Джефри Дивър
На гости за уикенда

Тази нощ всичко се обърна с главата надолу — в огледалото за обратно виждане не забелязах светлини, но бях сигурен, че ни преследват и беше само въпрос на време да видя святкащата лампа.

Тот се опита да ми каже нещо, но аз му креснах да мълчи и надух буика до сто и двайсет. Шосето беше празно, само боровите гори чернееха наоколо.

— Леле, братче — изпъшка Тот.

Усетих, че ме наблюдава, но бях толкова бесен, че не исках дори да го погледна.

Аптеките никога не са лесни.

Нещо не ми вярвате ли? Ами загледайте се някога. Когато полицейските патрули обикалят с колите си, те минават много по-често покрай аптеките, отколкото където и да е другаде. Нали се сещате, заради валиума, перкодана и разните му там други лекарства. Човек може да си помисли, че куките ще дебнат денонощните магазини. Нищо подобно — в денонощните магазини е претъпкано с камери и там ще те заснемат като едното нищо. Така че никой, който си разбира от работата, ама наистина никой не тръгва да ги обира. А банките? Забрави! Забрави и банкоматите. Така де, колко можеш да прибереш? Триста-четиристотин. Да не говорим, че в тоя край бутонът „Бърз кеш“ ти пуска само двайсетачка. За к’во да си правиш труда?

А на нас ни трябваха пари — значи аптека, дори и да е по-трудно. Избрахме дрогерия „Ардмор“. В такова малко градче като Лигет Фолс това си е голям магазин. Лигет Фолс е на шейсет мили от Олбани и на стотина оттам, където живеем с Тот, на запад в планините. Човек може да си помисли, че не си струва да ограбваш магазин в такова място, но не е така. Защото както навсякъде, така и там хората имат нужда от лекарства, от шампоан и грим, само дето нямат дебитни карти, е, с малки изключения, може би. Затова плащат в брой.

— Леле, братче — прошепна отново Тот. — Погледни.

Това съвсем ме вбеси. Искаше ми се да му кресна: „К’во да гледам бе, кретен?“. Но после видях за какво говори и замълчах. Точно отпред. Беше като преди зазоряване. Само че светлината беше червена и като че ли пулсираше. Стана ми ясно — блокирали са шосето. Все пак това беше единствения път от Лигет Фолс до магистралата. Трябваше да се сетя.

— Имам идея — каза Тот.

Не исках да го слушам, но и не исках да участвам в още една престрелка. Не и при засада на пътя, когато ченгетата са се прикрили зад колите и ни чакат.

— Каква? — попитах рязко.

— Има едно градче, ей там. Виждаш ли светлините? Знам път, дето ще ни отведе там.

Тот е доста едър и ако не го познаваш, ще речеш, че е спокоен тип. Ама не е. Лесно излиза от релси. И сега се въртеше нервно и все поглеждаше към задната седалка. Идеше ми да го фрасна през устата и да му кажа да се отпусне.

— Къде е? — попитах. — Къде е това градче?

— На четири-пет мили. Отбивката не е маркирана, но я знам.

Бяхме в скапаната горна част на щата, където всичко е зелено. Ама мръсно зелено, нали разбираш? И всички сгради са сиви. Едни такива противни бараки, съборетини. Малки градчета, дето си нямат и един супер. И навсякъде хълмчета. Тук ги наричат планини, ама не са.

Тот спусна прозореца и отвън нахлу студено. След това пое дълбоко въздух и погледна към небето.

— Те могат да ни открият с ония… как бяха… сателитни неща.

— За к’во говориш?

— Нали се сещаш, могат да те наблюдават от много високо. Гледах го в един филм.

— Ти сериозно ли мислиш, че щатската полиция прави това? Да не си превъртял?

Не знам защо работя с тоя тип. А след всичко онова, което се случи в аптеката, няма и да си помисля да го правя повече.

Тот ми посочи отбивката и аз рязко завих. Каза ми, че градът е в подножието на Часовоя. Помня, че днес след обяд минахме покрай него на път за Лигет Фолс. Този Часовой е една грамадна скала, висока около шейсет метра. И ако я гледаш от определено място, прилича на човешка глава в профил с присвити очи. Индианците от този край са я имали за голяма работа. Дрън, дрън, дрън. Тот още тогава ми каза това, но аз не му обърнах внимание.

Сега пък тръпки ме побиха от това странно лице, така че хвърлих само един поглед и продължих да карам. Хич не ми хареса тоя Часовой. По начало не съм суеверен, но понякога… не знам.

— Уинчестър — каза Тот.

Имаше предвид името на градчето.

— Пет-шест хиляди души. Може да намерим празна къща, да скрием колата в гараж и да изчакаме да спрат търсенето. Ще чакаме до утре след обяд — неделя. Тогава всички виладжии се връщат с колите си в Бостън и Ню Йорк. Така ще се смесим с тълпата.

Някъде пред мен беше Часовоя. Бях сигурен, защото имаше тъмно пространство без звезди. А после, съвсем неочаквано, човекът отзад на пода започна да стене. За малко да получа удар.

— Ей, ти отзад, млъкни! — Блъснах седалката и оня се умълча.

Ама че нощ!

Бяхме отишли пред аптеката петнайсет минути преди да затвори. Както си трябва. ’Щото повечето клиенти са си тръгнали, а и много от служителите са си вдигнали гащите. Пък и хората са уморени и кат’ им опреш един „Смит и Уесън“ в лицето, правят к’вото им кажеш.

Ама не и тази вечер.

Бяхме си сложили маските и влязохме бавно. Тот изведе управителя от малкия му офис — един дебелак, дето взе, че се разциври. Това ме вбеси — голям мъж да се държи така. И докато Тот държеше клиентите и служителите на прицел, аз казах на хлапака на касата да я отвори и, божичко, що за маниер извади тоя. Сякаш е гледал всичките филми на Стивън Сегал или нещо подобно. Ама една целувка по бузата с моя „Смит и Уесън“ му промени мисленето и той се задейства. Псуваше ме, но действаше. Аз броях кинтите и вече бяхме събрали около три хиляди, когато чух някакво шумолене зад себе си и се обърнах. И к’во мислиш? Тот ровеше сред пакетите с чипс. Представяш ли си? Търсеше си „Доритос“!

Бях отместил поглед от хлапака само за секунда и к’во мислиш, че направи той? Хвърли една бутилка.

Ама не по мен. По прозореца. Тряс! И шибаният прозорец се счупи. Не чух аларма, но и без това половината от тия щуротии са безшумни. Бях толкова бесен, че ми идеше да го убия. На място.

Не го направих. Тот го уби.

Стреля по хлапака, бум, бум… Гадост. Всички се разбягаха, а Тот се обърна и стреля по една от служителките и по един клиент, просто така, без да мисли. Ама съвсем без причина. Служителката я улучи в крака, но мъжа, клиента, го гръмна на място. То си личеше, че е мъртъв.

А аз викам: „К’во правиш, бе? К’во правиш…“, а той вика: „Млъкни, млъкни, млъкни…“.

Стояхме там и си крещяхме, а после се усетихме, че трябва да се разкараме.

И така, тръгнахме ние, но к’во става — навън има полицай. Затова хлапакът е хвърлил бутилката, да му привлече вниманието. Ченгето излезе от колата, а ние сграбчихме друг клиент и го използвахме като щит, за да излезем навън. Ченгето извади пистолета си, кьори се в клиента, дето го държим и вика: „Всичко е наред, успокойте се“.

Няма да повярваш — Тот простреля и него. Не знам дали го уби, но имаше кръв. Явно тъпото му ченге не е носело предпазна жилетка. Идеше ми да убия Тот още там, на място. Така де, защо го направи? Не беше необходимо.

Хвърлихме клиента на задната седалка и го омотахме с лепенки. След това сритах стоповете и натиснах газта. Измъкнахме се от Лигет Фолс.

Всичко това стана само преди половин час, но за мен сякаш бяха минали седмици.

А сега карахме по това шосе, сред милион борови дървета, право към Часовоя.

 

 

Градчето Уинчестър беше тъмно.

Идея си нямам защо хората ходят на почивка на такива места. Да ти кажа, преди много години моят старец ме води на лов няколко пъти и ми хареса. Но да ходиш по такива места само да зяпаш храсталаци и да купуваш мебели, които наричат антики, но са си истински трошляк… Не знам.

Намерихме празна къща на една пресечка от главната улица. Отпред имаше куп вестници. Свих по пътеката и скрих буика тъкмо навреме. Две коли на щатската полиция профучаха по улицата. Били са зад нас на не повече от миля без включени светлини. Само че не са ни видели заради счупените стопове. Затова ни отминаха и отпрашиха към центъра.

Тот влезе в къщата без много да се церемони — счупи задния прозорец. Беше ваканционна къща, съвсем празна, хладилникът и телефонът бяха изключени, което беше добър знак — явно никой нямаше да се прибира скоро. Освен това въздухът беше застоял и имаше купчини стари книги и списания от лятото.

Вкарахме мъжа вътре и Тот започна да сваля качулката от главата му, но аз му викнах:

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този тук звук не е издал — вика ми Тот. — Ами ако не може да диша?

Щях да падна. Преди половин час тоя същия пречука трима души, а сега се тревожи дали типът диша. Божичко! Аз само се изсмях. Но с отвращение, нали разбираш.

— А случайно да ти е минало през ума, че ние може и да не искаме да ни види? — казах аз.

Защото, нали разбираш, вече си бяхме свалили маските.

Гадно е, когато трябва да напомняш на хората такива неща. Мислех, че Тот има повече акъл. Но човек никога не знае.

Приближих се до прозореца и видях да минава още една полицейска кола. Сега се движеха по-бавно. Така правят. След шока, след първото втурване навън, се опомнят и започват да карат бавно и наистина да оглеждат за нещо особено, различно, нали разбираш. Затова не прибрах вестниците пред вратата. Иначе нещата нямаше да са същите като тази сутрин. Ченгетата наистина си падат по тези номера „а ла Коломбо“. За ченгетата мога цяла книга да напиша.

— Защо го направихте?

Говореше мъжът, дето го бяхме отвлекли.

— Защо? — прошепна той отново.

Тоя пък. Гласът му беше тих и звучеше доста спокойно. Като се имат предвид обстоятелствата, нали. Да ти кажа, първият път, когато участвах в престрелка, не бях на себе си дни наред след това. При това бях въоръжен.

Огледах го хубаво. Беше с карирана риза и дънки, но не беше от местните. Личеше си по обувките. Бяха богаташки обувки, каквито носят юпитата. Маската скриваше лицето му, но аз го помнех доста добре. Не беше млад, около четиридесет. Сбръчкано лице и кльощав. По-слаб от мен, а аз съм от онези, дето могат да ядат каквото си искат, без да дебелеят. Не знам защо. Просто така.

— Млък! — заповядах му аз.

Навън минаваше кола.

Той се засмя. Тихо. Като че ли искаше да каже: „Какво? Мислиш, че могат да ме чуят чак оттам?“.

Един вид ми се подиграваше. Това никак не ми хареса. Е, сигурно не можеха да чуят от толкова далеч, но нямаше да го търпя да ми се натяга, така че му казах:

— Млъкни. Не искам да ти чувам гласа.

Той млъкна. Просто си седеше в стола, където го сложи Тот. Но след малко отново попита:

— Защо го застреля? Не беше необходимо.

— Млъкни!

— Само ми кажи защо.

Извадих ножа, щракнах го, за да се отвори, и го забих в масата.

— Чу ли това? Нож марка „БЪК“ с осеминчово закалено острие и заключващ механизъм. Може да среже метален болт. Така че млъкни, да не го изпробвам върху теб.

А той отново се засмя с онзи свой смях. А може и да не се е засмял, може и да се опитваше да си поеме въздух. Но на мен ми заприлича на смях. Щеше ми се да го попитам кое му е толкова смешното, но си замълчах.

— Имаш ли пари в теб? — попита го Тот и измъкна портфейла му от задния му джоб. — Я глей!

И извади около пет-шестстотин.

— Леле!

Навън мина още една полицейска кола. Движеше се бавно. Имаше прожектор и ченгето го насочи към къщата, но не спряха. От другия край на града се чу сирена. После още една. Когато знаеш, че тези хора са навън и те търсят, изпитваш много особено чувство.

Взех портфейла от Тот и го прерових.

Рандал С. Уелър младши. Живееше в Кънектикът. На гости за уикенда. Както си и мислех. Имаше доста визитки, на които пишеше, че е вицепрезидент на голяма компютърна компания. Май тази, за която говореха по новините, че искала да купи IBM или нещо подобно. И тогава ми хрумна тази идея. Може да поискаме откуп за него. Така де, защо не? Ще спечелим половин милион, дори повече.

— Жена ми и децата ще се поболеят от тревога — каза Уелър.

Като чух това, тръпки ме побиха, защото тъкмо се бях загледал в една снимка от портфейла му. И к’ва снимка, ще попиташ — на жена му и децата.

— Няма да те пусна, така че млъкни — казах му аз. — Може да ми потрябваш.

— Имаш предвид като заложник? Това се случва само във филмите. Помисли — покажеш ли се, ще те застрелят, а ако се наложи, ще застрелят и мен. Така действат полицаите в реалния живот. Предай се. Поне ще останеш жив.

— Млъкни! — изкрещях аз.

Но той не млъкна.

— Пусни ме — продължи Уелър — и ще им кажа, че си се отнасял добре с мен, че стрелбата е била непредвидена и че вината не е твоя.

Наведох се и опрях ножа в гърлото му — откъм тъпата страна, не с острието, ’щото то е наистина много остро — и му казах да мълчи.

Мина още една кола, този път без светлини. Движеше се много бавно и изведнъж си помислих: „Ами ако започнат да претърсват всяка къща?“.

— Той защо ги уби? Защо го направи?

Странно, начинът по който каза „той“, ме накара да се почувствам по-добре. Един вид не обвиняваше мен. Така де, Тот беше виновен, не аз.

Уелър продължи:

— Не разбирам. Мъжът до щанда… онзи, високият… Просто си стоеше. Не направи нищо. А той просто го застреля.

Никой от нас не му отговори. Тот — вероятно защото и сам не знаеше защо го е застрелял, а аз — защото не се чувствах длъжен да отговарям на този тип. Беше в ръцете ми. Изцяло. И трябваше да му го покажа. Не ми беше притрябвало да говоря с него.

Но този мъж, Уелър, не каза нищо повече. Стана ми кофти. Усещах, че се натрупва напрежение. Защото, нали разбираш, никой не отговаряше на тъпите му въпроси. Човъркаше ме да кажа нещо, каквото и да е, но от друга страна това беше последното нещо, което исках да направя. Така че казах:

— Ще вкарам колата в гаража — и излязох навън.

Огледах гаража за нещо, което си струваше да отмъкна, но нямаше нищо освен една косачка за трева. Но как се продава такова нещо? Така че вкарах буика в гаража, затворих вратата и се върнах в къщата.

А после, майчице! Направо не можах да повярвам, че се случва. Когато влязох в хола, първото нещо, което чух, беше Тот да казва: „Няма начин, приятел. Няма да прецакам Джак Прескот“. Стоях като закован. Но да бяхте видели лицето на Тот. Веднага разбра, че пак я е оплескал.

Е, сега вече този Уелър ми знаеше името.

Не казах нищо. Не се налагаше. Тот започна да говори бързо и нервно:

— Той каза, че ще ми плати много кинти, ако го пусна. — Явно се опитваше да извърти нещата, един вид Уелър е виновен. — Аз нямаше да го направя, братче. Дори не си го помислих. Казах му „забрави!“.

— А от какъв зор спомена името ми?

— Не знам, братче. Той ме обърка. Не мислех.

Точно така. През цялата вечер изобщо не мислеше.

Въздъхнах, за да разбере, че ми е неприятно и го потупах по рамото.

— Окей — казах. — Беше дълга нощ. Тези неща се случват.

— Съжалявам, мой човек — заоправдава се пак Тот. — Наистина.

— М-да… Я по-добре върви в гаража или на горния етаж. Измисли си нещо. Известно време не искам да ми се мяркаш пред очите.

— Дадено.

Точно тогава, странна работа, Уелър издаде оня си звук, все едно хихикаше. Сякаш знаеше какво ще последва. Чудех се откъде ли можеше да знае?

Тот отиде да си вземе няколко списания, раницата с пистолета и резервните пълнители.

Да убиеш някого с нож обикновено е трудна работа. Казвам „обикновено“, въпреки че съм го правил само един път. Но не съм забравил — трудна и мърлява работа. Тази нощ, кой знае защо, бях изпълнен с онова чувство, което ме преследваше още от аптеката. Истинска лудост. Е, бях и леко превъртял. Така че щом Тот се обърна с гръб, аз го сграбчих през врата и го започнах. След няма и три минути всичко приключи. Издърпах тялото му зад дивана и после, защо не, свалих качулката на Уелър. Вече ми знаеше името. Защо да не ми види лицето?

Този Уелър си беше пътник. И двамата го знаехме.

— Смяташ да ме държиш като заложник, за да вземеш откуп, нали? — каза той.

Стоях до прозореца и гледах навън. По улицата мина още една полицейска кола с проблясващи светлини, които се отразяваха в ниските облаци. Отблясъците играеха и по лицето на Часовоя, което се извисяваше точно над главите ни.

Уелър имаше слабо лице и къса, елегантно подстригана коса. Имаше вид на типичен мазник бизнесмен. Очите му бяха тъмни и спокойни. Гласът му беше също такъв. Това, че не беше потресен от голямата локва кръв на килима и пода, ме вбеси още повече.

— Не — отговорих аз.

Той погледна нещата, които бях извадил от портфейла му и продължи, сякаш нищо не бях казал:

— Няма да стане. Забравяш отвличането. Нямам много пари и ако си видял визитките ми и си мислиш, че съм шеф в компанията, трябва да знаеш, че има още около петстотин заместник-директори. Компанията няма да плати и пукната пара за мен. А виждаш ли снимката с хлапетата? Правена е преди дванайсет години. Сега и двамата са в колеж. Плащам луди пари за такси.

— Къде? — попитах подигравателно. — Харвард?

— Единият е в Харвард — каза той малко троснато. — Другият е в Северозападния. Така че къщата е изцяло ипотекирана. Освен това как смяташ да продължиш отвличането съвсем сам? Не, не е по силите ти.

Уелър забеляза как го гледам и каза:

— Нямам предвид теб лично, Джак. Имам предвид сам човек. Нужни са ти партньори.

Знаех, че е прав.

В стаята настъпи тишина. И двамата мълчим, а стаята като че ли се изпълни със студена вода. Отидох до прозореца, но подът под краката ми изскърца и това още повече влоши нещата. Спомних си, че веднъж баща ми каза, че всяка къща има свой собствен глас и че някои къщи са весели, а други отчаяни. Да-а, тази беше модерна и чиста, а списанията „Нешънъл Джиографик“ бяха внимателно подредени. Но сега тази къща не беше нито весела, нито радостна.

Точно когато ми идеше да изкрещя от това напрежение, Уелър каза:

— Не искам да ме убиваш.

— Кой казва, че ще те убия?

Уелър ме погледна със странната си усмивчица.

— От двадесет и пет години съм търговец. Продавал съм домашни любимци и кадилаци, а през последните години продавам компютри. Така че съм наясно кога се опитват да ме изпързалят. Ти смяташ да ме убиеш. Това беше първото нещо, което си помисли, когато го чу — той кимна към Тот — да произнася името ти.

Успях само да се изсмея.

— Няма що, адски практично — ходещ детектор на лъжата — казах аз саркастично.

Но Уелър каза само: „Адски практично“, като че ли беше съгласен с мен.

— Не искам да те убивам.

— О, знам, че не искаш. Ти не искаше и приятелят ти да убие хората в аптеката. Забелязах го. Но въпреки това те бяха убити, а това утежнява ситуацията. Нали?

Тези негови очи. Просто ме пронизваха и нищо не можах да кажа.

— Но аз ще те разубедя — каза той.

Уелър звучеше абсолютно сигурен и това ме накара да се почувствам малко по-добре. Защото ми е по-лесно да убия някой нафукан кучи син, отколкото някой жалък тип. Затова се засмях.

— Ще ме разубедиш, така ли?

— Смятам да опитам.

— Не думай! И как мислиш да го направиш?

Уелър се изкашля.

— Първо нека сложим картите на масата. Видях лицето ти и знам името ти. Джак Прескот. Така е, нали? Ти си около метър и седемдесет, към седемдесет и пет килограма, с черна коса. Ще приемем, че мога да те идентифицирам. Не смятам да играя игрички и да кажа, че не съм те видял добре или не съм чул кой си. Или нещо подобно. Наясно сме с това, нали, Джак?

Кимнах, но завъртях очи — един вид всичко това са глупости. Но трябва да призная, че бях любопитен какво ще последва.

— Аз обещавам — каза той, — че няма да те предам. При никакви обстоятелства. Полицията няма да научи от мен нито името, нито описанието ти. Никога няма да свидетелствам срещу теб.

Говореше искрено, като свещеник. И го даваше много тежко. Е, той беше търговец, но аз нямах намерение да сключвам сделка. Но той не предполагаше, че са ми ясни номерата му. Нека ми разкрие намеренията си, нека си мисли, че съм се хванал. Когато настъпи часът, след като се измъкнем и сме някъде из горите на другия край на щата, го искам спокоен. Никакви писъци, никакво боричкане. Няколко удара с ножа или един-два изстрела и край.

— Разбираш ли какво точно ти казах?

Опитах се да изглеждам сериозен и отвърнах:

— Естествено. Мислиш си, че можеш да ме убедиш да не те убивам. Има ли причина да не го направя?

— О, гарантирам ти, че причини има. Особено една, която не можеш да пренебрегнеш.

— Да бе! И к’ва е тя?

— Ще стигна до нея след малко. Нека първо ти кажа практическите причини, заради които трябва да ме пуснеш. Първо, ти си мислиш, че трябва да ме убиеш, защото знам кой си. Така ли е? Е, колко дълго си мислиш, че името ти ще остане тайна? Приятелчето ти застреля ченге. Не съм запознат с полицейското разследване, освен това, което гледам по филмите. Но полицаите със сигурност ще изследват следите от гуми, ще разпитват свидетелите за номер и марка на колата и ще започнат от бензиностанциите, където може да сте спирали на път за тук.

Дрън-дрън. Въздух по налягане. Буикът беше краден. Така де, да не съм вчерашен.

— Дори ако колата е крадена — продължи Уелър, — те ще проверят всички следи, ще вземат всеки отпечатък от обувка на мястото на кражбата, ще разпитат всеки, който се е намирал там по времето, когато е изчезнала.

Аз продължих да се усмихвам така, все едно това, дето го приказваше, беше откачено. Но за застреляното ченге беше прав. Направиш ли такова нещо — много си загазил. И няма отърване. Не спират издирването, докато не те хванат.

— А когато идентифицират приятелчето ти — той кимна към кушетката, на която лежеше тялото на Тот, — ще го свържат с теб.

— Не го познавах добре — казах аз и това си беше самата истина. — Просто се мотаехме заедно през последните месеци.

Уелър се хвана за това.

— Къде? В някой бар или ресторант? Някой виждал ли ви е двамата някъде заедно?

Това ме вбеси и аз изкрещях:

— К’ви ги разправяш бе? Ченгетата и без това ще ме очистят, но ще повлека и теб. Как ти харесва това, а?

Уелър остана спокоен и каза:

— Просто ти казвам, че една от причините, поради които искаш да ме убиеш, е безсмислена. И още нещо, помисли — престрелката в аптеката не беше предумишлена. Беше… как се казва? В пристъп на емоции. Но ако убиеш мен, това ще бъде хладнокръвно убийство. Когато те хванат, ще те осъдят на смърт.

Когато те хванат. Да бе, направо паднах от смях. Не че в това, което казваше, нямаше смисъл, но истината е, че да убиваш не е нещо смислено. По дяволите, напълно безсмислено е, но понякога се налага да го направиш. Започна да ми става забавно. Прииска ми се да поспоря.

— Да, ама аз убих Тот — казах аз. — И то не в пристъп на емоции. А за това убийство със сигурност ще ми праснат инжекцията.

Уелър дори не се замисли.

— На кой му пука за него, човече? Никой не го е грижа дали сам се е убил, или го е блъснала кола. Той е убиец, боклук и ти можеш спокойно да го изхвърлиш от сметките. Ще има значение, ако убиеш мен. Аз ще съм „Невинния потърпевш“ в заглавията на вестниците. Аз, „Баща на две деца“. Убиеш ли ме, си мъртъв.

Опитах се да кажа нещо, но той продължи:

— Ето ти и още една причина да не искам да те издавам. Ти знаеш кой съм и къде живея. Знаеш, че имам семейство и колко е важно то за мен. Ако те предам, ти ще се обърнеш не само срещу мен, но и срещу нас. Никога не бих изложил семейството си на подобен риск. Нека те попитам нещо. Какво според теб е най-лошото, което може да ти се случи?

— Да те слушам как не спираш да дрънкаш.

Уелър се засмя. Явно се изненада, че имам чувство за хумор. След малко каза:

— Не, сериозно. Най-лошото.

— Не знам, не съм мислил.

— Да останеш без крак? Да оглушееш? Да изгубиш всичките си пари? Да ослепееш? А-а-а, май напипах болното място. Да ослепееш?

— Да, сигурно това е най-лошото, за което мога да се сетя — признах аз.

Така е, точно това ми се струваше наистина страшно. И преди ми е минавало през ума. ’Щото точно това се случи с моя старец. Плашеше ме не толкова, че вече няма да виждам, а че ще трябва да разчитам на други за… Господи, за всичко, предполагам.

— Добре, помисли си — каза Уелър. — Както ти се чувстваш при мисълта да ослепееш, така ще се чувства моето семейство, ако ме загубят. За тях ще е точно толкова ужасно. Не искаш да им причиниш такава болка, нали?

Не, не исках, но знаех, че трябва. Не ми се мислеше повече за това. Попитах го:

— И коя е последната причина, която искаш да ми кажеш?

— Последната причина — каза той почти шепнешком, но не продължи, огледа стаята, но така, сякаш умът му беше другаде.

— Е? — попитах аз. Бях любопитен. — Казвай.

Но Уелър само попита:

— Как мислиш, тези хора дали имат барче?

Този човек направо ми четеше мислите — тъкмо ми беше минало през ума, че едно питие ще ми дойде добре.

Отидох в кухнята. В хладилника, разбира се, нямаше бира, защото токът беше спрян и всичко беше разчистено. Но пък имаше бутилка скоч — предпочитано от мен питие.

Взех две чаши и занесох бутилката в хола. Мислех си, че това не е лоша идея. Когато дойдеше време да го направя, щеше да е по-лесно и за двама ни, ако сме леко пийнали. Наврях пистолета във врата му, срязах лентата, която стягаше ръцете му отзад, и я омотах отново, но този път оставих ръцете му отпред. Седнах и поставих ножа до мен отворен, в случай че опита нещо, въпреки че нямаше вид да замисля нещо.

Уелър забеляза етикета на бутилката и явно остана леко разочарован от евтината марка. Бях съгласен с него. Едно от нещата, които научих много отдавна беше — ако ще обираш, обирай богаташи.

Облегнах се назад, така че да мога да го държа под око.

— Последната причина. Така да бъде. Ще ти докажа, че трябва да ме пуснеш.

— Наистина?

— Всички други причини — практичните, хуманните… Разбирам, че не те е грижа за тях, не изглеждаш много убеден. Нали? Затова нека разгледаме единствената причина да ме освободиш.

Бях сигурен, че ще последват още глупости. Изобщо не очаквах да чуя онова, което изрече:

— Трябва да ме пуснеш заради самия себе си.

— Заради мен? К’ви ги говориш?

— Виж какво, Джак, не мисля, че си загубен.

— К’во искаш да кажеш с това „загубен“?

— Мисля, че има спасение за душата ти.

Бях като гръмнат. Изсмях се силно, не можах да се сдържа. Очаквах нещо по-добро от нафукан търговец вицепрезидент.

— Душа? Ти мислиш, че аз имам душа?

— Всеки има душа — каза той.

Шантава работа — сякаш остана учуден, че не мисля като него. Все едно бях казал: „Да не би да смяташ, че земята не е плоска?“. Или нещо подобно.

— Е, ако някога съм имал душа, тя вече е на път за ада.

Бях чул тази реплика в един филм. Като я казах, се опитах да се засмея, но не се получи. Защото излизаше, че този тип Уелър говореше за важни неща, а аз само се будалках. Това ме накара да се почувствам по някакъв начин евтин и маловажен. Спрях да се усмихвам и погледнах към Тот, който лежеше в ъгъла и мъртвите му очи гледаха ли, гледаха втренчено. Прииска ми се пак да го намушкам, толкова бях вбесен от тъпотиите му.

— Говорим за душата ти.

Изкисках се и отпих от уискито.

— Да бе, бас държа, че си от онези, дето четат шантави книги за ангели.

— Аз посещавам църква — призна Уелър, — но сега ти говоря за съвсем друго. Нямам предвид магия. Говоря за твоята съвест. Какво всъщност представлява Джак Прескот?

Какво ли? Можех дълго да му разказвам за социални работници, за детски психолози и други измисленяци, дето са учили нещо си, но нямат никаква представа от живота. Те си мислят, че разбират, но от думите, дето използват, веднага ти става ясно, че нищо не знаят. Когато ми заговори някой психолог или нещо подобно, ми вика: „Ти трудно се приспособяваш“ или „Ти отричаш гнева си“, такива работи. Като чуя това, веднага схващам, че тоя пред мен бъкел не разбира нито от дух, нито от душа.

— Не говоря за живот след смъртта — продължи Уелър. — Нито за морал, а за смисъла на живота на тази земя. Разбирам защо си скептичен, но ме послушай. Аз наистина вярвам, че ако си свързан с някого, ако му вярваш, ако му се доверяваш, тогава има надежда за теб.

— Надежда? Т’ва пък какво е? Надежда за к’во?

— Че ще станеш истински човек, че ще водиш истински живот.

Истински… Не знаех какво има предвид, но говореше така, сякаш му е ясно, че само кръгъл идиот не би го разбрал. Така че си замълчах.

— Да — продължи той, — има причини да се краде, има и причини да се убива. Но не мислиш ли, че общо взето е по-добре да не го правиш? Само си помисли. Защо вкарваме хората в затвора, ако имат право да убиват? Така е във всяко общество, не само у нас.

— И к’во от това? А-а-а, сетих се, ще реша да се откажа от лошите си навици. — Опитах се да го прекъсна, но още по средата на думите си се почувствах като пълен малоумник.

А той само повдигна вежди и каза:

— Може би. Кажи ми, Джак, как се почувства, когато приятелчето ти… как му беше името?

— Джо Рой Тот.

— Тот. Когато Тот застреля клиента до щанда? Как се почувства?

— Не знам.

— Той просто се обърна и го застреля. Без причина. Ти знаеше, че това не е редно, нали?

Опитах се да кажа нещо, но той продължи:

— Не, не ми отговаряй. Иска ти се да излъжеш. Но няма нищо притеснително. Подобно желание е инстинктивно при твоя начин на живот. По-важното е, че аз не искам да вярваш на лъжите, които ми казваш. Окей? А сега се опитай да надникнеш в сърцето си и да ми кажеш дали смяташ, че това, което направи Тот, е наистина нередно. Помисли за това, Джак. Ти знаеше още там, когато той стреля, че нещо не е наред.

Добре де, знаех. Тот оплеска всичко. Работата се скапа. И вината беше само негова.

Не казах нищо, само отпих глътка от скоча и погледнах през прозореца към проблясващите светлини из града. На моменти ми изглеждаха съвсем близо, понякога бяха сякаш много далече.

— Ако те пусна, ти ще им кажеш за мен.

Както всички останали. Всички ме предадоха. Баща ми — дори след като ослепя кучият му син, ме предаде на властите. Първият ми полицейски надзорник също ме предаде, предадоха ме съдиите, Сандра, шефът ми, когото наръгах…

— Не, няма — каза Уелър. — Говорим за споразумение. Аз не провалям сделки. Обещах, че няма да кажа на никого за теб, Джак. Дори на жена си. — Той се наведе напред, като придържаше чашата си с две ръце. — Ако ме освободиш, това ще наклони везните в твоя полза. Ще означава, че не си безнадежден случай. Гарантирам ти, че животът ти ще се промени. Този единствен жест — да ме пуснеш да си вървя — ще те промени завинаги. Е, може би не тази година или следващите пет. Но ще се промениш. Ще се откажеш от всичко това, всичко, което се случи там, в Лигет Фолс. Престъпленията, убийствата — ще спрат. Знам го.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам, че няма да кажеш на никого? — попитах и го погледнах изпод вежди.

— А, най-после стигнахме до същината — каза Уелър, като вдигна вързаните си ръце, за да отпие от скоча.

Отново настъпи онази стряскаща тишина. Накрая не издържах.

— И к’ва е тя? — попитах.

— Вярата.

Някъде съвсем близо навън запищя сирена. Казах му да млъкне и опрях пистолета в главата му. Ръцете му трепереха, но не направи нищо глупаво. Няколко минути по-късно, когато отново седнах, той продължи:

— Вярата. За това става въпрос. Човек, който има вяра, може да бъде спасен.

— Е, аз я нямам тази проклета вяра — казах аз, но той продължи да говори.

— Ако вярваш в друго човешко същество, значи имаш вяра.

— Защо, по дяволите, те е грижа дали ще бъда спасен или не?

— Защото животът е тежък и хората са жестоки. Казах ти, че ходя на църква. Много неща в библията са шантави, но в някои наистина вярвам. И едно от нещата, в които вярвам, е, че понякога се оказваме в дадена ситуация с определена цел. Точно това се случи тази нощ. Затова ти и аз се оказахме в аптеката по едно и също време. Ти също го усети, нали? Като знамение. Нещо се случва и ти подсказва какво да направиш или да не направиш.

Почувствах се странно, защото през цялото време, докато пътувахме към Лигет Фолс, си мислех, че става нещо особено. Не знаех точно какво, но усещах, че този път ще е различно.

— Ами ако всичко, което се случи тази нощ, е било с определена цел? — каза той. — Ето как стоят нещата при мен — жена ми беше настинала, затова излязох да й купя „Колдрекс“. Отидох в кварталната аптека, а не в голям магазин, за да спестя някой и друг долар. Ти пък точно по това време нахлу вътре. Така се случи, че и приятелчето ти — той кимна към тялото на Тот — беше с теб. Полицейската кола също като по случайност мина оттам точно тогава. А служителят зад щанда случайно я видя. Доста случайности, не мислиш ли?

После той каза нещо, от което ме побиха тръпки.

— И ето ни тук, в сянката на тази голяма скала, на това лице.

Дяволите да го вземат, това покриваше на сто процента всичко, дето си го мислех. Ама напълно — за Часовоя де. Не знам защо. Може би защото точно тогава гледах през прозореца и си мислех за него. Гаврътнах скоча и си налях още. Леле, направо превъртях!

— Като че ли той ни наблюдава и изчаква да вземем решение. Не мисля, че става въпрос само за теб. Може би целта е да се промени животът на всички ни. Например онзи клиент на щанда, който приятелят ти застреля. Може би му е дошло времето — да си отиде бързо, нали разбираш, преди да получи инсулт или рак. Може би онова момиче, служителката, е трябвало да бъде простреляна в крака, за да си подреди живота, да се откаже от алкохола или дрогата например.

— Ами ти? Какво ще кажеш за себе си?

— Ще ти кажа. Може би ти си доброто дело в моя живот. Години наред мисля само как да правя пари. Погледни в портфейла ми. Ей там, отзад.

Отворих го. Имаше пет-шест картички, нещо като сертификати: „Рендал Уелър — търговец на годината“, „Най-големите продажби за две последователни години“, „Търговец на годината за 1992 г.“.

Уелър продължи:

— В офиса ми има още много. Както и награди. За да ги спечеля, се налагаше да пренебрегвам всички около мен. Семейството ми, приятелите… Все хора, които вероятно са се нуждаели от моята помощ. А аз дори не съм ги забелязвал. Може би фактът, че ме отвлече, е знак да преосмисля живота си.

Най-странното беше, че всичко това ми звучеше смислено. Е, не беше лесно да си представя, че повече няма да извършвам обири, нито че няма да си извадя ножа или пистолета, ако се стигне до бой и се налага да очистя другия. Тези приказки, дето трябвало да обръщаш и другата буза, са само за смотаняци. Но пък беше напълно възможно някой ден животът ми да стане праволинеен — да си живея с някоя жена, съпруга евентуално, в къщичка и да не се държа с нея както със Сандра. Да правя това, което баща ми и майка ми, каквато и да е била тя, никога не са правили.

— Ако те пусна — казах аз, — ще трябва да им кажеш нещо.

Той сви рамене.

— Ще кажа, че си ме заключил в багажника и после си ме изхвърлил тук някъде. Лутал съм се наоколо, търсейки обитаема къща, и съм се загубил. Може да ми отнеме цял ден, докато намеря някой. Звучи правдоподобно.

— Да бе, но можеш да спреш някоя кола и след един час.

— Бих могъл, но няма да го направя.

— Все това повтаряш. Откъде да съм сигурен?

— Тук се намесва вярата. Не можеш да си сигурен. Няма гаранции.

— Е, както изглежда, аз не съм вярващ.

— В такъв случай аз съм мъртъв. А твоят живот никога няма да се промени. Край на историята.

Той сви рамене и се облегна назад.

Около нас отново настъпи онази тишина, която сега приличаше повече на грохот.

— Ти просто искаш… Какво точно искаш?

Уелър отпи от уискито.

— Ето какво ще ти предложа. Пусни ме да се разходя навън.

— О! Искаш да те пусна да подишаш чист въздух, така ли?

— Нека изляза навън и ти обещавам да се върна отново тук.

— Нещо като тест ли?

Той се замисли за секунда.

— Да. Тест.

— Но къде е вярата, за която говориш? Ще излезеш навън, ще се опиташ да избягаш и аз ще те гръмна.

— Не, ти ще прибереш пистолета някъде в къщата. В кухнята, например, така че да не можеш да го вземеш, ако побегна. Ще застанеш до прозореца, за да може да се виждаме един друг. Тук му е мястото да ти кажа, че съм бърз като вятъра — в колежа тренирах лека атлетика и все още тичам всеки божи ден.

— Знаеш, че ако избягаш и доведеш ченгетата, ще се лее кръв. Ще очистя първите петима, които прекрачат прага. Няма какво да ме спре. Това ще е кръв по твоите ръце.

— Знам, разбира се — каза той. — Но за да има ефект от теста, не трябва да мислиш така. Трябва да предполагаш най-лошото — че ако избягам, ще кажа всичко на ченгетата: Къде се намираш, че няма заложници и че имаш само един или два пистолета. И когато те пристигнат, ще те пратят право в ада, без да можеш да повлечеш дори един от тях със себе си. Ще умреш, при това мъчително, заради няколко скапани долара. Но, но, но… — Той вдигна ръце, за да ми попречи да отвърна. — Разбери, вярата означава риск.

— Т’ва е доста тъпо.

— Напротив. Би било най-умното нещо, което си правил през живота си.

Отпих една голяма глътка и се замислих.

— Вече я виждам — каза Уелър. — Част от вярата. Там е. Не много, но я има.

Триста дяволи! Май че наистина имаше нещо. ’Щото си мислех колко се вбесих на Тот, дето провали всичко. Не исках никой да бъде убит тази нощ. Направо ми се гадеше от цялата тая бълвоч около мен. Понякога е добре да си сам, да не зависиш от никого, но понякога е много гадно. А тоя тип, Уелър, сякаш ми сочеше нещо различно.

— Значи — казах аз, — искаш да оставя пистолета.

Уелър се огледа.

— Сложи го в кухнята и застани на вратата или до прозореца. Единственото, което смятам да направя, е да се разходя до улицата и обратно.

Погледнах през прозореца. Пътеката беше около петнайсет метра. От двете страни имаше храсти. Той можеше да духне и повече да не го видя.

По небето проблясваха светлини от полицейските коли.

— Няма да стане. Ти си превъртял.

Очаквах да ме моли или нещо подобно. Или по-скоро да се вкисне, което ми се случва, когато хората не правят каквото им казвам. Но не, той просто кимна.

— Окей, Джак. Все пак ти размисли. И това е добре — още не си готов. Уважавам това. — Уелър отпи мълчаливо малка глътка скоч, като гледаше в чашата.

После изведнъж блеснаха прожекторите. Бяха далече, но аз се стреснах и се отдръпнах от прозореца. Извадих пистолета. Чак тогава разбрах, че проклетите огромни прожектори нямат нищо общо с обира. Осветяваха Часовоя. Явно ги пускаха всяка вечер по това време.

Погледнах натам. Сега онзи каменяк изобщо не приличаше на лице. Просто една скала. Сиво-кафява, със смешни борчета, прораснали в цепнатините отстрани.

Загледах се в Часовоя една-две минути — как бди над града. И нещо от това, което Уелър говореше, проникна в ума ми. Не самите думи, а идеята. Мислех си за всички тези хора в града. Живееха си нормален живот. Виждаше се камбанарията на църквата и покривите на малките къщи. И много жълти светлинки. В далечината едва се различаваха хълмовете. За миг ми се прииска да съм в една от тези къщи. Да си седя там, да си гледам телевизия със съпругата.

Обърнах се и казах:

— Значи само ще се разходиш до пътя и обратно, така ли?

— Само това. Няма да избягам, а ти няма да посягаш към пистолета. Ние си вярваме. Толкова е просто.

Чух вятъра — тихо, неспирно свистене, което по някакъв странен начин ме успокояваше, въпреки че при други обстоятелства звукът щеше да ми се стори студен и пронизващ. Сякаш чувах глас. Не знам, нещо в мен ми казваше да го направя.

Не казах нищо повече, защото се чувствах на ръба и се страхувах Уелър да не каже нещо, което да ме накара да си променя решението. Взех пистолета, погледнах го за минута, после отидох в кухнята и го оставих на масата. Върнах се с ножа и срязах лентата около краката му. След това реших, че щом съм започнал, трябва да отида до край. Затова освободих и ръцете му. Уелър май се изненада. Само се усмихна, сякаш разбираше, че играя по правилата. Вдигнах го, за да се изправи, опрях острието до врата му и го заведох до вратата.

— Вършиш добро дело — каза той.

А аз си мислех: „Мамка му, не мога да повярвам. Това е откачено“, докато нещо в мен ми нашепваше: „Наръгай го, прережи гърлото на кучия му син, давай!“.

Не го направих. Отворих вратата, усетих студения есенен въздух, мириса на бор и пушек, чух вятъра в скалите и дърветата над нас. Казах му:

— Тръгвай.

Уелър закрачи, без да поглежда назад, за да види дали ще отскоча да взема пистолета… Вяра, предполагам. Продължи бавно към пътя.

Казвам ти, чувствах се много странно и на няколко пъти, когато минаваше покрай много тъмни места, където можеше да изчезне, си мислех: „Човече, това е откачено, аз съм превъртял“.

На моменти за малко да се паникьосам и да хукна за пистолета, но не го направих. Когато Уелър стигна до алеята, се улових, че задържам дъха си. Предполагах, че ще избяга. Очаквах този момент като човек, който се стяга, когато противникът му замахне към него или побегне. Тогава тялото крещи какво смята да направи преди още да го е направило. Само че при Уелър нямаше и помен от всичко това. Той стигна бавно до алеята, вдигна глава и погледна лицето на Часовоя, сякаш е обикновен турист.

После се обърна назад и ми кимна.

Точно тогава се появи полицейската кола. Беше на щатската полиция — тъмна, без включена лампа. Затова за малко да не я видя. Или може би защото така се бях вторачил в Уелър, че не виждах нищо друго.

Колата беше все още през две къщи и Уелър я видя едновременно с мен.

Помислих си: „Това е краят. По дяволите“. Но когато се обърнах, за да взема пистолета, мярнах движение край пътя и замръзнах на място.

Няма да повярваш. Уелър се хвърли на земята и се претърколи под едно дърво. Бързо затворих вратата. Наблюдавах от прозореца. Полицаят спря и освети пътеката. Лъчът беше много силен, движеше се нагоре-надолу и освети всеки храст, както и предната част на къщата. Но Уелър като че ли се беше заровил в боровите иглички, за да не го видят. Схващаш ли, той се криеше от кучия син. Правеше всичко възможно, за да не го забележат.

След малко колата продължи, прожекторът освети следващата къща и изчезна. През цялото време не изпусках Уелър от поглед, но той не направи нищо тъпо. Видях го да се изправя до дървото и да се изтупва. След това тръгна към къщата. Спокойно, все едно отиваше в кръчмата да се види с приятели.

Влезе вътре. Въздъхна леко, като че с облекчение, и се засмя. После протегна ръце напред. Аз дори не му бях казал да го прави. Овързах ги отново и той седна на стола, взе чашата си и отпи.

Дявол да го вземе, ще ти призная нещо. Самата истина. Чувствах се добре. Не, не, не бях видял светлина или други такива простотии. Само си мислех за всички хора в моя живот — баща ми, бившата ми, Тот или който и да е друг — на никого не съм вярвал. Никога не съм си позволявал да отида до края. А тук, тази вечер, го направих с непознат, който можеше да ме нарани. Чувството беше страшничко, но и хубаво.

Дребно нещо, съвсем дребно. Но може би така започват тези неща. Тогава осъзнах, че не съм бил прав. Можех да го пусна да си върви. Или пък да го оставя вързан тук със запушена уста. Щяха да минат ден-два, докато се измъкне. Но той щеше да се съгласи и на това. Сигурен бях. Освен това щях да си запиша името и адреса му. Да знае, че мога да открия и него, и семейството му. Но това беше само част от причината, заради която щях да го пусна. Не бях сигурен каква е останалата част. Имаше връзка с това, което току-що се случи, нещо между него и мен.

— Как се чувстваш? — попита той.

Нямах намерение да се разкривам. О, не, сър. Все пак казах:

— Онази кола, дето мина. Мислех, че е свършено с мен. Но ти не ме подведе.

— Ти също постъпи правилно, Джак. — После добави: — Сипи още по едно.

Напълних чашите до горе. Чукнахме се.

— За теб, Джак. И за вярата.

— За вярата.

Гаврътнах уискито и когато наведох глава, вдишвайки дълбоко, за да си избистря мозъка, точно тогава той го направи. Право в лицето.

Биваше си го, кучият му син.

Плисна чашата ниско, така че дори когато се присвих, а аз разбира се го направих, пиячката ме блъсна в очите. Леле, колко щипеше. Адски. Не беше за вярване. Виех от болка, докато посягах към ножа. Но беше твърде късно. Той беше планирал всичко. Знаеше точно какво ще направя, накъде ще се насоча. Заби коляно в брадичката ми и ми изби няколко зъба. Паднах по гръб, преди да успея да извадя ножа от джоба си. След това ме изрита с коляно в корема — едва тогава си спомних, че така и не си бях направил труда да му вържа краката — и ми изкара въздуха. Лежах там като парализиран и се опитвах да си поема дъх. Не можех. Болката беше нетърпима, но по-лошо беше чувството, че той ми няма доверие.

— Не, не, не — прошепнах аз. — Щях да го направя, човече. Не разбираш. Щях да те пусна.

Не виждах нищо, дори не чувах нищо, защото ушите ми бучаха. Едва си поемах дъх.

— Не разбираш ли, не разбираш ли?

Майчице, болката беше толкова силна. Толкова силна…

Уелър изглежда беше свалил лентата от ръцете си, сигурно я беше прегризал, защото ме претърколи по корем. Усетих как омотава ръцете ми, после ме завлече до един стол и ми завърза краката. Намери вода и я плисна в лицето, за да отмие уискито от очите ми. След това седна на един стол и дълго време се взира в мен, докато аз се опитвах да си поема въздух. После взе чашата си и сипа още уиски. Дръпнах се, защото си мислех, че пак ще ми го плисне в лицето, но той просто седеше, отпиваше от уискито и ме гледаше.

— Ти… Щях да те освободя. Наистина.

— Знам — каза той. Както винаги беше спокоен.

— Знаеш?

— Беше изписано на лицето ти. Забрави ли, че съм дългогодишен търговец. Знам кога съм спечелил сделка.

Аз съм як мъж, особено когато съм вбесен. Напрегнах всичките си сили, за да се освободя, но нямаше начин.

— Дявол да те вземе! — изкрещях. — Каза, че няма да ме предадеш. По дяволите всичките ти приказки за вярата…

— Ш-ш-шт — прошепна Уелър, облегна се назад, кръстоса крака, сякаш нищо не е станало и ме огледа от глава до пети. — Онзи мъж, който приятелят ти застреля в аптеката, клиентът на щанда. Помниш ли го?

Кимнах бавно.

— Беше мой приятел. С жена ми му гостувахме за уикенда. Заедно с децата, нашите и неговите.

Аз се опулих. Негов приятел? К’ви ги приказва?

— Аз не…

— Мълчи — каза той съвсем тихо. — Познавам го от години. Гери беше един от най-добрите ми приятели.

— Не исках никой да умира. Аз…

— Все пак някой умря и вината е твоя.

— Тот…

— Вината е твоя — прошепна той.

— Добре де, изигра ме. Повикай ченгетата и да приключваме, гаден лъжец.

— Ти май наистина не разбираш? — Уелър поклати глава.

Защо беше толкова спокоен? Ръцете му не трепереха. Не се оглеждаше нервно. Нищо подобно.

— Ако исках да те предам на полицаите, щях да спра онази кола преди малко. Казах ти, че няма да го направя. Така е. Дадох ти дума, че нищо няма да кажа на полицаите за теб и ще удържа на думата си. Последното нещо, което искам, е да те предам на властите.

— Какво искаш тогава? — изкрещях аз. — Кажи!

Опитвах се да разкъсам лентите, когато той щракна и отвори ножа ми. Спомних си нещо, което му бях казал.

О, божичко, не… О, не.

„Да, да съм сляп, предполагам. Това би било най-ужасното нещо, за което се сещам.“

— Какво смяташ да правиш? — прошепнах аз.

— Какво смятам да правя ли, Джак? — каза Уелър, докато опипваше острието с палец и ме гледаше в очите. — Ще ти кажа. Тази нощ отделих много време да те убеждавам, че не би трябвало да ме убиваш. А сега…

— Какво, човече? Какво?

— Сега ще отделя доста време да ти докажа, че е трябвало да го направиш.

После съвсем бавно Уелър си допи уискито, изправи се и пристъпи към мен с онази странна усмивчица на лицето.