Валентин Д. Иванов
Две книги за свободата. „Фантастични новели“ от Александър Геров и „Нано“ от Николай Теллалов ^[0]

По хронология статията за „Фантастични новели“ предхожда първите три материала за съживените книги, но навремето не я включих в поредицата, защото по случайност точно тогава прочетох и новоизлязлата книга на Ники Теллалов. Паралелите между двете книги бяха изненадващи и така вместо обзор само на една, написах ревюто, което ще прочетете по-нататък. Тя беше публикувана в алманах „ФантAstika 2007“ (съставител Атанас П. Славов, редактор Калин Ненов, Фондация „Човешката библиотека“, 2008).

* * *

Кое е нормалното състояние на човека? Свободен или поробен? За поезията отговорът е ясен — дори най-жестоката диктатура не може да покори човешкия дух. В краен случай, винаги остава място за вътрешна емиграция. За статистиката обаче нещата стоят по различен начин — огромното болшинство хора през която и да е историческа епоха е поробено. Свободна (или по-скоро независима) винаги е била съвсем малка част от населението. При това тук не засягаме такива философски въпроси като кой е свободен и какво е свобода. Даже днес, когато се гордеем с достиженията на демокрацията, едва ли може да се наречем свободни, защото свободен е само самотният човек, който не притежава нищо. Например древните елини не биха нарекли свободен който е да е наш съвременник, който всеки месец чака заплата.

„Нано“ и „Фантастични новели“ са книги за свободата.

* * *

„Нано“ и „Фантастични новели“ са книги за Сингулярността.

Що е Сингулярност и има ли тя почва у нас? Терминът „Сингулярност“ започва да се употребява във фантастиката с леката ръка на американския писател Върнър Виндж. По-късно усилията на автори като Чарлс Щрос, Кори Доктороу и Грег Игън го правят широко разпространен. С него се обозначава особено рязка технологична революция, която драстично пренарежда живота на обществото и за която хората нямат адекватен модел на поведение. Въпреки връзката си с фантастиката, това всъщност е историческо понятие, защото човечеството нееднократно е преживявало сингулярности. Например откриването на огъня или индустриалната революция. Названието „сингулярност“ е заблуждаващо — тя не е мигновена и е напълно възможно поколенията, които са преживели предишните сингулярности, невинаги да са си давали сметка за това. Обаче сега човечеството за пръв път се приближава към толкова рязка Сингулярност, която ще е в състояние да промени съществуващите социални модели едва ли не за една нощ.

Разбира се, писателите фантасти и футуристите са склонни да драматизират. При първите го изисква динамиката на сюжета, а за вторите е въпрос на привличане на общественото внимание. Не е изключено поколенията, които ще се сблъскат с наносингулярността и свързаните с нея безсмъртие, небивала по размерите си персонална мощ (сравнима със сегашната мощ на цели държави и международни съюзи) и почти абсолютна независимост на индивида от обществото, също така да не придадат особено значение на промените, които стават покрай тях. Но за днешния човек тези изменения са несравними и много по-драстични от всичко, с което човечеството се е сблъскало през цялата си писана история.

* * *

Повече от четири десетилетия разделят двете книги. По времето, когато Александър Геров вижда отпечатани своите „Фантастични новели“, Виндж е само на двадесет и две години. Под черепа на героя, нарисуван върху обвивката на книгата, прозират лампи, а колите по илюстрациите (библиотечното оформление е на народния художник Борис Ангелушев, а художник е Иван Кьосев) сякаш са излезли от американски филм за шестдесетте години, макар че на капаците им ясно се чете марката „Балкан“. Да хванеш „Новелите“ в ръка, означава да се пренесеш в друга епоха, когато книгите са били добре подвързани и подшити и дори са имали лентичка от плат, с която читателят да отбелязва до къде е стигнал. Все неща, немислими в днешното забързано време на предмети за еднократна употреба.

„Новелите“ са писателска книга — като в почти всеки филм от френския неореализъм, и тук има страдащ творец. В случая — писател. Той се казва Георги Георгиев и е ветеран от Съпротивата. Или АБПФК^[1]. В началото на книгата го срещаме на преклонна възраст, след като е загубил трите най-важни жени в живота си: майка си, жена си и дъщеря си, и се съвзема от дълбока нервна криза и период на остра мания за преследване. Конкретният повод за кризата е и първият знак, че тази книга не е обикновена — само двадесетина страници след началото става дума за репресиите в края на четиридесетте. Няколко страници по-късно писателят Георгиев мистериозно си припомня стихотворение, което е написал някога за царското семейство. А когато се появява и виц за Белене, картината коренно се променя. Изведнъж патриотичното и съвсем конвенционално произведение се превръща в психеделична сага, в която се преплитат вината пред другарите, загинали в Дирекцията на полицията, и лабилната психика на твореца, който лесно се поддава на външно въздействие. Странно за роман, написан в средата на шестдесетте години.

Поредица от ретроспекции проследява как Георгиев пада в бездната на собствените си изкривени представи за света. Някои сцени са толкова достоверни, че са трудни за дочитане: действието е просто, праволинейно и естествено, сякаш предсказуемостта им е търсена и превърната в част от творческия похват на автора. Накрая имаме пред себе си един грохнал и уплашен старец, останал сам в свят, който едва разбира. Единственото, което го крепи, са спомените и точно тук се появява първият намек за идващата сингулярност: той решава, че в развитието си науката рано или късно ще достигне стадий, в който е възможно да се съживят всички хора, живели някога на земята. Георгиев се улавя за тая мисъл — простете за шаблона — като удавник за сламка и трескаво започва да пише спомените си. За майка си, за жена си, за дъщеря си. Спомени за всеки техен жест, за всяка тяхна дума. Той запазва старите магнетофонни ленти с гласовете им, снимки, всичко, до което може да се добере. И едва успява да допише спомените си, преди да умре.

Сингулярността настъпва две хиляди години по-късно, на следващата страница. Георгиев се събужда в завода за изкуствено съживяване. Науката е осъществила мечтата му. Неговите „Фантастични новели“ (да, така се казва и книгата на измисления писател Георги Георгиев!) са се превърнали в програмен документ на прекрасния нов свят.

Новият свят е утопия на победилия комунизъм. Или поне така изглежда, докато не се стигне до сцената, в която бивш литературен критик агитира американски банков служител. Абсурдна сцена. После още една и още една. Абсурдни са дори телата на съживените — метални кутии, подобни на „средноголям радиоапарат“, които направо се съединяват с крайниците. А по радиото, когато обявяват за всеки новосъживен, казват: „пуснат в обръщение“. Новите деца се вземат готови от родилен завод. Четиридесет години след появата на „Фантастични новели“ терминологията им е едновременно носталгична и оригинална.

Особено интересно е описанието на София от 4004 година. Не с различията си — както в алтернативната история на Николай Теллалов, а с непроменеността си — улиците са по-широки, но Орлов мост, булевард „Толбухин“ и Паркът на свободата са си почти същите. Наистина, през 1966 година едва ли е изглеждало, че тези неща някога ще се променят. Единствената голяма промяна е появата на още един паметник на Съветската армия — с червена звезда на върха на Витоша. Едва четири десетилетия по-късно Витоша може да посинее, в произведенията на Георги Малинов.

В известен смисъл новото общество олицетворява победилата поезия — през няколко изречения хората се впускат да цитират древни поети. Но само древни — съвременни поети няма, нещо повече, писането на поезия е забранено. Също както и заниманията с всички останали изящни изкуства.

Георгиев издържа в това стерилизирано общество цели пет века, но само благодарение на това че любимите му хора също са съживени. Срещите с двама велики самоубийци — Джек Лондон и Ернест Хемингуей, са предвестник на финала. Все пак Георгиев избира „по-малката сестра“ на смъртта и заедно с жена си заспива за хиляда години, с надеждата, че до тогава науката ще съумее да създаде изкуствени „естествени“ тела.

* * *

Разбира се, Александър Геров никъде не споменава думата „сингулярност“. Нито „нанотехнология“. Нито „криогеника“ или пък израза „студен сън“. Обаче обществото от книгата му носи очевидните белези на постсингулярно. Общество, което не се справя особено успешно с последиците от сингулярността и механично копира миналото си, без да си дава сметка за това. Трябва в него да дойде един външен човек като Георги Георгиев, за да експонира абсурдността на новия социум.

Уви, за Георгиев няма позитивен изход. Въпреки силното си младо тяло той е един уморен старец, който само задоволява любопитството си. Неговото решение е да проспи следващите хиляда години с надеждата, че науката чудотворно ще „очовечи“ обществото, което е на път да се превърне в гротеска, или дори в карикатура на вчерашния си ден. Александър Геров оставя на читателя надеждата, че замяната на „средноголемите радиоапарати“ с „естествени“ тела някак ще върне на хората способността да творят и ще ги извади от стагнацията, но тя така и остава нереализирана. Вероятно през далечната 1966 година не е имало много основания за подобна надежда.

* * *

Още по корицата си личи, че „Нано“ произхожда от друга епоха. В същото време, портретът на Мария Магдалена от петнадесети век говори за всичко друго, но не и за фантастика и даже математическият символ, използван, за да се напише заглавието, не е достатъчно силен намек. Докато човек не прочете първите няколко страници.

Действието започва във вила, на около четиридесет и пет километра от столицата на неголям европейски район. Срещат се двама приятели — Атанас Атанасов, уморен от живота екс-журналист в научно-популярно списание, и неговият бивш предмет на репортаж, биохимикът (със специализация по микроинженерство) Добромир Сантов. Ученият носи изцеление — и от старостта, и от „безнадегата“. Изцелението дава вечна младост и всемогъщество. Изцелението е нанотехнология.

Отново се сблъскваме с това, което на Запад наричат generation gap, а у нас — пропаст между поколенията. През 1961 година, не много преди да се появят „Фантастичните новели“, Робърт Хайнлайн спечелва наградата Хюго с романа си „Странник в странна страна“. На Хайнлайн му стига една дума от марсианския език. Ако книгата беше написана днес, вероятно накрая щеше да има приложение с основи на марсианската граматика и малък тълковен речник от няколко хиляди думи.

Николай Теллалов, пишейки във време, когато изискванията към реализма на детайлите са безкрайно по-високи, не може да си позволи лукса, достъпен на Александър Геров, и да се изплъзне с няколко условности. Сцената, в която Георги Георгиев разглежда новото си тяло в огледалото, в една съвременна фантастична книга би била само началото. За това не е изненадващ наситеният с информация разговор, с който започва „Нано“, и това е честно предупреждение към читателя, че има пред себе си книга, чийто автор си е поставил много високи изисквания за реализъм и вътрешна самосъгласуваност. Многобройните по-нататъшни научно-популярни отклонения наистина са необходими, за да се разбере логиката на действието. Нищо чудно, че „Нано“ съдържа задължителното приложение с речник.

Книгата се състои от три части, многозначително назовани „Натрупване“, „Ферментация“ и „Критична маса“. След встъпителната сцена в идиличната вилна зона, по типичен за Николай Теллалов маниер читателят е захвърлен брутално в шеметен водовъртеж от събития тридесет и две години по-късно. Светът се е променил и е останал същият. Защото човечеството, или поне една доста голяма част от него, е избрало „плавния преход“ към сингулярността. Звучи познато? Да, и сигурно не е случайно. Плавният преход обещава сигурност и болшинството хора го приемат и поддържат — със законни избори! — защото им гарантира някаква форма на контрол над собствения им живот и запазване на привичните реалии. Например подмладяването е постепенно, като се запазват съществуващите семейни отношения — т.е. родителите винаги остават по-възрастни от децата си.

Но защо тогава медицинската сестра, която събужда героя в този прекрасен нов свят, се отнася така грубо с него? Защо тя ненавижда работата си? Има нещо гнило в Дания и журналистът в Атанас Атанасов веднага се опитва да разбере какво е то. Отговорът лежи на повърхността — нанотехнологията е в състояние с лекота да задоволи материалните потребности на обществото. Тогава какво остава на хората? Какво да правят през безкрайните часове свободно време? Нали само единици имат таланта, търпението и дисциплината, без които не може да се пишат романи, да се рисуват картини или да се създава нещо друго. Какво да правят всички останали? „Излишните“ хора, които доскоро са били необходими, за да изпълняват онези дейности, без които не може да има велики писатели, художници или изобретатели? Нищо чудно, че множеството е готово да приеме самоограничения, които да му наложат изисквания за работа, само и само да се чувства полезно. Всъщност, не е ясно дали безразличните хора, които само търсят нови и по-силни дразнители за усещанията си, са най-страшното в това общество. Защото има огромно законопослушно мнозинство, което съвестно си изпълнява задълженията. Интересен е един от епизодичните герои — бивш милиционер, който и в новата епоха си е останал милиционер на ниво квартален отговорник. Той е сред малкото хора, които все още изпитват вътрешна потребност да вършат нещо полезно, но за кратката ми среща с него ме уплаши именно с послушанието си. Беше критичен, да, но не се опитваше да разбере истинските причини и мащаба на кризата. В този аспект, негов контраст е друг епизодичен герой — единият от назначените адвокати/помощници на Атанас. На него принадлежи реплика, отправена към главния герой и навярно неслучайно вмъкната, която посява първото съмнение дали Атанас е склонил един изкуствен интелект към бунт срещу системата, или изкуственият интелект е било готов отдавна за това и само е търсел правилния човек, с който да го направи. Нещо повече, изкуствен интелект, който приема тегобата да откъсне част от себе си, за да бъде с Атанасов. В киберпънка могат да се намерят малко толкова лирични любовни истории.

Атанасов, подобно на предшественика си Георгиев, решава да напусне прекрасния нов свят, но стига до това решение само след три дни, не след хиляда години. Динамиката на съвременността си казва думата. Героят открива, че освен на стагнираната Земя, част от човечеството се намира в космоса, който се обитава от онези негови представители (наричани феномори), които са приели Сингулярността и са извървели пътя докрай. Всъщност, тук читателят може да се запита дали феноморите, които се появяват в романа, са най-прогресиралите или най-консервативните, защото мощта на нанотехнологията е такава, че тези, които я приемат и използват напълно, биха се променили до нещо трудно разпознаваемо като човек. Действието в романа дава основание да се мисли, че драматичните физиологични промени не водят непременно до промяна на психиката, така че е възможно феноморите от недалечното околоземие все пак да са по-типичните представители на новия вид.

Уви, опитът на Атанасов за бягство е неуспешен, но за сметка на това читателят е награден с бягството на неговата любима, което едновременно е драматично и футуристично.

А в космоса, тридесет и две години след началото на нанотехнологичната ера, цари нова Студена война. Приликите с предишната Студена война са вледеняващи, като се започне от „берлинските стени“ на бъдещето и се стигне до горещи сблъсъци с местно значение, които не променят драстично баланса на силите, но имат жестоки последствия за малцината, взели участие в тях. По време на един такъв разузнавателен рейд Добромир Сантов се появява отново и в ролята си на „Прометея“ на романа прави втори опит да „зарази“ човечеството със свободна нанотехнология. Сравнението със съвременния свободен софтуер не е лишено от смисъл — наномашините по същество могат да правят всичко, ограниченията са наложени чрез интерфейса им, който оставя много от функциите им недостъпни.

Този път Сантов успява, не без помощта на един дезертирал руснак, офицер от специалните разузнавателно-диверсионни космически сили. Всеки човек получава пълен контрол върху наномашините в собственото си тяло и свободата сам да решава какво да прави с тях.

* * *

Нито „Фантастични новели“, нито „Нано“ могат да претендират за статуса на идеални книги. Дори в бъдещето Геров не може да избяга от идеологията, която го е заобиколила през шестдесетте години на двадесети век. Теллалов наистина има сложни параграфи, които трябва да се прочетат по няколко пъти, преди смисълът им да стигне до читателя, а главното събитие — настъпването на сингулярността — става зад кадър. Но това са малки „данъци“, които всеки читател ще плати, за да се наслади на две толкова хубави книги.

* * *

Сравнението между двата романа е пример за неизвестното богатство на българската фантастична традиция. Аз имах щастието да ги прочета съвсем случайно една след друга и смея да твърдя — в правилния хронологичен ред. Това направи по-очевадни разликите и приликите между двете книги и между епохите, в които те са написани. За съжаление, „Фантастични новели“ не е видяла второ издание след 1966 година, което не е за учудване — хрушчовското затопляне е завършило на Октомврийския пленум на КПСС през 1964 година, а както знаем, вълните на влияние се разпространяваха през социалистическите страни бавно, но неотвратимо. Тази книга все още е можело да се появи през 1966 година, но не и пет или десет години по-късно. Да се надяваме, че тя ще намери втори живот в новата поредица „Незабравимо“ на издателство „Аргус“.

Потвърждавайки репутацията си на песимист, ще прогнозирам, че „Нано“ също няма да има особен търговски успех — у нас фантастичното гето е малко и книгата има високи изисквания към читателите. Може би руски, немски, японски или дори китайски превод би имал определен успех, но и това засега са фантастични пожелания.

С огромен ентусиазъм препоръчвам двете книги на любителите на фантастиката. Аз ги изчетох с удоволствие.

* * *

Александър Цветков Геров е роден на 15.05.1919 година в София. Завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“. В началото на 1944 година е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9.09.1944 година. Впоследствие е редактор в Радио София (1944–1952), в списание „Киноизкуство“ (1953–1955), във вестник „Кооперативно село“ (1963), в редакция „Фокус“ към Българска кинематография и в издателство „Български писател“. За пръв път публикува в един сливенски вестник на 11-годишна възраст. Сътрудничи на вестниците „Заря“, „Литературен глас“ и „Светлоструй“, на списанията „Изкуство и критика“ и „Златорог“. Автор е на стихосбирките „Ние — хората“ (1942), „Два милиарда“ (1947), „Най-хубавото“ (1958), „Приятели“ (1965), „Свободен стих“ (1967), „Любовна лирика“ (1983), „Внезапни стихотворения“ (1986), „Книга за Тамара“ (1991), на сборниците с проза „Усмивка под мустак“ (1960), „Щастие и нещастие“ (1963) и „Фантастични новели“ (1966). Творчеството му е философско и аналитично. Без да се придържа към определена философска система, той разсъждава върху вечните въпроси. Умира в София през 1997 г. след продължително боледуване.

* * *

Николай Теллалов е роден на 28.06.1967 година в София. От 1972 до 1974 и от 1979 до 1984 година е живял в СССР, а през периода 1979–1980 в ГДР. След неуспешно кандидатстване за военен летец служи в БНА от 1985 до 1987 година. От 1987 до 1994 година следва във ВХТИ-София, но не завършва. От 1990 до 1997 година работи в Института по полимери към БАН като лаборант. До 2001 година сменя много професии и занимания, сред които строител, бояджия, въоръжена охрана в банка, пощальон, хлебар, продавач на книги на сергия, дърводелец и други подобни литературни дейности. От края на август 2001 г. е редактор в издателство „Квазар“. Той е единственият фантаст от по-младото поколение, който пише епична фантастика. Публикувал е три романа от тетралогията за „Дракончето“: „Да пробудиш драконче“ (издателство „Светра“, 1998 година), „Царска заръка“ (издателство „Квазар“, 2001 година), „Пълноземие“ (издателство Квазар, 2003 година). Четвъртата книга „Слънце недосегаемо“ все още търси път към читателите; Фондация Човешката библиотека се надява да помогне за издаването й до началото на 2009 година^[2]. През 2007 година бяха отпечатани самостоятелният му роман „Нано“ (издателство „Весела Люцканова“) и сборникът „Ангели пазители“ (издателство „Аргус“). В различни сборници е публикувал множество разкази: „Змейкиня“ и „Среща“ в „Точка на пристигане“ (2002 година), „Лято за зимнина“ — в „Таласъмия 2002“ (2002 година) и др. В сборника „Вирт“ (2002 година) участва с повестта „Короната на мравките“.