Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
valentindivanov (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валентин Д. Иванов

Заглавие: Мисли за фантастиката

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти Тера Фантазия

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2017

Тип: Бургас

Националност: българска

Коректор: Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12800

История

  1. — Добавяне

Интересът ми към темата е разбираем — аз самият си изкарвах и продължавам да си изкарвам прехраната с наука. Исках да знам как от учените стават писатели фантасти, има достатъчно примери за това.

Есето, което предлагам тук, е публикувано в антологията „Български фантастични ваяния 2007“ (издателство ЕГИ, 2008 годна). Неин съставител е Емануил Икономов, а редактори са Александър Карапанчев и Емилиян Малезанов.

След публикуването му се наложиха няколко автори, които идват от науката, и за които по разбираеми причини не съм писал, въпреки че те публикуваха още преди да напиша есето си: Алистър Рейнолдс, Пол Макаули. Първият дълго време е работил в Европейската космическа агенция и се е занимавал с рентгенова астрономия. Вторият, преди да стане писател, е имал доста успешна академична кариера на биолог.

* * *

Половината от името на научната фантастика идва от науката. Нещо повече, в зората на жанра, през далечната 1926 година, Хюго Гернсбек се опитва да наложи термина сайънтификшън (scientifiction), който подчертава още повече интимната връзка между двете.

Много учени са писали или пишат фантастика. Или поне я четат. Защо? Дали е само заради името или има и други причини?

Кои са те?

Преди да започна това есе се опитах да си припомня някои по-известни имена на учени, които са оставили следа във фантастичния жанр. Попитах и мои приятели — да ми подскажат, ако съм пропуснал някого. Потърсих в Интернет страниците на тези, за които си спомнях. Разгледах биографиите им. Четох интервютата, които са давали. Слушах подкастовете им.

Ето някои от тях.

* * *

Дейвид Брин (David Brin) е физик и астроном. Преди да завърши аспирантурата си е работил известно време във фирмата на Хауърд Хюз. Самият Брин твърди, че все още се занимава с наука, но цивилизацията се интересува повече от представите му за бъдещето. „Кой съм аз да споря с цивилизацията“ — задава въпрос той на шега. Но изглежда, че за него науката отдавна е отстъпила пред фантастиката. Направих си труда да проверя колко негови статии има в астрономическите бази от данни. Оказаха се две — книга за изследването на Космоса от 1986-а година и доклад за конференция по биоастрономия от 1991 година.

Брин е автор на твърда фантастика: космически полети, биоинженерия, клониране, психопрограмиране. Един от първите негови романи, които прочетох — „Тренировъчен ефект“ („Practise Effect“) почива на особено оригинална физическа идея за модифициране на природните закони. Но той не се ограничава с един поджанр — „Пощальонът“ („The Postman“) например разказва класическа постапокалиптична история.

До голяма степен размислите ми по темата бяха подтикнати от най-новата му книга — „Космическият хоризонт“ („Sky Horizon“), но за това ще стане дума по-късно.

Докато се ровех из страницата на Брин открих, че от същия университет, където той е получил образованието си — Калифорнийския в Сан Диего, — произхождат и други учени фантасти: Върнър Виндж (Vernor Vinge) и Грегъри Бенфорд (Gregory Benford).

Върнър Виндж е математик по образование. Три пъти е печелил „Хюго“ за роман и е бил номиниран два пъти, което е отлично постижение, като се има предвид, че през цялата си кариера е написал общо седем романа. Но колкото и да са забележителни произведенията му, той е най-известен със своя доклад на една конференция, организирана от НАСА през не особено далечната 1993 година, още преди Виндж да си извоюва популярност като писател. Там той формулира концепцията си за последиците от появата на изкуствен свръхинтелект. Цитирам дословно от резюмето: „В рамките на трийсет години ние ще разполагаме с технология за създаване на свръхчовешки разум. Малко по-късно човешката ера ще приключи. Възможно ли е да се избегне това? Ако е невъзможно, може ли този процес да се управлява така, че ние да оцелеем?“ Любопитно е, че на същата конференция изнася доклад и Джефри Ландис (Geoffrey Landis), за парадокса на Ферми.

Темите в творчеството на Върнър Виндж са такива, каквито може да се очаква от човек с неговото образование — космически полети, оригинално обяснение на парадокса на Ферми с отмяна на еднородността на Вселената, изкуствен интелект и разбира се — Сингулярността с главна буква.

Грегъри Бенфорд (Gregory Benford) е доктор по физика. Той започва като фен, дори за известно време редактира фензина „Празнота“ („Void“). Публикува първия си разказ през 1965-а година, две години преди да защити дисертацията си. И Бенфорд пише твърда фантастика, със строго спазване на вътрешна непротиворечивост. По сюжет повечето му романи могат да бъдат наречени научни разследвания (scientific procedural), по аналогия с криминалните разследвания (police procedural). Като истински учен той се стреми да обобщава света около себе си, в резултат на което се е появил законът на Бенфорд: „Емоциите са обратнопропорционални на количеството достъпна информация“. Бил е номиниран четири пъти за „Хюго“ и дванадесет пъти за „Небюла“, но до сега е спечелил само две „Небюли“. Заедно с Дейвид Брин и Грег Биър (Greg Bear), написват трилогията „Втората фондация“, с която продължават знаменитата поредица на Айзък Азимов (Isaac Asimov).

В момента Бенфорд преподава физика в Калифорнийския университет в Ървайн и активно публикува в научните списания. Последната му статия от 2007 година е за генерирането на частици с висока енергия в джетовете на активните галактики. От 1967 година, когато е защитил дисертацията си, до сега е публикувал над 150 статии и има над 1000 цитата (това е доста висока мярка за научна значимост). Той е член на борда на директорите на Марсианското дружество (Mars Society) — организация, основана през 1998 година от Робърт Зубрин (Robert Zubrin) с цел популяризиране на изследванията на планетата Марс.

Вероятно нещо в университета в Сан Диего помага на хората да станат писатели фантасти, защото освен Брин, Виндж и Бенфорд, с този университет е свързан и Ким Стенли Робинсън, авторът на прочутата трилогия „Червеният Марс“, „Зеленият Марс“ и „Синият Марс“; той е учил там. Въпреки че дисертацията му е по английска литература и е посветена на Филип К. Дик, той също има склонност към твърдата фантастика.

Джефри А. Ландис завършва физика и електронно инженерство в Масачузетския технологичен институт и има докторат по физика на твърдото тяло от университета „Браун“ в Провидънс. В момента работи в НАСА. Бил е член на екипа, който успешно изпрати марсоход на червената планета през 1997 година, а сега се занимава с двата марсохода, които вече почти четири години изследват Марс. Притежава два патента и активно публикува в научните списания. От 1989 година насам е написал над 90 статии с 80 цитата. По-ниският брой цитати от този на Бенфорд заблуждава — Ландис е сравнително млад, а и много от статиите му са инженерни и технологични изследвания, които като правило събират по-малко цитати. Последната му публикация е от 2007 година — проучване на възможностите за използване на гориво, произведено на Марс в проект за доставяне на проби от марсианската почва на Земята.

Научната му продуктивност си има цена — досега Ландис е публикувал сравнително малко фантастика и е автор на само един роман. Печелил е два пъти „Хюго“ и един път „Небюла“ в категориите за къси разкази и е номиниран по шест пъти за всяка от двете награди. През 1985 година е слушал писателските курсове „Кларион“ („Clarion“), а през 2001 година вече ги е водил.

За съжаление у нас той е почти непознат, а разказите му се отличават с необикновена интензивност. Например „Падайки на Марс“ („Falling onto Mars“), който му донася „Хюго“ през 2003 година, предава история от епохата на ранното колонизиране на Марс. На планетата пристига поредният кораб с колонисти. Те са бивши престъпници, както неведнъж се е случвало и по-рано в човешката история. Предстои им борба за оцеляване в условията на оскъдица на ресурси, в която границата между добро и зло е размита. Завършекът специално подчертава, че от перспективата на още по-далечното бъдеще грозното в историята е забравено. Любопитно е, че в това произведение на Ландис няма нито голяма фантастична идея, нито науката присъства като основен компонент, а разказът се запомня заради силния си емоционален заряд, както казваха някога в часовете по литература.

Писателите, за които разказвах до сега не са първите учени-фантасти.

Едуард Елмър „Док“ Смит (Edward Elmer „Doc“ Smith) е големият първопроходец. Той е човек с изключителна съдба — започва като общ работник, но контузия на ръката го принуждава да промени живота си. На 27-годишна възраст Смит защитава докторат в университета „Джордж Вашингтон“ по инженерна химия със специализация „инженер по хранително-вкусова промишленост“ (навярно така биха звучали днес имената на специалностите му). До пенсионирането си през 1957 година той работи за редица компании за пасти и сладкиши, с кратко прекъсване по време на войната, когато е цивилен специалист в американската армия.

На Смит принадлежи първият роман, в който се описва космически междузвезден полет: „Чучулигата от космоса“ („The Skylark of Space“, 1928 година). С тази книга е свързана интересна история — в началото той има за съавторка съпругата на негов колега — Ли Харкинс Гарби. Сътрудничеството им замира, когато романът е достигнал само около една трета от окончателния си обем и е на път да остане недовършен. Няколко години по-късно, докато жена му е на кино и Смит гледа сина си, той се връща към ръкописа. Името на Ли Харкинс Гарби, което днес е почти неизвестно, се появява само върху корицата на първото издание, но впоследствие е премахнато. Знае се, че Смит завършва романа сам и по-късно написва три негови продължения, но истинската известност го спохожда едва с появата на поредицата „Ленсмен“.

Този фантаст е известен със стремежа си към достоверност и научност — например при него планетите се движат по орбити, а не блуждаят из пространството (както е популярно да се пише по онова време), гравитацията си действа, връзката между вещество и енергия е описана правилно и дори има намек за черни дупки. В по-късните си книги той „предсказва“ системата за космическа отбрана и невидимите самолети от типа стелт.

Катерин Ейсаро (Catherine Asaro) се родее със Смит — тя е завършила магистратура по физика и аспирантура по химия в Харвард. Известно време е била постдок в института „Макс Планк“ в Германия и в Харвардско-Смитсонианския център по астрофизика, после е професор по физика, но напуска академичната среда, за да създаде собствена консултантска фирма.

Образно казано, тя пише една-единствена книга — творчеството й е доминирано от сагата за Сколианската империя, от която до сега тя е публикувала седемнадесет произведения. Има една „Небюла“ за роман, както и три номинации — две за „Хюго“ и една за „Небюла“.

Не е възможно един скромен обзор да обхване всички учени, които пишат фантастика. А и някои са толкова добре известни, че едва ли има нужда да се разказва за тях — например бившият професионален астроном от Пулковската обсерватория Борис Стругацки. Други са почти неизвестни — например Грег Игън (Greg Egan), австралиец, специалист по приложна математика, който пише прекрасни разкази в стил киберпънк и има една награда „Хюго“. Или Джийн Улф (Gene Wolf) — инженер и автор на множество романи. Списъкът може да бъде продължен.

Кое е общото между всички тях?

И има ли нещо общо? На пръв поглед — да, интересът им към твърдата фантастика, в много случаи — към социални проблеми (колкото архаично и да звучи тоя израз). Например Брин е много гласовит противник на ограниченията в правата на личността, които войната срещу терора донесе на американското общество. И той не е единствен, но това не са уникални качества на тези писатели. Робърт Сойер (Robert Sawyer) и Ким Стенли Робинсън (Kim Stanley Robinson) пишат твърда фантастика без да са учени, като се самообразоват. Сойер казва, че чете научнопопулярни списания и книги, и сериозно се подготвя по темата, за която му предстои да пише. С други думи, не е трудно един писател да получи достатъчно научна информация, за да пише достоверно. Например, в края на „Радиото на Дарвин“ („Darwin’s Radio“), на няколко страници литераторът Грег Биър благодари за помощта на множество хора, пред имената на които стои съкращението „Ph.D.“

Наскоро ми попадна ревю за последната книга на Дейвид Брин. Тя се казва „Небесен хоризонт“ („Sky Horizon“). Това е историята на група калифорнийски тийнейджъри, които установяват контакт с представител на извънземна цивилизация. Веднага си зададох въпроса как би изглеждало подобно събитие по времето, когато аз бях на тая възраст. Един ден даже намерих време да седна и да нахвърля в бележника си сюжета на разказ, в който група провинциални тийнейджъри от социалистическа България влизат в контакт с пришълци. Поне материал за този разказ имам достатъчно от времето на ученическите ми години, когато ходех на летни школи по астрономия и прекарвах нощ след нощ около любителските телескопи в народната обсерватория в Кърджали.

Сигурно никога няма да напиша този разказ, защото приликата с романа на Брин е твърде силна. Но все пак успях да съчиня една сцена, която в известен смисъл обяснява какво е довело Брин, Бенфорд, Ландис и другите във фантастиката.

Представете си безлунна нощ, през отворения процеп на купола влиза хладен вятър. Хлапето главен герой стои зад окуляра и следи внимателно кръстчето, направено от две кончета, да не се отмества от звездата. Ръководителят на кръжока седи в тъмното и от време на време поглежда часовника си. Свети си с железничарско фенерче, захранвано с плоска 4.5-волтова батерия. За да не освети плаката, която се експонира цял час, той е завил и фенерчето, и наблюдателния дневник, с плътен спален чувал. Двамата си говорят за това какви хора се занимават с астрономия. Ръководителят, който е млад, още няма тридесет и е дошъл тук по разпределение[1], казва, че много хора напускат научното поприще, въпреки че не са глупави. Проблемът не е в ума, а в подхода им към света. Само тези, в които е живо любопитството към света, които задават въпроси или които намират отговори, могат да развиват науката. Не е задължително в тези групи да попадат едни и същи хора. Друго важно условие е човек да е способен да приеме, че не знае всичко, разумът му да е отворен към непознатото. Онези, които не възприемат странното — тук неволно идва аналогията с търсачите на странното у Стругацки, — могат да минат през науката, но просто не остават в нея. Обаче от същото място извира и един проблем — арогантността на много учени, които се поставят над „обикновените“ хора.

По едно време ръководителят се спира и пита хлапето — имаш ли представа за какво говоря? Момчето, нали е малък овърачийвър[2], бърза да отговори положително — да, естествено. Но после сякаш е доловил неодобрението на учителя си в начина, по който фигурата му се изгърбва в тъмното, добавя: „Разбирам, но не всичко, всъщност, съвсем малко разбирам.“ Ръководителят се разсмива: „За теб има надежда да станеш учен“.

Приключвам преразказа на ненаписаната сцена, за да добавя авторска реплика — именно тая отвореност свързва науката и фантастиката. Нищо не може да надмине скоростта на светлината, нали? Няма нищо по-просто от това — в много фантастични произведения наличието на звездолети, които го правят, е постулирано. Виндж дори предлага на читателите си цяла теория за „бавните“ и „бързите“ области и тя толкова дълбоко се слива с историите в романите му, че се превръща в нещо повече от услужлив сюжетен трик.

Приликата свършва до тук. Между подходите на фантастиката и науката има една голяма разлика и тя се състои в критичността. Тестът е основен елемент на научния метод. Фантастиката може да освободи читателя от нуждата да се съмнява, ако това е необходимо за постигане на литературните й цели. Науката не разполага с подобен лукс. Щом искаме крушка да светне, трябва да включим захранването. Обичайният начин е да затворим електрическата верига, като щракнем ключа на стената. Така е смятал Томас Едисон, така е смятал и Павел Яблочков. После се е появил друг учен — Никола Тесла, и подложил това на съмнение. Появило се безжичното предаване на енергия.

За съжаление думата „учен“, която използвах толкова пъти тук, не е точна. В латинския думата за наука (scientia) произхожда от знание[3]. В българския език тя се асоциира с „уча“, „учебник“ и „учебникарство“, което е само на една крачка от „зубрачество“. А смисълът на съществуването на учените и науката не е да четат учебници, смисълът е да ги пишат, за да могат останалите да научат нещо и да го приложат в работата си. Много по-удачна ми се струва думата „изследовател“. И наистина, в английския тя се употребява — researcher — наред с учен (scientist).

* * *

Независимо от разликите, науката и фантастиката се подкрепят, обменят идеи и се стимулират с взаимни предизвикателства. Учените писатели, за които стана въпрос по-горе, са прекрасна демонстрация на това и аз с удоволствие чета произведенията им.

5.09.2007, Паранал, Чили

Бележки

[1] При социализма в България висшето образование бе безплатно, но след дипломирането си младите специалисти задължително бяха пращани да работят някъде за три години по разпределение. Разбира се, огромното болшинство попадаха в провинцията и голяма част се женеха/омъжваха по време на престоя си там. Освобождаването от разпределение беше много трудно. Една възможност да се освободи от разпределение беше човек да започне да прави кандидатска дисертация. — Б.а.

[2] Overachiever — англ., амбициозен, преуспял човек. — Б.а.

[3] Любопитно е, че второто значение на scientia на латински е умение. — Б.а.

Край