Кристин Юрукова
Изобретението

Нямаше какво повече да му мисли, то бе вече измислено и то някак без нейна намеса, роди се някъде от въздуха, тя го хвана в движение и вече Изобретението бе нейно, макар че, искрено казано, усилията бяха нейни, но не самото Изобретение, дошло и за нея от изневиделица. Някой просто й прожектира отгоре как трябва да изглежда проклетата машинка, над която работеше десетилетие, едно празно десетилетие, в което се мяркаха пред очите й неясни или неверни чертежи, плащаха й да размишлява върху сгрешените си технически решения, да се опитва да ги отстранява с други може би не толкова грешни, добре платени бяха дори погрешните й мисли, но мисленето й отне всички останали области и ограби варварски сетивата й. Страната на емиграцията й бе предоставила щедро изящна вила с несвършващи стаи и цяла една гора от мура и бял бор, сред която през деня играеше с идеите си с Бог на карти, а нощта бе протяжен разговор с парчетата луна, със свити в убежищата си сенки, с бледото и уморено от копнежи тяло. Почти е смешно да се каже, че Жени почти не се възползва от късмета си, не усети боровия въздух, нито боцканията на игличките под стъпалата й, за десет години веднъж не се разходи боса в гората, десетилетието прекара в кабинета си, който ставаше и за спалня, на чийто таван дори бяха окачени компютри, за да може тя и в легнало положение да поработва, резултатът от това поработване обаче оставаше неизменно нулев.

Сега, когато Изобретението лежи в папките й, тя вече знае какво е трябвало да прави — единствено да лежи на дъното на спомените си при самите си корени и да лови отраженията, които се хвърлят от небесата върху гладката повърхност на мисълта й. Чудото бе, че всички спомени от предишния й живот в онази далечна страна гнездяха още в душата й, тя ги бе имала за изличени, бе смятала, че чуждестранните университети и аспирантури бяха създали съвсем различно същество от нея, родно място, език, традиции, близки от родината бяха останали погребани дълбоко в нея под пластовете висша математика и чужди езици, на дъното, а дъното под толкова много изтекла вода ти просто не можеш да видиш, дъното бе само онази неясна повърхност, от която се е оттласнала нагоре, мислеше си, че животът й бе напълно изчистен откъм дъно, потайности, корени, атавизми. И че всичко ще върви по плана, който й бяха спуснали, който си беше спуснала, но последният щрих за завършване на Изобретението все не идваше и затова Изобретението все го нямаше, а това я похабяваше, правеше я несвоя, отнемаше й сигурността, която бе огромна заплаха за цялостното й съществуване, защото целта на всичките тези чужди университети и лаборатории на мисълта бе да й бъде създадено самочувствието на абсолютен Победител.

Резултатът от това и извеждане от равновесие бе полусънното състояние, в което попадна, взе да заспива, когато трябваше да работи или да мечтае, да се мотае или блуждае в пространството с мислите си и ето че при тези безцелни движения тя никак, без да усети, се спусна на дъното и взе да се сеща за едни уж отдавна забравени неща, съзнанието й за дълго се забавляваше с бабините приказки, от общата им маса, от кълбото, което баба й разплиташе, се отдели една приказка, която да я следва в сънищата — приказката за Свети Мина. Свети Мина бил началник на вълците, а Дяволът създал вълка от кал, както Бог — човека, но за разлика от човека вълкът не оживявал, тогава Дяволът попитал Бога какво трябва да стори, за да се изправи и неговото творение на крака. Бог му рекъл: „Изречи: «Стани, вълчо, изяж ме».“ Дяволът изхитрувал, наредил на творението си: „Стани, вълчо, изяж Бога“, само че вълкът не помръднал, докато не чул от устата му: „Стани, вълчо, изяж ме“. И на сън тя проумя как трябва да изправи творението си на крака, как трябва да го захрани като своя рожба — със себе си, единственият изход бе викът: „Стани, оживей, пък ако ще и само за да ме изядеш“.

Междувременно душевното й объркване не можеше да не избие в някаква болест и ето я болестта, добре че бе нещо напълно безобидно — възпален апендикс, ами да, инфантилността й лъсваше с това възпаление, от което боледуваха най-често деца. На операционната се отвори прозорец към миналото, от него надзърнаха тесни прабългарски очи, протегнати към нея съсредоточени умислени пръсти, за тях бяха видими очертанията на етерното й тяло и те се плъзнаха по него преди да стигнат телесното, напомняха приказни сталактити или бляскащи ледени висулки, страх я беше да не ги стопи с топлината си и — най-възбуждащото! — над нея се посипаха като птичи пера родни позабравени думи, танцуваха отгоре й, ревнивият й слух ги ловеше във въздуха, събираше ги на снопове и ги слагаше под главата си — пух за възглавница, за да заспи върху тях с блаженството на детството. Хирургът се оказа сънародник от старата емиграция, от тесните цепки на очите му струеше несъмнено одобрение на това, което бе тя: „Сега ще ти сложат упойката, бързо си мисли за някой любим човек, за да сънуваш любовта ви“. Миг преди да хлътне в бездната тя забеляза, че двамата са оваляни в едно общо кълбо светлина и че плешивата му глава сребрее, преди да нагази в съня взе образа му да я гали на сън със сребристи пръсти и да я извайва като парче звънтящ кристал. Събуди се без апендикс и влюбена в този сребрист магьосник и затърси път да му пъхне в ръцете загноялата си от чакане девственост.

Наслаждаваха се на всяка дълга минута, взаимна изненада, плетяха една фантастична мрежа от намеци и взаимно обвързване, напредваха много бавно, но никой от двамата не се опитваше да се измъкне, той все се извиняваше с обиколни думи за старостта си, тя — за младостта си, докато един следобед бедрото му парна нейното при някакво случайно разминаване, бедрото се отлепи веднага някак прекалено бързо и гузно, но парването остана да пари болезнено-сладостно, докато двете не се слепиха отново, тя напразно се опита да измънка едно: „Доскоро“, но никакво доскоро нямаше да има, защото вече раздялата не бе възможна, неговата работа, семейство, репутация не можеха да застанат помежду им, бяха вече прекалено смалени.

Изгубиха се в дебрите на едно небесно удоволствие, дебрите бяха прозрачни и свиреха на арфа. Наблюдаваше удивена връхчетата на пръстите му, които разтваряха венчелистчетата й, усети да я обгръща ухание, което те извличаха от тялото й. А след любенето лежаха един до друг и се надпреварваха да изброяват красиви старинни родни думи — очаг и олтар, и стреме, и праг и катми, но всъщност катми българска дума ли е, да ти направя ли катми, ще са златисти и порести, ядат се поне у баба ми с дюлево сладко, в желето дюлевите късчета просветват като насекоми в кехлибар.

Жената го целува за последно този следобед и запазва вкуса на целувката за вечерта, качва се в колата, когато усеща, че съпротивата й срещу всичко несвое е достигнала предела, оттук нататък няма накъде, казва си: „Сега се качвам на колата и потеглям, прекосявам една гора и ако трябва още няколко, ако трябва, и един океан, но ще спра чак когато Изобретението е измислено, а аз — освободена — от него и от досегашния си живот“. Кракът на педала, скоростта може да се вдигне до последно, тъй като безлюдието е пустинно, няма го вече отчаянието, че е сама сред толкова много безразлични хора. Докато шофира вижда лицето му на доволно кученце, зад всеки завой й се мярка градината с чемширите, с барата, потекла още през XIX век в него, мержелеят й се в двора майка й и баща й, които я очакват да научат от нея, че са живи, че не са преселени в гробището отсреща с теменужените сенки и умислените надгробни паметници, на нея ще й повярват, край тях съзира Петър, хирурга млад в годините преди емиграцията, да подрязва с чувствителни пръсти розовите храсти, в миг се убожда, сгърчва се назад в изненада, от пръста му капе кръв, той протяга пръста към нея, тя го поема с устни да спре кръвта и болката, лицето му се отпуща в неописуема нирвана, от представата за която горещината на пладнето се изкачва по нея лека-полека, вълната я обгръща с пламтяща влага, докато преобразованието е станало и тя се вижда от високо — един танцуващ пламък сред чуждите пламъци, и точно тогава между ръцете й, хванали кормилото, се прожектира отгоре схемата на изобретението, вътре бе и щрихът, който десет години напразно бе търсила, Изобретението капна без никакъв повод.

В момента, когато затваря Изобретението в папка, разбира, че усилията й са били напразни, защото никой не очаква това Изобретение и никакъв прогрес не можеше да изобрети този слънчев следобед насред протяжното злато на есента, и благото на дрямката и щедростта на голотата й, напротив, можеше само да лиши човека от слънцето и следобеда му, напъхвайки го в принудата да се печелят все нови и нови пари за нови и нови Изобретения.

Докато разглежда въздействието на голотата си в огледалото, тананикайки: „Ще се направим на мряна риба“ и чака ръцете да обгърнат тялото й и да го заключат при себе си, докато измолва с всичките си сетива пръстите му, предусеща, че отсега нататък съществуването й ще е на цвете с ритъма на разцъфването и увяхването и в него няма място за дяволиите на човешката мисъл, затова взема внимателно прошнурованата и прономерована папка с чертежите на Изобретението, накъсва я методично и сладострастно на дребни късчета, пуска ги от прозореца с пълни шепи, наслаждава се на естествените движения на голите си гърди и на късчетата хартия, развявани от вятъра като презрели плодове и изсъхнали листа.