това е Макс Харис, но научено от пеленаче да разпознава миризмата на парите, го оцени.

Не, този човек не се интересува от неговите десет цента. Та само костюмът му струва петстотин долара. То беше виждало подобни костюми по витрините и знаеше цената им.

Ами ако случайно е стъпил върху тях?

Детето отново направи крачка към милионера, но пак отскочи назад от погледа му.

Ами сега?

Нищо. Ще почака, докато той си тръгне. Няма да стои цял ден тука, я. И като си тръгне — ще отиде и ще види.

Но Макс Харис нямаше намерение да си тръгва. Десетте цента стояха под дясната му пета и той нямаше никакво намерение да мърда.

Ха — ще мърда. Та това не са обикновени десет цента. Това са чисти десет цента!

Разбирате ли вие, нещастни плебеи, какво значи чисти десет цента?

Макс Харис знае — охо — как знае!

На всеки спечелен долар му взимат седемдесет цента, на всеки спечелени десет цента му взимат седем. Данъци, разходи, тия мръсни профсъюзи… Уж си спечелил десет цента, а тези некадърници, нехранимайковци, които знаят само да бунтуват пияниците против работодателите, протягат ръце и ти взимат седемте цента. Защо? От къде на къде?

Ако можеше, Макс Харис би избил всички тия лейбъристи, дето ще ни довлекат ония — червените. Дай им само да грабят, да рушат, да пият. Какво знаят те, кога са пестели от хляб, от слънце, от радост?

Докато те профукваха единадесет от всеки спечелени десет цента, Макс Харис пестеше, гладуваше, едва не умря от затъмнение в дробовете…

Докато те ходеха по жени и пиянстваха, и танцуваха, и миткаха по пикници и холидеи, Макс Харис пестеше, пестеше, пестеше…

Не се ожени — нямаше време. А когато спечели първия милион и се огледа, беше достатъчно умен.

Хайде де — ще се жени!

Да дойде някоя мръсница, дето е лежала с тоя и оня, дето ще лежи сетне с тоя или оня, и да яде наготово. Или да му народи деца…

Макс Харис потръпна от тази мисъл.

Защо бе, каква е тая правда?

Ражда се някакво нищожество, парче месо и — хайде, става твой наследник — и на хотели, и на магазини, и на фабрики. Защо, кой е наредил това?

Лежи мръсното му животинче, рита с крачка и му е весело — нали татко му е умирал от глад, то пък ще живее на негов гръб, а може, като порасне, и отрова да му сипе в чашата, та по-бързо да му изпапа милионите.

Я си гледайте работата с вашите женитби!

Макс Харис толкова се ядоса, че му идваше да ритне хлапето, дето беше седнало само на метър от него. Но не вдигна крака си, защото под дясната пета бяха десетте цента.

Десет чисти цента!

Няма да плащаш никакви данъци за тях, дошли са ти направо от небето!

Ако ги оставиш на това хлапе — е го де е магазинът — ще ги излапа за минута и като погледнеш — няма ги. Отидоха! Красивите, чистите десет цента, за което на времето трябваше да брои до три хиляди и шестстотин!

Нека го чакат акционерите. Голяма работа. Дали по няколкостотин хиляди долара и мислят, че са му съдружници! Да почакат. Светът да се обърне, той няма да си вдигне крака. Тука става въпрос за принципа, а не само за десетте цента.

Така де — изневиделица му падат от небето десет чисти цента, за които навремето душата му излизаше, а сега да си вдигне крака. Нали това мръсно хлапе само това чака — да ги грабне и да ги профука за минута?

Да има да взема.

Сенките започнаха да се удължават. Подухна хладен вятър. Но двамата стояха на местата си — Макс Харис, милионерът, собственикът на хотели, магазини и фабрики, и детенцето, което беше загубило своя леден-меден сладолед.

Повдигни си крака бе, чичко, моля ти се — та ти не си стъпил върху десетте цента — ти стоиш върху слънцето, върху парченце от рая, моля ти се…

— Не! — изрева наум Макс Харис. — Не!

И така си останаха — детенцето, седнало на бордюра с угаснали очи, и Макс Харис, милионерът, стъпил с крак върху щастието.