Джефри Дивър
Коленичилият войник

— Той е там? Отново?

Една чиния падна на кухненския под и се разби на парчета.

— Гуен, слез в стаята за почивка! Веднага!

— Но, татко — прошепна тя, — как така е излязъл? Те казаха шест месеца. Те обещаха шест месеца. Най-малко!

Примижавайки, Рон надзърна през завесите и сърцето му се сви.

— Той е — въздъхна той. — Той е. Гуен, направи каквото ти казах! В стаята за почивка! Веднага! — След това изкрещя в трапезарията: — Дорис!

Жена му се втурна в кухнята.

— Какво има?

— Той се върна! Обади се на полицията!

— Върнал се е? — промърмори жената с мрачен глас.

— Прави каквото ти казвам. И Гуен, не искам той да те вижда! Слез на долния етаж. Няма да повтарям!

Дорис вдигна телефона и позвъни в шерифството. Трябваше да натисне само едно копче — откакто се помнеха номерът беше настроен за бързо избиране.

Рон излезе на задната веранда и погледна навън.

Часовете след вечеря в прохладните пролетни вечери като тази бяха най-спокойните мигове на годината в Локъст Гроув. Предградието се намираше на утешителните петдесет километра от Ню Йорк Сити на северния бряг на Лонг Айлънд. Тук живееха някои наистина много заможни хора — новобогаташи, както и такива, които се обличаха от Рокфелер Сентър и Морган. Също така няколко известни артисти и директори на рекламни агенции, макар селото да бе основано от хора като семейство Ашбъри, които живееха удобно в къщите си за шестстотин хиляди долара, пътуваха с влак или с автомобилите си до работните си места в Лонг Айлънд, където заемаха ръководни длъжности в издателски или компютърни компании.

В тази априлска вечер кучешкият дрян вече беше цъфнал и ароматът на градинска тор и трева, подрязана за първи път през годината, изпълваше влажния въздух. И в същата тази вечер зловещият силует на младия Харли Ебърс отново беше приведен в храстите през улицата срещу къщата на Рон Ашбъри и се взираше в прозореца на стаята на шестнадесетгодишната Гуен.

О, мили боже, помисли си отчаяно Рон. Не отново! Това не може да започне отново…

Дорис подаде слушалката на съпруга си и той помоли да разговаря с шериф Ханлън. Докато изчакваше да го свържат, Рон вдъхна застоялия метален мирис на облицовката на верандата, където бе опрял глава. Погледна през двора, на около тридесет метра, към храста, който се бе превърнал във фикс идея на мечтите му и съсредоточие на кошмарите му.

Беше хвойнов храст, дълъг около два и висок един метър, който красеше малкия обществен парк. Именно зад този омайващ храст двадесет и една годишният Харли Ебърс беше прекарал голяма част от последните осем месеца в чудатата си приведена поза, дебнейки Гуен.

— Как се е измъкнал? — зачуди се Дорис.

— Не виждам каква полза има — каза Гуен от кухнята, а в гласа й се прокрадна паника — да викаме полиция. Ще избяга преди да стигнат дотук. Винаги е така.

— Слизай долу — извика Рон. — Той не трябва да те вижда.

Стройното русо момиче с лице, красиво като ладроски порцелан се отдръпна назад.

— Страх ме е.

Дорис, висока, мускулеста жена, излъчваща увереността на нахъсана спортистка, каквато бе на двайсет години, обви с ръка раменете на дъщеря си.

— Не се тревожи, скъпа — каза тя. — Двамата с баща ти сме тук. Той няма да те нарани. Чуваш ли ме?

Момичето кимна колебливо и изчезна надолу по стълбите.

Рон Ашбъри не откъсваше леден поглед от фигурата до храста.

Жестока ирония бе, че тази трагедия сполетя точно Гуен.

Консервативен по природа, Рон винаги се бе ужасявал от безотговорността на семействата в града, до който пътуваше всеки ден. Бащи, напуснали децата си, пристрастени към наркотици майки, оръжия и банди, малки момичета, които започват да проституират… Той се закле, че никога нищо лошо няма да се случи на неговото малко момиченце. Планът му беше прост: ще закриля Гуен, ще я възпита както трябва, ще я научи на истински морални ценности, семейни ценности, за които, слава богу, хората отново бяха започнали да говорят. Ще я държи близо до дома, ще настоява да получава добри оценки, да се занимава със спорт, музика и да усвои социални умения.

След това, когато навърши осемнайсет, ще й даде свобода. Тогава тя ще бъде достатъчно голяма, за да взема правилни решения — за момчета, кариера, пари. Щеше да отиде в престижен колеж и след това да се върне на Северния бряг, за да се омъжи и да започне кариерата си. Отглеждането на дете беше сериозна, тежка работа. Но Рон виждаше резултатите от усилията си. Гуен беше изкарала деветдесет и девет процента на гимназиалните изпити ПСАТ. Тя никога не противоречеше на възрастните; треньорите й отбелязваха, че е една от най-добрите спортистки, с които са работили; никога не беше опитвала цигари или алкохол и изобщо не възропта, когато Рон й каза, че няма да получи шофьорска книжка, докато не навърши осемнайсет. Тя разбираше колко много я обича баща й и защо той не иска да я пусне да отиде в Манхатън с приятелките й или да прекара почивните дни на Файър Айлънд без по-възрастен придружител.

И затова на Рон му се струваше абсолютно несправедливо, че Харли Ебърс избра да преследва точно неговата дъщеря.

Всичко беше започнало миналата есен. Една вечер, през цялото време, докато се хранеха Гуен беше изключително мълчалива. Когато Рон я помоли да отиде да вземе книга от библиотеката му, за да почете на глас, Гуен изобщо не помръдна от прозореца на кухнята, втренчила поглед навън.

— Гуен, чуваш ли какво ти говоря? Помолих те да ми донесеш книга.

Тя се обърна и шокиран, той видя, че дъщеря му плаче.

— Скъпа, съжалявам — каза Рон автоматично и пристъпи към нея, за да я прегърне. Знаеше какъв е проблемът. Преди няколко дни тя беше попитала дали може да отиде на екскурзия до Вашингтон заедно с двама учители и шест момичета и момчета от класа по обществени науки. Рон обмисляше да я пусне. Но след като проучи групата и откри, че две от момичетата имаха проблеми с дисциплината — били забелязани да пият алкохол в парк близо до училището миналото лято, той съобщи на Гуен, че не може да отиде и тя изглеждаше разочарована. През онази вечер Рон сметна, че точно това я бе разтревожило.

— Иска ми се да можех да те пусна — каза той.

— О, не, татко, не е заради глупавата екскурзия. Това не ме интересува. Има нещо друго…

Ридаейки, тя се отпусна в прегръдките му. Беше изпълнен с непреодолима бащинска обич и непоносимо страдание от нейната мъка.

— Какво има, скъпа? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко.

Тя хвърли поглед през прозореца.

Проследявайки нейния поглед, той видя в парка от другата страна на улицата фигура, приведена в храстите.

— О, татко, той ме следи!

Ужасен, Рон я отведе във всекидневната, като се провикна:

— Дорис, събираме се за семеен съвет. Ела тук! Веднага! — Той подкани с ръка жена си да дойде в стаята и след това седна до Гуен. — Какво има, миличка? Кажи ни.

Рон предпочиташе Дорис да взема Гуен от училище. Но понякога, когато жена му беше заета, позволяваше на Гуен да се прибира пеша до вкъщи. В Локъст Гроув нямаше лоши съседи, със сигурност не и по спретнатия и изрядно поддържан път до гимназията — най-големите опасности обикновено бяха от естетическо естество — някоя евтина паянтова къща или ято пластмасови фламинги, стада гипсови сърнички…

Или поне така смяташе Рон.

През онази есенна нощ Гуен, седнала с ръце в скута и заковала поглед в пода, примирено обясни:

— Днес се прибирах пеша към къщи. И тогава се появи онзи тип.

Сърцето на Рон се смрази, ръцете му се разтрепериха и той почувства как яростта започва да се надига в него.

— Кажи ни — каза Дорис. — Какво се случи?

— Нищо не се случи. Не точно. Той просто ме заговори. Както си вървеше. „Толкова си хубава. Обзалагам се, че си умна. Къде живееш?“

— Познаваше ли те?

— Не мисля. Цялото му поведение беше странно. Все едно че беше бавноразвиващ се, нали се сещате. Говореше неща, които нямат смисъл. Казах му, че вие не ми позволявате да говоря с непознати и изтичах у дома.

— О, горкичката! — Майка й я прегърна.

— Не мисля, че ме проследи. Но… — Тя прехапа устни. — Но това е той.

Рон се затича към храста, където беше видял младежа.

А той беше заел странна поза. Напомни на Рон за онези зелени пластмасови войничета, които си купуваше, когато беше дете — коленичил войник, прицелващ се с пушката си.

Момчето видя, че Рон се приближава и избяга.

В шерифството знаеха всичко за момчето. Родителите на Харли се били преместили в Локъст Гроув преди няколко месеца. На практика били прогонени от Риджфорд, Кънектикът, защото синът им си бил нарочил една блондинка, горе-долу на годините на Гуен и започнал да я следи. Момчето било на средно умствено ниво, но страдал от психично разстройство като по-малък. Полицията не била в състояние да го спре, защото бил наранил само един човек за всичките месеци дебнене — братът на момичето го бил нападнал. Харли едва не пребил момчето до смърт, но всички обвинения били оттеглени на основание за самозащита.

След тази история семейство Ебърс прекосили щата с надеждата да започнат на чисто.

Но единствената промяна беше, че Харли си бе намерил нова жертва: Гуен.

Момчето беше изпаднало в маниакалното си бдение: втренчен в класната стая на Гуен в училище и коленичил край хвойновия храст, не отлепвайки очи от спалнята на момичето.

Рон се опита да издейства ограничителна заповед, но без наличието на незаконно поведение от страна на Харли магистратите не можеха да издадат такава.

Накрая, след като Харли беше прекарал на пост край хвойновия храст шест поредни нощи, Рон връхлетя в щатското психиатрично отделение и настоя да бъдат взети някакви мерки. От отделението помолиха родителите на момчето да го изпратят в болница за специални грижи за шест месеца. Общината щяла да плати деветдесет процента от разноските. Семейство Ебърс се съгласиха и с принудителна заповед за хоспитализиране момчето беше отведено в Гардън Сити.

Но сега отново беше тук, коленичил като войник край позорно известния хвойнов храст, само седмица след като линейката го бе докарала.

Най-накрая шериф Ханлън вдигна телефона.

— Рон, щях да ти се обадя.

— Знаел си за него? — изкрещя Рон. — Защо, по дяволите, не ни каза? Той е там в момента.

— Аз самият току-що разбрах. Момчето разговаряло с някакъв психиатър в болницата. Очевидно е отговаряло както трябва и са решили да го пуснат. При продължително задържане с рискована заповед като тази, има опасност общината да бъде подведена под съдебна отговорност.

— А кой ще поеме съдебна отговорност за дъщеря ми? — процеди Рон.

— След няколко седмици ще има разпит на свидетели, но не могат да го държат в болницата до тогава. Вероятно и след разпита също, като се има предвид начинът, по който се развива.

Тази вечер, когато мъглата се разстла над Локъст Гроув, тази красива пролетна нощ, в която щурците цвърчаха като несмазани зъбчати колелца, Харли Ебърс беше замръзнал в прословутата си поза, а тъмните му очи търсеха едно нежно младо момиче, чийто баща точно в този момент вземаше решение, че това повече не може да продължава.

— Виж, Рон — каза шерифът със съчувствие, — зная, че е тежко. Но…

Рон блъсна слушалката върху вилката, като едва не откърти телефона от стената.

— Скъпи — започна Дорис.

Той не й обърна внимание, но щом се отправи към вратата, тя го хвана за ръката. Беше силна жена. Но Рон беше още по-силен и рязко се дръпна. Блъсна остъклената врата и тръгна през покритата с роса ливада към парка.

За негова изненада и удоволствие Харли не побягна, а се изправи от приведената си поза и скръсти ръце, чакайки Рон да се приближи.

Рон беше атлетичен. Играеше тенис и голф и плуваше като делфин. Сто дължини на ден, когато градският басейн беше отворен. Беше малко по-нисък от Харли, но когато се взря в издадените вежди на момчето и смущаващо хлътналите му очи, разбра в душата си, че е способен да убие младежа. С голи ръце дори, ако се наложеше.

И най-дребният повод щеше да е достатъчен, за да го направи.

— Татко, недей! — изпищя Гуен от верандата. Гласът й прозвуча като висок тон от цигулка, отеквайки през мъглата. — Не се излагай на опасност. Не си заслужава!

Рон се обърна и изсъска на дъщеря си:

— Влизай обратно вътре!

Харли махаше към къщата:

— Гуени, Гуени, Гуени… — Лицето му беше разтегнато в ужасяваща усмивка.

Лампите в съседските къщи светнаха, по прозорците и вратите се появиха лица.

Идеално, помисли си Рон. Само да направи и най-малкия жест към мен и ще го убия. Един куп свидетели ще ме подкрепят.

Той спря на две крачки от Харли, от чието лице усмивката вече бе изчезнала.

— Аз скочих. Те не можаха да убодат, нали? Да убодат, да убодат, не можаха да убодат. Затова… Аз… Скочих.

— Я ме слушай — измърмори Рон, свил юмруци до тялото си. — Много си близо. Разбираш ли какво ти говоря? Не ми пука дали ще ме арестуват, не ми пука дали ще ме осъдят. Ако не я оставиш на мира, ще те убия. Ясно ли е?

— Аз обичам моята Гуени, аз я обичам, обичам я, обичамя, обичамя, бичамя, бичамябичамябичамя. Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тяобича тябичатяобичатяобичааааааа…

— Хайде. Замахни срещу мен. Хайде. Пъзльо! Нямаш мозък, за да схванеш като голям човек, нали? Повръща ми се от теб.

Харли отпусна ръце. Добре, започва се…

Сърцето на Рон се сви и в ушите му се заблъска цял океан. Усети как ледената тръпка на адреналина прониза тялото му като ток.

Момчето се обърна и побягна.

Кучи син…

— Върни се тук!

Той препускаше надолу по улицата с дългите си като пергели крака, потъвайки в мъгливия здрач, а Рон го следваше.

В продължение на няколко пресечки.

Атлетичен, да, но едно четиридесет и три годишно тяло не притежава издръжливостта на някой, който е на половината от неговите години, така че след половин километър момчето дръпна напред и изчезна.

Останал без дъх, с рамо, болезнено схванато от бягането, Рон се дотътри до къщата си и се качи в лексуса си. Задъхвайки се, той изкрещя:

— Дорис! С Гуен да не сте мръднали оттук, заключете вратите! Отивам да го намеря.

Жена му възрази, но той не й обърна внимание и отпраши от алеята пред къщата.

Половин час по-късно, след като бе претърсил целия квартал без да намери никаква следа от момчето, той се върна у дома.

И намери дъщеря си обляна в сълзи.

Дорис и Гуен седяха във всекидневната. Щорите бяха спуснати, завесите дръпнати. Дорис държеше дълъг кухненски нож в силните си пръсти.

— Какво? — попита настоятелно Рон. — Какво става?

— Кажи на баща си — каза Дорис.

— О, татко, съжалявам. Мислех си, че така ще е най-добре.

— Какво? — Рон пристъпи напред, отпусна се на кушетката и сграбчи дъщеря си за раменете. — Кажи ми! — извика той.

— Той се върна — каза Гуен. — Беше до храста. И аз излязох да говоря с него.

— Какво си направила? Да не си луда? — кресна Рон, като се тресеше от ярост и страх при мисълта какво може да се е случило.

— Не можах да я спра. Опитах се, но… — каза Дорис.

— Страхувах се за теб. Страхувах се, че може да те нарани. Помислих си, че може да съм мила с него и да го помоля просто да си върви.

Въпреки ужаса, прилив на гордост от нейния кураж бликна в душата на Рон Ашбъри.

— Какво се случи? — попита той.

— О, татко, беше ужасно.

Чувството на гордост избледня и той се облегна назад, втренчил очи в бялото лице на дъщеря си.

— Докосна ли те? — прошепна Рон.

— Не… все още не.

— Какво имаш предвид с „все още“? — изръмжа Рон.

— Той каза… — С разплакано лице тя премести поглед от яростните очи на баща си към решителните очи на майка си. — Той каза, че при следващото пълнолуние, когато жените стават в определено състояние, заради тяхното, нали знаеш, месечното неразположение… При следващото пълнолуние… той ще ме намери, където и да съм… — Лицето й пламна от срам. Тя преглътна. — Не мога да го изрека. Не мога да ти кажа какво каза, че ще направи.

— Господи!

— Толкова се уплаших, че избягах обратно вкъщи.

Дорис, обърнала лицето си с характерната й силна челюст към прозореца, добави:

— И той продължи да стои там, втренчил очи в нас и сякаш пееше с онзи негов извратен глас. Веднага заключихме вратите. — Тя кимна към ножа, като го постави върху масата. — Взех го от кухнята, за всеки случай.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича…

Жена му продължи:

— След това ти се върна и когато той видя фаровете на колата, избяга. Като че ли се отправи към тяхната къща.

Рон грабна телефона и натисна копчето за бързо избиране.

— Рон Ашбъри е — каза той на полицейската диспечерка.

— Да, сър, пак ли онова момче? — попита тя.

— Ханлън! Веднага!

Последва пауза.

— Изчакайте, ако обичате.

Шерифът вдигна от другата страна.

— Рон, какво, по дяволите, става тази вечер? Получих четири обаждания от съседите ти за това нещо — крясъци, хора тичали насам-натам.

Рон му обясни за заплахите.

— Все още са само думи, Рон.

— Мътните го взели, не ми пука за закона! Казал е, че на следващото пълнолуние ще изнасили момиченцето ми. Какво, по дяволите, искате, хора?

— Кога е следващото пълнолуние?

— Не знам, откъде да знам?

— Задръж за секунда. Имам календар… Ето. Другата седмица е. Ще изпратим някой да дежури край къщата ви през целия ден. Ако предприеме нещо, ще го пипнем.

— За какво? Навлизане в частна собственост? И ще бъде навън… след колко… седмица?

— Съжалявам, Рон. Такъв е законът.

— Знаеш ли какво можете да направите вие и вашият закон? Да вървите по дяволите!

— Рон, казах ти и преди — ако поемеш нещата в свои ръце, сериозно ще загазиш. А сега ти казвам лека нощ.

Рон отново блъсна силно телефонната слушалка върху вилката и този път тя отхвръкна от поставката на стената.

После изкрещя на Дорис:

— Стой тук. Не отключвай вратите.

— Рон, какво си намислил?

— Татко, недей…

Вратата се затръшна толкова силно, че едно стъкло се счупи, а линиите на пукнатината образуваха съвършена паяжина.

 

 

Рон паркира на ливадата, като едва не се блъсна в едно ръждясало камаро и едно комби, жълтозеленикаво, с изключение на предната броня, покрита с грунд в матовия кафяв цвят на засъхнала кръв.

Блъскайки по грапавата врата, той изкрещя:

— Искам да го видя. Отваряйте!

Най-сетне вратата се отвори и Рон влезе вътре. Къщата беше малка и в нея цареше пълен безпорядък. Храна, мръсни пластмасови чинии, кутии от бира, купчини дрехи, списания, вестници и навсякъде се стелеше острата миризма на животинска урина.

Той се промъкна край дребничката закръглена двойка, и двамата облечени с дънки и тениски. Наближаваха четиридесетте.

— Господин Ашбъри — неловко каза мъжът, гледайки към жена си.

— Тук ли е синът ви?

— Не знаем. Чуйте, сър, нямаме нищо общо с излизането му от онази болница. Изцяло поддържахме той да остане там, както мисля, че знаете.

— Какво искате да кажете с това, че не знаете къде е?

— Ту влиза, ту излиза — каза съпругата. — През прозореца на спалнята си. Понякога не го виждаме с дни.

— Да сте се опитвали някога да наложите дисциплина? Да сте опитвали някога да го наложите с колана? На какво прилича това? Така ли мислите, че трябва да ви надвиват децата?

Бащата печално се изсмя.

— Да не е направил още нещо? — каза жена му.

Като че това, което беше направило момчето, не беше достатъчно.

— О, той просто заплашва да я изнасили, само толкова.

— О, не, не. — Тя стисна до болка сухите си пръсти, накичени с евтини пръстени. — Но това са само приказки — изтърси жената. — При него винаги са само приказки.

Рон рязко се обърна, за да застане с лице към нея. Късата й черна коса направо плачеше да бъде измита и тя цялата беше вмирисана на прогнил лук.

— Всичко премина границата на приказките и аз няма да оставя нещата така. Искам да го видя.

Двамата се спогледаха и бащата го поведе по някакъв тъмен коридор към една от двете спални. Нещо — като че ли развалена храна — хрущеше под краката на Рон. Мъжът погледна през рамо, видя жена си, застанала във всекидневната, и каза:

— Съжалявам за всичко това, сър. Наистина съжалявам. Ще ми се да ми даваше сърце, нали разбирате, да го накарам да се махне.

— Това сме го пробвали — цинично каза Рон.

— Нямам предвид болница или затвор. — Гласът му се сниши в шепот. — Да се махне завинаги. Знаете какво имам предвид. Мислил съм за това. И тя също, но не го казва. Защото му е майка. Една нощ почти го направих. Докато беше заспал. — Той спря и погали едно хлътнало място в стената от гипсокартон, което, както изглежда, беше направено от юмрук. — Не бях достатъчно силен. Ще ми се да бях, но не можах да го направя.

Жена му се присъедини към тях и той замлъкна. Бащата почука плахо на вратата и когато не последва отговор, сви рамене.

— Не ни остава кой знае какво. Държи я заключена и не иска да ни даде ключ.

— О, за бога. — Рон отстъпи назад и блъсна вратата с крак.

— Не! — извика майката. — Ще побеснее. Недейте…

Вратата се отвори с трясък и Рон влезе вътре, като включи лампата. После спря стъписан.

За разлика от останалата част от къщата, стаята на Харли беше безупречна.

Леглото беше оправено и одеялата бяха изпънати като в покоите на някое конте. Бюрото беше подредено и лъснато. Килимът — изчистен с прахосмукачка. Лавиците бяха изрядни и всички книги бяха подредени по азбучен ред.

— Самичък го прави — каза майката на Харли с нотка на гордост. — Чисти. Виждате ли, всъщност не е толкова лош…

— Не е толкова лош? С всичкия си ли сте? Погледнете! Само погледнете!

По стените бяха закачени плакати от филми за Втората световна война, нацистки атрибути, свастики, кости. Щик на пушка висеше от едната стена. Миниатюрен самурайски меч бе изправен върху някакъв сандък. Един от плакатите изобразяваше сцена от комикс с мъж, който имаше ножове вместо крака и разкъсваше противника си. Във въздуха хвърчаха пръски кръв.

Три чифта лъснати до блясък военни ботуши стояха до леглото. Касета, озаглавена „Лицата на Смъртта“, беше сложена върху видеото до телевизора, по който не се виждаше никакво петънце.

Рон протегна ръка към вратата на килера.

— Не — твърдо каза майката. — Не ходете там. Той не ни пуска там. Не ни е позволено да го правим!

Двойната врата също беше заключена, но с едно рязко дръпване Рон откърти ламперията, като едва не я изтръгна от пантите.

От там изпопадаха страховити играчки — чудовища и вампири, персонажи от филми на ужасите, имитации на разчленени крайници, препарирани животни, скелет на змия, плакати на Фреди Крюгер^[1], а в центъра на пода на килера беше главната атракция: олтар, посветен на Гуен.

Рон изкрещя ужасен и се строполи на колене, втренчен в страховитата картина. На стената бяха забодени няколко снимки на Гуен. Харли навярно ги беше направил в дните, когато се е прибирала пеша сама у дома от училище. На две от снимките тя очевидно се разхождаше по тротоара. На третата се беше обърнала и се усмихваше в далечината. А на четвъртата — която му подейства като удар с юмрук — тя се беше навела да завърже обувката си и късата й пола се беше вдигнала високо, разкривайки стройните й крака. Тази снимка заемаше централно място в светилището.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тя обича тя обичатя оби чатяоби чаааааа…

На пода между две свещи имаше нещо, което приличаше на бяло цвете, изникнало от евтина чаша за кафе, върху която беше щамповано името Гуен. Рон докосна цветето. Беше от плат… но какъв точно? Щом издърпа гащичките на момичето от чашата, той успя да издаде само дълбоко стенание и да притисне фината тъкан до гърдите си. Спомни си, че преди няколко месеца Дорис беше споменала, че намерила вратата към пералното помещение отворена. Значи той е бил в къщата!

В яростта си Рон разкъса снимката, на която Гуен се беше навела. След това и другите. Надроби ги със силните си пръсти.

— Моля ви, не го правете! Не, не! — извика майка му.

— Наистина недейте, господине!

— Харли ще побеснее. Не мога да издържам, когато е вбесен.

Рон се изправи на крака, запрати чашата към един нацистки флаг, където тя се разби на парченца, промъкна се край разтрепераната двойка, блъсна предната врата и закрачи по улицата.

— Къде си? — извика той. — Къде? Кучи син!

Спокойният здрач в Локъст Гроув беше прелял в спокойна нощ. Рон не видя нищо освен бледи светлини от околните къщи, не чу нищо освен собствения си глас, приглушен от мъглата, който отекваше обратно от десетки далечни места.

Рон скочи в колата си и пое, оставяйки дълги черни, подобни на червеи бразди от ударите на спирачките, когато се блъскаше в кофите за боклук, наредени край улицата.

 

 

Три часа по-късно той се прибра у дома.

Ярките предохранителни лампи бяха включени, една от тях беше насочена точно срещу хвойновия храст.

— Къде беше досега? — настоятелно попита Дорис. — Звънях на всеки, за когото се сетих, мъчейки се да те открия.

— Карах наоколо, търсех го. Наред ли е всичко? — попита той.

— Стори ми се, че чух някой да тършува в работилницата преди около час.

— И?

— Обадих се на полицията и те дойдоха. Нищо не откриха. Може да е бил някой енот. Прозорецът беше отворен. Но вратата беше заключена.

— Гуен?

— Тя е горе и спи. Намери ли го?

— Не, никаква следа. Поне се надявам, че го изплаших до смърт, така че няколко дни ще ни остави на мира. — Той се огледа наоколо. — Хайде да се уверим, че навсякъде е заключено.

Рон отиде до предната врата и щом я отвори, отстъпи назад стъписан при вида на масивен тъмен силует, изпълващ входа. Задъхвайки се, той инстинктивно отдръпна юмрука си.

— Стой, приятелче, кротко. — Шериф Ханлън пристъпи напред в осветения коридор.

Рон затвори облекчено очи.

— Изплаши ме.

— Същото мога да кажа и аз. Може ли да вляза?

— Да, да, разбира се — процеди Рон.

Шерифът влезе, кимвайки на Дорис, която го въведе във всекидневната. Той отказа предложеното му кафе.

Двамата, съпруг и съпруга, впериха очи в шерифа, едър мъж с жълтеникавокафява униформа. Той седна на кушетката и каза простичко:

— Харли Ебърс беше открит мъртъв преди около половин час. Бил е блъснат от влак на жп линията.

Дорис ахна. Шерифът кимна мрачно. Рон дори не се опита да скрие усмивката от лицето си.

— Слава на Господ, от когото произтичат всички блага.

Лицето на шерифа остана безизразно. Той погледна в бележника си.

— Къде беше през последните три часа, Рон? След като си тръгна от къщата на Ебърс?

— Бил си там? — попита Дорис.

Рон сключи пръсти, след това реши, че така изглежда гузен и ги разплете.

— Карах наоколо — отговори той. — Търсех Харли. Все някой трябваше да го направи. Като се има предвид, че вие не се заехте с това.

— И си го намерил — каза шерифът.

— Не, не го намерих.

— Да, сър. Е, някой със сигурност го е намерил. Рон, имаме сведения, че си заплашвал момчето тази вечер. Семейство Кларк и семейство Филипс са чули крясъци и са погледнали навън да видят какво става. Чули са те да казваш, че не ти пука дали ще те хванат, дори дали ще те осъдят, но искаш да го убиеш. И след това си тръгнал да го преследваш по Мейпъл.

— Ами, аз…

— След това получихме сведения, че си предизвикал безредици в дома на Ебърс и си избягал. — Той зачете от бележника си. — „В много превъзбудено душевно състояние“.

— Превъзбудено душевно състояние. Разбира се, че бях превъзбуден. Имаше част от бельото на дъщеря ми върху онзи проклет олтар в килера му.

Дорис закри устата си с ръка.

— И открих няколко нейни снимки, които й е направил по пътя за вкъщи от училище.

— И какво стана след това?

— Подкарах наоколо, като го търсех. Не го открих. Прибрах се вкъщи. Виж какво, шерифе, казах, че ще го убия. Така е. Признавам си го. И ако е бягал от мен и е бил блъснат, пресичайки линията, съжалявам. Ако това е, не знам как да се изразя, убийство по непредпазливост или нещо подобно, тогава арестувайте ме за това.

По широкото лице на шерифа пробяга бегла усмивка.

— Убийство по непредпазливост. Я да те попитам, да не си чел някъде за това? Или го чу по съдебния канал?

— Какво искаш да кажеш?

— Само че прозвуча като заучена реплика. Като че ли преди това си го обмислял. Някак много бързо го изстреля.

— Виж, не ме обвинявай, ако го е блъснал влак. На какво, по дяволите, се усмихваш?

— Смея се на това, че те бива. Мисля, че си наясно, че момчето е било мъртво, преди да мине влакът.

Дорис се намръщи. Главата й механично се завъртя към съпруга й.

Шерифът продължи:

— Някой му е смазал черепа с тъп предмет — това е била причината за смъртта — и го е завлякъл на няколко метра до жп линията. Оставил го е на релсите. Убиецът се е надявал, че като го блъсне влак, това ще прикрие уликите от ударите. Но колелото на влака е засегнало само врата му. Главата е била напълно непокътната, така че съдебният лекар беше напълно сигурен за причината за смъртта.

— Ами добре — каза Рон.

— Притежаваш ли стик за голф модел четиридесет и седем на „Арнълд Палмър“?

Последва дълга пауза.

— Не знам.

— Играеш ли голф?

— Да.

— Имаш ли собствени стикове?

— Цял живот си купувам стикове за голф.

— Питам, защото това е било оръжието на убийството. Струва ми се, че си го пребил до смърт, оставил си го на релсите и си хвърлил стика в езерото Хамънд. Само дето не си уцелил и той се е озовал в блатото край езерото, щръкнал право нагоре. На полицаите им бяха необходими само пет минути, за да го намерят.

Дорис се обърна към шерифа:

— Не, не е бил той! Някой проникна в работилницата ни тази вечер и вероятно е откраднал стика. Рон държи много от старите си стикове там. Някой трябва да е откраднал един от тях. Мога да го докажа — обадих ви се за това.

— Знам, госпожо Ашбъри. Но казахте, че нищо не липсвало.

— Не проверих стиковете. Не се сетих.

Рон преглътна.

— Мислиш, че съм толкова глупав да убия онова момче, след като се обадих на полицията и след като го заплаших пред свидетели?

— Хората правят глупави неща, когато са разстроени — каза шерифът. — И понякога правят някои доста умни неща, когато се преструват, че са разстроени.

— О, хайде де, шерифе. Мислиш ли, че щях да го направя със собствения си стик за голф?

— Който си възнамерявал да запратиш на дъното на езеро под два метра вода и кал. Между другото, независимо дали е твой или не, стикът е покрит с твоите отпечатъци.

— Как сте взели отпечатъците ми?

— От дома на семейство Ебърс. От вратата на килера на момчето и от някаква чаша за кафе, която си счупил. Сега, Рон, искам да ти задам още няколко въпроса.

Той погледна през прозореца на кухнята. Погледът му случайно се спря върху хвойновия храст.

— Не мисля, че искам да казвам каквото и да било повече — каза той.

— Това е твое право.

— И искам да се срещна с адвокат.

— Това също е твое право, сър. Ако обичаш, протегни си ръцете. Ще ти сложим тези белезници и ще те поразходим малко с колата.

 

 

От мига, в който Рон Ашбъри влезе в мъжкия поправителен дом в Монтаук, той стана герой, затова че беше направил такава огромна жертва, за да спаси малкото си момиченце.

И в деня, в който Гуен даде онова интервю за Канал 19, цялото крило на сградата беше в залата с телевизора и гледаше. Рон седеше мрачно на последния ред и слушаше разговора й с водещата.

„Имаше един долен тип, който беше откраднал бельото ми и ме беше снимал, докато се прибирам вкъщи от училище и по бански. Искам да кажа, че беше като истински маниак… а полицията не предприе нищо. Баща ми беше този, който ме спаси. Аз съм, как да кажа, безкрайно горда с него.“

Рон Ашбъри изслуша думите й и си помисли същото, което си беше мислил хиляди пъти от онази априлска нощ насетне: радвам се, че се гордееш с мен, миличка. Само че… не го направих аз. Аз не убих Харли Ебърс.

Точно след като го бяха арестували, адвокатът от защитата беше предположил, че убиецът може би е била Дорис, макар Рон да знаеше, че тя не би допуснала той да поеме вината. Освен това приятели и съседи потвърдиха, че тя е говорила по телефона с тях по времето на смъртта на момчето и ги е питала дали знаят къде е Рон. Разпечатките от телефоните също доказаха това.

След това идваше ред на бащата на Харли. Рон си спомни какво му беше казал мъжът по-рано през онази вечер. Но криволиченето на Рон по улицата беше предизвикало такава суматоха в квартала на семейство Ебърс, че неколцина любопитни съседи бяха следили под око къщата през остатъка от вечерта и свидетелстваха, че нито съпругът, нито съпругата са напускали жилището си през цялата нощ.

Рон дори беше прокарал теорията, че момчето се е самоубило. Знаело е, че Рон го преследва и, предвид разклатеното си психическо състояние, Харли е искал да отмъсти, да си го върне на семейство Ашбъри. Откраднал е стика за голф и се е скитал до железопътната линия, където се е удрял сам от безсилие, захвърлил е стика в езерото и е допълзял на релсите, за да умре. Адвокатът, който защитаваше Рон, опита с това, но прокурорът и полицаите се изсмяха.

И след това в миг на прозрение Рон осъзна.

Братът на момичето в Кънектикът! Момичето, което е било предишната жертва. Рон си представи сценария: младежът е дошъл в Локъст Гроув и е преследвал преследвача, търсейки мъст за сестра си и за поражението, което сам той беше претърпял. Братът — опасявайки се, че Харли всеки момент може да бъде изпратен обратно на сигурно място в болницата — решил да действа бързо и е проникнал в работилницата, за да се снабди с оръжие.

Прокурорът не беше харесал и тази теория и беше продължил със случая.

Всички препоръчваха на Рон да се признае за виновен, което той и направи в крайна сметка, изтощен да протестира, че е невинен. Нямаше процес — съдията прие признанието и го осъди на двайсет години. Можеше да бъде освободен условно след седем години. Тайно се надяваше, че момчето от Кънектикът ще размисли и ще си признае. Но до ден-днешен Рон Ашбъри беше гост на хората от щата Ню Йорк.

Както си седеше в залата с телевизора, втренчил поглед в образа на Гуен на екрана, играейки си разсеяно с ципа на оранжевия си гащеризон, Рон изведнъж смътно осъзна, че една мисъл натрапчиво го преследва. Каква беше тя?

Нещо, което Гуен беше казала на журналистката преди малко.

Чакай малко…

Какви са тези снимки, на които е по бански?

Сепна се.

Рон не беше намирал никакви снимки, на които тя е по бански, в килера на Харли. А и такива не бяха представени на процеса, тъй като нямаше процес. Изобщо не беше чувал за каквито и да било снимки по бански. Ако е имало такива, откъде може да е разбрала Гуен за тях?

Една ужасна мисъл го връхлетя, толкова ужасна, че чак беше смехотворна. Въпреки това Рон не се изсмя; беше длъжен да я обмисли — както и другите мисли, които избуяха като отвратителни плевели около нея: че единственият човек, който някога изобщо беше чувал Харли да заплашва Гуен с историята за пълнолунието, беше самата Гуен. Че никой не беше чувал гледната точка на Харли относно ситуацията — никой освен психиатъра в Гардън Сити и, като се замислеше за това, той беше пуснал момчето от болницата. Че всичко, което младежът изобщо беше казвал на Рон, беше, че той обича Гуен и тя го обича — нищо по-лошо от това, което всеки увлечен младеж би казал, макар поведението му да бе доста страховито.

Мислите на Рон препускаха бясно: те просто през цялото време приемаха историята на Гуен, че Харли я е дебнел по пътя към вкъщи от училище преди осем месеца. И през цялото време вярваха, че той я е преследвал и че тя не го е насърчавала.

Ами гащичките й?…

Възможно ли е тя самата да му ги е дала?

Внезапно обхванат от ярост, Рон скочи на крака — столът му полетя назад и шумно се стовари на пода. Един от надзирателите дойде при него и му даде знак да го вдигне.

Рон го направи, докато мислите бушуваха в главата му. Нима наистина се е случило — това, което си мислеше в момента? Възможно ли е?

Нима е… флиртувала с онзи психар през цялото време? Нима наистина му е позирала и му е дала бельото си?

Ах, тази малка мръсница!

Ще види тя като я напляска върху коляното си! Набързо ще я накаже да си стои вкъщи… Винаги го слушаше, след като я напляска, и колкото по-силно я биеше, толкова по-бързо тя влизаше в правия път. Щеше да се обади на Дорис и да я накара да натупа с хилката за пинг-понг момичето. Щеше да…

— Ей, Ашбъри — проехтя гласът на надзирателя, който гледаше лилавото освирепяло лице на Рон, вдигнато към екрана на телевизора. — Я по-кротко или се пръждосвай оттук!

Рон бавно се обърна към него.

И наистина се укроти. Докато си поемаше дълбоко въздух, той осъзна, че това е чиста проба параноя. Гуен беше чисто създание. Тя беше истинско въплъщение на невинността. Освен това, каза си той, разсъждавай логично. Каква причина би имала тя да флиртува с някой като Харли Ебърс и да го насърчава? Рон я беше възпитал както трябва. Беше я научил на истинските ценности. На семейните ценности. Тя изразяваше напълно представата му за това каква трябва да бъде една млада жена.

Но мислите за дъщеря му оставиха у него усещане за празнота и сърце не му даде да продължи да гледа интервюто. Рон обърна гръб на телевизора и се затътри към стаята за почивка, за да остане сам със себе си.

Той така и не чу края на интервюто, онази част, в която репортерът попита Гуен какво възнамерява да прави оттук нататък. Тя отвърна с момичешки кикот, че заминава за седмица във Вашингтон с учителя си и няколко съученици на екскурзия, която очаквала с нетърпение месеци наред. Дали отивала с приятеля си, попита репортерът. Нямала такъв, привидно срамежливо бе казало момичето. Все още не. Но определено си търсела.

След това репортерът попита какви са плановете й, след като завърши гимназия. Дали ще отиде в колеж?

Не, Гуен не вярвала, че колежът е за нея. Искала да прави нещо забавно, нещо, свързано с пътувания. Мислела си да се пробва в някой спорт. Голф най-вероятно. През последните няколко години баща й бил прекарал безброй часове, карайки я да упражнява ударите си.

— Винаги е казвал, че трябва да науча някой свестен спорт — обясни тя. — Доста изискваше от мен. Но едно ще ви кажа — имам страхотен удар.

— Знам, че ти е било тежко, но със сигурност изпитваш облекчение, че онова чудовище е изчезнало от живота ти — каза репортерът.

Гуен внезапно се изсмя по един особен начин, обърна се към камерите и каза:

— Нямате си ни най-малка представа.

Бележки

[1] Фреди Крюгер — персонаж от поредицата филми на ужасите „Кошмари от Елм стрийт“, зомби сериен убиец. — Бел.пр. ↑