Валентин Д. Иванов
Победените победители. „Победителите на Аякс“, от Георги Марков ^[0]

Последният ми опит да „съживя“ някоя книга е свързан с Георги Марков. След предишните три обзора настъпи пауза, за която имаше много причини: семейни и служебни задължения, и не последно място — липса на трибуна. Алманасите и списанията, които претърпяха разцвет в първото десетилетие на новия век, оредяха, а някои съвсем изчезнаха, както и издателствата, и тези, които го публикуваха.

„Победителите…“ ми попаднаха случайно чрез Юри Илков — Генерала. Той знаеше за моята страст към старите книги и от време на време ме снабдяваше с нещичко. Така стана и с тази книга. Разпознах името на автора и полюбопитствувах да видя какво е написал Георги Марков във фантастичния жанр.

Ревюто не е публикувано никъде, а карето с биографичните данни добавих при подготовката на този сборник.

* * *

Името на Георги Марков е широко известно и е свързано преди всичко с политиката — с близостта му до властта, с последвалото разцепление и дисидентството, и най-вече с убийството му, което създаде за света нарицателния термин „български чадър“. Обаче сигурно малцина са чували, че Георги Марков е и писател-фантаст. Наистина, през далечната 1959 година в поредицата „Библиотека «Приключения и научна фантастика»“ под номер 51 се появява малко томче с лилаво-синя корица, носещо името „Победителите на Аякс“. Романът няма нищо общо с „Гибелта на Аякс“ от Павел Вежинов, отпечатан за пръв път в същото издателство, но през 1973 година.

Попаднах на книгата случайно — един продавач на сергиите в Стара Загора, като разбра, че не търся обичайните бестселъри на „Бард“, я извади изпод щанда и ми я предложи за пет лева. По-късно разбрах, че цената е направо смешна за отлично запазен екземпляр на това издание, което според самата книга, има тираж от 8000 броя. Първоначалната цена е била 9.70 лева, което след паричната реформа се равнява на 97 стотинки. Бегъл преглед на Интернет ме убеди, че тези числа са типични за фантастиката от онова време.

Цитирам дословно анотацията: „В научнофантастичния роман «Победителите на Аякс» се третират интересни проблеми на съвременната астрофизика и бъдещата астронавтика. Действието се развива след около два века, в обстановката на велики научни открития. Група безстрашни учени от Земята за пръв път в историята на човечеството преминават границите на Слънчевата система и след многобройни приключения пристигат на планетата Аякс. На нея те срещат хора от трета планета, дошли също да изучават Аякс. Макар и от различни народности, изследователите живеят като истински братя, отдали всичко в служба на великите задачи на своето време. В техните образи са превъплътени характерните черти на бъдещите хора: честни, смели и предани докрай на научното си и гражданско призвание.“

Започвам с анотацията не заради нейната точност или пълнота, а защото тя показва кое се е смятало за важно в една научнофантастична книга преди повече от половин век, когато книгата е видяла бял свят. Ако тези няколко изречения създават усещане, че романът е шаблонен и населен с картонени герои, значи анотацията е успешна, защото няколкото дни, през които полагах усилие да се справя в „Победителите…“, ме оставиха с точно такова впечатление. С това далече не искам да омаловажавам таланта на Георги Марков. Това е вторият издаден роман на тридесет годишния — по онова време — писател, след шпионския „Цезиева нощ“, появил се само две години по-рано. И фантастичната литература познава много автори, които значително за подобрили стила си на писане. Един от най-съвременните примери е Алистър Рейнолдс, чийто пръв роман „Пространство на откровенията“ („Revelation Space“) за мен беше мудна и предсказуема история, която с нищо не подсказваше, че същият човек може да създаде динамичния, наситен с релефни герои и написан с много въображение и богат език „Смъртоносен свят“ („Terminal World“; българският превод на заглавието е мой и не претендирам за точност). Двете книги са разделени от десет години, ако не броим времето, което е преминало докато „Пространството…“ е обикаляло от едно издателство в друго.

* * *

Независимо от художествената и идейната си стойност, „Победителите…“ е книга, която заслужава внимание не само като документ на епохата, а и защото съдържа в себе си няколко интересни обобщения. На първо място, екстраполацията към бъдещето е линейна: космическите кораби са като съвременните самолети, само че летят по-надалече и по-бързо; новооткритите растения и животни са подчиняват на същите Дарвинови закони, но просто са по-големи и по-страшни; извънземните са като хората, но хилядата години аванс им дават само по-малки и по-мощни изчислителни машини и оръжия, които действат по-добре или бинокли, които им позволяват да видят по-надалече от земните аналози. Концепцията за изненадващото или, не дай боже, непознаваемото бъдеще, напълно липсва на страниците на романа.

Второ, авторът прави ред опростявания, в които по-внимателният читател може да улови система, подчинена на идеята, че мащабите на Вселената са модифицирани, за да я направят съизмерима с човека. Не съм сигурен дали Георги Марков съзнателно е избрал този подход и го е приложил комплексно върху света, описан в книгата му, или отделно във всеки случай е преосмислял реалностите на космоса, така че да отговарят на изискванията на сюжета. Мигновеното радио (което по-късно ще наричаме ансибъл), свръхбързите пътувания в Слънчевата система, универсалните закони на еволюцията, които водят до сходни растителни и животински видове, и още по-универсалните закони на лингвистиката (само дето универсалният преводач от Стар Трек тук е заменен с талантлив професор от ренесансов тип), които правят езика на извънземните лесноразбираем за нас, са само няколко примера. Няма дори следа от усилие за логично обяснение на тези опростявания. Един съвременен научнофантастичен роман несъмнено би бил много по-детайлен в това отношение. „Победителите…“ принадлежи на същата епоха, в която Хайнлайн например може да мине само с една дума от марсианския език; ако „Странник в странна страна“ беше написана днес, агентът на Хайнлайн би настоял да има едно приложение с речник и друго с основите на марсианската граматика. Нищо чудно, че „Хамлет“ наскоро беше преведен на клингонски.

Ценностната система на героите от романа заслужава специален коментар. Пълната им отдаденост на делото за един съвременен читател граничи с обсебване, с идея фикс. Зает с подготовката за спасителната експедиция, главният герой, на когото предстои тридесетгодишен полет, не намира време да се сбогува с родителите си и най-доброто, което успява да направи, е да им напише кратко и суховато писъмце непосредствено преди старта.

Друг характерен елемент, типичен за онова време, е начинът на прокарването на националната идея: един от главните герои е българин, талантлив пилот, ученик на изчезнал съветски изследовател, когото героите търсят почти през целия роман. Българинът се изявява наравно с представители на ред велики държави, но в същото време е поставен в ролята на догонващ и повтарящ величав успех, постигнат вече от друг. Трудно е да се съди дали принизената му роля е резултат на идеологическа постановка, или на нашия традиционен комплекс за малоценност пред по-големия брат. Подобни герои, които делят мегдан със света, може да се намерят и в нежанровата литература от онзи период, но като че ли криминално-шпионският жанр предлага най-цветисти примери за антагонисти от двете страни на политическата бариера: „Срещу 07“ на Андрей Гуляшки (където талантливият български археолог и контраразузнавач Авакум Захов предотвратява коварните планове на самия Джеймс Бонд), поредицата от романи за Емил Боев на Богомил Райнов и не на последно място няколко епизода в сериалите „Произшествие на сляпата улица“ и „Синята лампа“ (със сценаристи съответно Павел Вежинов и Иван Славков).

Илюстрациите в „Победителите…“ заслужават особено внимание. Те са дело на добре известния художник Александър Денков, който е знакова фигура в българското изобразително изкуство. Денков е създател на първия български анимационен филм, работил е като художник в киното и е илюстрирал много книги от поредицата „Библиотека Приключения и научна фантастика“, както и дори българското издание на „Илиада“. Илюстрациите му към „Победителите…“ са забележителни с това, че произхождат от докосмическата ера и художникът не разполага с много образци за подражание. Въпреки това от картините му лъха естетиката на програмата „Аполо“ и ранните съветски космически кораби — отделни специализирани ключове за различните функции (позволявам си да интерпретирам картините) и скафандри, които повече наподобяват водолазни костюми. На други илюстрации ракетите му са заобиколени от облак инженери и техници, като всеки току-що кацнал самолет, а трети са пейзажи с междузвездните кораби на фона на далечни планети и слънца, които биха могли да са кадри от който и да е съвременен научнофантастичен филм.

На последно място, но не по значение, искам да отбележа непосредствения език на героите: „Пръв стъпи на тази земя Луиджи Гатанини“, „Има си хас, газ със земен глас, със спасителни възможности! Що за продукт на материята сте?“ Днес тези думи едва ли биха впечатлили някого, но преди петдесет години, когато литературната езикова традиция е била много по-строга, ефектът им сигурно е бил впечатляващ. Неслучайно на тях ми обърна внимание Атанас Славов, който е чел тази книга на крехката възраст от дванадесет години — според познавачите, златната възраст за фантастиката.

* * *

За съжаление „Победителите на Аякс“ претърпява само едно издание преди политиката да се намеси и да направи по-нататъшната й поява невъзможна. След емигрирането си Георги Марков е бил подложен на забвение, книгите му изчезват от библиотеките, а името му е заличено от надписите в „На всеки километър“. За разлика от други негови художествени произведения, като например романа „Мъже“ (прекрасна история за такива вечни ценности като израстването, или по-скоро за възмъжаването, за търсенето на собствено място в живота и за цената, която някои са готови да заплатят, само и само да се издигнат с няколко стъпала по-нагоре по социалната стълбица), „Победителите…“ е прекалено остарял морално, за да представлява интерес за издателите, но смятам, че той все пак би намерил мястото си като електронна книга, предимно за ценителите и изследователите на българската фантастика. Героите му са стандартно-картонени функции, които говорят с фалшив патос и не излъчват нито ерг топлина, а историята не се отличава нито с новост, нито със забележителна интрига.

Все пак „Победителите…“ представя най-ранното творчество на един интересен писател и демонстрира духа и атмосферата на ранния бум на научната фантастика у нас — според уикито за българска фантастика на Григор Гачев, романът влиза в първата десетица от фантастични книги, излезли след 9.09.1944 година, и в първата двадесетица български фантастични романи за всички времена. „Победителите…“ е интересен не само заради по-нататъшната съдба на автора си, а и като демонстрация на типичния поглед към бъдещето от преди половин век.

* * *

Георги Марков е роден на 1.03.1929 година в град София. По образование е технолог в химическата промишленост. Започва да пише в средата на 50-те години. Ранното му творчество следва каноните на официозната литература, но постепенно в произведенията му се прокрадват все повече критични нотки и през 1969 година той заминава на лечение в Италия, за да не се завърне никога повече в родината. Започва да сътрудничи на ББС, „Дойче Веле“, и „Свободна Европа“.

„Победите на Аякс“ е единственото му фантастично произведение, написано в България. Любопитно е, че през 1977 година, вече в емиграция, заедно с Дейвид Филипс (David Phillips) написват сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе“ („The Right Honourable Chimpanzee“), публикувано посмъртно под общия псевдоним Дейвид Сейнт Джордж (Dawid St. George), за това как в момент на криза Великобритания избира за премиер-министър едно… шимпанзе, което говори с класически фрази, произнесени от добре известни британски политици и иронизира политическата система на Острова. Книгата достига до българския читател едва през 2009 година (издателство „Балкани“, превод Надежда Тороманова).

Георги Марков загива след „инцидента“ с небезизвестния български чадър на 11.09.1978 година в Лондон.

Незадочни репортажи.

Еврокон 2017, Дортмунд

Ден първи — 16.06.2017

Сутринта в 8:05, спазвайки разписанието до минутата, зеленият автобус на Фликсбус ме стовари на автогарата в Дортмунд. Ориентирах се по слънцето (и по гугълската карта на телефона ми) и се отправих към близкото кафене, което си бях набелязал още в рейса. Там повторих и потретих доклада — наум, разбира се, — облякох си черната тениска с портрета на Лондо Молари от „Вавилон–5“ и като дойде време, потеглих за мястото на Еврокона — неголям културен център, не много по-различен от общинския културен дом, в който се провеждат сбирките на софийския клуб „Иван Ефремов“.

Дортмунд се оказа красиво градче, централната му част беше превърната почти изцяло в пешеходна зона. Спирките на метрото бяха близо една до друга. Чисто, красиво. Имаше много нови сгради или поне повечето бяха ремонтирани неотдавна.

Същото не можеше да се каже за местния културен дом, който носеше белега на архитектурния функционализъм от 70-те години на миналия век. За сметка на това хората се държаха дружелюбно. Регистрирах се, взех си „етикетчето“ с името — оказа се, че цветът на етикетчетата „издава“ кой какъв е; моето, като на лектор, беше зелено. Даже ме поканиха в стаята на гостите и ми предложиха кафе. Мярнах в далечния ъгъл Андреас Ешбах (Andreas Eschbach), но точно тогава дойдоха човекът, който се занимаваше с техниката, и синхронният преводач за моята лекция и не можах да си поговоря с Ешбах; а исках, главно заради неговия роман „Тъкачите на килими“ („Die Haarteppichknüpfer“, 1995; заглавието на английския превод, издание на Тор от 2005 година, е „The Carpet Makers“), който много ми харесва и за който съм писал ревю. Прехвърлихме доклада ми на техния компютър, уточнихме с преводача няколко заглавия (той ме изненада приятно — направил самостоятелно „разследване“ и открил, че „Приключенията на Ян Бибиян“ са превеждани на немски в ГДР!) и се върнах, но Ешбах вече го нямаше. Честно казано, не очаквах такава подготовка, тези хора всячески се грижеха гостите им да се чувстват добре дошли. Ние се гордеем с пословичното българско гостоприемство, но и германците тук се представиха отлично. После се поинтересувах — оказа се, че главните организатори са само десетина. Преди началото на кона имало към 320 регистрирани участници, но това е долна граница — доста хора направо пристигнаха и платиха регистрация на входа.

В 11:00 започна доклад от Фолкер Шмит (Volker Schmidt) за Александър Герст (Alexander Gerst). Герст е немски геофизик и космонавт, който е летял до Международната космическа станция през 2014 година (предстои му втори полет до МКС през 2018 година). Той е прототип на един от героите в „Марсианецът“ („The Martian“). Герст описа научните експерименти, които Немската космическа агенция (известна още като DLR — Deutschen Zentrums für Luft-und Raumfahrt) провежда там. Шмит разказа и за опитите да се създадат миниатюрни роботи — помощници на космонавтите. Очаква се първото подобно устройство да лети след няколко години. То ще бъде самостоятелно — ще може да се движи с пропелери и електрически двигатели и ще умее да интерпретира вербални команди.

Лекторът доста обширно засегна равновесието между човека и робота в космическите изследвания. След края на доклада го попитах как вижда промяната на това равновесие след десет, двайсет или петдесет години. Той отговори, че автоматите винаги прокарват пътя, а човекът ги следва, и без да съм му задал подобен въпрос, веднага премина на Марс. Каза, че заради радиационната опасност той лично не би изпратил астронавтите си на самоцелна мисия, която ще трае хиляда дни, само и единствено за да може колективното човечество — образно казано — да се бие в гърдите. Вместо хора би предпочел да изпраща роботи, докато стане достъпна технология, позволяваща полет до Марс в рамките на 40–60 дни. Друг слушател му зададе въпрос за приводняването на Международната космическа станция — как ще бъде осъществено за толкова масивен обект. Контекстът беше, че е възможно цялата станция да не изгори в атмосферата и падането на останките да представлява опасност за хората на повърхността. Шмит обясни, че прекратяването на операциите на станцията може да означава много неща, включително приватизирането й и превръщането в частен хотел например. Той също отбеляза, че е възможно само някои модули да бъдат потопени, а остатъкът от станцията да продължи работа.

На обяд започна интервю с Ейтън Пърсър (Autun Purser) — английски художник или илюстратор, както той сам се назова. Ейтън беше дошъл на Еврокона с жена си и трите си деца и аз съжалих, че не доведох моите — щеше да има с кого да си играят. Той не си вади хляба с рисуване — по професия е биолог и работи за немски научен институт, който изследва полярните области. Самият Пърсър се занимава с управлението на огромна подводна камера. Тя тежи един тон и струва половин милион евро. Моите „играчки“ са по-скъпи — цената им е някъде по средата между тези на неговата камера и станцията на астронавта. По време на лекцията си Пърсър показа рисунки на подводен живот от арктическите води — изключително красиви студенолюбиви корали, които са главен фокус на неговите научни изследвания — и каза, че на работа се докосва до форми на живот, които биха могли да са извънземни, толкова са странни.

Преди да се премести в Германия, той е работил нещо сходно, но на ирландски кораб. Там обаче апаратурата постоянно се повреждала и Пърсър имал много повече време за рисуване. Тогава възникнала идеята да създаде серия картини в стила на английските туристически рекламни постери от 1950-те години, но посветени не на забележителности, а на научнофантастични книги. Показа много постери, след интервюто аз си купих три и понеже бях един от първите купувачи, получих като подарък още един. Много красиви, с ярки и наситени цветове. Някои от постерите бяха за мои любими произведения и не можех да се сдържа: Замъкът от „Паван“ („Pavane“, 1968) на британския фантаст Кийт Робъртс (Keith Roberts), книги на Рей Бредбъри (Ray Bradbury) и кой ли не още. Образци могат да се видят в интернет: www.apillustration.co.uk

Пърсър използва таланта си в много посоки: рисува плакати за събития (той е авторът и на плаката за този Еврокон), илюстрира книги и списания, прави плакати за филми. Има проект за персонализирани картини на ужаса — изпращате му снимка и ако я хареса (!), ще ви нарисува като жертва на някое от Лъвкрафтовите чудовища. Наскоро е започнал своята opus magnum — проект да илюстрира всяка страница (!) от романа „Създателят на звезди“ („Star Maker“, 1937) на английския писател Олаф Стейпълдън (Olaf Stapledon). „Създателят“ е история на живота във вселената и „по дефиниция“ е най-мащабната възможна фантастична творба. Пърсър подготвя едновременно три версии: цветна, черно-бяла и тримерна. Заедно с негов приятел са анотирали романа и са направили пълен каталог на фантастичните същества в него. Към края на доклада си той каза, че ентусиазмът е най-важното нещо за него. И че се смята за илюстратор, а не за художник. Което, трябва да призная, ми се вижда като доста трудно уловима разлика.

Между 13:00 и 14:00 беше моят доклад. За съжаление, не направих аудио запис, но подозирам, че това нито би било лесно, нито полезно, защото се редувахме с преводача през 2–3 изречения и лекцията напредваше доста тромаво. Доколкото можех, следях реакциите на публиката и на две места, където пуснах шеги, хората се усмихнаха, макар и плахо — половината, докато говорех аз, другата половина — докато говореше преводачът, очевидно според езика, който разбираха. По приблизителна оценка в залата имаше над петдесет, но по-малко от сто човека. Едновременно с моя доклад вървяха още три събития и при малко над триста (по-точно — 367, както научих по-късно) участници този брой ми се вижда нормален. Зададоха ми един въпрос и имаше един коментар по време на самия доклад — аз им бях казал да ме прекъсват при нужда и един от лекторите през следващите дни си направи реклама, като каза, че ще говори за филм, който споменах.

Въпросът беше от украинеца Генадий Прашкевич. Той живее в Германия и издава списание, от което ми даде един екземпляр. Попита ме за вижданията на гърците за обитаемостта в космоса. След като свърших, както често се случва на конференции, няколко човека дойдоха да си приказваме на спокойствие, включително и тези двамата.

През следващия половин час си дадох почивка, която се оказа не съвсем почивка. Още като дойдох, Генерала ме помоли да направя представянето на номинациите, което щеше да бъде същия ден в 16:00. Алтернативата беше да ги представя Ерик Симон (Erik Simon). Не че нямаше случаи някой да представя друга страна, но изглежда смешно. Нито имах интернет, нито време. За щастие, поне бях свалил презентацията, която Георги Пенчев бе приготвил. Обаче нямаше слайд с поименен списък на наградените, а за трите минути, с които разполагах, нямаше и време да обяснявам много. Затова избрах три номинации, които имах желание да представя и за които можех да кажа нещо хубаво по памет, добавих една шега в началото, свързана с доклада ми: бях го започнал с това, че за обитаемост на една планета трябва да има въздух, вода и топлина, и бях сложил една снимка на нашето Черноморие, за да покажа, че у нас тези неща ги има в изобилие. Копирах тази страница, дублирах я и на втората смених снимката на морето с репродукции на няколко корици от български научнофантастични книги, които имах на компютъра. После пуснах слайдовете на „Шадоуданс“, „Бард“ и Елена Павлова; обаче на тях имаше прекалено много думи. Затова им сложих по един надпис по диагонал с големи червени букви с най-важното — за живия форум на „Шадоуданс“, което е индикатор за създаване на общност, и за другите — с бройката съответно издадени и преведени книги — там обясних, че в страна с толкова малко хора, говорещи езика, е истински подвиг да се издава толкова много фантастика.

Следващите двайсет минути изслушах остатъка от доклада на Рита Грюнбайн (Rita Grünbein), почитателка и колекционерка на артефакти от „Космически патрул Орион“ („Raumpatrouille Orion“) — култов немски ТВ сериал от 1966 година, сниман в Бавария: en.wikipedia.org/wiki/Raumpatrouille

Оказа се, че няколко частни колекционери имат повече материали за него, отколкото Баварското студио, което го е създало. Включително информация (например от какъв материал са ушити костюмите на героите), книги, комикси и дори сувенири, направени от фенове. Тя показа снимки на много от устройствата, които се появяват във филма, например mind-sharpener — аналог на острилка, но за мозъци, каквото и да означава това. Показа и снимки на унгарски комикс от 1960-те години. Създателите на сериала никога не са направили официална английска версия — Щатите и Великобритания не са го купили, а за останалите „малки“ пазари като Южна Африка и пр. страните, които са го закупували, са правели собствен превод. Сериалът многократно е имитиран — лекторката показа кадри от американска ТВ серия, която излиза по-късно и навярно копира „Raumpatrouille“. Правен е опит са създаване на увеселителен парк, но той се е оказал не особено печеливш и от него са се отказали бързо. По-успешен се е оказал барът Орион, направен да изглежда като в сериала.

Тя представи страницата на фенски проект за „Патрула“ (www.orionspace.de) и преди да завърши, показа и откъс от фенски филм продължение.

Между 15:00 и 16:00 слушах как Чарлс Строс (Charles Stross) чете откъси от най-новите си произведения. Първо — от последната си книга за Пералнята (The Laundry — тайна агенция на британското правителство, която се занимава с паранормални опасности за Короната; представете си кръстоска между шпионските романи на Джон льо Каре и ужасиите на Лъвкрафт), а после — от все още неиздадения си нов роман. Той е страхотен актьор, текстът съдържа множество скрити шеги с политика, култура, фантастика. Истинско удоволствие е да се слуша. Оказа се, че в книгата за Пералнята премиер-министър става… да го наречем един от по-старите богове. Попитах го дали нямат таен договор с Нийл Геймън кой ще намеси по-добре старите богове в човешката политика, визирайки „Етюд в алено“, където самата кралица е или е заменена от стар бог. Той ми каза, че не е чел новелата. А от неиздадената си книга Строс прочете монолог на главния злодей. За положителния герой нищо не каза, но подозирам, че злодеят ще „открадне“ шоуто.

Бизнес срещата, на която се представяха номинациите, започна в 16:00 и завърши няколко минути след 17:00. Първо се обсъждаха общи въпроси, после представители на Белфаст представиха кандидатурата за по-следващия Еврокон. За номинациите си струва да отбележа, че около една четвърт от страните нямаха представители, които да кажат каквото и да било. А от представените предварително подготвени презентации имаха също само около една четвърт, останалите бяха триминутни импровизации. Италианецът Роберто Куаглия представи номинация само в една категория. Украинците имаха куп снимки, а не презентация. Най-силни и запомнящи се бяха представянията на Испания и Великобритания — при това те „играеха“ заедно и си помагаха едни на други с чести позовавания на номинанти от „другата“ страна.

Остатъкът до 18:00 използвах, за да пообиколя базара на стари книги. Купих си три, от времето, когато романите бяха по двеста страници и въпреки това — странно как — можеха да носят в себе си повече съдържание от напомпаните съвременни саги с дузина томове, всеки с по над шестстотин страници: „Мутант“ („Mutant“, всъщност сборник с разкази) на Хенри Кътнър (Henry Cutner), „Пропадащите астронавти“ („The Falling Astronauts“) на Бари Малцбърг (Barry Malzberg) и „Фуриите“ („The Furies“) на Кийт Робъртс (Keith Roberts). Заприказвах се с няколко руснаци и един англичанин точно на темата за повишеното съдържание на вода в съвременната фантастика.

В 18:00 започна панелът за бежанците. Участваха Чарлс Строс (Charles Stross), Шарън К. Риймър (Sharon K. Reamer) и Карстен Крушел (Karsten Kruschel). Според тях негативното отношение към бежанците е следствие на страха от различието; те единодушно смятат, че ако в един момент бежанците изчезнат, немската, английската, френската и пр. икономики ще се сринат и дадоха пример с недостига на работна сила в западните страни, като се започне от прости бачкатори и се стигне до медицински сестри и доктори. Според Крушел (който буквално минути по-рано беше получил немска награда за фантастика) миграционната криза от миналата година е била преди всичко криза на администрацията, която не е била способна да се справи с огромния бежански поток, но вече се е научила и сега процесът върви много по-лесно. В момента се събират семейства.

Панелистите говориха много за лекарите и между другото споменаха, че Сирия е имала традиционно силна офталмологична школа. Строс даде пример с Башар Асад, който преди да наследи баща си, е бил именно професионален офталмолог. Това малко ме ядоса и при първа възможност ги попитах как мислят: ако всички сирийски офталмолози освен един — визирах Асад и те ме разбраха — дойдат в Германия, кой ще пише рецепти за очила на сирийците. В отговор Крушел даде дълъг и витиеват отговор, че след приключване на конфликта специалистите трябва да бъдат стимулирани да се връщат. Все пак той призна, че едва ли много ще поискат да го сторят, и накрая заяви, че изтичане на мозъци при война е неизбежно. Аз им казах, че този въпрос ме вълнува пряко, защото в моята страна, България, примерно двайсет процента от местата за общолекуващи лекари — general practitioners, както ги наричат на Запад — са незаети. Те изобщо не се усетиха, че у нас няма война, но си замълчах, защото не исках да антагонизирам ситуацията допълнително. Все пак Крушел каза, че дори и сега има опити да се организира връщането на онези мигранти, които искат, и това, за съжаление, може да става само по полулегални начини, защото немското правителство няма право да им отказва убежище. Честно казано, не ми стана съвсем ясно какъв е легалният проблем. Общо взето, останах с убеждението, че използването на мигрантите е още един начин богатите да станат по-богати, а бедните — по-бедни.

Чарлс Строс заяви, че Обединеното кралство практически е загубило способността си да се намесва във въоръжени конфликти зад граница, защото Тони Блеър практически е разрушил въоръжените му сили. После разказа любопитна история: веднага след влизането на американците и англичаните в Афганистан, за известно време те раздавали на местните хора сателитни телефони с уговорката — ако видите терористи, обадете ни се. Обаче местните хитрували и набеждавали за терористи съседите, с които имали разправия, примерно за земя, защото след обаждането идвало едно крило Б–52 и бомбардирало нещастните съседи. Докато американците не се усетили, разбира се. Това ми напомни за любопитния факт, че по време на Хитлер в Мюнхенското Гестапо работели само няколкостотин щатни служители, включително архивистките и машинописките — нищожна бройка за един осемстотинхиляден (според преброяванията от 1939–1940 година) град. Все пак гестаповците чудесно се справяли с помощта на множество доброволни доносници, често движени от същите мотиви като афганистанците с телефоните от разказа на Строс.

По-нататък стана дума за примери за „базов“ роман за мигранти. Те споменаха няколко, аз се обадих да дам пример с „Детето от мисията“ („Mission Child“) от Морийн Ф. Макхю (Maureen F. McHugh). Риймър веднага се сети за тази книга, а и каза, че повече харесва „Китайската планина Жанг“ („China Mountain Zhang“) от същата авторка.

По време на срещата Строс спомена за роман, който иска да напише или ще пише — не разбрах точно, — в който човечеството е поставено в ролята на извънземните, кацащи в нечия чуждопланетна „Зона 51“. Това всъщност е правено в българската фантастика: в „Психопрограмираният“ от Атанас П. Славов, само дето кацането не е материално; за което разказах на Строс малко по-късно.

След края на сбирката станаха и други според мен важни неща. Запознах се с чешката писателка и биоложка Юлия Новакова (Julie Novakova) и успях да събера нея, още една чехкиня, един румънец Каталин Бадеа-Геракостеа (Catalin Badea-Gheracostea), с когото се запознах чрез създателя на Europa SF (scifiportal.eu; портал за фантастика, на който от време на време сътруднича) Кристиан Тамас (Cristian Tamas), както и Александър Зилжак (Aleksandar Žiljak) — сръбският писател, който е един от четиримата почетни гости на Еврокона. Разказах им за подкаста и ги помолих да ми пратят по някой къс разказ с идеята по-нататък да направим „гостувания“ на други страни от Източна Европа. Даже като се прибрах вечерта в хотела, им писах и им изпратих връзка към плейлиста.

Между 19:00 и 20:00 си приказвахме с Генерала и Ерик Симон. Германецът говори доста добре руски, разбира и чете български. И помни разказите, които е прочел, страшно добре. Зададе ми много специфичен въпрос за ролята на второстепенен персонаж от „София 1943“ — един мой много стар разказ, който е писан преди повече от десет години. Доста се изпотих, докато си я спомня въпросната леля, и изобщо не съм сигурен дали му дадох правилен отговор. Той ни показа новите си книги — сега е пенсионер и има време да пише за удоволствие. Което и прави. Обеща да ми прати някои от по-новите си работи, преведени на английски.

В 20:00 започна тържествен концерт. Аз гледах първия половин час и отстъпих под строй към хотела, с кратко спиране в един гастроном — те тук работят до десет вечерта, за разлика от Мюнхен, където затварят още в осем. В хотела се заех с донаписването на настоящото съчинение — или по-скоро преведох от полуанглийски записките, които си бях водил по време на сесиите.

Утре предстоят още по-интересни доклади; при това моят вече мина и ще мога да се наслаждавам на Еврокона, без да се притеснявам за собствената си лекция и представянето на номинации.

 

 

Послепис: От висотата на отминалото време дължа да добавя нещо, което ми направи впечатление още през първия ден на Еврокона, но го осъзнах по-късно — че фенството застарява. Болшинството участници бяха хора на средна възраст. Възможно е това да е резултат от финансов ценз — междуградските пътувания из Германия не са евтини, но тогава къде бяха местните фенове? Дортмунд е град, организирал не един, а два кона, тук има силно сдружение на любителите на фантастиката. Нямаше ли местни млади фенове?

Въпроси, въпроси, които сега не мога да задам на никого. Притеснявам се да ги задавам в писма, може да бъдат изтълкувани неправилно, особено след като получих вест, че след седемнайсет години работа комитетът, който е организирал ежегодните дортмундски конове, както и последния Еврокон, се закрива…

Ден втори — 17.06.2017

Успах се, което не е за учудване след нощното довършване (първата версия пишех на лаптопа по време на събитията) на записките за първия ден до един часа сутринта и след предната нощ, прекарана в рейса. Освен това забравих да „навия“ будилника на телефона си, така че закъснях за първия доклад, който по програма започваше в 10:00 и продължаваше до 11:00. Темата му беше екзопланети, изнасяше го Улф Филдебранд (Ulf Fildebrandt) — програмист и писател. Тази сесия се проведе в една малка стая в подземието; като отидох, имаше десет човека, аз бях единадесетият. Не бях обърнал внимание, че докладът ще е на немски, но темата ми бе достатъчно позната и се разбираше.

Улф говори най-общо за екзопланетите, описа добре съвременното състояние на проблема. Дори пусна филмчета за атмосферната циркулация на планетите, които са обърнати винаги с една страна към звездата — както например би трябвало да са онези в обитаемата зона на студените звезди от спектрален клас М, защото те са близо до собственото си „Слънце“ и с времето приливните сили уеднаквяват денонощния и годишния им период. Даде и примери за различните видове планети от НФ литературата. Една от книгите, които спомена и ми се стори интересна, беше „Grauwacht“ („Полумрачна стража“, 2015) от немския писател Robert Corvus (Робърт Корвус). Спомена и своя собствен роман „Dunkelwarts“ („Очакване на мрака“). Разказа дори за звездата на Таби: загадъчен обект, открит с помощта на космическия телескоп „Кеплер“. Звездата не показва никакви особености освен една — от време на време блясъкът й намалява. Подобни явления се наричат dips, което в случая е най-точно да се преведе от английски като „падина“. Падините не следват никаква периодичност, имат различна форма и дълбочина. За тях все още няма общоприето обяснение.

Тук не издържах и се обадих. Разказах, че през последния месец звездата пак е показала падини. Заедно с няколко колеги се опитахме да я наблюдаваме на два телескопа — един в Словакия и един в България. Но нямахме никакъв късмет с времето и натрупахме само около 5,5 часа наблюдения.^[1]

Към края Улф показа интересна графика: линия на времето с описание на планети в НФ от едната страна и с истински астрономически открития на планети от другата. Разказа подробно за планираните бъдещи изследвания; спомена два проекта за космически телескопи, които имат потенциал да ни помогнат да получим много нови знания за екзопланетите. В заключение говори за романа „Transport“ („Транспорт“) от Phillip P. Peterson (Филип П. Петерсон) като духовно продължение на „Гейтуей“ от Фредерик Пол. Последните пет минути му задаваха въпроси и се получи добре. Лекторът беше емоционален и създаде контакт с публиката.

 

 

Между 11:00 и 12:00 имаше интервю, или по-скоро беседа, с Андреас Ешбах, немски писател, автор на „Die Haarteppichknüpfer“. Чел съм я на английски, като „The Carpet Makers“, много ми хареса и впоследствие намерих от него и „Das Jesus Video“ („Видеоклипът ̀Исус̀“), но бях разочарован от него. Ерик Симон ми каза, че „Тъкачите на килими“ е първата и най-добрата книга на Ешбах, но предположи, че той едва ли ще създаде друга толкова добра, защото я е писал бавно и е работил много над нея, а сега си изкарва прехраната с литература (единственият, който успява да го прави в немската фантастика) и е принуден да пише бързо и много.

Първо го попитаха дали не е започнал „Тъкачите…“ като фентъзи и после я е продължил като научна фантастика. Той отговори, че винаги е бил в конфликт с литературните категории и че книгите му могат да се намерят на различни рафтове в различните книжарници. Започвал да пише с някаква идея, а ако тя не пасва на категориите, толкова по-зле за категориите.

Вторият му роман е трилър, в който действието се развива на космическа станция и има интрига, свързана със слънчевата енергетика (не съм го чел). Той каза, че винаги се интересува главно от бъдещето — нали това е мястото, в което ще прекараме остатъка от живота си. Каза и че с възрастта губи оптимизъм. За разлика от вчерашното интервю с илюстратора Пърсър, Ешбах не беше толкова ентусиазиран и се държеше сдържано, както „подобава“ на истински немец. Обаче в отговорите си вмъкваше френски цитати, показвайки ерудиция. Той повтори, че не се интересува от категории, и остави на другите да класифицират книгите му; за него било важно книгата да „работи“. Това беше в отговор на въпрос за романа му „Eine Billion Dollar“ („Един милиард долара“), който също не съм чел. Цитира някого: the biggest source of problems is solutions^[2]. Явно не е оптимистично настроен към новите технологии — натърти, че решението на всеки проблем създава два нови. Той не вярва и в общите решения; каза, че в най-добрия случай решаваме 80% от проблема, а остатъкът се превръща в нов пълноценен проблем. Един от героите му заявява, че се съмнява дали светът заслужава да бъде спасяван, че проблемът с оцеляването е проблем на богатите държави, за бедните катастрофата е по-скоро възможност. Във връзка с негова друга книга го попитаха дали трябва да се адаптираме към новите технологии. Той — изглежда, това му е навик — помисли, преди да отговори, и каза, че промяната и адаптацията са нещо като запазена марка на човечеството.

По време на беседата имаше преводач от/на английски, който трескаво си водеше записки и четеше отговорите след всеки две-три изречения. Този път стилът беше малко по-различен от „предаването на топката“, което правихме с преводача на моята лекция след всяко изречение. После говорих с друг член на преводаческия екип и специално се постарах да ги наблюдавам как работят. Оказа се, че не са професионалисти, просто фенове, но се справяха чудесно.

Ешбах каза, че прогресът ни дава много възможности, но остава въпросът дали имаме нужда от тях. Даде пример с визитните картички, на които преди 25 години е имало само един телефонен номер, а сега има няколко телефона, ICQ (пролича си, че е от по-старата генерация), електронна поща и какво ли не, само че да се намери човекът, е едва ли не е по-трудно, отколкото преди четвърт век.

Питаха го за „тайната“ на писането. Той отговори, че е като във футбола — вкарай един гол повече от противника. При писането „номерът“ е след прочитането на първото изречение читателят да иска да прочете второто и т.н. На него самия лесно му става досадно, а ако на него му е досадно да пише, на читателя ще му е досадно да чете. Някой бил казал, че има три правила за добро писане, но за съжаление, те са неизвестни^[3].

Водещият го попита: има много книги с правила, включително за изграждане на герои, за развитие на сюжет и т.н. — с други думи, за занаятчийската част на писането; какво е неговото виждане по въпроса? Той отговори, че самият често се чудел какво прави една книга хубава и откъде идва усещането за напрежение. Според него не е просто спазване на някакви правила. Той изследвал някой от любимите си книги, пишел много бележки по полетата. Не открил правила. Според него трябва да се действа като тръбопроводчиците — ако видиш, че отнякъде тече вода, разбери откъде и запуши дупката.

Стана дума и за мотивацията за писане. Според Ешбах тя идва от четенето. Като при професионалните футболисти — те искат да са такива, защото са гледали мачове по телевизията. Ако човек си задава въпроса защо да пише, значи не иска да бъде писател, а да бъде велик. На такива хора той казвал, че писателите не ги разпознават на улицата, по-добре да отиват да работят в телевизията, но той не познава правилата на тази игра.

Повечето от любимите му писатели са вече мъртви. На полиците му имало автори, които са много влиятелни, и други, които заемат много място. От вторите са Стивън Кинг, Волфганг Йешке, Джон Гришам. В момента препрочитал Жул Верн, който бил чел като дете, и сега открил, че той все още звучи добре. Харесвал му немският фантаст Хайнц Доминик. Имал много книги на Робърт Хайнлайн, Артър Кларк, Алистър Маклейн — те били негови герои. Маклейн бил Дан Браун на 1960-те. Спомена и Косалек и Зимел — двама немски автори на пълп романи, които харесва. От тях се учел как да въвежда героите. Започнал е да преминава на електронни книги заради проблема с мястото, което хартиените заемат.

Питаха го за какво е следващата му книга. Той каза, че това не трябва да бъде споменавано, както името на един герой от романите за Хари Потър.

Аз го попитах дали е написал нещо друго в света на тъкачите и дали мисли да се върне към него. Той отговори, че има такъв роман, казва се „Quest“ („Мисия“), но не е преведен на английски. Има повече идеи, но те не са узрели, за да бъдат написани романи по тях.

Някой друг от публиката го попита какво би направил, ако е крал на Германия. Не мога да измисля нищо, отвърна той, но ако има референдум за превръщане на Германия в кралство, ще помоля да гласуваме с „не“, защото вече съм си намерил любимата професия.

 

 

Между 12:00 и 13:00 бях на лекция за научната фантастика и фентъзито в Португалия, изнесена от Alvaro de Suisa Holstein (Алваро де Суиза Холщайн). Лекторът чете дума по дума английския текст с нисък глас, трудно му се разбираше, а освен това имаше преводач на немски и всичко беше доста накъсано.

Оказа се, че както навсякъде, и в Португалия фентъзито е много популярно. Първите прародители на жанра са от средата на 16-и век. По-късно има романи с фентъзи елементи; имена на някои автори са: Joaquim Teófilo Fernandes Braga (Жоаким Теофило Фернандес Брага), Bartolomeu Lourenço de Gusmão (Бароломю Лоренцо де Густамао). Този род литература е отричан от католическата църква и властите като заплаха за социалната стабилност. Първата португалска НФ е „Светът през 3000-ата година“, публикувана през 1859-а. По него време излизат поема за жителите на Луната и романът „Жителите на планетата Сатурн“. Там се описва контакт с обитателите на Сатурн и Нептун. Това са истински фантастики, в смисъл че съдържат научни обяснения. Последното десетилетие на 19-и век донася доста фантастични книги, включително и за марсианска цивилизация.

Португалия има редица книги, описващи португалски световни и дори галактически империи, а също и силна алтернативна история — през 1923-та авторът Campos Monteiro (Кампос Монтейро) описва социалистическа революция в страната.

Списание „Омни“ е имало португалско издание, но то просъществувало само единадесет броя.

Според лектора много от извънжанровите им писатели пишат фентъзи или фантастика, но не си го признават, например Жозе Сарамаго.

Попитах го дали има професионални автори, които се издържат с НФ, с идеята да сравня положението в една държава, съпоставима по население с България (но имаща „езикова империя“ в лицето на страни като Бразилия и Мозамбик). Оказа се, че нямат, въпреки потенциално големия пазар.

За съжаление, тук ми направиха забележка, че печатам много шумно, и трябваше да спра записките си, но един от домакините германци ми обеща запис на лекцията.

 

 

От 13:00 до 14:00 слушах представяне на проект за двуезична фантастика от италианеца Francesco Verso (Франческо Версо). Името на проекта е Future Fiction — електронна публикация от разкази; организаторите смятат, че бъдещето идва навсякъде, и искат да го опишат от различни гледни точки. Имаше двадесетина слушатели.

Той започна с инфографика на историята и произхода на НФ:

 

 

Използва картинката, за да демонстрира, че фантастиката е литература на различното и на трансформацията. После показа друга графика на „спектъра“ на НФ от позитивна до песимистична, след това — карта на страните, от които са публикували разкази. Проектът му се опитва да покрие различни медии: като се започне от традиционните книги и комикси и се стигне до не толкова традиционните, включително обекти, отпечатани с 3D принтери. Повечето от историите са италиански, но има и от Латвия, Зимбабве, Русия, Нигерия, Мексико, Гърция. Той доста емоционално попита публиката какво би било да живеем в свят с един ресторант — Макдоналдс, с един източник на кино — Холивуд, и с една телевизия — МТВ. После се плесна по челото: ама ние живеем в такъв свят! Версо иска да погледне зад големите рекламни плакати пред нас. Не иска начинаещи автори, а добрите писатели, тези, които са печелили всички награди в собствените си страни, но не са достъпни на английски. Има и специален проект за китайска фантастика в Италия — книгата е напечатана на два езика. Финансирана е от китайското правителство.

Версо разказа, че хора са го питали защо да четат примерно френска или испанска фантастика, какво й е различното. Според него разлика няма. Структурата на разказите може да е различна, но в края на краищата се свежда до това, че хората се събират и си разказват нещо. Колкото и да са различни ресторантите, пошегува се той, се яде по един и същи начин, както и се чете по един и същ начин. Различно е само качеството и то не зависи от страната, от която произхожда книгата, нито от вида на ресторанта.

Попитах го за кориците. Оказа се, че илюстрациите и кориците са техни — те са ограничени финансово и той използва, че преподава в школа в Рим за рисуване на комикси, и прави конкурси сред учениците си. Стреми се да избира колкото се може по-забележими корици. Преводите също не са професионални и затова той предпочита да издава разкази, не по-дълги от 20–30 страници.

В момента работят по китайския си проект, ще имат гости от Китай. Това за Версо е само един мост, но той се опитва да прокара и други. Евроконите са място, на което търси таланти, събирайки разкази. Той се опитва да създаде паневропейска мрежа от преводачи и автори. По собствените му думи това е bottom-up small-press проект.

Тъй като говореше за финансирането, аз взех думата и разказах за нашия неуспешен опит с кандидатстването за пари.

След доклада го хванах и си поговорихме, взех му електронната поща. Той издава главно чрез Амазон, за него това е печатница, издателство, разпространителска мрежа, агенция и всичко. Покрай този разговор закъснях за следващото събитие, но мисля, че си струваше.

 

 

Между 14:00 и 15:00 слушах панел за фензините. Панелът се ръководеше от швед, Wolf von Witting (Волф фон Витинг)^[4]. Останалите бяха поляк, испанец и французин. Шведът говори за историята на фендъма. Той самият навлязъл в движението сравнително късно, в началото на седемдесетте. По него време в Германия са били публикувани стотици фензини. Спомена, че в Германия има организация Fantastic Library, която събира стари фензини; има и проект за сканирането им, но за съжаление, сканирането означава разрязване. През 1960-те фензините са били мемографски, написани на ръка. В старите фензини имало забележителни рисунки. Показа собствения си фензин „CounterClock“: на английски, достъпен свободно в Интернет.

Разговорът се насочи някак незабележимо към Пери Родан. Един от присъстващите, руснак, каза, че е чел две книги за него на руски, шведът изненадващо мина на руски, стана голям майтап. Заговориха за продажбите, шведът каза, че само Библията се продава по-добре от Пери Родан. На което италианецът от предния панел отвърна, че това е фентъзи и не се брои. Пак настана голям смях. Издаването на комикса за Пери Родан било прекъснато в Щатите, защото представлявал заплаха за американската издателска индустрия. Като бил на 18 г., шведът бил помолен да напише статия за Пери Родан. Било голяма грешка от негова страна — станал фен за цял живот.

Един немец от панелистите показа фензин „Exodus“ от 1970–80-те. Прекъсват издаването му през 1980-а и го продължават през 2003-та, с по един брой на година.

В „CounterClock“ номер 27 има фалшив репортаж от несъществуващ кон, който шведът се накани да чете, но преди това даде думата на поляка, който разказа как правят техните фензини: четат ги за корекции двама души, печатането е евтино, продажната цена е 1,20–1,50 евро. Те се опитват да направят фензина си качествен, но не са професионалисти и искат да останат евтини.

После разказаха за „The Enchanted Duplicator“^[5], непрофесионален роман, в който героят предприема пътешествие из света на фендъма. То започва с изкачване по планината на Инерцията, минава през полето на Обикновеното, за да достигне до Златата кула, в която се намира омагьосаният Дупликатор от заглавието. Обаждаха се много хора, дискусията стана разхвърляна.

Най-накрая шведът се върна към фалшивия репортаж за кона, уж проведен през 1950-те в Антверпен, Белгия. Написан е във висок английски стил и звучи много сериозно, но почти всяка дума е бъзик. Обаче вътре има и сериозни размисли: фендъмът е среда за създаване на приятелство и гланцираните издания по-скоро отделят авторите на фензините от техните читатели; читателската база на подобни публикации е ограничена (шведът коментира, че това е било през 1950-те, сега е различно; това беше шега, разбира се). Малките тиражи отговарят на факта, че има само около 200 активни фенове, и това позволява фензинът да се превърне в лично писмо. Един слушател от публиката подкрепи извода в статията и каза, че тя обяснява защо съвременният фендъм в Европа не се втурва да премине към Интернет, за разлика от американския. Фензините са преди всичко средства за персонална комуникация и не е нужно да са идеални. „Exodus“ е semi-prozine, някъде по средата между любителските фензини и професионалните списания.

Най-мълчаливият панелист беше Eckhard D. Marwitz (Екарт Д. Марвиц), а германецът — неговото име е René Moreau (Рене Моро) — се обаждаше от време на време и говореше почти само на немски.

 

 

В същата стая между 15:00 и 16:00 се състоя панел за неанглосаксонска НФ литература. Имаше четирима панелисти, един от които бе португалецът, който говори по-рано за тяхната НФ, и един французин, Pierre Gevart (Пиер Жевар); французинът рекламираше Еврокона в Амиен през 2019-а (той е един от организаторите му).

Пиер е писател и главен редактор на „Galaxies-SF“^[6], което е едно от двете най-важни жанрови списания във Франция. Той каза, че се чувства необичайно, защото сега е в ролята на чужденец. Каза, че намираме фантастика навсякъде, включително в Индия, Русия, арабските страни, Китай, Япония и Африка. Според него французите са най-големите песимисти на света и дистопията им е любима. Разказа за оплакванията на един китайски автор, който споделил, че сега никой не чете НФ, защото в родината му преди продавали по един милион бройки, а сега тиражите спаднали до 400 хиляди.

Следващият панелист бе от Белгия. Започнал да пише през 1970-те, превеждал сам разказите си на френски. Досега има стотина, публикувани на 44 езика. Има разкази в списанието за фантастика с най-голям тираж в момента — китайското „SF World“.

Трети бе португалецът от по-предната лекция. В Португалия пазарът е доминиран от английски автори. Португалците публикуват предимно разкази и тези от тях, които искат да излязат навън, трябва да пишат на английски.

Последният панелист бе испанец. Пише фантастика и други жанрове, но дори тогава включва фантастични елементи. Той смята, че разделянето на англоезична и неанглоезична НФ е изкуствено. Някой от публиката се обади, че делението във всяка страна по-скоро е на чужда и местна фантастика. Испанецът отвърна, че според него делението е по линия на страните, в които технологиите се създават, и страните, в които технологиите се „донасят“. Някой от публиката не се съгласи и започна хаос.

Генадий Прашкевич се обади и каза, че преводите на неанглийски автори в Украйна са лоши, а най-добрите автори не се публикуват (мое предположение е, че това става заради по-скъпите им права).

Французинът обясни как избира какво да публикува: той самият чете или иска от преводачите да му препоръчат добри разкази.

Аз се изказах и отбелязах следното: първо, има обективна бариера пред преводите спрямо „родната“ англоезична литература и това е допълнителната цена на превода. Второ, американо-английската фантастика е самодостатъчен пазар; ние често третираме тази фантастика като монолитна, но не сме прави. Тя предлага голямо разнообразие и може да задоволи практически всичко, което читателите търсят. Трето, има проблем с нивото на писателите от малките страни: поради тесните пазари те не могат да се издържат с литература и трябва да имат друга професия, което банално им оставя малко време за писане. Печално е, но хора с талант се насочват към други професии, защото в жанровото (и не само) писане няма бъдеще. Припомних и онази идея, че човек трябва да напише милион думи, за да стане добър писател, но това е по-трудно, ако трябва да работи и нещо друго.

Един французин от публиката посочи, че английският е универсален език: във Франция има два вида фенове — тези, които знаят английски, и тези, които искат да го научат; обаче практически няма френски фенове, които искат да научат испански или руски. Последният превод на Лем на френски е от 1989-а и оттогава не е издадено нищо ново (Лем, разбира се, е починал и не пише нови неща, но се подразбираше, че не всички негови книги са издадени на френски).

Накрая аз отбелязах, че в залата няма почти нито един англосаксонец — кажи-речи всички бяхме „чужденци“, което говори за липсата на интерес към „чуждата“ фантастика.

Преди да се разпръснем, един съсед ми показа „Around the World in More than 80 SF-Stories“ („Около света за над 80 фантастични разказа“), където имам разказ, и най-после си видях името в немска книга. За съжаление, още първия ден целият тираж се беше изчерпал и до момента нямам собствен екземпляр.

Между панелите Генерала на няколко пъти ме замъква навън, за да пуши и да си бъбрим. Срамота е, че трябва да се срещнем чак тук в Германия, за да можем да си поприказваме на спокойствие, но по-добре, че стана така. Докато тичах навън-навътре, успях да купя за децата една дребна книжка с фентъзи роман, писан от немска тийнейджърка.

 

 

От 16:00 до 17:00 слушах доклад за романа „Auf zwei Planeten“ („На две планети“) от Курд Ласвиц. Първото му издание е двутомник; Ласвиц има и множество сборници с разкази и няколко романа. През 2008-а са издадени пълните му събрани съчинения; преброих на снимката 22 тома (но може и да греша). Последните два са библиография и биография.

През 1897-а излизат няколко важни книги: „Война на световете“ на Уелс и „Леденият свят“ (после проверих — английското заглавие е „Антарктическа мистерия“) на Жул Верн. Романът на Ласвиц е най-философският от трите. Книгите поставят началото на много теми в НФ: като се почне от космически полети и станции и се стигне до използване на слънчевата енергия чрез електроцентрали в пустините.

Романът на Ласвиц започва с това как немска експедиция приближава полюса. Тя включва астроном и известен полярен изследовател. Те са изненадани да открият там море и умерен климат и попадат на странна инсталация. Балонът, с който пътуват (като А. Нобиле няколко десетилетия по-късно), е приземен от някаква необяснима сила. Хората не могат да дишат и припадат. Лекторът ни показа репродукции на първите няколко страници от ръкописа, както и красиви илюстрации от различни издания. Участниците в експедицията се събуждат в луксозно жилище и виждат непознати хора, не много по-високи от самите тях. Те се оказват марсианци, които от известно време са осъществили контакт с ескимосите. За щастие, един от членовете на експедицията говори инуитски и така земляните и марсианците комуникират.

Марсианците се чувстват зле в земните условия, но са технологично по-напреднали до стадий да имат средства за промяна на гравитацията. По някаква причина могат да кацат на Земята само на полюсите. И на двата полюса имат бази, а над тях се намират космическите им станции. Марсианската база е сравнително нова — за пръв път те се опитали да дойдат до Земята преди едно поколение, но тогавашната им експедиция загинала.

Хората изненадващо намират в багажа си немско-марсиански речник. Оказва се, че спонсорът на експедицията е син на ръководителя на предната марсианска експедиция, който е оцелял и е направил състояние в Германия с марсианските си технологии. Единият от хората започва любовна връзка с марсианка и не вижда опасност в идването им. Но друг иска да избяга и да предупреди човечеството. Единият от хората заминава за Марс, а другият е решено да бъде върнат в Германия. Обаче марсианският дирижабъл попада на британски разрушител и започва сражение. Станцията на северния полюс е евакуирана за зимата. На всичко отгоре се разпадат и личните отношения на някои от замесените двойки.

Марсианците постепенно се разочароват от хората и започват да смятат, че със Земята може да се говори само от позиция на силата. Искат репарации от англичаните, а също и Марс да бъде призната за доминираща сила на полюсите. Започва война, очаквано Великобритания губи. Марсианците се надяват това да е последният им сблъсък с безсмислената земна политика, но веднага след разпадането на Британската империя започват ред малки войни. В края на краищата марсианците обявяват протекторат над Земята.

Действието във втората част от романа се развива няколко години по-късно. Окупацията на Земята е трудна за всички. Отначало марсианците са се надявали, че образованието ще поправи човечеството. Но всъщност само ограничен брой хора получават познания, и то единствено технически. Марсианците започват да строят слънчеви електроцентрали в пустините. Постепенно те се превръщат в господстваща раса, а хората — в роби. Марсианците все повече заприличват на офицери от немските окупационни части в колониите.

Американците са построили тайно флот за борба с марсианците и разрушават космическите станции, без които пришълците не могат да кацат на Земята. В края на краищата и на Земята, и на Марс идват на власт по-умерени правителства.

Обществото на марсианците е интересно. Там има свободна любов, която е точно толкова социално приемлива, колкото и брака. Всички имат право на глас, включително жените (да не забравяме кога е писан романът). Освен да контролират гравитацията, марсианците могат да управляват химичните реакции от разстояние и имат устройство, което позволява да се вижда миналото.

Второто издание на книгата от 1898-а е сериализация, която излиза всяка седмица. След Втората световна война до 1979-а изданията са все адаптирани и съкратени; за сравнение, първото издание се състои от около 1000 страници, а адаптираните — от по стотина-двеста. Адаптациите най-често премахват дългите философски части. Единственото американско издание от 1971-ва също е адаптирано; адаптацията е на Ерих Ласвиц, сина на автора. През 1997-а излиза пълно анотирано издание. Човек от публиката каза, че това било за 100-годишнината на романа, и лекторът показа следващия слайд, на който имаше снимка на човека от публиката на някакво награждаване от същата година, когато наградата на името на Курд Ласвиц е била дадена за анотациите на това издание. Тази награда се дава ежегодно от 1980-а за най-добър роман, за превод, за филм, както и в други категории. При организирането й е имало спор дали да я кръстят на Курд Ласвиц или на Ханс Доминик, но се наложило мнението, че Доминик като писател не е толкова добър, колкото Ласвиц. А националната награда за НФ в ГДР е била кръстена със заглавие на разказ от Ласвиц.

Някой от публиката попита дали все още си струва да се чете романът за удоволствие, т.е. ако човек не е мотивиран от изследователски цели. Друг отговори, че Ласвиц е хуманист, има сложни герои, моделирани от истинския живот, с етични и морални проблеми. Освен това той е популяризатор на науката и дори теоретик на фантастиката. Интересни са различните форми на управление, което марсианците имат — демокрации, просветени монархии. Също така е описано универсално законодателство: едни и същи закони действат на целия Марс. Ласвиц е бил популярен приживе — някои негови есета са публикувани във вестниците. Но той става особено популярен след Първата световна война. Никога не е било планирано да се направи филм по книгата, но има радиопиеса.

Питах стоящите край мен кой е съвременният немски аналог на Ласвиц, и те ми препоръчаха Herbert W. Franke, макар че той е писал главно през 1970-те години; сега е на около 90 г. и не пише повече.

 

 

Пак в същата зала от 17:00 до 18:00 имаше лекция за фантастичното кино на ГДР. Лекторът Karsten Kruschel пусна няколко доста дълги фрагмента. Изключително сладкодумен оратор.

Той започна с „Първият космически кораб на Венера“ („Der Schweigende Stern“, 1960). Аз го бях споменал в моята лекция и Крушел дойде да си поговорим за него, след като бях приключил. Филм-катастрофа, доколкото това може да се каже за лента, снимана в социалистическа държава. Сивото вещество, което напада космонавтите във филма, е лепило. В спомените си режисьорът казва, че цялата продукция на ГДР от лепило през тази година била използвана за филма и лепилото от магазините изчезнало. Филмът няма музика, само електронен шум.

Вторият филм се казва „Еоломеа“ („Eolomea“, 1972). Той започва с морзов сигнал от далечна част на космоса. Група младежи искат да изследват, но ръководството им забранява. Накрая младежите открадват космически кораби и все пак отиват. Във филма играе български актьор — Иван Андонов, България е спомената като една от страните-създатели. След време спасителна група намира откраднатите кораби, но техните екипажи отказват да бъдат спасени. За пръв път в световното кино (това е преди „Звездни войни“ и др.) космическият кораб е показан мръсен! Филмът споменава закони за роботи. В края на филма героят на Иван Андонов се жертва, заминавайки с флота на полет без завръщане към друга звезда.

Третият филм беше „Прахът на звездите“ („In the Dust of the Stars“, 1976): той започва с тайнствени сигнали (това, изглежда, е запазена марка на източногерманското кино), които са вик за помощ от друга планета. Интересно, че Земята дори не е спомената в целия филм. Изпратен е спасителен кораб, но при кацането той е атакуван с радиоимпулс и е свален. Местните жители разказват, че сигналът е тест, никой не е изпращал зов за помощ. Гостите са поканени на празненство, за да се коригира неразбирателството, но местните използват психотропни средства, за да манипулират паметта на космонавтите от спасителната експедиция. Накрая се оказва, че сигналът за помощ е изпратен от местните аборигени, а „домакините“ са всъщност колонизатори, които ги потискат. Снимките сред природата са правени в Румъния. Експедицията си заминава, но семената на революцията са посети.

Вечерта, в една от залите в мазето, филмите, за които стана дума, щели да бъдат показани изцяло, но аз ги пропуснах.

 

 

В 18:00 започна церемонията по раздаването на наградите Еврокон. Гласуването е било по-рано сутринта на закрита сесия, но аз не бях делегат и не участвах в нея.

— Награда „Курт Сиодмак“, категория ТВ сериал: дадени са били 124 гласа през Интернет и 50 на Еврокона. Трето място с 8,6% си поделиха „The Expanse“ и „Person of Interest“; на второ място бе „без награда“ с 9,2%, а победител стана „Dr. Who“ с 36%. Сериалът на BBC прави хеттрик, печелейки за трета поредна година.

— Награда „Курт Сиодмак“, категория филм: трето място с 9,8% за „Star Trek: Beyond“, второ място със 17,2% за „Rogue One“, и първо място с 48,8% за „The Arrival“.

Теглиха жребий за наградата за гласуващите: на един от гласувалите през Интернет и един от гласувалите тук се падна по една книга.

Обявиха, че Белфаст е избран за домакин на по-следващия Еврокон.

След това раздадоха и самите Евроконски награди:

— Дебют — получиха я автоматично всички номинирани: Алексей Шеин (Белорусия), Александър Цонков — Лостов (България), Hanus Sainer (Чехия), Romain Lucazeau (Франция), Sarah Marie Griffin (Ирландия), Emanuela Valentini (Италия), Doina Roman (Румъния), К. Терина (Русия), Miro Svercel (Словакия), David Luna (Испания), Наталья Савчук (Украйна)

— Роман: Peadar Ó Guilín, за „The Call“ (Ирландия)

— Илюстратор: Juan Miguel Aguilera (Испания)

— Фензин: „CounterClock“ (Швеция)

— Интернет публикация: diezukunft.de (Германия)

— Детско произведение: Наталья Щерба за „Чародеи“ (Украина)

— Драматична презентация: „Boy 7“ (Германия)

Зала на славата:

— Автор: Datio Tonani (Италия)

— Художник: двама победители, Aurelien Police (Франция), Judith Clute (Великобритания)

— Издател: „Tracus Arte“ (Румъния)

— Списание: „Supersonic“ (Испания)

— Преводач: Наталия Осояну (Русия)

— Популяризатор: Йън Уотсън (Великобритания); преди това той бе излизал да получи испанските награди и беше благодарил на испански, но сега произнесе реч на английски и каза, че обикновено е писател, но от много време има силна връзка с фендъма и много се радва на отличието:

— Грандмайстор: Зоран Живкович (Сърбия)

 

 

Генерала пак направи опит да ме замъкне в пушалнята и почти щеше да успее, но точно тогава имаше и среща с Ешбах и аз се отбих да се запозная с него. Той тъкмо си тръгваше, но се задържа да си поговорим. Оказа се, че „Тъкачите“ са излезли на английски с помощта на Орсън Скот Кард. За съжаление, книгата не е била голям търговски успех, поради което Ешбах не очаква „Quest“ (роман, чието действие се развива в същия свят) да бъде преведен. Пожелах му успех и се разделихме.

После отидохме с Генерала за около час в един близък ресторант, където хапнахме някакви местни аналози на тортили, и се върнахме при Ерик Симон на лафмухабет в залата на кона. Питах Чарлс Щрос дали ще пише пак за Фрея — героинята от „Saturǹs Children“ — и за мое най-дълбоко съжаление отговорът беше отрицателен: започвал нова серия космическа опера — тази, от която първия ден го слушах как чете монолога на главния злодей. Със Симон и една австрийска писателка, която се оказа биоложка по образование, си поговорихме за Пол Макаули — за него стана дума, защото и той е биолог; с Бобсъна (още един българин, който участваше в Еврокона) обсъдихме Робърт Сойер — те двамата са си кореспондирали преди време.

Малко след 22:00 поех към хотела — 15 минути бързо ходене по вече познатия път, но ме забави някакъв заек, който изненадващо се появи пред мен (това — почти в центъра на Дортмунд, което показва колко е зелен градът). В 22:30 се изправих пред вратата на стаята си, която упорито не искаше да се отвори. Наложи се да ми правят нова карта-ключ и даже това не помогна, но с блага дума и со малце кьотек всяка врата се отваря в края на краищата и се захванах с бележките си.

Три часа и половина по-късно приключих тази статия. Изпитвах съжаление — по-голямата част от събитието беше зад гърба ми. Утре е последният ден на кона.

Ден трети — 18.06.2017

Научен от опита и отчитайки среднощното стоене до към два часа предната вечер — което беше необходимо за да приведа репортажа от втория ден в донякъде читаем вид — предвидливо си навих „будилника“.

После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на наградите. Като поканиха на сцената румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона (две от които бяха особено шумни). В края на краищата организаторите зачели предложенията и гласовете на хората, които номинирали от името на Румъния и предната година, което показва значението на традициите и репутацията.

Пристигнах в „културния дом“ малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски — германка, Таня, която ме разпозна докато търсех Michael K. Iwoleit (Михаел К. Иволейт) — издател и редактор на „Around the world in more than 80 SF-Stories“ („Около света в повече от 80 НФ разказа“^[7], 2016). Това е сборник от преводни разкази, публикувани в течение на много години в „Internova“ („Интернова“) — англоезичното дъщерно електронно списание на немското списание за фантастика „Nova“. Сборникът излезе в тираж — ако си спомням правилно — 150 бройки, които моментално се продали и дори аз самият нямам екземпляр. Поне го държах в ръцете си за няколко минути — представлява огромна тухла с твърди корици, сравнима по размер и внушителност със старите хартиени издания на Българския тълковен речник.

Таня, моята преводачка, продаваше книги на съседна сергия — изглежда съвместяването на превод, редактиране и разпространение не е само наш патент — спомни си разказа, разпозна името ми и ме заведе при Иволейт, който едва говореше английски, така че в края на краищата просто се фотографирахме с него пред плаката с корицата на антологията.

Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricker (Мартин Щртайкер). Говореше направо на английски и не се губеше време за превод. Мартин бе същият, който предния ден ме бе помолил да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag^[8], които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин^[9], който и братята, и издателите са използвали.

Потенциално интересно издателство за нас, и по-специално за писателките от България е Septime Verlag^[10], което е австрийско и акцентира на издаване на жени.

Той спомена и две списания. Едното е „Nova“^[11], професионално, за което знаех от преди. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е гореспоменатото „Internova“^[12], редактирано именно от Iwoleit, в което аз бях публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не е активно повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни^[13].

Другото списание е прозинът „Exodus“^[14]. Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по един художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика — направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.

След това Мартин се представи в друга светлина — явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа заедно — и поддържа библиография на немската фантастика: sfdb.de/deutsche-sf

Мога да си представя какъв труд е това за една страна с един порядък по-голямо население от България.

По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще говори само за тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel (Оливер Хенкел, 1973-), известен като автор на алтернативна история. Frank W. Haubold (Франк В. Хюболд, 1955-) беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация „автор на меланхолична космическа опера“. Dithman Rath (Дитман Рат) пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Andreas Eschbach (Андреас Ешбах, 1959-) и за „Die Haarteppichknüpfer“ („Тъкачите на килими“, 1995). Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя — във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са „Тъкачите“.

Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.

От 11:00 до 12:00 доктор Karlheinz Steinmüller (Карлхайнц Щайнмюлер) говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Erik Simon (Ерик Симон), познат у нас автор и преводач от български на немски. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.

За съжаление аз закъснях — исках да поговоря с един французин, редактор на тяхно списание за фантастика, и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на ранните предшественици в жанра. Когато влязох, той вече бе стигнал до фантастиката на Ваймарската република и по-специално до Thea von Harbou (Теа фон Харбоу; 1888–1954), авторката на романа „Metropolis“ („Метрополис“, 1926), филмиран по-късно от Фриц Ланг.

Разбира се, истинската история на ГРД-ейската фантастика започва едва след Втората световна война. Доминира я така нареченият социалистически реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразява в стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Тематиката се движи около проблемите на социалистическото производство. Една от най-важните книги по това време е романът „Гигантът“ (за който така и не можах да открия никаква информация в Интернет).

През 1956 година се появява „Messeabenteuer 1999“ („Приключения на Лайпцигския панаир през 1999 година“) от Werner Bender (Вернер Бендер, 1928 — неизв.), което е описание на високо технологична утопия с множество илюстрации. Интересен детайл — на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете Германии, но под шапката на ГДР. Лекторът призна, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.

Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един от начините бил чрез социалистическото съревнование, друг — чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто — за което говорят и Стругацки. Но имало и по-лесен начин — чрез вражески шпиони и империалистически саботьори от Западна Германия.

Мога да добавя, че това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът „Гигантът“ (1965), от Иван Касабов. Съвпадението на името едва ли е случайно, но със сигурност не е резултат от плагиат. По-скоро двамата писатели са мислели в една и съща посока.

След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen (Ханс Хеген, 1925–2014), в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания в популярните статии на Вернер фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма „Destination Moon“ („Посока Луна“, 1950). А през 1956 Gunter Kopat (Гюнтер Копат) описва космически полет, преди американския роман (и филма по него) „Marooned“ („В плен на орбитата“, 1964 книгата 1969 филма) от Martin Caidin (Мартин Кейдън, 1927–1997).

В книгите от онова време има страници, описващи опасностите в космоса — микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии от вида „кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за останалите“. Последната заплаха е така наречения космически бяс (лекторът употреби думата spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно — много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често срещана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. Тук Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.

В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите на тази тема тя е свързана с борсов крах.

Щайнмюлер спомена и някои филми — „Der Schweigende Stern“^[15] („Безмълвната звезда“, 1960), по романа „Астронавти“ (1951) на Станислав Лем — но за филмите имаше по-подробна отделна лекция предния ден.

По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йската НФ: в нея интелигентните същества са винаги хуманоиди; единствено напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането там става само след като проблемите на родната планета са решени. Комбинацията от последните две допускания автоматично изключва космически войни.

Кого намираме в космоса? — вероятно не е изненадващо, че бъдещите ГДР-ейски космонавти напомнят на екипажа на „Ентърпрайз“ от сериала „Star Trek“ („Звездния път“). Gene Roddenberry (Джийн Роденбъри, 1921–1991) лесно би могъл да бъде източноевропейски фантаст — заради оптимизма си и заради успешното решаване на социалните проблеми в бъдещото общество, което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в „Star Trek“, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо — в „Star Trek“ има само един случай, в който се виждат пари, когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.

Общ проблем в двете фантастични вселени е дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не, но решенията донякъде са различни. Кърк другите капитани от „Star Trek“ трябва да се подчиняват на така наречената prime directive (главна директива; но при всеки удобен случай я нарушават! — бележка моя), а в ГДР-ейската НФ е направо прието да се „изнася“ революция в космоса. Примери за това са романът „Das Geheimnis des Transpluto“ („Тайната на Трансплутон“, 1962) от Lothar Weise (Лотар Вайзе, 1931–1966), и филмът (съвместна продукция с Румъния) „Im Staub der Sterne“ („Сред звездния прах“, 1976).

Романът „Return of the Ancestors“ (чието немско заглавие не успях да открия в Интернет) от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са станали по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по-силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман „По голямата спирала“ (1965) от Атанас В. Славов, (1930–2010).

„Die Ohnmacht der Allmächtigen“ („Безсилието на всемогъщите“^[16], 1973) от Heiner Rank (Хайнер Ранк, 1931–2014) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.

Günter Braun (Гюнтер Браун, 1928–2008) и Johanna Braun (Йохана Браун, 1929–2008) са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Най-забележителният от тях е „Unheimliche Erscheinungsformen auf Omega XI“ („Зловещи явления на Omega XI“, 1974).

Erik Simon (Ерик Симон, 1950-; има се предвид творчеството му в периода 1977–1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне — донякъде — на ГДР към Запада. Например, той има стимпънков роман, което е било немислимо за по-ранната строго контролирана епоха.

Gert Prokop (Герт Прокоп, 1932–1994; известен на българските читатели с няколко разказа) пише криминални романи, чийто действие се развива в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалността напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.

През 1980-те години в ГДР настъпва период на „освобождаване“. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни преди това: например че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава. Оказва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.

Интересен пример от това време е „Weltbesteigung“ („Възнасящ се свят“, 1984) от Gottfried Meinhold (Готфрид Майнхолд, 1936-). В този роман е описано посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.

„Andymon. Eine Weltraum-Utopie“ („Andymon. Космическа утопия“, 1982) от самия Щайнмюлер и неговата съпруга Angela (Анджела, 1941-) е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно — написали това, защото не искали да описват победилото комунистическо общество. Все пак, наложило им се да кажат, че героите предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично, но се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията и съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.

От активните по онова време автори, някои все още продължават да пишат: той самият с жена си (като A. и K. Steinmuller), Karsten Kruschel (Карстен Крушел, 1959-), Andreas Melzer (Андреас Мелзер, 1960-)… Той сравни съдбата на ГДР-ейската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.

Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.

Историята има и кода — след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Harald Martenstein (Харалд Мартенщайн, 1953-) и Tom Peukert (Том Пойкерт, 1962-) написват романа „Schwarzes Gold aus Warnemünde“ („Черно злато от Варнемюнде“^[17]), в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.

От публиката го попитаха как са лъжели цензурата — той отвърна, че главно като им се предложи някаква очевидна „грешка“ (не особено важна за книгата!), за която да се хванат и да поискат нейното премахване, а важното да остане незабелязано.

Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че за да го покрие му трябва отделен доклад. То е писано главно през 80-те години и почти изключително от жени.

От 12:00 до 13:00 часа слушах лекцията на Lars Adler (Ларс Адлер) „Science verus fiction“ („Наука срещу художествена литература“): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.

Той започна със снимка на Мария Кюри и ученият от „Метрополис“, после показа галерия на герои-учени от различни фантастични филми. Общото между тях: единак, който работи сам, обвит в тайна; често те са енциклопедисти — специалисти в множество различни науки и са далеч преди всички останали по знания; обикновено намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността. Техен главен прототип е създателят на Голем. Друг прототип е Франкенщайн — тази история продължава да бъде преразказвана в НФ — неслучайно подзаглавието на Франкенщайн е „Съвременният Прометей“, само че сега огънят е заменен с електричество.

Според лектора има три типа учени: експериментатори (като Галилео), теоретици (като Айнщайн) и изобретатели (като Едисън). Прототип на Франкенщайн са Майкъл Фарадей (експериментатор) и Джеймс Клърк Максуел (теоретик).

Кооперацията е начин, по който истинската наука работи, който почти напълно отсъства във фантастиката — лекторът каза, че се сеща само за един такъв пример: „Марсианецът“ — там всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.

Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field (енергийно поле), vibration (вибрация), information theory (теория на информацията); а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с тяхната интензивност, което е едно число. Другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация и информация. Показа осем думи от по осем знака — тези думи съдържат по осем знака, дори едната дума да е „празна“ — тя съдържа осем знака за „празен“ символ. Информацията е еднаква във всяка от тези думи, но смисълът им е различен.

Терминът теория е друг източник на объркване — в науката това е модел, който обяснява някакви наблюдателни факти. Това е различно от хипотеза, за каквато в повечето случаи я взимат читателите (и някои писатели). В най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.

Лекторът ни припомни метода на Файман за разпознаване дали някой наистина разбира това, за което говори: помолете го/я да обясни без да използва някоя ключова дума.

Друг голям проблем е обясняването на научните факти и теории, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите образци.

Той дискутира и НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неидентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.

Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително в изследване дали Христос е историческа личност; спомена известния принцип на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.

14:00–15:00 — слушах панела „Фалшиви Старци“ („Fake Olds“), заедно с още 20–25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Симон, семейство Щайнмюлер и Hardy Kettlitz (Харди Кетлиц, 1966-), техният издател от Golkonda Verlag. Тримата автори пишат заедно, даже в някой произведения имат четвърти съавтор — приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, при това без да е в режим на буриме. Затова и отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.

Първо взе думата Кетлиц, който модерираше дискусията. Започна с това, че чул, че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха за миг, но само докато той не им раздаде „паспорти“, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна голям майтап. Той ги пита какво означава „фалшиви старци“.

Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория^[18] — случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.

Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години^[19]. Попита ги как са успели да напишат толкова много. Ерик Симон отговори, че са намерили начин да опростят задачата на всеки един от тях, като си сътрудничат. Следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, за който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и едва сглобяването на трите компонента заедно прави завършено цялостно произведение.

Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се „оправда“, че много години е работил като редактор.

Кетлиц се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но той е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР и се наложило да използват псевдоним, защото едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.

Разказаха за главния си герой от „Leichter als Vakuum“ — типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата проследява приключенията му. Героят — ако не ме лъже паметта, той се казва Саймън Видщайн — открива ръкопис на известен немски писател-фантаст, който е емигрирал в Съединените щати преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял любителски фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Това е историческа шпионска история, в която са замесени агенти на Византия, Кордова и Ватикана.

Във втората част има дълго космическо пътешествие, включително кацания на Луната и Марс. Дълго не могли да намерят достоен край за разказа, докато не се сетили за някакъв релативистки ефект, който той не обясни, изглежда за да не разкрие изненадата.

Ерик Симон подчерта, че собствената му роля в написването на тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо 5–6 глави от целия роман, всичко останало било дело на Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира романа като старо произведение, което едновременно с това да работи и за съвременен читател.

Щайнмюлер каза, че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: „The Honeymoon in Space“ („Меден месец в космоса“, 1901) — реално съществуващ роман от George Griffith (Джордж Грифит, 1857–1906), един писател, който е почти забравен днес.

Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.

Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Те отбелязаха, че Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно последствие. Около 80% от книгата са нови творби, непубликувани преди това.

В един от разказите има римски моряк, по произход е грък. Той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. В края на краищата го достига, но понеже е тръгнал в погрешна посока се озовава на брега на Тихия океан. Като примерен грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на напред в края на краищата ще стигне до Великобритания — където е бил по-рано, съпровождайки римския император. Обаче вместо това открива Америка.

За тази история на тримата им се наложило да „създават“ индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви, поне в реалистичния аспект на творбата.

Втората им книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 година. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.

Историята е за важен индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. От своя страна трябва да кажа, че логика тук сигурно има, но вероятно е доста сложна, затова не я схванах напълно. Втората им книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.

Последният въпрос беше за преводите им на английски. Щайнмюлер каза, че до сега имат само един, в някакъв сборник и че друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена му се обаждаше съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника „Метро 2035“. Симон има разказ, представящ ГДР в англоезичния сборник „80 разказа около света“, и в още един друг на английски, издаден в Дания. И двата са с много малки тиражи.

Мислех да прекарам следващия час слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роже от панела за неанглоезична фантастика и един час мина незабележимо в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Оплака се, че работи като преводач за тяхното правителство и има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в „малки“ страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.

Тогава дойде Генерала, към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Към нас се присъедини още един белгиец, после и Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сценката се беше случила десет години по-рано, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони^[20]. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.

Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека, с един повече, отколкото бях ги изброил преди това, но пак за толкова голям кон ми се виждат малко. Те си спомниха как е започнало всичко — преди няколко години един от тях казал на друг: „организира ми се Еврокон, намери ми сграда“. Другият казал: „разбира се, веднага“. Останалото е история. Имало 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по моя приблизителна оценка имаше около 150 човека.

На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Еврокон от преди 10-ина години (той вероятно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук, макар и преди повече от десетилетие), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, също както и от този Еврокон. За мен обаче най-големите герои бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.

Един от организаторите се пошегува: страхувал се, че ще му трябва много време за да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.

Главната организаторка Бригите Фишер благодари на всички участници.

Тогава излезе фон Уайтинг — шведът, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: „Млъквай“, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година и много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.

Някой се пошегува с гостите — че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и ги „освободиха“.

Накрая председателката на ESFS^[21] взе знамето на Еврокона от организаторите и го предаде на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното място на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери публиката, че ще се опитат.

Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.

По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само че съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мухабет за фантастиката — от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на „задръстените“ западняци, както си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качих на моя рейс за Мюнхен.

* * *

Това беше първото ми ходене на Еврокон. Придобих много интересен и силно образователен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да заговаря този или онзи. Най-голямата полза от разходката бяха контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Главният минус са разходите и в още по-голяма степен — времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.

С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движение, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в Интернет, а редактирането обикновено се случваше късно след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение^[22].

Бележки

[0] „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1959 година, редактор Генка Димитрова, художник Александър Денков, библиотека „Приключения и научна фантастика“, No. 51, тираж 8000 броя. ↑

[1] По-късно все пак публикувахме статия, защото тази падина се оказа първата след наблюденията на „Кеплер“. Наложи се да съберем нашите наблюдения с данни на други астрономи, които също имаха проблеми с времето; това показва, че сътрудничеството в науката е по-продуктивно от конкуренцията. — Б.а. ↑

[2] „Най-големият източник на проблеми са решенията“ (англ.). За съжаление, опитите ми да намеря източника на цитата не се увенчаха с успех. — Б.а. ↑

[3] Както установих по-късно, изказването принадлежи на Съмърсет Моъм: There are three rules for writing the novel. Unfortunately, no one knows what they are. — Б.а. ↑

[4] Именно неговият фензин „CounterClock“ (efanzines.com/CounterClock) спечели наградата Евронкон в тази категория. — Б.а. ↑

[5] „Омагьосаният дупликатор“ (www.fanac.org/fanzines/Enchanted Dupli) — Б.а. ↑

[6] galaxies-sf.com. — Б.а. ↑

[7] Сборникът е библиографска рядкост и предмет на колекционерски въжделения — предполагам не заради качеството на разказите в нея, а заради малкия тираж. Последния път, когато се продаваше в немския Амазон, ценаъта й беше трицифрена. — Б.а. ↑

[8] golkonda-verlag.de. — Б.а. ↑

[9] Впоследствие се оказа, че е точно така — думата означава източник на богатство и щастие, и произхожда от името на столицата на древно ислямско царство в близост до съвременен Хидерабад, Индия — място известно с добива на диаманти. — Б.а. ↑

[10] www.septime-verlag.at. — Б.а. ↑

[11] nova-sf.de. — Б.а. ↑

[12] www.nova-sf.de/ino/index.shtm. — Б.а. ↑

[13] За съжаление към 2019 г. вече не са достъпни на официалната им страница. — Б.а. ↑

[14] www.exodusmagazin.de. — Б.а. ↑

[15] Известен още като „The First Spaceship on Venus“ („Първият космически кораб на Венера“). — Б.а. ↑

[16] Публикувана на български в поредица „Фантастика“, Държавно издателство „Отечество“, София, 1984. Превод от немски Нася Кралевска. — Б.а. ↑

[17] Курортен град в някогашната ГДР, близо до Рощок. — Б.а. ↑

[18] Само няколко години по-късно играта на думи придобива съвсем друг смисъл в светлината на наплива от факшиви новини. — Б.а. ↑

[19] Сред последните им книги са: „Eine Weltraum-Operette“ („Космическа оперета“, 2014) и „Leichter als Vakuum“ („По-лек от вакуума“, 2017). — Б.а. ↑

[20] … а ако се беше случила само две години по-късно — Тръмп. — Б.а. ↑

[21] European Science Fiction Society. — Б.а. ↑

[22] Това е по-лицеприятната, но все пак не достатъчно лицеприятна версия. За съжаление през изминалите години дефицитът на време не изчезна никъде, даже стана по-остър. — Б.а. ↑