Валентин Д. Иванов
Фредерик Пол (Frederick Pohl) 26.11.1919–2.09.2013

Не помня кога за пръв път прочетох нещо от Фередерик Пол. По всяка вероятност е било през първите години на студентството ми, в някоя от „зарубежките“^[1]. После Пол започна да се превежда и у нас, и за съжаление с негова е свързано най-яркото ми разочарование от българското книгоиздаване. То дойде заради един ужасен превод, чийто преводач не си беше направил труда да потърси общоприетите български аналози на нито един английски астрономически термин. Помня, че звездните купове бяха наречени звездни струпвания, а Сейфертовите галактики — Сийфертови. Имаше и други безумия, но 90-те години на миналия век изобщо бяха безумно време и не само за фантастиката. Не се сдържах и се обадих в издателството да протестирам. Човекът отсреща търпеливо ме изслуша и ми благодари. Не знам дали е имало полза от този разговор, обаче не си правя илюзии.

Пол е разностранен талант — писател, издател, литературен агент. Няколко автори от жанра по различни причини са го правили герой от произведенията си — горещо препоръчвам „Аркрайт“ („Arkwright“, 2016) от Алън Стийл (Allen Steele), но още по-интересни са неговите собствени спомени „Какво беше бъдещето“ („The Way the Future Was“, 1978). Некрологът, който ви предлагам, публикувах в блога си на 3.09.2013 година.

* * *

Вчера е починал авторът на „Гейтуей“ („Gateway“), един от малкото, които „помнеха началото на фантастиката“, както написа някой за него. И за мен той беше емблематична фигура в жанра — както със собствените си произведения, така и с високия литературен вкус, който беше наложил като редактор и издател — може би малко хора знаят, че именно Пол е човекът, дал зелена улица в професията на Самюел Дилейни (Samuel Delany) и Джоана Ръс (Joana Russ), чийто „Далгрен“ („Dhalgren“) и „Женският мъж“ („The Femle Man“) той е купил като редактор в издателство „Бантам“ („Bantam“).

Пол бе патрон на социалната и твърдата фантастика. През далечната 1972 година се появява неговата новела „Златото в края на звездната дъга“^[2] („The Gold at the Starbow’s End“). Прочетох я много по-късно, някъде в средата на 90-те години и погледът ми се „закачи“ в реплика на един от героите, който казваше, че в средата на всяка галактика има свръхмасивен обект. По съвременната терминология — черна дупка. Любопитството ми беше толкова силно, че дори издирих адреса на Фредерик Пол и му написах писмо, за да го попитам как му е хрумнала идеята. По негово време черните дупки са били дискутирани само като източник на енергия за квазарите. Нещо повече, почти до средата на 90-те години сред астрономите се водеше спор дали квазарите се намират в обикновени галактики. Той ми отговори, че за съжаление не си спомня, но най-вероятно твърдението е базирано на статия от някое научнопопулярно списание. Преди десетина години пък отправих към него съвсем неофициално запитване по молба на един от организаторите на Еврокона в България дали би се заинтересувал да бъде почетен гост, и при какви условия. Уви, отговорът беше неутешителен — трудно му е да пътува и може да го прави само с придружител, което умножи цената на визитата по две и отхвърли всякаква възможност той да бъде поканен. Вместо него почетен гост беше Шекли, който по това време беше в Европа и разходите за идването му в България бяха няколко пъти по-ниски.

А сега Пол го няма и няма кой да отговори от къде се е взела тази или онази откачена идея (която много години по-късно най-неочаквано се е оказала вярна!), или как Пол е срещнал Сирил Корнблат, или как се е решил да купи романа на Дилейни. Но остават книгите и спомените му, включително и чудесния му блог: www.thewaythefutureblogs.com.