Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
valentindivanov (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валентин Д. Иванов

Заглавие: Мисли за фантастиката

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти Тера Фантазия

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2017

Тип: Бургас

Националност: българска

Коректор: Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12800

История

  1. — Добавяне

Името на тази рубрика е погрешно по определение — книгите, за които ще разкажа, никога не са умирали. Може да са събирали прах на задния ред в нечия библиотека, или да са се свивали в кашони в нечие влажно мазе, но буквите им са си стояли по страниците, точно както преди много години, когато са излезли от печатниците — лъскави, новички и ухаещи на мастило. За буквите няма значение кога са написани, те се събират в думи по един и същ начин; думите, също както някога, сглобяват изречения, а изреченията предлагат на читателите същите идеи, както в момента, в който писателят е започнал да цапа с мастило първия лист.

* * *

Тези думи, с малки поправки, написах преди десет години, през далечната 2007-ма. Много добре си спомням къде — дочетох книгата за втори път (първият датира от средата на 80-те години, наскоро след нейното издаване), отивайки на смяна в самолета за Ла Силя. Водех си записки в бележника и като пристигнах, след първата или втората нощна смяна си взех закуската, която човек на режим като моя яде чак около два часа след обяд, и седнах на една от масите във вътрешния двор на резиденцията. Като казвам резиденция, не си представяйте „Бояна“, а олющено хотелче със столова, строени повече от четиридесет години по-рано. Просто бяхме свикнали да англицизираме съответната испанската дума, а аз по инерция освен това я българизирах.

Краят на септември в Южното полукълбо съответства на късна пролет, но на две хиляди и шестстотин метра надморска височина дори по обяд навън е доста прохладно, но аз исках да не ме смущават, докато пиша и затова избрах двора. Никола Кесаровски беше загинал един месец по-рано и не ми се обясняваше с какво се занимавам.

Знаехме се съвсем бегло — бяхме се запознали на писателска среща през месец Юли същата година в Кърджали. Организираха я самият Кесаровски и Кирил Добрев. Срещата беше камерна — освен нас тримата участваше и Александър Карапанчев.

Писането на ревюто напредваше трудно, но не заради материала, а заради емоциите. Получи се този материал който положи началото на серия от ретро-ревюта. Той беше публикуван в алманаха „Български фантастични ваяния 2007“ (издателство ЕГИ, София, 2008 година, съставител Емануил Икономов, редактори Александър Карапанчев и Емилиян Малезанов). Сега добавих само карето с биографията на Никола Кесаровски, то отсъстваше в първоначалната версия.

* * *

„Един къс разказ за света,

когато беше много по-малък и

много по-интересен, и

много по-добър.“[1]

Избрах да започна с „Петият закон“, заради един тъжен повод — трагичната кончина на Никола Кесаровски. За съжаление с него се познавахме съвсем бегло и първата ни среща датира само броени месеци преди смъртта му, но един писател никога не умира напълно — и винаги можеш да се заприказваш с него, поне докато ги има буквите по пожълтелите страници.

Сборникът „Петият закон“ излиза през 1983 година в поредицата „Фантастика“ на държавно издателство „Отечество“. Рецензенти са Любен Дилов и Агоп Мелконян, а редактор е Елена Коларова. Специално отбелязване заслужават прекрасните илюстрации на художника Христо Брайков. Книжката е отпечатана в нечувания днес тираж от 40115 екземпляра и има обем 178 страници при цена 0.53 лева. Тя започва с предговор на Агоп Мелконян и съдържа четири разказа: „Алена капка кръв“, „Абсолютната хармония“, „Петият закон на роботиката“ и „Бунтът“. Първите два са самостоятелни, докато третият и четвъртият са свързани с общи герои, а действието им се развива в света на корпорацията „Американски роботи и механични хора“ („US Robots and Mechanical Men“) и нейния забележителен роботопсихолог Сюзън Келвин (Susan Calvin).

В кое произведение на родната ни фантастика кулминацията е постигането на откровението, че изолираната красота убива? Именно това се случва в „Абсолютната хармония“, който е изграден около една криминална загадка с два трупа.

Разказите са различни, но има нещо, което ги свързва — това е литература за рефлексиращи интелигенти. Нерефлексиращите и неинтелигентните няма нужда да кандидатстват, както се казва в онази шега. Причината е и във времето, когато сборникът е писан, и в автора. Достатъчно е и беглото познанство с него, за да се разбере, че Никола Кесаровски е човек, който се замисля над нещата около себе си.

В кой друг разказ героят ще намери време да спре и да помъдрува над ролята на случайността в съдбата си или ще има ерудицията да цитира Саади? Признавам, че аз самият трябваше да надникна в Уикипедията за да разбера, че човекът, който се е учел да пише добра поезия от лошите поети е персиец, живял през тринадесети век.

Началото на двадесет и първи век не е време за рефлексии. В момента се води световна война за нашето внимание. Затова е толкова трудно да се четат книги от екрана — бомбардират ни с анимации, изскачат прозорци, а в пощенската ни кутия се плиска море от спам. Затова е толкова трудно да се гледат стари филми по телевизията — през десетина минути действието спира за реклами. Под напора на информационната атака съвременният човек еволюира към намаляване на концентрацията и раздвояване на вниманието. Не ми се иска да екстраполирам докъде може да ни докара този процес.

В „Петият закон“ няма нищо подобно — преди тридесет години рекламите едва бяха проникнали през желязната завеса и бяха успели да си извоюват само няколко минути телевизионно време след новините. Вместо бомбастични опити да се привлече вниманието ни, книгата по простичък и ненатрапчив начин ни описва няколко истории.

Първият разказ навярно е написан с единствената цел да ни подсети, че разумът може да съществува на неочаквани места. При това не е задължително те да се намират на стотици светлинни години от нас, около други звезди. Заглавието открито подсказва накъде трябва да гледаме. Особено любопитно е обобщението за йерархията на разумите в края на разказа: живо и разумно ли е обществото? То еволюира, показва защитни реакции като всяко живо същество, и дори си има собствено (т.н. обществено) мнение, като всеки разумен индивид.

„Абсолютната хармония“ е типичен „писателски“ разказ, въпреки че в него се говори за мъртви художници и формално Никола Кесаровски ни поднася една криминална история с любовен триъгълник. Но сюжетът бързо се отклонява от изтърканите клишета на жанра — инспекторът се потопява в света на художниците и неговото търсене на истината скоро се превръща в преследване на красотата. Постигането й едва не го убива.

Вероятно темата за творчеството силно е вълнувала Никола Кесаровски, защото тя постоянно се появява в книгата, макар понякога да е само елемент от фона. Например архитектурното течение, което проповядва дъщерята на роботопсихолога от „Бунтът“: щом рано или късно сградите ще се превърнат в руини, защо да не ги построим направо така, че да изглеждат по този начин? „Светът си го заслужава“, — коментира героят. Аз бих добавил, че светът си заслужава не само постмодерната архитектура, ами и другите изкуства и особено научната фантастика.

Последните два разказа са най-ранният пример, който ми е известен, български фантаст да пише в нечий чужд фантастичен свят. И то не кой да е, а светът от разказите за роботите на самия Айзък Азимов — декларация на доста високо авторско самочувствие. Оставям на читателя да реши дали е проява на самочувствие, или на ирония, споменаването на „знаменития нобелист професор Красимир Беляков, основател на прословутата биоакустика“, който си наема яхта (!) за да си почине след научната конференция. На яхтата се появява Сюзън Келвин, скрила се на другия край на света след любовното разочарование от Азимовия разказ „Лъжец“. А Никола Кесаровски се разхожда из София, работи в любимия си вестник „Орбита“ и мислено пътешества по световните курорти.

Във въображението си той живее до Центръл парк, сътрудничи с военните като експерт по роботи и ходи на командировки до Гуам. Прекалено много лично има в „Бунтът“ — описанието на дядото с рунтавите вежди е толкова впечатляващо, че на моменти надминава ефекта от идеята на разказа, която би трябвало да ни държи в напрежение.

Сякаш политическата ни изолация по онова време не е имала ефект върху Никола Кесаровски. Пък и как може да бъде изолиран човек, знаещ кой е Саади? Но при по-внимателно вглеждане се вижда, че тя все пак му се е отразила — например инициалите на двамината военни, които убеждават Дик Гордън да започне работа за военните, са сбъркани (Клод на английски се пише с Це, а не с Ка, така че играта на думи просто не се получава). Описанията на живота в съвременното западно общество също не изглеждат правдиви, светът на „Петия закон“ по-скоро е екстраполация на маккартизма.

В сборника има и други условности, които ме накараха да се учудя — да речем, приспиването на човешкия персонал на военната база при тревога. Аз по-скоро бих очаквал хората да бъдат „приспани“ едва когато станат неефективни. Но е възможна алтернативна трактовка — героят повтаря официалната версия, а истинската причина е, че военните не се доверяват на своя персонал и разчитат повече на „послушните“ роботи, което в края на краищата им изиграва лоша шега.

Искам специално да отбележа психологическите мини етюди, за които стана дума по-нагоре. Никола Кесаровски има склонност и талант за тях. Например, много колоритна е фигурата на бившата трета съпруга от „Бунтът“, с нейната гореща, ала краткотрайна любов към котките. Особено силни моменти са, когато тя накарва дъщеря си да изхвърли поредното коте, което й е омръзнало, и реакцията на дъщерята (същата, на която предстои да стане архитект-разрушител) послушно да изпълни нареждането. Или пък размислите на роботопсихолога в базата, навяващи спомени за монолозите на Пиркс в лунната база и по време на изолацията му в басейна.

При всичките си достойнства, късите разкази в сборника не могат да надминат новелата „Петият закон на роботиката“. И тук Никола Кесаровски е прибягнал до криминален сюжет — още на първите страници става убийство. Жертвата е нашумял писател. Убиецът му е фен. И робот[2], както се разбира едва при медицинския преглед. Просто роботът е забравил, че е робот. Интригата преминава в друга плоскост — как е възможно това? Следват множество обрати, които всеки съвременен фантаст без трудности би развил в цял екшън-роман. Но не и Кесаровски. С лаконичен език той ни дава само най-важните подробности. Действието прескача между съдбите на няколко герои по начин, по-характерен за роман, отколкото за късо произведение. Трагизмът и безизходицата на ситуацията постепенно обхващат читателя. Специално за мен най-потресаващ беше моментът, когато старият полицейски инспектор осъзна, че е бил манипулиран и излъган в последното си разследване.

* * *

Не ми се иска да повдигам темата, че и ние сме дали нещо на света, обаче тук случаят е точно такъв. След безсмъртните три закона на Азимов, има няколко опита за създаване на нови закони. През 1974 година, в романа „Пътят на Икар“, Любен Дилов постулира, че „Роботът трябва винаги да се представя като робот.“ През 1989 година в антологията „Фондация и приятели“ се появява разказът на Хари Харисън (Harry Harrison), озаглавен „Четвъртият закон на роботиката“ („The Fourth Law of Robotics“), в който той формулира своя версия: „Роботът е длъжен да се възпроизвежда, стига това да не противоречи на първите три закона“. В резултат на което роботите създават технологична култура, паралелна и напълно независима от човешката. Нейната цел е да произвежда роботи, започвайки буквално от нулата. Но още през 1983 година Никола Кесаровски формулира своя пети закон: „Роботът е длъжен да знае, че е робот.“

Тези нови закони са доказателство за оригиналното мислене на двамата наши писатели.

* * *

Романът на Светослав Логинов, „Светлина в прозорчето“ („Свет в окошке“) почива на идеята, че хората след смъртта си попадат в друг свят, където придобиват почти магически възможности. Но само докато някой на този свят си спомня за тях. Колкото повече хора си спомнят за теб „тук“, толкова по-голяма е мощта ти „там“. Сигурно сега „там“ Никола Кесаровски има особено големи магически способности.

Макар и по тъжен повод, прочетох една много хубава книга и с удоволствие я препоръчвам на читателите. Съжалявам само, че не успях да кажа всичко това лично на Никола Кесаровски.

* * *

Никола Кесаровски е роден на 11.11.1944 година. По образование е математик и дълги години — по времето, когато компютрите все още заемаха цели стаи или дори сгради — е работил в областта на изчислителната техника. По-късно се занимава с журналистика — той е заместник-главен редактор на списание „Български профсъюзи“ и завеждащ отдел във вестник „Орбита“.

Фантастика започва да публикува в началото на 80-те години на двайсети век. През 1988 година повестта му „Не смей да скачаш“ печели трета награда в конкурса на списание „ФЕП“. С двете научно-популярни книги „Арабска средновековна наука“ (2002 година) и „Европейска средновековна наука“ (2007 година) си създава репутация на популяризатор и историк на науката.

Последните години от живота си прекарва в град Кърджали, където през 1997 година е един от основателите на клуб „Фантастика“. Той е един от организаторите и домакините на фестивала на фантастиката Булгакон 2002. Трагично загива на 29.08.2007 година.

Бележки

[0] Издателство „Отечество“, София, 1983 година.

[1] От автографа, който Никола Кесаровски ми написа върху книгата си „Европейска средновековна наука“ на 8.07.2007 година в град Кърджали. — Б.а.

[2] Надявам се сред феновете на фантастиката да няма роботи. Че току-виж писателите взели да си пращат такива „фенове“ един на друг. Нищо чудно, при всенародната любов, която цари във фендъма… — Б.а.

Край