Джефри Дивър
Празната картичка

Дребните неща.

Като това, че си тръгваше от офиса в пет, но понякога не се прибираше у дома до шест и двайсет.

Той знаеше, че жена му шофира бързо и можеше да пропътува разстоянието вероятно за четиридесет минути по това време на деня. Тогава къде прекарваше оставащите минути?

Дребните неща. Като телефонните обаждания.

Прибираше се у дома и заварваше Мери на телефона й, неизменно, тя му се усмихваше и му изпращаше малка въздушна целувка от другия край на стаята. Но като че ли тонът на гласа й се променяше веднага щом го видеше и бързаше да затвори. Тогава Денис отиваше да си вземе душ и се преструваше, че е забравил да си вземе чиста кърпа и се провикваше „моля те, скъпа“ към Мери да му донесе, и когато тя изчезваше в пералното помещение, той отиваше в кухнята, размишляваше около минута, но след това се решаваше и натискаше копчето за повторно избиране на номера от последното обаждане на телефона. Понякога се оказваше, че е говорила с някоя съседка или с майка си. Но понякога никой не вдигаше. Спомняше си, че веднъж беше гледал някакъв филм, нещо за шпиони, и един тип звънеше на друг, и оставяха телефона да иззвъни два пъти, а после се обаждаха точно след една минута и онзи знаеше, че е безопасно да вдигне. Денис се опитваше да познае цифрите по звука от набирането, но ставаше твърде бързо.

Чувстваше се неловко, защото се държеше като параноик. Но после се появяваше поредното дребно нещо и той отново ставаше подозрителен. Като с виното. Понякога срещаше жена си на прага на просторната им къща в колониален стил в Уестчестър, след като е била навън. Отиваше бързо при нея и я целуваше силно. Тя реагираше изненадано на неговата страст. Но понякога той долавяше мирис на вино в дъха й. Тя твърдеше, че била на църковно събрание за набиране на средства у Пати или Кит. Но нима на църковните събрания се пие вино? Денис Линдън не беше убеден.

Подозренията на Денис към жена му намирисваха на криза на средната възраст. Но донякъде бяха основателни. Той беше твърде щедър — това беше неговият проблем — и жените, с които се оказваше в живота си, винаги се възползваха от него. Никога не си беше мислил, че това ще се случи и с Мери — проницателна, амбициозна бизнесдама, но малко след като се бяха оженили, преди пет години, той беше започнал да се съмнява в нея. Не беше кой знае какво, но той стана предпазлив. Понякога в живота се налага да си хитър.

Всъщност не беше открил никакво доказателство, не и до преди три месеца, в края на септември — след като Денис се срещна с най-добрия си приятел Сид Фарнсуърт на чашка в Уайт Плейнс.

— Не знам, имам странното чувство, че тя се среща с някого — беше смотолевил Денис, прегърбен над водката си с тоник.

— Кой? Мери ли? — Сид беше поклатил глава. — Ти си луд. Тя те обича.

Двамата мъже се познаваха още от колежа и Сид бе сред малкото хора, които бяха напълно откровени с Денис.

— Направи от мухата слон с онази командировка до Сан Франциско миналата седмица.

— Какво имаш предвид с това, че е направила от мухата слон? Не е искала да ходи там ли?

— Не, определено искаше да отиде. Но аз не бях убеден, че идеята е добра.

— Ти си мислел, че идеята не е добра? — Сид не беше разбрал. — Какво искаш да кажеш?

— Притеснявах се, че ще се забърка в неприятности.

— Защо си мислеше така?

— Защото е красива жена, за какво друго? Всички винаги флиртуват с нея и й се натискат.

— На Мери? — Сид се беше изсмял. — Чакай малко. Мъжете флиртуват с жените. Ако не го правят, значи са обратни или мъртви. Но тя не флиртува с тях или нещо подобно. Тя просто е… мила. Усмихва се на всички.

— Мъжете го разбират погрешно и тогава, бум, това може да се превърне в проблем. Казах й, че не искам да ходи.

Сид беше отпил от бирата си, поглеждайки предпазливо приятеля си.

— Слушай, Дени, не може просто така да кажеш на жена си, че няма да й позволиш да направи нещо. Така не е редно, човече.

— Знам, знам. Не стигнах чак до там. Просто й казах нещо от сорта, че не искам да го прави. И тя ужасно се разстрои. Защо й трябваше да ходи? Защо пък беше толкова важно?

— Уф… може би защото е старши маркетинг мениджър и защото е трябвало да отиде на командировката? — саркастично беше попитал Сид.

— Като изключим това, че тя не отговаря за Западното крайбрежие.

— Моята фирма провежда конференциите си из цялата страна, Ден. Същото прави и твоята. Това няма нищо общо с територии… Мислеше си, че отива да се срещне с някого? С някакъв любовник?

— Като че ли е така. Да, за това се тревожех.

— Я се осъзнай.

— Звънях всяка вечер в хотела. Няколко пъти беше навън до към единайсет.

Сид обърна очи.

— Какво, да не би да има вечерен час? Било е командировка, за бога. Когато си извън града, до колко часа оставаш навън ти самият?

— Това е различно.

— О, да, разбира се. Различно. И защо си мислиш, че ти изневерява?

— Просто имам такова чувство — беше казал Денис. — Искам да кажа, че не знам защо би го направила. Погледни ме. Аз съм само на четиридесет и две. В страхотна форма съм — само ми пипни корема. Твърд като камък. Нямам един бял косъм. Нося вкъщи добра заплата. Водя я на вечеря, на кино…

— Виж какво, единственото, което знам, е, че давам известна свобода на Дорис. Тя ми е жена и аз й имам доверие. Отнасяй се по същия начин с Мери.

— Ти не разбираш — беше отвърнал мрачно Денис. — Не мога да ти го обясня.

— Това, което разбирам — беше се изсмял Сид, — е, че Мери е доброволка в асоциацията в полза на бездомните, участва в църковното настоятелство, организира партита като Марта Стюарт и успоредно с това работи на пълен работен ден. Тя е истинска светица.

— Светиците също прегрешават — беше изсъскал Денис.

— Виж какво, щом си толкова разтревожен, провери я — беше прошепнал Сид. — Следи къде ходи, колко време отсъства от къщи. Прегледай разписките й. Търси дребните неща.

— Дребните неща — повтори Денис. Усмихна се. Това му харесваше.

— Казвам ти, приятелче, ще се почувстваш като пълен идиот. Тя определено не ти изневерява.

 

 

Но иронията беше, че съветът на Сид изобщо не оневини Мери — не и в съзнанието на мъжа й. Не, той всъщност откри някои дребни неща: прибирането й у дома от работа траеше по-дълго, отколкото би трябвало, особения й тон, когато говореше по телефона, дъхът й, който лъхаше на вино… И всички тези неща подхраниха манията му да открие истината.

А сега, една снежна вечер, две седмици преди Коледа, Денис откри нещо голямо.

Беше пет и половина. Мери все още беше на работа и тази вечер щеше да закъснее, защото, както твърдеше тя, имала да пазарува разни работи за Коледа. Което беше чудесно за него („скъпа, бави се колкото искаш“), защото Денис тършуваше из спалнята им. Търсеше нещо, което го глождеше цял ден.

Тази сутрин, точно преди да тръгне за работа, Денис си беше изхлузил обувките и се беше промъкнал тихо край спалнята, където Мери се обличаше. Денис надникна в стаята и видя как тя изважда малък червен предмет от куфарчето си и бързо го скрива в най-долното чекмедже на нощното си шкафче. Беше изчакал за миг, а после беше влязъл в спалнята.

— Добре ли ми стои вратовръзката? — попита той на висок глас.

Жена му подскочи и се завъртя.

— Стресна ме — каза тя. Но бързо се оправи. Усмихна се и изобщо не погледна нито към отвореното куфарче, нито към нощното шкафче.

— Според мен чудесно — каза тя, оправяйки възела, и се обърна обратно към шкафа, за да продължи да се облича.

Денис тръгна към офиса си. Свърши малко работа, но прекара по-голямата част от деня вглъбен в себе си, размишлявайки за червения предмет най-долу в тоалетката. Нямаше никаква полза от това, че шефът му каза, че ще се проведе среща с клиенти следващата седмица в Бостън и го попита дали ще има възможност да присъства. Това само му напомни за пътуването на Мери до Сан Франциско и в него се загнезди мисълта, че вероятно и нейното пътуване също не е било задължително. Може би изобщо не се е налагало да ходи.

Денис си тръгна рано от офиса, върна се у дома, изтича на горния етаж и рязко издърпа чекмеджето на нощното й шкафче.

Каквото и да беше скрила там, вече го нямаше.

Дали не го беше взела със себе си? Дали не го беше подарила на някакъв любовник за Коледа?

Но не, не го беше взела. След половин час тършуване из всички скришни места в стаята, за които можа да се сети, той откри онова, което беше видял. Беше червен пощенски плик за коледна картичка, запечатан. След като беше заминал, тя го беше извадила от чекмеджето и го беше сложила в джоба на черния си копринен халат. Липсваше име или адрес от лицевата страна.

Той залюля плика и му се стори, че картичката е къс нажежена стомана. Усети, че пръстите му парят и едва успя да го вдигне. Картоненият квадрат му се стори ужасно тежък. Отиде в банята и заключи вратата за всеки случай, ако Мери подрани. Запремята плика в ръцете си. Десетина пъти. И още толкова. Внимателно го изучи. Не беше облизала капака на плика изцяло. Можеше да отлепи почти целия плик, но една част от него си оставаше здраво залепена и нямаше да успее да го отвори, без да разкъса хартията.

Затърси под мивката и намери старо бръснарско ножче. После в продължение на половин час внимателно стърга лепилото от капака на плика.

В шест и половина, когато му оставаше да доостърже още половин сантиметър, телефонът иззвъня и за разлика от друг път той всъщност се зарадва да чуе Мери да му казва, че ще закъснее. Каза, че била срещнала някакъв приятел в търговския център и щели да спрат да пийнат по нещо на път за вкъщи. Искаше ли Денис да дойде с тях?

Той й каза, че е твърде уморен, затвори и побърза да се върне в банята. Двайсет минути по-късно остърга и последното парченце лепило и с треперещи ръце отвори плика.

Извади картичката.

Отпред имаше рисунка на викторианска двойка — те се държаха за ръце и гледаха към заснежения заден двор на къщата, а наоколо им блещукаха свещи.

Той си пое дълбоко въздух и отвори картичката.

Беше празна.

И Денис Линдън разбра, че всички негови страхове бяха основателни. Имаше само една причина да дадеш на някого празна картичка. Тя и нейният любовник се страхуваха твърде много да не ги хванат, че да напишат нещо — дори съвсем безобидна бележка. По дяволите, сега, като се замислеше, една празна картичка беше по-лоша от надписана — подразбиращото се послание бе за толкова дълбока любов и страст, че думите не биха могли да изразят чувствата им.

Дребните неща…

Нещо в съзнанието му щракна и той вече знаеше без каквото и да е съмнение, че Мери наистина се среща с някого и това навярно продължаваше от месеци.

С кого?

Някой от фирмата, беше готов да се обзаложи той. Как можеше да разбере кой беше ходил с нея в Сан Франциско през септември? Вероятно можеше да се обади във фирмата и да се престори на служител на авиокомпания, който прави справка за пътните документи. Или на счетоводител? Или пък да се обади на мъжете в телефонния указател на фирмата й…

Обхвана го ярост.

Денис накъса картичката на десетки парченца, разпиля ги из стаята, след това се строполи на леглото и остана втренчил поглед в тавана в продължение на половин час. Мъчеше се да се успокои.

Но не успя. Продължи да разиграва отново всички възможности. Без съмнение Мери му изневеряваше. Благотворителните продажби в полза на църквата, пътуването към и от работа, обедните й почивки, вечерите, в които двете с Пати (е, тя поне твърдеше, че е била с Пати) оставаха в града, след като бяха ходили да пазаруват или на театър…

Телефонът иззвъня. Дали беше тя, зачуди се той. Сграбчи слушалката.

— Да?

Последва пауза.

— Ден? Добре ли си? — каза Сид Фарнсуърт.

— Не съвсем, не — каза той и му обясни какво беше открил.

— Само една… Казваш, че била празна?

— О, можеш да си сигурен, че беше празна.

— И не беше адресирана до никого?

— Не. Там е работата. Ето това е лошото.

Мълчание. После приятелят му каза:

— Виж какво ще ти кажа, Ден… Мисля си, че може би не е добре да си сам точно сега. Защо не излезеш с мен и Дорис да пийнем нещо?

— Не искам да пия нищо, по дяволите. Искам истината.

— Добре, добре — бързо каза Сид. — Но ми звучиш малко не на себе си, човече. Нека да намина до вас, ще гледаме спорт или нещо подобно. Или ще се качим до Джоуи.

Как можеше да му причини това? След всичко, което беше направил за нея! Беше я хранил, осигурил й беше покрив над главата, беше й подарил лексус. Задоволяваше я в леглото. Стремеше се да обуздава нрава си. И единственият път, когато я беше ударил… по дяволите, извини й се веднага след това и й купи кола, за да компенсира стореното. Беше направил всичко това за нея, а тя не беше оценила нищичко.

Лъжлива курва…

Къде, по дяволите, беше сега? Къде?

— Какво каза, Ден? Не те чух. Слушай. Тръгвам към…

Той погледна телефонната слушалка и я пусна върху вилката.

Сид живееше само на десет минути път. Денис трябваше да се махне веднага. Не искаше да го вижда. Не искаше приятелят му да го разубеди от това, което трябваше да направи.

Денис се изправи. Отиде до шкафа си и взе нещо, което той самият бе скрил неотдавна. Револвер „Смит енд Уесън“.

Облече якето си с подплата от пух — подарък за рождения му ден от Мери миналия октомври, купено от нея вероятно на път за хотела, където е имала среща с любовника си — и пусна оръжието в джоба си. Навън се качи в своя форд бронко и отпраши по алеята пред къщата.

 

 

Денис Линдън съвсем не беше глупак.

Знаеше местонахождението на всички заведения по пътя между офиса на Мери и дома им — все места, където беше склонна да се отбие с любовника си. Но също така знаеше къде беше вероятно да отиде по пътя към вкъщи от търговския център. (Той редовно спираше в много от тях, просто за да провери дали няма да я спипа.) Досега не я беше хванал, но тази вечер усещаше, че късметът е на негова страна.

И беше прав.

Черният лексус на Мери беше паркиран пред „Хъдсън Ин“.

Той наби спирачки по средата на алеята пред заведението и изскочи от колата. Една двойка, която беше поела към изхода, трябваше да се отклони от пътя си и му изсвири с клаксона. Той стовари юмрук върху гюрука на колата им, крещейки „Вървете по дяволите!“. Те се втренчиха в него ужасени. Извади оръжието от джоба си, отиде до прозореца и надникна вътре.

Да, там беше жена му: руса, стройна, с лице със сърцевидна форма. И седеше до любовника си.

Мъжът беше с десет години по-млад от Мери. Не беше хубав и имаше шкембе. Как можеше да се среща с такъв като него? Как беше възможно? Не изглеждаше и богат — носеше евтин безвкусен костюм. Не, имаше само една причина, поради която можеше да се вижда с него… Навярно го биваше в леглото.

Денис усети познатия метален вкус на яростта.

И тогава осъзна, че Мери носеше морскосинята рокля, която й беше купил миналата Коледа! Умишлено беше избрал рокля с висока яка, за да не може да излага на показ гърдите си на всеки зяпач. И осъзна, че тя я беше избрала днес като лична шега — за да го оскърби. Денис си представи как този гнусен дебелак бавно разкопчава копчетата, пъхайки тантурести пръсти под плата, докато Мери шепне думи, които този тлъст задник щеше да чува всеки път, когато погледне празната коледна картичка.

Денис Линдън искаше да крещи.

Загърби прозореца и тръгна към входната врата на заведението. Отвори я и влезе вътре, изблъсквайки един сервитьор от пътя си. Човекът падна на земята. Салонният управител съзря оръжието и ахна, отстъпвайки назад. Същото направиха и останалите.

Мери погледна към него, все още усмихвайки се на разговора с шишкото, след това лицето й пребледня.

— Денис, скъпи, какво…?

— Какво правя тук ли? — изрева той саркастично.

— Боже мой, оръжие! — Приятелчето й вдигна ръце. Препъвайки се, той заотстъпва назад и високият му стол се прекатури.

— Тук съм, скъпа — изкрещя той на Мери, — да свърша нещо, което трябваше да направя много отдавна.

— Денис, какви ги говориш?

— Кой е тоя? — попита пълният мъж с разширени от страх очи.

— Съпругът ми — прошепна Мери. — Денис, моля те, свали оръжието!

— Как се казваш? — изкрещя Денис на непознатия.

— Аз… казвам се Франк Чилтън. Аз…

Чилтън? Денис си спомни кой е той. Беше женен за Пати, добрата приятелка на Мери от църковното настоятелство. Значи мамеше и приятелката си.

Денис вдигна оръжието.

— Не, моля те! — помоли Франк. — Не ни наранявай!

Мери застана пред любовника си.

— Денис, за бога! Моля те, махни оръжието. Моля те!

— Щом мамиш някого — промърмори той, — ще има възмездие. О, можеш да си сигурна в това.

— Да мамя ли? Какво искаш да кажеш? — Актрисата у Мери изглеждаше невинна като дете.

Последва писък близо до тях и той чу женски глас.

— Франк! Мери!

Денис погледна към бара и видя млада жена, която замръзна, излизайки от тоалетната. Имаше ужасен израз на лицето. Тя изтича до Франк и го обви с ръце.

Какво ставаше тук?

Денис беше объркан. Това беше Пати.

С разширени очи, останала без дъх, Мери възкликна:

— Денис, да не си мислеше, че се срещам с Франк?

Той не каза нищо.

— Случайно срещнах Пати в търговския център — обясни тя. — Казах ти. Решихме да пийнем по нещо и тя се обади на Франк. Теб също те поканих. Но ти не пожела да дойдеш. Как можа да си помислиш…? — Тя плачеше. — Как можа…?

— О, добър опит. Знам какви си ги вършила. Може би не е той. Но има някой. — Той насочи оръжието към жена си. — Твърде много отсъствия, скъпа. Твърде много неща не си пасват съвсем, скъпа.

— О, Денис, нямам никаква представа за какво говориш. С никого не се срещам. Обичам те! Просто бях излязла тази вечер, за да ти купя коледен подарък. — Тя вдигна един плик с покупки.

— А картичка взе ли ми?

— Ка…

— Купи ли ми коледна картичка? — изкряска той.

— Да! — Още сълзи. — Разбира се.

— А за друг картичка купи ли?

Тя изглеждаше напълно объркана.

— Само за тези, които изпращаме двамата. За приятелите ни. За семейството ми…

— А какво ще кажеш за картичката, която скри в гардероба си?

Тя премигна.

— Имаш предвид тази в халата ми ли?

— Да! За кого е тя?

— За теб е! Това е твоята картичка.

— Тогава как така се случи, че е запечатана и празна? — попита той, усмихвайки се тържествуващо.

Сълзите бяха секнали и сега на лицето й се появи гняв. Такова изражение беше виждал само два пъти досега. Когато й беше казал, че няма да й позволи да се върне на работа и когато я беше помолил да не отива на онази командировка в Сан Франциско.

— Не съм я запечатвала — процеди тя. — Вчера валеше сняг, когато излизах от магазина на „Холмарк“. Капакът на плика се намокри и залепна. Щях да го отлепя, когато имам възможност. Скрих я, за да не я намериш.

Той сведе оръжието. Размишляваше. После се засмя с ледена усмивка.

— О, бива си те. Но няма да ме метнеш. — Прицели се в гърдите й и започна да натиска спусъка.

— Не, Денис, моля те! — проплака тя, вдигайки безпомощно ръце.

— Не мърдай! — изрева мъжки глас. — Хвърли оръжието! Веднага!

Денис се завъртя и се озова очи в очи с двама нюйоркски полицаи, насочили собствените си оръжия насреща му.

— Не, вие не разбирате — започна той, но докато говореше, неговият „Смит енд Уесън“ се отклони към ченгетата.

Двамата полицаи се поколебаха за частица от секундата, после стреляха.

 

 

Денис се възстановяваше в продължение на три седмици в болницата за арестанти, като през това време няколко психиатри му извършиха щателна оценка. Те препоръчаха експертиза за вменяемост преди процеса.

На експертизата, проведена в един студен ясен ден през февруари, дългата история на депресията на Денис, необуздан нрав и параноя излезе наяве. Дори ищецът се отказа от идеята да го установи пригоден, за да издържи процеса и призна, че е невменяем. Имаше обаче известно несъгласие относно вида болнично заведение, в което трябваше да бъде изпратен. Прокурорът искаше той да бъде изпратен за неопределено време в болница със строг режим, докато адвокатът на Денис настояваше да бъде под наблюдение в болнично заведение без надзор за около шест месеца.

Главният мотив в аргументацията на защитата беше, че всъщност никой не е бил застрашен от Денис, защото, както се оказа, ударникът бил отстранен и оръжието не можело да произведе изстрел. Денис е знаел това, обясни адвокатът, и едва ли е искал да изплаши хората.

Но едва изрекъл това, когато Денис скочи и изкрещя, че напротив, той наистина е мислел, че оръжието е в изправност.

— Както виждате, ударникът е ключът към целия случай!

След тези думи адвокатът на Денис въздъхна шумно и когато не успя да накара клиента си да млъкне, си седна възмутен.

— Може ли да говоря под клетва като свидетел? — попита Денис съдията.

— Това не е процес, господин Линдън.

— Но мога ли да говоря?

— Добре, продължете.

— Обмислях това дълго време, Ваша чест.

— Продължавате ли и сега? — попита отегченият съдия.

— Да, сър. И най-сетне го осъзнах. — Денис продължи да обяснява: Мери, каза той на съдията, имала афера с някого, вероятно не с шефа си, но все с някого. И организирала командировката до Сан Франциско, за да се срещне с него. — Зная го, защото се вглеждах в дребните неща. Моят приятел ми каза да търся дребните неща и аз така и направих.

— Дребните неща? — поинтересува се съдията.

— Да! — натърти Денис. — И тъкмо това започнах да правя. Разбирате ли, тя искаше да открия улики.

После обясни: Мери знаела, че той ще се опита да я убие, вследствие на което Денис щял да бъде арестуван или застрелян.

— Затова е махнала ударника от оръжието. Всичко е било подготвено.

— Разполагате ли с някакво доказателство за това, господин Линдън? — попита съдията.

Денис потвърди, че има, естествено. Прочел прогнозите за времето и установил, че не е валял дъжд или сняг в деня преди нападението.

— И какво общо има това? — попита съдията, хвърляйки поглед към адвоката на Денис, който безпомощно вдигна вежди.

Клиентът му се изсмя.

— Мокрият капак на плика, Ваша чест.

— Какво следва от това?

— Тя наистина е облизала капака на плика. Изобщо не е било заради снега, както твърдеше.

— Плик ли?

— Запечатала го е, за да си помисля, че ще го даде на любовника си. За да ме доведе до ръба. След това го е скрила, като е знаела, че я наблюдавам.

— Аха, разбирам. — Съдията започна да чете делата за следващия случай.

Тогава Денис изнесе дълга реч, която се въртеше около значимостта на празните послания — за това как неизреченото често може да бъде много по-лошо от изреченото.

— Послание като това, или, бих казал, не послание, определено би оправдало убийството на жена ми и любовника й. Не сте ли съгласен, Ваша чест?

Тъкмо в този момент съдията нареди Денис да бъде изведен от съдебната зала и постанови да бъде изпратен за неопределен срок в болница за невменяеми с максимално тежък режим в Уестчестър.

— Няма да метнеш никого! — изкрещя Денис към разплаканата си съпруга, която седеше в дъното на съдилището. Двамата пристави го изтласкаха през вратата и безумните му крясъци ехтяха из съда сякаш цяла вечност.

 

 

Осем месеца по-късно дежурният надзирател на залата за творчески занимания в психиатрията случайно попадна на кратко съобщение в местния вестник, в което се казваше, че бившата жена на Денис се омъжва отново — за инвестиционен банкер на име Сид Фарнсуърт.

В статията се споменаваше, че двойката отива на меден месец в Сан Франциско, който бил „любимият й град“ по думите на Мери. „Първата ни истинска среща със Сид беше там“.

Дежурният си помисли да спомене за това на Денис, но после реши, че историята може да го разстрои. Освен това пациентът беше, както винаги, изцяло погълнат от един от проектите си и не искаше да го безпокоят. Денис прекарваше по-голямата част от времето си напоследък седнал пред работния плот, зает с изработването на поздравителни картички от червена гланцова хартия. Даваше ги на дежурния с молбата да ги изпраща. Служителят никога не го правеше, разбира се. На пациентите не беше разрешено да изпращат поща от болницата. Но така или иначе дежурният нямаше как да ги изпрати — картичките винаги бяха празни. Денис никога не пишеше нищо вътре и винаги липсваше име или адрес върху лицевата страна на плика.