Валентин Д. Иванов
„Космическо министерство“ („Ministry of Space“) [0] (Преразказ по картинка с елементи на разсъждение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
valentindivanov (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валентин Д. Иванов

Заглавие: Мисли за фантастиката

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти Тера Фантазия

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2017

Тип: Бургас

Националност: българска

Коректор: Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12800

История

  1. — Добавяне

Алтернативната история е преди всичко литературен жанр, но не е ограничена само до писаното слово. Има филми, игрални и анимационни сериали за телевизията, и не изненадващо — комикси. Тук разказвам за един от тях.

Разказвам подробно, защото даже по мерките на научната фантастика, която сама по себе си е бутиков жанр, това е бутиково издание. „Космическото министерство“ практически няма надежда да се появи на българския пазар, а феновете заслужават да се запознаят с произведения, различни от доминиращото в момента литературно/кино/комиксово течение.

Често ми се налага да използвам подобен подход, защото като „търсач на странното“, понякога попадам на „непреводими“ или „неиздаваеми“ произведения, съответно поради езикови трудности или липса на достатъчно голям нишов пазар в България, който да мотивира родните издатели. Друга категория произведения, към която прилагам същия подход за „труднонамираемите“. Най-често те са се появили в минимален тираж и/или преди много десетилетия. В подобни случаи не изпитвам угризения да включвам в ревютата или статиите си spoilers — трудно преводима английска дума, която в този контекст има предвид разкриване на сюжета, но произлиза от английския глагол развалям (когато става дума за продукти, например), и е по-скоро свързана с развалянето на удоволствието от четенето или гледането, което донася пред-знанието за края на книгата или филма. В интерес на истината, може да се спори доколко е лошо подобно пред-знание. Случвало ми се е да препрочитам книги само за да се насладя докато откривам скритите сюжетни „мини“, които писателите са вложили в историята, за да ни доведат по логичен път до желания завършек.

Изненадващо, темата на „Министерството“ не е космосът, а нещо друго, но понеже за четящите тези редове ревюто ми е леснодостъпно само на няколко реда по-нататък, този път няма да включвам spoilers на собствената си статия.

Поръчах си комикса в американския Амазон — там всичко е значително по-евтино — в началото на октомври 2007 година, заедно е куп други книги. Един колега и приятел ми ги донесе от Щатите, когато идваше в ЕСО по работа и окончателния текст, който (с леки промени) ще прочетете по-нататък, разпратих на приятели и фенове на 21.11.2007 година.

* * *

Хората от по-старото поколение навярно добре си спомнят онзи виц, че единственият начин да се оправи България е да обявим война на англичаните. Те ще дойдат, ще ни завоюват и всичко ще бъде наред.

Графичният роман „Космическо министерство“ напомня защо за спасители сме си избрали именно англичаните — защото няма нужда да променяме административната си структура — и там и тук има министерства, следователно табелите над правителствените сгради могат да си останат същите.

Космическото министерство естествено се занимава с космоса и заглавието е съвсем точно като се има предвид, че на около тридесет страници с прекрасни рисунки се разказва историята на човека, еднолично основал това министерство — сър Джон Дашууд. Млад за ранга си, както казва за него веднъж Уинстън Чърчил, той е сред малкото оцелели ветерани, които са участвали в Битката за Британия само на деветнадесетгодишна възраст. „Не останаха много от нас…“ — обяснява пък самият Дашууд.

С изключение на двете реинкарнации на „Дъга“[1], българският читател има съвсем малко срещи с графичните романи. Сякаш за да бъде още по-уникално, „Министерството“ принадлежи на един още по-рядко срещан жанр — алтернативната история. Доколкото може да се вярва на библиографиите на алтернативна история по мрежата, това е първият подобен роман. В Интернет е достъпен и един друг графичен роман — „Вероятностен пробив“ („The Probability Broach“), рисуван от Скот Байзер (Scott Bieser) по мотиви на едноименния роман от „анархиста“ Л. Нийл Смит (L. Nail Smith). Традиционно за този автор, в неговата книга се описва прекрасната и (твърде утопична за моя вкус) действителност, до която би довело отделянето на Американските южни щати в самостоятелна конфедерация.

Авторите на „министерството“ са цели четирима: сценаристът Уорън Елис (Warren Ellis), художникът Крис Уестън (Chris Weston), оцветителката Лаура Мартин (Laura Martin) и художникът по надписите Майкъл Хайслер (Michael Heisler). Трудно е да се каже на кого от тях принадлежи най-голямата заслуга за да се получи една толкова интересна и необичайна книга. Разбира се, своята роля играе изборът на сюжет, който предлага възможност за красиви ретрофантастични картини, комбиниращи елементи от реална историческа военна техника и въображаема поствикторианска космическа техника.

Романът се състои от три части. Първата започва с безгрижен рибар, над който се носи високотехнологичен летателен апарат. Годината е 2001, както ни уведомява надпис в ъгъла на първата картинка. От кокпита маха с ръка пилотът. На втората страница от близък план виждаме, че това е красива млада негърка, със синя пилотска униформа и фуражка. Тя каца на площадката на университет, който е подкрепян от Космическото министерство. Точно както някога при нас предприятията можеха да поемат шефство над някое училище. Из кампуса бързат студенти с реактивни раници, по улиците се движат футуристично изглеждащи автомобили. Следва врата с надпис: „Професор Емеритус Сър Джон Дашууд“. От разговора научаваме, че професорът е извикан по спешност да се яви в Министерството. „Това е заради американците, които са готови да изстрелват“ — научаваме от момичето.

Тук спирам с преразказа на сюжета. В графичните романи ролята на езиковите средства се играе от… графиката, разбира се. И колкото по-добра е една подобна книга, толкова по-пищна и детайлна е графиката, като се започне от преспапието пред Дашууд, с форма на ракета и се стигне до портретите на стената. Именно те ни подсказват, че той, участвал активно в британската космическа програма. А че става дума именно за нея и за никоя друга е очевидно от британския английски и от обръщението „сър“, разбира се.

Следва ретроспекция — романът е така структуриран, че сцените от пътуването на сър Джон към комисията в Министерството се редуват с ретроспекции, които разказват за миналото, като всяка следваща описва все по-късен период от историята. Първата е съвсем кратка — през лятото на 1945 година в Пенемюнде пристигат американските войски. Нацистката ракетна база, където са разработени ракетите Фау–1 и Фау–2 остава в Съветската окупационна зона и американците бързат да съберат немските инженери. Така се случва и в реалната история, в която Вернер фон Браун натоварва на камиони техническата документация и тръгва на запад специално, за да се предаде на американците. Тук обаче американците не намират в Пенемюнде нищо и никой не ги търси, за да капитулира пред тях. Базата е празна.

Скоро в небето над нея се появяват британски бомбардировачи, които изравняват и малкото, което е останало. От диалога между ръководителя на мисията и младия командор Джако Дашууд научаваме, че немците вече са депортирани във Великобритания.

Бомбардировачите поемат към дома, а Дашууд отива на среща с Чърчил — и възползвайки се от главозамайващия успех, изтръгва от министър-председателя обещание за формиране на ново министерство — за космоса. По-късно то е ръководено от самия Дашууд. В една от сцените Джако споменава, че има план как да финансира новото начинание с някакъв „черен бюджет“ — „пушка на стената“, на която предстои да гръмне оглушително в края на историята.

Чърчил ме разочарова — изобщо не приличаше на образа, познат от портрети и кинохроники. Нито пък нарисуваният Вернер фон Браун приличаше на себе си, но да не избързвам.

Последната сцена от първата ретроспекция заслужава особено внимание. В алтернативно-историческата литература и във феновските кръгове е популярно убеждението, че космонавтиката би се развивала много по-бързо, ако федералното правителство я беше оставило на частната инициатива, вместо да създава огромна административна „хранилка“ като НАСА, пред която да се редят десетина (и дори по-малко) големи компании. Най-добрата, — но според мен не съвсем убедителна, — защита на тази идея представлява романът „Децата на Аполо“ („Children of Apollo“) от Марк Р. Уайтингтън (Mark R. Whittington). В него Ричард Никсън налага на Съветския Съюз космическа надпревара, която изтощава Съветската икономика и води до колапс на Източния блок повече от десет години по-рано, отколкото в реалната история. В „Космическото министерство“ Елис и компания прибягват до подобен похват. Освен че е първокласен летец и администратор, Джон Дашууд се оказва прагматичен икономист — той организира среща между немските инженери и „капитаните на британската индустрия“, създавайки възможност за директна комуникация между „мечтателите“ и хората, които биха могли да направят пари от мечтите им.

Епизодът завършва с разходка на Дашпууд и фон Браун. „Вие имате мечти, нали докторе?“ — пита англичанинът. „Аз живея в барака и английските томита пикаят върху дрехите ми само защото аз съм мръсен германец“ — отвръща фон Браун. „Ще ви преместим“, обещава Дашууд. „Не искам да ме местите, а да ми дадете възможност да живея човешки“, отвръща докторът.

Кратък поглед към 2001 година. Само една страничка, от която научаваме, че футуристичното летателно средство, с което красивата негърка взе професор емеритус сър Джон Дашууд, се отправя към космоса.

Започва нова ретроспекция. Годината е 1948 и Великобритания поставя в орбита първия изкуствен спътник на Земята, който предава по морзовата азбука: „Боже, царя пази!“ В центъра за управление на полета Дашууд заявява на фон Браун, че министерството не се занимава с катапултиране на картофи отвъд хоризонта и първият пилотиран полет ще използва ракетен самолет, а не многостепенна ракета. На излизане от стаята, той добавя: „И искам проклетата кабина да бъде херметична! Няма да отида в космоса увит във фолио! Аз съм английски пилот и искам да нося моето проклето яке и да седя в свястно кожено кресло!“

Следващите няколко сцени, вече през 1950 година, показват Дашууд зад щурвала на ракетния самолет. Той не се отличава много от X–1, с който Чък Ягер надминава скоростта на звука през 1947 година. Даже профилите на полетите на двата самолета са еднакви — бомбардировач-майка ги издига на голяма височина, където те се отделят от него и извършват самостоятелен ракетен полет. С помощта на Гугъл дори успях да идентифицирам „майката“ от „Министерството“ — това се оказа лекият бомбардировач „Английски Електрик Канбера“ („English Electric Canberra“), с таван от почти 15 км и 3.6 тона полезен товар.

Дашууд вижда космоса отблизо, но при влизането в атмосферата лошата топлоизолация води до пълна загуба на контрол. Той се опитва да коригира посоката на полета като мести собственото си тяло, за да променя баланса на самолета и успява да се приземи аварийно, при което губи краката си.

В начало на втора глава совалката с Дашууд — както споменах, странният летателен апарат се оказва совалка с хоризонтално излитане и кацане, — се приближава към станцията „Чърчил“. Подробно са показани сцените с маневрирането в дока, затварянето на огромния люк към космоса и възстановяването на атмосферата вътре. Богатство на детайли — от предупредителните надписи по вратите до кутиите с инструменти на „наземния“ персонал.

Конструкцията на станцията заслужава специален коментар — тя напомня много на дизайна, който фон Браун публикува в списание „Колие“ („Collier“), в броя от 18 октомври 1952 година, почти точно преди 55 години. Това е знаменитото „колело“, което с въртенето си създава изкуствена гравитация. По-късно Кубрик го използва в „Одисея 2001“. Уви, в реалната история все още очакваме „колелото“. През 60-те години Сергей Корольов планира да направи експеримент в космоса, създавайки изкуствена гравитация на борда на един от ранните „Востоци“, но първите полети показват, че космонавтите сравнително добре понасят безтегловността и създаването на изкуствена „гравитация“ не се оказва толкова спешна задача. Едва доста години по-късно, след 17-дневния полет на Адриан Николаев и Виталий Севастянов на борда на „Съюз–9“ през 1970 година, става ясно колко сериозен проблем е тя, но вече е късно да се строят „колела“ в космоса.

Но нека да се върнем към комикса. Дашууд излиза от совалката и научава от очакващата го полковник Райт, красива руса жена с къса прическа, че причината да бъде извикан не е предстоящият старт на американците, макар да е свързано с тях. Два дни по-рано те са изпратили съобщение, че знаят откъде Дашууд е получил парите за финансиране на министерството си.

От сините очи на стария Дашууд, картината прескача върху сините очи на младия Дашууд, който лежи в болничната си стая след като са му ампутирали краката. Съвпадението със съдбата на Алексей Маресиев е прекалено точно, за да бъде случайно. На посещение пристига фон Браун, който съобщава, че на Джон ще му бъде дадена благородническа титла. Както и за да види с очите си първия човек, който е летял в космоса. Следва енигматичен обмен на реплики, от които се разбира само, че в Министерството са загрижени дали Дашууд не е полудял и че фон Браун е убеден — безкракият мъж в леглото е чудовище.

Лондон, януари, 1952 година. Сър Дашууд е на аудиенция при краля, вече с алуминиеви протези, по идея на някогашния си познат, някой си Дъглас Бейдър. Слугата го пита: „Боли ли? А този Бейдър летя ли с протезите?“ „Разбира се“ — отвръща Дашууд и не е ясно точно на кой от двата въпроса.

Подозирам, че тук ни е демонстрирана точката, в която са се разделили нашата история и тази, в която живее сър Джон. При нас Дъглас Бейдър оцелява, преминава през германски плен и доживява до дълбока старост. А никому неизвестният младеж Джон Дашууд загива на деветнадесет годишна възраст в Битката за Британия. В света на „Министерството“ загива Бейдър, и дори неговата лява алуминиева протеза, падайки от три хиляди фута, убива нечия невинна съпруга в лондонското предградие Патни. Специално проверих дали „случайно“ вмъкнатият разказ за смъртта на Бейдър не носи по-дълбок смисъл: например в кои ескадрони е служил Бейдър — оказа се, че са 19-ти, 222-ри и 242-ри, но не 253-ти, споменат от Дашууд в разговора с Чърчил. Подобна „замяна“ съм срещал и преди в алтернативната история, например в романа „Творейки история“ („Making History“) от Стивън Фрай (Stepehn Fry) Хитлер загива за да оцелее още по-опасен и манипулативен ветеран от Първата световна война, който „заема“ неговото място в историята.

Кралят е мъртъв, известява първа страница на „Таймс“. Следва трогателната реч на Уинстън Чърчил. А в същото време фон Браун и Дашууд дискутират дали е възможно да изстрелят първата тристепенна ракета с двама души екипаж в навечерието на предстоящата коронация. В алтернативната Великобритания, също както в Съветския съюз, най-крупните успехи в космоса са съвпадали с конгреси и годишнини. Както ще разберем по-късно, аналогията също не е случайна.

Следващата една страничка ни пренася в бъдещето. Тя е само една, но каква визуална сила притежава — старият Дашууд крачи по стъкления под на станцията, през който се вижда Земята. На преден фон прелита ракета. Елис ефектно ни напомня къде се развива действието, преди да ни покаже успешното изстрелване на „Елизабет II“ през 1953 година. Към тази сцена имам забележка — сградите са прекалено близо до стартовата площадка. Първата степен изгаря в атмосферата, втората достига стабилна орбита. По замисъл на фон Браун, тя ще бъде използвана за строеж на орбитална станция. А третата степен е орбитален самолет, подобен на онзи, с който Дашууд за пръв път достигна космоса.

Годината е 1956, в Близкия Изток бушува Египетската криза. Американците отказват да финансират строителството на Асуанската язовирна стена. Великобритания се е оттеглила от проекта още през 1949 година. Причината — разрастващите се връзки на Египет със Съветския Съюз. Но това, което за един е боклук, може да бъде съкровище са друг. За британската космическа програма назряващата енергийна криза е истинска благословия, защото открехва възможност за непосредствено практическо приложение — генериране на електроенергия в космоса. Следващите няколко сцени са демонстрация на това — космическата станция „Чърчил“ сама генерира електрическата си енергия. Говорителят от телевизора, удобно оказал се в полезрението ни, обявява, че Космическото министерство планира да създаде „ферми“ за космическа енергия, които да изпращат и задоволяват нуждите на Земята.

Една година по-късно към станцията „Чърчил“ е пристикован огромен космически кораб. На борда му ясно се вижда логото на Министерството и се чете името му: „Виктория“. Тук е мястото да отбележа, че визуално технологията създава усещане да датира именно от 50-те години, от самото начало на космическата програма. Освен това си личи тясната връзка с авиацията. В нашата реалност ракетите също са плод от усилията на много авиационни инженери, но в Германия и особено в Съветския Съюз те са разглеждани повече като развитие на артилерията, отколкото на авиацията, което слага своя отпечатък дори на по-късния дизайн на космическите кораби. Тук връзката със самолетите е директна и кокпитът на космическите кораби трудно може да бъде отличен от кокпита на самолет. Носовият конус на „Виктория“ е остъклен и би изглеждал по-хармонично като част от бомбардировач, отколкото от космически кораб: пилотът в совалките се намира в изпъкнала остъклена кабина, също като пилотите на изтребителите от Втората Световна война. През войната тази конструкция се е наложила, защото осигурява по-добър обзор. Можем само да гадаем дали това е съзнателен избор на авторите, с който те искат да намекнат, че Британската империя е готова да се бие за да защити новите си завоевания или е продукт на общата визуална концепция на комикса в стил ретро.

От съпътстващия текст научаваме, че на „Виктория“ й предстои да лети до Луната и че националната военна служба няма да бъде отменена, нещо повече, ще включва и Кралските космически сили. Накрая говорителят цитира ръководителя на Космическото министерство сър Джон Дашууд: „Не можем да оставим нашите деца да похабяват живота си на улицата, носейки американски дрехи и слушайки боклук. Вместо това ние можем да им дадем чест, дисциплина и звездите.“

„Виктория“ величествено се отдалечава от „колелото“ на космическата станция. Виждаме заревото на двигателите със Земята на заден план. Тези сцени са „мократа мечта“ на любителя на стиймпънка или дизелпънка: изгрев на слънцето, наблюдаван от лунна орбита, „Виктория“ на фона на Луната.

Програмата на полета е сходна с тази на „нашето“ „Аполо“ (подчертавам разликата; както ще разберем по-късно, в романа има и „тяхно“ „Аполо“): корабът-майка остава в орбита, до повърхността достига само малък спускаем апарат. Забележка — апаратът има крила, нещо съвършено излишно за лунен модул. Не изключвам това да е шега с прословутия английски консерватизъм.

Люкът се отваря, стълбичката се спуска и за пръв път кракът на човек стъпва на лунната повърхност. Астронавтите на Луната са поне четирима и поне един е останал в орбита с кораба-майка, съдейки по предишните илюстрации. Обожавам картината, на която един от тях развива британското знаме, а други двама се занимават с кинокамерата. Съдейки по огромните дискове, тя снима на целулоидна лента. Това е малко странно, защото по-рано сме видели, че в „техния“ свят през 1956 година вече има телевизия.

Най-интересното обаче е репликата на англичанина, който козирува пред знамето и обявява тази територия за част от Британската империя. Той продължава: „Това не е краят на нашата мисия, това е началото.“ Дашууд изпълнява обещанието, дадено 12 години по-рано на Чърчил — космосът ни чака да го завоюваме за Короната и за Империята.

Колко различен е техният свят? Нищо общо с нашия, където още в зората на космическите пътешествия са подписани редица споразумения за мирно и съвместно използване на космоса. Разбира се, никой не си прави илюзии — нашите споразумения ще бъдат забравени в мига, в който от Космоса може да се правят пари. Но поне все още никоя държава не е обявила нито едно небесно тяло за собствена територия и мошениците, които продават парцели на Луната, все още не са вземани на сериозно.

Третата глава ни връща на станцията „Чърчил“ през 2001 година. Предстои ни да прекараме повече време там, затова ще опиша залата за конференции. Стъкления под във входната галерия, през който се вижда Земята, вече го споменах. И тук го има. Първият знак, че на Дашууд му предстоят трудни минути, проличава още от конфигурацията на стаята: един самотен стол в средата, обграден от маси с компютри (напомнящи старата българска серия ЕС!). Огромно лого на Министерството зад гърба на председателя. Комисията има поне седем члена, сред които на видно място стои и един индиец с тюрбан на главата — вероятно добавен като доказателство за етническото равенство в Британската Империя. Всички са в униформи. В ъгъла, на ниска касичка, се намира неизменният комплект за чай.

Логото изчезва и на негово място се появява схема на американския космически кораб „Аполо“. Председателят на комисията Хоук (и вероятно ръководител на Министерството) накратко описва проекта на Съединените Щати: йонни двигатели, които ще го ускорят бавно, така че той ще стигне до лунна орбита за две седмици. В останалото „тяхното“ „Аполо“ прилича на „нашето“ — особено лунният модул и спускаемият апарат, ако се съди по схемата. За сега американците предвиждат само да заобиколят Луната, по същество повтаряйки полета на „Аполо–8“, осъществен в навечерието на Коледните празници през 1968 година. На схемата на „тяхното“ „Аполо“ фигурира автоматична станция, която предстои да бъде спусната на повърхността. Сър Джон избухва: „Луната е наша, окололунното пространство е наше. Със сигурност вие няма да оставите янките да стъпят на наша територия…“

Но това не е всичко. ЦРУ е влязло в контакт с МИ-6. Американците обещават, че ако англичаните ги оставят да ходят където си искат, те ще запазят тайната от къде са дошли парите за създаване на Министерството. Американците искат достъп до космоса, който до сега е бил само британски.

Хоук буквално моли Дашууд: „Кажете ни, че това не е вярно!“ Скандалът има потенциал да разруши Министерството и да нанесе непоправима вреда на Британската космическа програма. „Слънцето ще залезе над Британската империя“ — страхува се Хоук.

На следващата илюстрация сините очи на Сър Джон се впиват в говорещия, обаче преди да чуем отговора му, авторите отново ни хвърлят в миналото. Следва черно-бяла страница, имитираща екран на телевизор. Току-що е починал Вернер фон Браун, от инфаркт по време на съня си. Дават откъси от негови стари интервюта, в които той разказва, как съпругата му — една от преводачките на проекта, — е била замеряна с камъни на сватбата им, защото се е омъжила за германец.

Дашууд нарежда на Бридж — негов помощник и втория оцелял от 253-ти Ескадрон, — да угаси телевизора. Парадоксално, но сър Джон е сърдит на фон Браун, че е починал в толкова неподходящ момент, когато предстои първият старт на ядрения носител, критична част на ракетната система, необходима за пилотиран полет до Марс. Дашууд не е уверен, че без фон Браун Министерството ще успее да реализира този толкова сложен проект. А в същото време отвъд прозореца на лондонския офис се вижда един футуристичен град, така както са си го представяли именно през 60-те години на миналия век: висящи монорелсови влакове, по Темза плуват кораби на подводни криле, във въздуха има странни летящи машини, а вместо да ходят пеш, минувачите използват вертолетни раници.

„Лунна станция «Виктория» търси Ровър Шекълтън!“ Не, не съм забравил да преведа английското ровър с луноход, защото, както се вижда от близкия план на емблемата на машината, става дума за продукт на предприятието „Ровър“. Чудесна игра на думи! Планът на Дашууд да свърже инженерите мечтатели с капитаните на английската индустрия е дал резултат и космическата програма е стимулирала развитието на английската промишленост, в това число и автомобилната. В реалната история през 80–90-те години на миналия век тя по същество престана да бъде английска, преминавайки под контрола най-вече на чужди фирми, предимно немски, като концерна „Фолксваген“. Екипажът на лунохода „Ровър“ е закъснял да рапортува в станцията, защото току-що е открил замръзнала вода във вечната сянка на полярните кратери. Откривателят е строен негър, и както по-късно ще научим — бащата на момичето, което много години по-късно ще отведе стария Дашууд до станцията „Чърчил“.

Няколко думи за Лунната база и ровъра. Вижда се, че са направени от идентични модули, вероятно използващи елементи от космическите кораби и спускаемите апарати, с които англичаните летят до Луната. Имат няколко независими части, вероятно съзнателно дублиране и разделяне на критичните системи с цел повишаване на безопасността. В същото време водачът на „Ровъра“ стои в остъклената си кабина без скафандър. А самият „Ровър“ кой знае защо ми заприлича на британските всъдеходи, използвани в Африка по време на Втората световна война. Те са били толкова добри, че Ромел е „взел на заем“ един от тях за свой подвижен команден пункт. В този комикс има твърде много съвпадения за да бъдат случайни, сигурно и сега приликата е търсена.

Уумера е изкуствен град. Подобно на тайните съветски градове с номера от епохата на Студената война, той е създаден около центъра за ракетни изпитания в южна Австралия. В реалността оттам са били изстреляни само два спътника — един австралийски през 1967 година и един английски през 1970-та. Малка част от полигона все още се използва, но болшинството от стартовите площадки са изоставени. Тук е трябвало да се базира Британската космическа програма, преди да бъде прекратена и именно тук я е оставил да се развива Уорън Елис в света на Министерството.

Годината е 1962-ра и Бридж е в Уумера за първия старт на ядрения носител. Пейзажът е впечатляващ — Министерството се нуждае от възможности да изстрелва едновременно много ракети и от хоризонт до хоризонт се извисяват стартови площадки. Инспектират ги двама офицери, дошли до тук със зелен „Ровър“. Сър Джон отсъства, вероятно все още не е надмогнал тревогите си за надеждността на ядрения двигател. Лицето на Бридж се вижда през бронираното стъкло на бункера, точно когато му поднасят чая. В отражение се разпознават стартовите кули.

Изражението на Бридж е за отбелязване. Първо кулите, а на следващите илюстрации — и черните сенки по него сякаш намекват за предстоящо нещастие.

Вероятно причината е в неподходящото име на носителя — „Ариана“ — шега с небезизвестния носител на Франция и по-късно и на Еропейската космическа агенция.

Ракетата избухва на старта.

Скок със седем години напред. Дашууд стои пред телевизор, от който се усмихва покойния Бридж. Капитан Лангтон, същият, който откри леда на Луната, идва за заповедите си. Предстои да бъде изпратен на опасна мисия. Той е готов, но има едно усложнение — току-що е станал татко. „Нейното име е Луси“ — казва той, докато показва снимката на малко бебе с шоколадова кожа. На всичко отгоре пресата се интересува от бащата и малката му дъщеря. „Ако всичко, от което те се интересуват, е, че изпращаме нов татко на публична смърт с ядрена ракета, нека да са проклети“ — отсича Дашууд и подписва заповедта за назначаване на капитан Лангтон в Марсианската експедиция. От същата сцена научаваме, че сър Джон смята бебетата за диви неща и персонално никога не би ги имал у дома си. Което кара читателите да се замислят: Дашууд е предан на делото, но бихте ли станали приятели с него? Възможно ли е някой въобще да бъде негов приятел?

Сякаш за да смекчат шока от това изявление на сър Джон, на следващата страница авторите ни награждават с поглед към Марсианската експедиция. С екипаж от седемстотин (!) души, тя току-що е влязла в орбита около червената планета. Дори фантастичните марсиански проекти на фон Браун не са толкова многолюдни.

Моят преразказ не представя достойно играта с езика в графичния роман. Например, за експедицията е използван същия израз, както за Британските части, воювали във Франция в началото на Втората световна война. Подобни детайли придават дълбочина на историята, като я „вграждат“ в британската култура и история и затрудняват превода на който и да е чужд език.

Всеки кораб от експедицията носи четири совалки. Забележително е, че може да се проследи тяхното родословие — през лунния модул на „Виктория“, до ракетния самолет на Джон Дашууд. Разбира се, сега има огромни допълнителни резервоари, на които, — както ще видим по-късно, — предстои да се превърнат в част от бъдещата марсианска база. Совалките се отделят от корабите майки и една след друга се понасят към повърхността. От долу картината — малко зловещо — напомня на метеорен дъжд.

Следва неизбежната сцена със знамето и козируващия офицер: „За кралицата и империята, Марс е наш…“ Започва строителството на базата.

Както споменах, Елис и компания не са измислили концепцията за огромната марсианска експедиция. Тя реално съществува и е описана подробно от Вернер фон Браун като приложение в негов роман, написан в края на 40-те години. Твърди се, че от литературна гледна точка романът му е ужасен и нищо чудно, че е публикуван за пръв път едва през 2006 година, но концепцията вижда свят много по-рано — през 1953 година и дори се появява на страниците на популярните списания.

Връщаме се в 2010 година. „Още веднъж“ — пита Хоук. — „Истина ли е това?“ — „Да“, отговаря му Дашууд. „Искате да го кажа? Ще го кажа — златото на холокоста…“ Оказва се, че „черният“ бюджет, с който е основано Министерството, използва златото, което нацистите са откраднали от евреите — от техните спестявания до зъбните им протези. Когато са го намерили, англичаните са скрили почти половината от него и са го използвали за свои нужди. Споменава се и името на Чърчил, който добре е знаел от къде идват парите и самият той не е бил чужд на концепцията за концентрационните лагери. Наистина, в реалната история Чърчил е имал досег с организирането на подобни лагери в Южна Африка.

„Вие носите униформата на Космическото министерство… ако гледате на мен като на чудовище… значи всички ние сме чудовища заедно“ — заявява Дашууд и продължава по-нататък да изрежда достиженията на Британската империя, която вместо да се превърне във второразредна световна сила, владее космическия океан.

„Вие ни направихте чудовища!“ — възкликва Хоук.

„Не, аз ви направих велики!“ — отвръща Дашууд, удряйки с юмрук по масата и заявява, че напълно оправдава извършеното — да открадне от крадците и да даде ограбеното на една бедна и уморена страна. Той смята, че никой няма да се трогне от събития, случили се преди половин век. Нещо повече, той признава, че не само е скрил за златото; той е организирал бомбардировките на Пенемюнде след края на войната, знаейки добре, че там има американски войници. Обаче никой не го е грижа, особено в Англия с нейното безплатно електричество, евтина храна, неизменен просперитет и световна доминация.

Дашууд триумфално напуска залата, заявявайки, че срещата е приключила.

Следващите две страници показват истинския размер на британското космическо господство: кораби, подобни на тези от Марсианската експедиция, в системата на Сатурн и в астероидния пояс, оранжерии на Марс (в които цъфтят не ябълки, както се пее в известната съветска песен, а палми!), лунни колонии, чийто светлини правят тъмната част на Луната да изглежда като мегалополис, безброй орбитални станции „колела“ около Земята.

Последната сцена е най-шокиращата. Разбира се, скриването на нацисткото злато, независимо дали идва от жертвите на Холокоста или от другаде, е шокиращо само по себе си, но тук нищо не ни подготвя за изненадата.

„Той е готов, Луси!“ — донася се гласът на невидим офицер. През отворена врата с оранжев надпис се вижда момичето-пилот. В помещението има канапета, ниска масичка с прибори за чай. Надписът не е четлив, ъгълът е твърде малък, но Луси затваря след себе си и ни дава възможност да прочетем по-лесно какво е написано на входа: „Non-white women staff“. С други думи, стаята е предназначена за почивка на цветнокожия женски персонал. Едва сега става ясно, че в света на „Космическото министерство“, макар да притежава космоса, Британската империя не е еволюирала социално нито на един инч от Викторианската епоха до сега и сегрегацията между расите все още съществува, както беше до скоро в Южна Африка. Това е огромна социална промяна и смъртта или оцеляването на Бейдър или на Дашууд не могат сами по себе си да я предизвикат. Точката на разклонение от нашата история трябва да се намира много по-рано, за да се промени манталитета на една огромна държава, така че човек като Дашууд да може да направи… каквото прави.

Темата за расите се среща често в алтернативната история, но обикновено тя идва в пакет с победилите хитлеристи. Едно изключение[2] е трилогията „Драка“ („Draka“) от С. М. Стърлинг (S. M. Stirling), в която носители за идеята за расово превъзходство са наследниците на бившите роялисти от Американската революция, Когато американските колонии постигат независимост, те се преселват в Южна Африка на мястото на ЮАР от реалната история. В алтернативния свят те основават там „империя на белия човек“. По ирония на съдбата голяма част от първата книга („Марш през Грузия“ — „Marching Through Georgia“) е посветена на войната им с Нацистка Германия. Действието на романите се развива в един страшен свят на победилата практическа евгеника, който е обрисуван по американски директно и откровено — в пълен контраст с типичния английски understatement[3] на Уорън Елис и компания.

* * *

Комиксът завършва с дълъг послепис от Уорън Елис, в който той разказва как се е появила идеята — необяснима сплав между мемоари на британски пилоти от Втората световна война, изображения на излитащи ракети и старите британски комикси за Дан Диър. Елис смята, че подходът на човечеството към космоса е сбъркан в момента, в който Чък Ягер не става първия космонавт със суборбитален полет на модифициран X–1, защото това прекъсва естествената еволюция на авиацията към космоса. Много по-късно, Ягер отказва да се присъедини към НАСА, но сега няма да преразказвам реалната история. Тя може да се прочете детайлно в прекрасната документална книга на Том Улф (Tom Wolf) „Правилният материал“ („The Right Stuff“).

„Министерството“ предизвиква размисли на различни теми. Например защо, волно или неволно, много от космическите ентусиасти, които пишат фантастика или алтернативна история, достигат до мрачни реалности. Като се започне от сравнително „мекия“ случай на „Спокойната алтернатива“ („Tranquility Alternative“) от Алън Стийл (Allen Steele), в който Студената война е само малко по-гореща и двете страни са само малко по-безскрупулни, и се стигне до Антон Первушин, който в трилогията „Звезда“ възстановява „Империята на Злото“. Не е трудно да се разбере подобна тенденция — противостоянието стимулира военната технология, а космосът винаги е бил преди всичко арена на военна борба. Мирният космос идва по-късно — дотолкова, доколкото не отнема ресурси от военния. Освен това, в условията на тоталитарен режим не е нужно да се оправдават космическите полети, което не е проста задача, като се има предвид „космическата“ им цена.

„Космическото министерство“ е уникална книга, без аналози у нас и се надявам, че тази подробна „анотация“ ще представлява интерес за читателите и феновете.

21.11.2007, Чили

Бележки

[0] Комикс от Уорън Елис (Warren Ellis) и Крис Уестън (Chris Weston), издателство Image Comics, три тома, публикувани в периода Април 2001 — Април 2004.

[1] Първоначалното списание „Дъга“ излиза през периода 1979–1992 година. Опит да бъде подновено издаването му е направен през 2003–2004 година. — Б.а.

[2] През годините след написването на ревюто се появиха още много книги на тази тема, но съзнателно реших да не ги добавям, оставяйки статията ми да отразява състоянието на жанра и моите познания за него към момента на написването й. Мога да добавя поредицата Евърфеър (Everfair; това е името на Африканска държава, която не съществува в нашата реалност; буквално преведено Страна на вечната справедливост) от Ниси Шол (Nisi Shawl). — Б.а.

[3] Буквално — омаловажаване, но в този контекст означава изказване, което се отличава с преднамерена сдържаност. — Б.а.

Край