Серия
Красив негодник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Bastard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 33 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Кристина Лорен

Заглавие: Красив негодник

Преводач: Гергана Дечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 15.03.2014

Редактор: Петя Дочева

Художник: Michal Nowosielski

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-27-1178-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1993


На С. М. за това, че ни събра, на хората, които помогнаха труда ни да излезе на пазара, и на нашите съпрузи, че ни изтърпяха през цялото време.

Едно

Баща ми обичаше да казва, че ако искаш добре да научиш как се върши една работа и ако възнамеряваш да си изкарваш прехраната с нея, трябва внимателно да наблюдаваш как я върши някой друг, някой наистина добър.

„Ако искаш да стигнеш до върха, трябва да започнеш от дъното — казваше той. — Да бъдеш човекът, без когото главният изпълнителен директор не може да диша. Да се превърнеш в дясната му ръка, да знаеш всичко за него — що за човек е, как живее, какъв е светът му. И след като си вземеш дипломата, няма да е трудно да си намериш работа.“

Това и направих. Бях се превърнала в нещо като кислородна маска за шефа, незаменимата му дясна ръка. Но в моя случай бях и дясната ръка, която напираше да го удари през лицето по няколко пъти на ден, всеки ден.

Шефът ми беше господин Бенет Райън.

Копеле!

За жалост, много красив. Само като се сетех за него, стомахът ми се свиваше: висок, пленителен и… невероятно гаден тип. Не бях срещала по-егоцентричен и надут задник от него. Момичетата в офиса често говореха за него, ахкаха и охкаха колко бил красив и често се питах дали с красива външност можеш да постигнеш всичко, и дали само това търсят жените. Ала баща ми казваше и друго: „Красотата е плитка, остава по повърхността на кожата, а грозното е заболяване, което стига чак до костния мозък“.

През изминалите няколко години бях попадала на достатъчно кофти мъже, бях излизала с няколко гадни типа в гимназията и университета. Обаче тоя… Тоя беше черешката на тортата.

— Аха! Ето ви и вас, госпожице Милс! — Беше застанал до вратата на стаята ми, през която се влизаше в неговия офис. Гласът му бе така захаросан — като мед… като мед, който някой бе поставил в камерата да се заледи и после го бе надробил на остри парченца. След като си полях телефона с вода, изтървах обеците в боклука, а един ме удари отзад на магистралата и трябваше да чакаме да дойде полиция, за да ни каже това, което и двамата знаехме — че той е виновен, последното, от което имах нужда, беше господин Райън в лошо настроение. Като че ли някога го виждах в добро!

— Добро утро, господин Райън — казах, както всеки ден, с надеждата да ми кимне с глава, както обикновено ме поздравяваше. Но когато се опитах да мина покрай него, той промърмори:

— Сериозно ли? Утро… казвате? Колко е часът във вашия малък свят, госпожице Милс?

Спрях и се обърнах към него. Очите му ме гледаха студено. Беше поне с двайсет сантиметра по-висок от мен — преди да започна работа при него не смятах, че съм ниска. Вече шеста година работех за „Райън Медиа“, но едва след неговото завръщане в семейния бизнес започнах да нося обувки на токчета. Високи токчета — като клоун на кокили в цирк. И то само и само да не си чупя врата, когато се налагаше да го погледна в очите. И той много добре знаеше това. Между другото имаше красиви, блестящи очи с цвят на лешник.

— Имах доста тежко утро, няма да се повтори — казах и веднага изпитах облекчение, че гласът ми не ме предаде. Говорех убедително и спокойно.

Никога не бях закъснявала нито секунда, но, разбира се, той нямаше да пропусне да направи от мухата слон. Успях да се промуша край него и да си оставя чантата и палтото в гардероба. После седнах и включих компютъра. Опитах се да не забелязвам, че той все още стои до вратата и наблюдава като хищник всяко мое движение.

— Ужасно утро? А имаш ли представа какво беше моето? Наложи се лично да говоря с Алекс Шафър и да му обясня, или по-точно да замажа факта, че не е получил подписаните договори навреме. А ние обещахме за девет сутринта! Трябваше лично да се обадя на Маделин Бюмон, за да й кажа, че ще продължим с процедурата според уговорката. С две думи, освен моята работа, трябваше да върша и твоята. И не виждам защо да не можеш да успееш да си свършиш нещата в осем сутринта. Ужасно утро! Някои хора идват по-рано, за да не изостават с работата си.

Погледнах го. Очите му светеха гневно, бе скръстил ръце пред мускулестите си гърди. Тормозеше ме само защото бях закъсняла с един час. Затворих очи и обърнах глава, за да не се заглеждам в идеално ушития му костюм, и по-точно в широките рамене, които изпълваха този костюм.

Бях направила фаталната грешка да отида във фитнеса на хотела по време на онази конференция. Беше през първия месец на… съвместната ни работа. И когато влязох, го заварих до пътечката за бягане без риза, потен. Имаше лице, за каквото всеки мъж-модел би убил. Не бях виждала коса като неговата. Момичетата на долния етаж казваха, че прическата му е в стил „току-що изчукан“. И бяха прави. Когато обаче го видях във фитнеса… как бърше изпотеното си тяло с тениската си… е, никога не можах да избия от акъла си онази гледка, остана си прогорена в съзнанието ми. Разбира се, още щом си отвори устата, успя да провали изключително приятното впечатление.

— Радвам се, че най-сетне сте решили да се занимаете с фигурата си, госпожице Милс. Дано успеете да поддържате поне това хоби — рече.

Задник!

— Съжалявам, господин Райън — казах с леко хаплив тон. — Разбирам и съжалявам за огромното натоварване и стрес, на които сте били подложен. Знам каква упорита работа е да се вдигне телефонът и да се пусне факс. Както вече споменах, няма да се повтори.

— Права сте, със сигурност няма да се повтори — каза и се усмихна. Ако имаше начин да не си отваря устата, би бил съвършен. Малко тиксо можеше да свърши работа. Имах ролка, която рядко ползвах. Понякога обичах да я вадя, да я въртя из ръцете си и си мечтаех как един ден това тиксо най-после ще послужи за нещо полезно. — И за да сме сигурни, че този малък инцидент няма да се забрави, искам таблиците и всички данни за проектите на Шафър, Колтън и Бюмон на бюрото ми до пет. След което ще отработите изгубения час. Искам да ми подготвите презентация за случая Пападакис. Това ще стане в шест в залата за конференции. Ако имате намерение да се занимавате с този случай, трябва да ми докажете, че знаете за какво, по дяволите, иде реч.

С всяка негова дума очите ми се разширяваха все повече и повече, а когато свърши, се завъртя на пети и напусна салона. Копелето знаеше много добре, че съм напреднала с този проект, че знам всичко за него, защото това беше и тезата за дипломната ми работа. Имах месеци да я довърша, да направя слайдовете, след като подпишат договорите… а те все още не бяха подписали нищо, много от точките не бяха уточнени, все още обсъждаха някои от тях.

И сега, наред с всичко, което ми бе подготвил за деня, трябваше да му правя презентация след… погледнах часовника си… седем часа и половина, ако не отида на обяд. Жестоко, страхотно и велико!

 

 

Отворих файла на Пападакис и се зарових в него. Когато всички излязоха в обедна почивка, останах залепена за стола. С едно кафе и пакетче ядки, за които загубих време до машината и обратно. Обикновено си носех обяд или излизах с другите стажанти, но точно този ден времето не работеше в моя полза.

Вратата на офиса се отвори, вдигнах поглед и се усмихнах. Беше Сара Дилън. Работеше в „Райън Медиа Груп“ по същата стажантска програма, само че в счетоводството.

— Отиваме ли на обяд? — попита тя.

— Не мога. Отвратителен ден — погледнах я извинително.

— Отвратителен ден или отвратителен шеф? — засмя се тя и седна на ръба на бюрото ми. — Дочух, че тази сутрин бил под пара.

Аз ли не знаех, че е бил под пара! Сара не работеше за Бенет Райън, но знаеше доста неща за него. Беше най-младият син на основателя и собственика на компанията Елиът Райън. Бенет се бе превърнал в легенда. Абсолютно всички в сградата знаеха за кофтия му нрав и че му горят бушоните прекалено бързо. Печална слава.

— Дори да можех да се клонирам, пак няма да успея да свърша навреме.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти донеса нещо? — попита тя и погледна към вратата на офиса му. — Някой добър снайперист? Светена вода?

— Не, не се притеснявай — засмях се.

Сара се усмихна и излезе. Изпих последната глътка кафе, не помня защо се наведох и забелязах бримката на чорапа си.

— Как може? На всичкото отгоре да си скъсам и чорапа?

Явно Сара ме бе чула, защото вратата зад гърба ми се отвори и реших, че се връща.

— Всъщност, ако минаваш край някое място, където продават шоколад, купи ми около 50 кила, за да мога да преглътна тоновете сълзи и гадното настроение след работа. Погледни каква бримка!

Вдигнах поглед и разбрах, че никаква Сара не се е върнала. И не Сара стоеше на вратата, и не на Сара давах поръчката за шоколада. Изчервих се и придърпах полата си надолу.

— Съжалявам, господин Райън. Аз…

— Госпожице Милс, след като имате време да обсъждате аксесоарите на облеклото си с другите секретарки, вместо да подготвяте презентация, значи ще имате време да отскочите до офиса на Уилис и да вземете пазарния анализ на Бюмон.

После оправи вратовръзката си, огледа се в прозореца и попита:

— Мислите ли, че ще се справите?

Дали бъркам, или наистина ме нарече секретарка? Е, все още бях стажантка и наистина от време на време вършех и секретарска работа, но той много добре знаеше, че работех в компанията години, преди да получа стипендията за „Нортуестърн“, че ми оставаха само четири месеца до дипломирането.

„Да си взема дипломата и да се разкарам оттук, от теб!“ — помислих си. Вдигнах очи и срещнах гневния му поглед.

— Всъщност въпросът беше риторичен и не беше предположение — отряза ме той. — Искам ти да ги вземеш — продължи да ме гледа напрегнато, със стиснати зъби. После се завъртя и се изнесе като буреносен облак към офиса си. Затръшна вратата. Естествено!

Какъв, по дяволите, му е проблемът на тоя?

И това със затръшването на врати… отдавна бе минал пубертета. Взех сакото си от стола и хукнах към сателитния офис през няколко сгради от нашата.

Когато се върнах, почуках на вратата му, но той не отговори. Опитах да отворя, но бе заключено. Сигурно беше излязъл да чукне нещо набързо, някоя принцеса. А аз бягах като лунатик из Чикаго да му нося документи.

Мушнах плика с документите през процепа за поща на вратата му. Дано всички листове се разпръснат, та да лази по пода да си ги подрежда. Сам. За миг си представих как лази на четири крака. Но кого заблуждавах? Щеше да извика мен да ги събирам. В стерилно чистия му кабинет. А той щеше да седи и да гледа.

За четири часа бях обработила цялата нова информация за Пападакис, всички слайдове бяха почти готови. Смеех се истерично само като се сетех какъв ад трябваше да преживея, за да свърша всичко навреме.

В един момент се улових, че съвсем не на шега обмислям и старателно планирам убийство. Жертвата ми — момчето в копирния център. Какво толкова сложно поисках, така и не разбрах. Няколко копия, няколко листа в папка… Нищо работа. Слагаш листа, копираш, вадиш, слагаш, вадиш. Но не! На това момче му трябваха два часа!

Хукнах по коридора на почти празната вече сграда. Осветлението в повечето кабинети бе изключено. Бягах и стисках документите за презентацията. Погледнах часовника си. Закъснявах с двайсет минути. Щеше да ме обезглави. Закъсняла. Пак. А както вече стана ясно, той мразеше някой да закъснява. „Закъснение“ беше дума, която не съществуваше в речника на Бенет Райън Ебалника. Там липсваха и други думи. Сърце, любезност, състрадание, съчувствие, обедна почивка, благодаря… няма такива думи за него.

И така, бягах из коридорите с обувките си като кокили. Бягах към главореза, към екзекутора си.

Успокой дишането, Клоуи. Кучето ще надуши страха ти.

Намалих ход и се опитах да дишам нормално. Под вратата на залата за конференции се процеждаше мека светлина. Там беше. И ме чакаше. Опитах се да пригладя косата си, да оправя дрехите си и да сложа листовете в ред. После поех дълбоко въздух и почуках на вратата.

— Влез.

Влязох в помещението. Осветлението бе меко, навяваше мисли за топлина и уют. Но залата беше огромна; големи прозорци — от пода до тавана, с красива гледка към Чикаго осемнайсет етажа над земята. Залезът обагряше небето, небостъргачите блещукаха със светлините в прозорците. Като милион звезди.

В средата на залата имаше голяма маса от масивно дърво. Той ме чакаше на президентското място с лице към мен. Седеше неподвижно, сакото му бе преметнато през облегалката на стола, ръкавите на ризата му бяха навити, вратовръзката — разхлабена. Беше опрял длани на масата и подпрял брадичка върху дългите си пръсти. Погледна ме, но не каза нищо.

— Много се извинявам, господин Райън. Копирането на документите отне… — Гласът ми трепереше от тичането и от притеснение. И както си трепереше, така и секна. Никакви извинения нямаше да ми помогнат. А освен това, не исках да му позволя да ме обвинява за нещо, което изобщо не зависеше от мен. Да ми целуне задника, ако иска. И с нова сила и смелост вирнах брадичка и тръгнах към него.

Без да го поглеждам, прехвърлих документите, прегледах дали всичко е там и сложих едно копие на масата между нас.

— Готов ли сте? Да започвам ли? — попитах.

Той не отговори. Не и с думи. Очите му се забиваха в мен като ножове и смелостта ми отиде по дяволите. Всичко би било много по-лесно, ако не беше толкова красив. Той мълчаливо посочи документите пред него и ме подкани.

Поех дъх и започнах. Докато разяснявах различните аспекти на предложението, той не каза нито дума. Гледаше копието си и не реагираше. Защо беше толкова спокоен? Можех да понеса и бях свикнала да понасям нервните му изблици. Но това мълчание… Беше ужасно обезпокоително. И точно когато се бях навела над масата да му покажа графиките…

— Техният срок за първия етап е малко амби…

Спрях по средата на думата, дъхът ми сякаш се заклещи в гърлото. Ръката му беше на гърба ми и бавно се плъзгаше към талията ми, точно над дупето. През всичките девет месеца, през които бяхме работили заедно, той не ме бе докоснал нито веднъж. Не и умишлено.

А това определено си беше с умисъл. Ръката му бе толкова гореща. Изгаряше кожата ми през полата. Всеки мускул в тялото ми се скова, а вътрешностите ми — точно обратното — втечниха се. Какво, по дяволите, правеше? Мозъкът ми пищеше да избутам ръката му, да му кажа да не ме докосва никога, по никакъв начин. Ала тялото ми имаше съвсем различно виждане по въпроса. Зърната ми се втвърдиха. Предаваха ме! Стиснах силно зъби, но не успях да блокирам отговора на безмозъчното си тяло. Сърцето ми биеше лудо, мина поне половин минута. Никой не каза нищо. Никой не каза нищо и когато той спусна ръка по бедрото ми и го погали. Единственият шум в залата бе дишането ни и приглушените звуци на прострелия се под нас град.

— Обърнете се, госпожице Милс. — Тихият му глас сякаш разсече тишината.

Изправих се и бавно се обърнах към него. И докато се обръщах, прокара ръката си по корема ми и после по ханша. Усещах как разперва пръсти върху гърба ми, впи палец в меката ми кожа. Обърнах се, за да видя очите му. Гледаше ме напрегнато, настоятелно. Виждах как гърдите му се повдигат, всяко негово вдишване бе по-дълбоко от предишното. Потъркваше с палец кожата ми все по-настоятелно, един мускул на лицето му заигра от напрежение, не откъсваше очи от моите. Чакаше да го спра. Имах предостатъчно време да го разкарам, да се съвзема, да си взема нещата и да си тръгна. Но това беше прекалено голямо усилие за блокиралия ми мозък.

Никога преди не бях изживявала подобно нещо. И никога не бях очаквала, че ще реагирам по този начин на подобна атака от негова страна. Исках да го зашлевя, да сграбча ризата му и да оближа врата му с език.

— За какво мислиш? — прошепна. Гледаше ме с очакване, но се усмихваше.

— Опитвам се да разбера какво става.

И все така, без да откъсва поглед от мен, пусна ръката си още по-надолу. Пръстите му лазеха по бедрото ми, по ръба на полата. Повдигна я нагоре. Заигра се с каишката на жартиера ми, после с дантелата на чорапа ми. Мушна дългия си пръст под фината материя на чорапа и леко го плъзна надолу. Имах чувството, че се боря за въздух, дъхът ми изсвистя през зъбите и дълбоко в дробовете. Тялото ми гореше отвътре навън и отвън навътре. Все още исках да му изплющя един шамар, но сега повече от всичко на света исках да продължи. Болката между краката ми ме изгаряше, все по-силна и тежка. Той се добра до ръба на бикините ми и плъзна пръст под тях, погали кожата между краката ми, нежно мина през клитора ми и влезе в мен. Наложи се прехапя долната си устна, за да потисна стона си. Жалък неуспешен опит! Погледнах го. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Мамка му! Колко си мокра! — простена тихо той.

Затвори очи, сякаш водеше същата вътрешна битка като мен. Погледнах надолу и видях издутите му панталони. Без да отваря очи, той извади пръста си, уви длан около бикините ми и ги събра в юмрук. Отвори очи, имаше поглед на безумец. Трепереше. С едно рязко и бързо движение разкъса бельото ми. Звукът от разцепващата се дантела изкънтя в огромната зала. Дръпна ме рязко и грубо, метна ме върху студената маса, застана пред мен и разтвори краката ми. Когато плъзна пръсти в мен, изгубих всякакъв контрол върху тялото си. Изстенах. Мразех този мъж така, както не бях мразила никого досега. Мразех го силно, отчаяно, а тялото ми със същата сила и отчаяние копнееше за нещата, които правеше с мен.

Мамка му… беше адски добър! Определено знаеше какво прави! Не беше гальовен, нито нежен, беше съвсем различен от това, на което бях свикнала. Това бе мъж, който знае какво иска, как да го получи или да си го вземе. В дадения случай се оказа, че нещото, което искаше и си вземаше, бях аз. Главата ми се отпусна, облегнах се на лакти. Усещах приближаващия опустошителен оргазъм.

— О, моля те! — простенах за мой ужас.

Той спря, извади пръстите си, вдигна ги пред очите ми и ги сви в юмрук. Седнах, хванах копринената му вратовръзка и яростно го притеглих към себе си. Впих устни в неговите. Бяха сочни, перфектни, гладки и твърди.

Никога не ме беше целувал мъж, който очевидно знаеше абсолютно всеки трик на света, всяко възможно движение, с което можеше да ме накара да си изгубя ума. Захапах долната му устна и бързо спуснах ръка към колана му. За секунди го разкопчах и го извадих от халките.

— Да се надяваме, че си готов да довършиш това, което започна — казах.

Той изстена почти гневно, хвана блузата ми, разкъса я, сребърните копчета изпопадаха и се затъркаляха по огромната маса. Взе да ме гали по гърба, по гърдите, заигра със зърното ми. И нито за секунда не откъсна очи от моите, не ми позволи да погледна встрани.

Ръцете му бяха големи, докосваше ме грубо, със сила, но вместо да се отдръпна, вместо да изпитам болка, аз притисках тяло в дланите му. Исках повече и повече, по-силно и по-бързо. Той стенеше, галеше зърната ми все по-настоятелно. Мина ми през ума, че може да ми останат синини. И даже в пристъп на перверзност се надявах да стане точно така. Исках да ми остане нещо, което да ми напомня, нещо, което да ме накара да повярвам какво е искало тялото ми в този миг на лудост, какво желая, когато съм изцяло освободена от задръжки.

Той наведе глава към рамото ми и го захапа леко.

— Умееш да възбуждаш — прошепна.

Исках да съм по-близо до него, исках да го усетя. Спуснах ръка към ципа му, разкопчах го и изхлузих панталона и боксерките на пода. Стиснах пениса му, усещах как пулсира в ръката ми.

— Милс! — изсъска той. Може би това обръщение трябваше да ме ядоса, но единственото, което изпитвах, бе сурово първично желание. Той вдигна полата ми и ме бутна обратно на масата.

Преди да успея да кажа каквото и да е, той рязко хвана глезените ми, сви краката ми, хвана пениса си, направи крачка напред и го вкара дълбоко в мен. Дори не успях да се ужася от собствения си вик. Беше най-божественото усещане на света.

— Какво има? — изсъска той в ухото ми. Бедрата му се удряха в моите, усещах го все по-дълбоко с всеки следващ тласък. — Никога не са те чукали така, нали? Нямаше да си толкова ненаситна, ако някой някога те е чукал истински.

Тоя за какъв се мисли? И защо всичко, което казва, ме възбужда толкова много?

Защо се ядосвах като това си беше самата истина? Никога не бях правила секс на друго място, освен в легло и никога не бях изпитвала подобно нещо.

— Чукали са ме и по-добре — излъгах.

Той се засмя тихо, някак подигравателно.

— Погледни ме — каза.

— Няма.

Когато усети, че съм на ръба, той… се отдръпна. В началото си помислих, че ще ме остави така. Ала той стисна китките ми, опъна ръцете ми, метна ме на масата и разтвори устните ми с език.

— Погледни ме! — повтори. И сега, след като ме бе оставил така, когато не го усещах в себе си, събрах сили да го погледна. Премигнах, усетих как миглите ми минаха като четка по бузата му. Тогава каза: — Помоли ме да свършиш.

Тонът му съвсем ме обърка. Каза го почти като въпрос, даже си представих въпросителната в края на изречението, но думите му бяха като него самия. Гадно копеле! Исках да свърша, исках той да ме накара да свърша. И в онзи миг го исках повече от всичко на света. Погледнах го и казах съвсем тихо:

— Господин Райън, вие сте задник.

Усмивката му беше красноречива — той бе успял да вземе от мен това, което си бе поставил за цел. Исках да забия коляно в топките му, но пък как ли щях да получа това, което исках?

— Помолете ми се, госпожице Милс. Кажете „моля“.

— Моля ви… да си го начукате, господин Райън.

Секунда след това усетих студения прозорец, опрян в гърдите ми. Не знам кога и как ме бе пренесъл дотам. Тялото ми гореше, а леденото стъкло ме накара да изскимтя като куче. Всяка клетка копнееше за грубия му допир.

— Не може да се отрече, че си инат — изсъска в ухото ми и захапа рамото ми.

Ритна единия ми крак настрани.

— Отвори си краката.

Разтворих крака и без да се бави и секунда, той ме притегли към себе си и влезе в мен.

— Харесва ли ти студеното?

— Да.

— Ти си едно палаво, развратно момиче, нали? Обичаш да те гледат, нали — каза тихо и засмука ухото ми. — Искаш целият град да види как те чукат, искаш всички да видят прекрасните ти гърди, опрени в стъклото. Харесва ти, всяка секунда ти доставя удоволствие.

— Спри да говориш. Само разваляш всичко. — Но не беше така. Лъжех най-безсрамно.

Дрезгавият му глас правеше чудеса с мен. И той знаеше много добре, че лъжа. Смехът му изкънтя в ухото ми. Няма начин да не е забелязал как цялото ми тяло трепери при всяка негова дума.

— Искаш да видят как свършваш.

Понеже не можех да изрека и дума, успях само да изръмжа нечленоразделно. Той влизаше все по-дълбоко в мен и притискаше тялото ми в стъклото.

— Кажи го. Искаш ли да свършиш? Отговори ми, иначе ще спра и ще те накарам да го засмучеш — изсъска пак.

Онази част от мен, която го мразеше, очевидно бе подвила опашка, топеше се като парченце лед на езика ми, а другата част искаше всичко, което той можеше да ми даде; ставаше все по-силна, по-искаща, по-настървена и гладна.

— Просто ми кажи — каза пак и силно захапа мекото на ухото ми. — Обещавам да ти го дам.

— Моля… — казах и затворих очи, за да не усещам нищо друго, освен него. — Моля, да. Моля.

Спусна ръка отпред, докосна клитора ми и съвсем леко го притисна. Движеше се в идеален ритъм. Усещах усмивката му върху кожата на гърба си, а когато отвори уста и заби зъбите си под врата ми, бях напълно готова. Топлина заля тялото ми, мина като ток по гръбнака, по бедрата и между краката ми. Притисках се с все сила назад към него, ударих прозореца с длани, цялото ми тяло трепереше от опустошителния оргазъм. Едва си поемах въздух.

Когато започна да отшумява, той са отдръпна, обърна ме към себе си, зарови лице в шията ми и засмука кожата ми, после продължи нагоре, захапа устната ми.

— Кажи благодаря — прошепна.

Зарових пръсти в косата му с надежда да изкопча някакво чувство от него.

Какво, по дяволите, правим?

Той простена, облегна глава в ръцете ми, целуна шията ми, притисна пениса си в корема ми.

— Накарай ме да се почувствам добре — каза.

Освободих едната си ръка, пуснах я надолу, хванах пениса му и започнах да движа длан по него му. Усещах го тежък, голям, пулсиращ, идеален. Исках да му го кажа, но по-скоро бих умряла, отколкото да му призная как ме кара да се чувствам, че е най-страхотният мъж, с най-страхотния… на света. Ала вместо да кажа всичките тези неща, аз се отдръпнах и го погледах с размътените си, полузатворени очи.

— Ще те накарам да свършиш така, както никога досега, ще те накарам да забравиш какво отвратително гадно копеле си — казах и плъзнах гръб по стъклото. Поех го в устата си, целия, чак до гърлото. Усетих огромното напрежение в тялото му. Изстена силно, през зъби. Погледнах го. Изглеждаше уязвим, прекрасен. Но не беше уязвим, знаех много добре. Той беше най-отвратителният гадняр на тази планета. И аз бях на колене пред него.

Не, няма начин! Няма да стане!

И вместо да му дам това, което искаше, станах, дръпнах полата си надолу и го погледнах в очите. Сега вече беше лесно. Сега не ме докосваше, не ме караше да изпитвам неща, които не биваше да изпитвам… не и с него. Секундите минаваха, капеха в тишината. Никой не проговаряше. Никой не поглеждаше встрани.

— Какво си мислиш, че правиш? — Гласът му беше груб, дрезгав. — Слез долу и си отвори устата.

— Няма да стане.

Опитах се да прибера гърдите си в блузата без копчета и тръгнах към вратата. Надявах се треперещите ми крака да не ме издадат и да не ме поведат в неправилната посока. Грабнах чантата си от масата, бързо облякох сакото, ръцете ми трепереха, едва закопчах копчето. Побягнах към асансьора, но той не тръгна след мен, не излезе от залата. Молех се да успея да се кача, преди да ме догони, за да не се налага да го погледна в очите.

Не биваше да мисля за случилото се, не и преди да изляза от сградата. Бях му разрешила да ме изчука, да ме доведе до най-жестокия оргазъм в целия ми живот и после го бях оставила така… с панталони, свлечени до коленете, с топки, готови да се пръснат всеки миг. Ако го бе направила някоя друга, сигурно щях да я поздравя. За съжаление, не беше друга, бях аз.

Мамка му! Мамка му!

Вратите на асансьора се отвориха, влязох и започнах трескаво да натискам копчето. После броях етажите до долу.

Минах през фоайето като виелица, охранителят се опита да ми се оплаче как се налагало да работи до късно, но аз само му махнах и изскочих навън.

Пулсиращата болка между краката ми напомняше за това, което се бе случило през последния час. Стигнах до колата си, отворих я, строполих се на седалката, погледнах се в огледалото и едва тогава, съвсем спокойна и незастрашавана от нищо, успях да си задам въпроса. Какво, по дяволите, беше това?