Валентин Д. Иванов
Приключенията на един младши научен сътрудник в тила на врага. „Хелиополис“ от Хаим Оливер ^[0]

След две статии за позабравените книги в българската фантастика, писането на поредното ретро-ревю, противно на желанието ми, започва да се превръща в рутина, а аз не искам това. Защото рутината убива остротата на възприятията и прави още по-трудно вникването в произведение, написано преди двадесет, тридесет или петдесет години. Разлика от едно или две поколения може коренно да промени посланието на книгата, или само да размести ударенията падащи върху подробностите от втори и трети план — читателят никога не знае предварително каква интелектуална и емоционална инвестиция ще изисква „съживяването“ на поредната книга.

Изненадващо, най-лесно ми беше да пиша за сборника с разкази на покойния Никола Кесаровски, навярно защото не го четох с намерението да го коментирам, а просто за да му се наслаждавам. „Галатея“ на Петър Бобев пък ме върна към най-хубавите спомени от детството ми и ми припомни за кавалерстващия капитан Блъд. Сега пред мене е ново предизвикателство — романът „Хелиополис“ от Хаим Оливер.

* * *

Вече не помня кой ми препоръча „Хелиополис“, нито как я намерих и макар да не се възторгнах твърде много от романа, той се оказа интересно четиво и поздрав от времето, когато стандартите в полиграфията са били други.

Почти едно десетилетие след написването на статията мога да добавя, че днес във фантастиката почти няма романи за тайни градове. Картите на Гугъл приближиха дори най-отдалечените точки на света. В някакъв смисъл съвременните аналози на Хелиополис са по-скоро политически и/или религиозни, ако тези две понятия изобщо могат да бъдат разделени. Примерите са страни като Северна Корея, Иран и големи части от Близкия изток, където посещенията са ограничени от властващите системи без да е нужна никаква тайнственост. Фигуративно казано, там има граничар и бариера, и всички знаят за тях. Което показва, че политиката е по-силна от географията.

За петте десетилетия от написването на романа се промениха мащабите на света и тайнствените места в съвременната фантастика се намират на други планети, около други звезди и дори в други галактики и Вселени.

* * *

В ръцете ми е чудесна книга с твърди корици, на хубава хартия, която почти не е пожълтяла за четиридесет години, от библиотека „Приключения и научна фантастика“ на „Народна младеж“. Както ме уверява надписа на заглавието, това е издателство на ЦК на ДКМС, а оформител на поредицата е самият Борис Ангелушев. В книгата има осем илюстрации на гланцирана хартия, — каквито не съм виждал в българските книги от години (!) — от художника Васил Иванов. В тях доминира черният цвят, напълно в съответствие с атмосферата и мястото на действието.

Без да губи време, Хаим Оливер ни хвърля във водовъртежа на действието. Близко бъдеще, социализмът все още не е победил, както проличава от първите страници, където героите се пазарят с капитана на една почти пиратска шхуна за колко пари ще ги закара до остров Бахоа, по-известен като Прокълнатия, разположен в средата на един пуст район на Тихия океан^[1]. Двете социални системи са се консолидирали до две държави — Централната и Републиката. До война все още не се е стигнало и голяма заслуга за това има гореспоменатият остров, който е използван като ядрен полигон. Върху него са хвърлени три атомни бомби, — „една от десет, една от двадесет и една от петдесет мегатона“, — с цел изследване на пораженията, като преди това там е построен модел на град, толкова достоверен, че в детските градини има пластмасови манекени на деца и учителки, а в аптеките — стъкленици с лекарства, точно като във всеки истински град. Бедата е една — въпреки изминалите години от бомбардировката, радиацията не е спаднала и мястото си е спечелило славата на прокълнато. Събитието е имало огромен ефект върху масовото съзнание и е довело до подписването на договори са сдържане на надпреварата във въоръжаването и за ограничаване на ядрените оръжия.

Но защо проклетата радиация не спада?

Тук се появяват героите — професорът от „физико-математическия институт в Университета на град Хонолулу“ Том Саул Бъркли и неговият помощник, българинът Александър Димов, асистент в същия институт. Казано на днешния политически коректен американски език, Бъркли е афроамериканец. В една от последните глави се разбира, че този факт има голямо сюжетообразуващо значение. Алекс пък е просто талантлив млад физик, който във всички други жизнени аспекти все още има жълто около устата. Читателят в един момент започва да се чуди какво е намерила в него приятелката му Моана Кристофер (която не е действащо лице, само няколко пъти е спомената) и дали тя не е плод на въображението му, или пък е халюцинация, предизвикана от силната радиация.

Бъркли и Димов са създали съвършен антирадиационен костюм, който те наричат „антибер“ и експедицията им на острова е последното изпитание на новата технология. Но дори в бъдещето академичните среди страдат от недостатъчно финансиране, и нуждата от икономии ги принуждава да прибягват до транспортните услуги на един китайски капитан със съмнителна репутация и на неговата шхуна „Южна звезда“.

Самата идея за това изпитание ми се стори необоснована — нали същото може да се направи в лаборатория, при много по-добре контролирани условия, и по-нататък си дадох сметка, че в думите на проф. Бъркли, казани в първите няколко часа след стъпването на острова, има прекалено много намеци, сякаш истинската му цел е не да проверява защитните свойства на костюмите, а да изследва острова: „… за осемдесет мегатона островът не е пострадал особено много“, „с осемдесет мегатона аз мога да изтрия тези скали от повърхността на океана“…

Въпреки прословутите осемдесет мегатона островът си стои, и само разтопените крайници на манекените показват, че някога тук са падали атомни бомби.

Атмосферата на тези първи страници много напомня за един друг фантастичен роман — „Резерват за академици“, част от алтернативно-историческата поредица „Реката на Хронос“ („Река Хронос“) от Кир Буличов. В нея един млад съветски физик създава за Сталин атомна бомба още през 30-те години. За да я изпробват, в Съветския съюз строят точно копие на немски град, върху който я пускат. Наистина, тук няма стъкленици с лекарства в аптеките, нито човешки манекени в реален размер, но мазетата са на мястото си и това спасява живота на един от главните герои.

Професорът и неговият асистент скоро откриват, че радиацията подозрително се мени с времето и мястото. Напълно в стила на фантастиката от Златния век, те се сблъскват с гигантски роботи и попадат в таен подземен град (там е сумрачно, както ни показват стилните илюстрации). Бъркли скоро загива, а Алекс е похитен и принуден да работи по специалността си за тайнствения управител на подземното царство, архонтът, който с лекота разбива (или развива, въпрос на гледна точка) научните му теории.

За момент Алекс като че ли губи перспектива. Научните предизвикателства напълно го поглъщат и той забравя защо се намира в подземния град, как загина професорът и че той самият всъщност е затворник тук. Също като някои от британските офицери, които до толкова се увлякоха в строителството на „Моста над река Куаи“, че пренебрегнаха военното противопоставяне, което цареше извън джунглата. За разлика от тях обаче Алекс би могъл да се оправдае с младостта си. Прави му чест, че успява да се ориентира самостоятелно и започва да търси начин да се измъкне от капана, в който е попаднал. Постепенно той израства и от объркано, но жизнено момче се превръща в мъдър мъж.

Второстепенните герои придават атмосфера на мъртвешкия подземен град. Това са Виктор и ЕМ 28–15. Те принадлежат към двете трудови касти — съответно „работническата интелигенция“ и „пролетариата“ или както те се наричат в „Хелиополис“ — сапии и ембрии. Постепенно Алекс осъзнава, че кастите тук са изкуствено създадени, но му отнема доста време, докато открие плана, който стои зад съществуването на „Хелиополис“.

Особено любопитна ми беше експедицията на Виктор в горния свят, при която той трябваше да възстанови контакта на градските управници с външните им помощници. До последния момент се надявах, че книгата ще ме изненада с нещо, но уви, сцените и внушенията се оказаха добре познати и напълно предсказуеми в контекста на идеологическата борба от онова време. При това литературните умения на автора не могат да се отрекат и особено си проличават в изобразяването на контраста между уверения Виктор, който познаваме от града, и незрялото момче, в което той се превръща в горния свят. По същество Алекс и Виктор претърпяват противоположни трансформации.

Някъде между редовете остана една къса сцена, когато на връщане Виктор потапя случаен кораб за да запази тайната на „Хелиополис“. Всъщност, тайната не беше кой знае колко застрашена. Виктор се обърна към убийството като средство за постигане на реванш срещу неразбираемия горен свят. Отнемането на чужд живот променя хората така, както не ги променя нищо друго, както се казваше в прекрасния израелски филм „Скорпионът“ — дори едно „морално“ убийството те превръща в убиец и предрешава съдбата на героя. Тази сцена имаше огромен потенциал, който поне в собствените ми очи остана неоползотворен.

За съжаление последната сцена в книгата също ме разочарова, при това двояко. Описанието на смъртта на Виктор във вакуум е недостоверно, но в интерес на истината през май 1966 година, когато е завършен романът, знанието на човечеството по тези въпроси е минимално и добре засекретено. По-тежък проблем е самият финал, който като че ли носи в себе си духа на сапунен сериал, в който се оказва, че братът е преоблечена братовчедка, изненадващо се появява бащата, мислен за умрял в Бермудския триъгълник, докато той всъщност е търсел Йети в Хималаите… Събирането на героите (макар и само по радио), удачното влизане на революционерите в същия град, в който се намират и магнатът, спонсорирал строителството на „Хелиополис“, и момичето, в което Виктор е влюбен. Това са все съвпадения, които руснаците наричат „пиано в храстите“ като символ на изкуственост — нали в реалния живот по средата на разговора ни не започва да свири пиано, както в киното.

И все пак, каква е тайната на „Хелиополис“? Градът е част от таен план за постигане на световно господство на най-реакционните кръгове от бившата южноафриканска буржоазия и от Централната държава. Учените в „Хелиополис“ създават ново оръжие за масово поразяване, с помощта на което Западът възнамерява да победи Републиката и революционната армия на Клавел Мачадо.

* * *

От трите книги, които се опитах да „съживя“ досега — всъщност никога не са умирали нито са изчезвали, само не са преиздавани през последните няколко десетилетия — „Хелиополис“ е първото ми (частично) разочарование. Бързам да добавя, че това е относително разочарование, спрямо нивото на предишните две книги. Романът има силни герои, интригуващ сюжет и интересно място на действие. Обаче си остава книга, която преди всичко е документ на епохата, а чак след това — художествено постижение, за разлика например от „Фантастичните новели“ на Александър Геров, които са не особено прикрит социален коментар на епохата си.

* * *

Библиография на ранните творби на Хаим Оливер

„Наша земя“ — киносценарий на едноименния филм, 1953 година, съвместно с Анжел Вагенщайн

„Часът на надеждата“ — роман, 1957 година, „Профиздат“

„Законът на морето“ — киносценарий на едноименния филм, 1960 година, съвместно с Анжел Вагенщайн

„Федерация на династронавтите“ — роман, 1963 година, „Народна младеж“

„Великият поход на династронавтите“ — роман, 1964 година, „Народна младеж“

„Комети“ — роман, 1965 година, „Български писател“

„Вълчицата“ — киносценарий на едноименния филм, 1965 година

„Ние спасените“ — хроника, Издателство за литература на чужди езици, 1967 година

* * *

Хаим Оливер е роден на 8.01.1918 година в Кюстендил. Преди началото на Втората световна война учи във Виена едновременно икономика и музика. Веднага след Аншлуса на Австрия взема участие в нелегалната борба срещу фашизма. Завръща се в България, където продължава участието си в Съпротивата. Заловен и изпратен в концлагер, от който успява да избяга и се присъединява към партизански отряд. Задочно е осъден на смърт. След 9.09.1944 година се занимава с журналистика, работи в киното. Негови са сценариите на „Вълчицата“ (1965), „Федерация на династронавтите“ (1979), култовият детски телевизионен сериал „Рицарят на бялата дама“ (1982) и спорният „Ешелоните“ (1986). Починал е на 7.08.1986 година. Лауреат на Димитровска награда за сценария на филма „Наша земя“ (1952).

„Хелиополис“ е първият му фантастичен роман, последван през 1981 година от „Енерган–22“. През 1966 година публикува и фантастичната повест за деца „Великият поход на династронавтите“. Общо е написал повече от дузина романи, от които шест са детско-юношески.