Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
valentindivanov (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валентин Д. Иванов

Заглавие: Мисли за фантастиката

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти Тера Фантазия

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2017

Тип: Бургас

Националност: българска

Коректор: Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12800

История

  1. — Добавяне

Още една статия, която няма връзка с фантастиката. А може би има.

Преди време една журналистка възкликна пред мен „Сякаш Земята иска да се отърси от нас!“ Под нас тя имаше предвид човечеството. А конкретният повод бяха няколко природни бедствия, случили за кратко време — избухна вулкан и блокира авиацията за седмици, имаше голямо земетресение с цунами, при което загинаха хиляди хора, астероид „одраска“ земната атмосфера. Наистина явленията бяха впечатляващи. Аз обаче не мислех, че се беше случило нещо кой знае какво. Вулкани избухват често, земетресения — и то сравнително силни — непрекъснато се случват някъде по света и дори няколкометрови астероиди постоянно преминават близо до Земята. Ако тези събития се бяха случили например преди сто години, по всяка вероятност нямаше дори да научим за тях. За огромното болшинство хора, живеещи преди повече от един век светът е бил ограничен в рамките на тяхното село, може би до най-близкия град и неговия петъчен пазар. Новините са пътували със седмици и месеци. Малцина са напускали родната си страна. Съвременната мобилност и практически мигновените съобщения не са съществували дори в мечтите на ранните писатели фантасти.

След известни колебания реших да включа в книгата това наглед нефантастично съобщение, което публикувах в моя блог от 20.01.2013 година, защото то ни напомня, че днес живеем във вчерашното бъдеще.

* * *

I watched „Cops“ on television while I ate and sipped a glass or two of Bulgarian Cabernet. The wine made me feel sophisticated.

But, once the excitement of lightning the ancients stove with a match had worn off, I discovered the aching hunger-unconquerable by even the largest plate of spaghetti and entire bottles of Communist reds-that is peculiar to eating too often alone.

* * *

Вечерта на един топъл ден, в началото на чилийската есен на 2003 година, аз се озовах на остров Пасха. Учудващо, но той принадлежи на малка страна като Чили. Навярно по времето, когато тя се е сдобила с него, мястото е било напълно разорено с общите усилия на пирати, овцевъди и търговци на роби. Четиридневното посещение там заслужава свой собствен пространен разказ, но сега се сещам за една случайна среща в чашата на вулкана Рано Рараку, където попаднах на момче и момиче, двойка млади германци. Заприказвахме се и от дума на дума се оказа, че имаме общи приятели и после разговорът смени посоката — не помня по какъв повод отбелязах, че те, където и да отидат, винаги попадат на нещо, произведено в страната им — от химикалки до автомобили. А аз твърде рядко срещам дори бегло споменаване на България.

Точно сега е обратното — човек не може да се обърне без да чуе или прочете за България. Заради годишнина и незнайно по какъв повод снимка от атентата срещу Ахмед Доган се мъдри на челно място в страницата на БиБиСи. Върви обяснявай, че става дума за предизборна политическа бурлеска. Преди десет години не можех да си представя, че ще мога да гледам през Интернет българска телевизия, да слушам on-line джаз от радиостанцията на Софийския университет и да чета повече нашенски вестници, отколкото ми се иска. Тогава споменаванията на България се свеждаха до някоя снимка на родни мафиоти в Ню Йорк Таймс или припомняне на атентата срещу Папата.

Именно за това се зарадвах толкова много на цитата, с който започвам настоящото си писание. Попаднах на него в разказ-миниатюра, публикуван в броя на моето любимо списание New Yorker от 3.12.2012 година. Според представянето на автора Тони Ърли (Tony Earley) в началото на списанието, той е професор по английска литература в университета Вандербилт, в Нашвил, и пише къси разкази. А според Уикипедията, Ърли е роден през 1961 година, издал е четири книги и има репутацията на един от най-перспективните млади американски писатели.

Разказът в New Yorker се казва „Nighhawk“ (буквално — „Нощен сокол“, но се употребява и в смисъл на нощен хищник; в контекста на разказа навярно заглавието е иронично) и е умерено запомняща се история за младеж, който цял живот е разчитал на майка си и баба си да му готвят и да го хранят, и изпада в криза, когато се озовава сам в чужд град докато прави аспирантура и трябва да се грижи сам за себе си. Но той не е разглезено мамино синче, неспособно да си приготви един сандвич. Неговата кулинарна криза е алегория за самотата. Историята има щастлив край — той се връща в родното си място, за да се ожени, и деветнадесет години по-късно, докато вечеря със съпругата си и с двете си дъщери, си мисли, че всеки полугладен (чети самотен) аспирант би му завидял. Българското каберне, споменато в цитата по-нагоре, датира именно от самотния му аспирантски период.

Този разказ неочаквано ме върна петнадесет години назад, когато подобни срещи с думата България бяха рядкост; и ми напомни, че даже по време на студената Война, когато за западняците ние сме били едно от плашилата, стърчащи иззад Желязната завеса, от време на време се е споменавало и нещо хубаво за родината ни. Пък и сега, България за чужденците не е свързана само с разобличителните статии за зверствата в българските детски домове, а и с театъра на Теди Москов.

Край