Уилям Шекспир
Сонети по различни мелодии

I.

Най-хубавата щерка на род голям, богат

дарила беше с обич един школар познат,

но срещна англичанин напет и тъй сърцат,

        та чак ума й грабна.

 

Любов с любов поведе тогава лют двубой:

школар ли да погуби, прославен ли герой?

От толкоз много мисли остана без покой

        горката млада дама.

 

И тоя труден избор почти я умори.

Как двама с равна обич поравно да дари?

Ех, рицаря накрая натири вдън гори,

        че иначе не може.

 

Надви така над меча школарят със ума,

и знанието грабна красивата мома

и нани-на̀, мъж учен отведе я дома.

        Тук свършва песента ми.

II.

В ясен ден, о тъжен ден

Купидон, през май роден,

зърна прелестен цветец,

люшкан от игрив ветрец.

Милваше зефирен лъх

кадифения му мъх.

Лъх да е със нежен стон

сам поиска Купидон:

„Въздух как те гали плах!

Въздух, въздух де да бях!

Но се врекох вече аз

да не късам твоя храст,

клетва, враг на младостта,

дето къса сладостта.

Юпитер би теб избрал,

че от Хера по̀ си бял,

и Олимп би той сменил

с допир до цветеца мил.“

III.

Стадата ми гладуват,

овцете ми тъгуват,

овните не лудуват,

        хаос е вред.

Без любовта

и верността,

сред пустошта

        страдам аз клет.

Песента ми свърши вече,

мойта мила е далече.

С вярна обич бях богат,

но ме днес обгръща хлад.

Адът е скрит

в поглед сърдит.

        Менлива е Фортуна, дама зла,

жената, ах,

сега разбрах,

        невярна повече от мъж била.

 

Цял тъна във печал,

страха докрай презрял.

О, мой самотен дял,

        не ме мъчи.

Виж, от гръдта

блика кръвта.

И участта

        колко горчи!

Кавалът ми мълчи сега

и в хлопките ечи тъга,

и веселото нявга псе

от ужас цяло се тресе.

Въздишам аз

и с тъжен глас

        ридая и проклинам на възбог.

О, как скръбта

кънти в пръстта,

        стотици сякаш падат в бой жесток!

 

Поток не ромони,

глас птичи не звъни

и семе не кълни

        в земята.

Скърбят пастири в хор,

стадата мъчи мор

и нимфа крие взор

        в листата.

Дните блажени литнаха назад,

нашите срещи в сенчестия хлад,

всичките наши песни във нощта,

всичко се свърши, прах е любовта.

Сбогом, любима

непрежалима,

        радост, за тебе плача сега.

Знай, Коридон,

в сълзи и стон,

        сам ще живее с тая тъга.

IV.

Щом погледът ти избере

сърната, цел на твоя лов,

то разумът е по-добре

да води сляпата любов.

        Съвет най-мъдър би ти дал

        мъж задомен и вече зрял.

 

За свойта обич й кажи

с най-прости думи, с искрен глас,

да не съзре във тях лъжи.

Щом куцаш, спираш час по час.

        Разкрий сърдечния си плам

        и после похвали се сам.

 

Какво, че мръщи тя лице,

щом пак ще грейне през нощта

и ще се кае от сърце,

че си е крила радостта,

        и дваж ще иска до зори

        туй, дето уж я позори!

 

Какво, че пробва свойта мощ

и с „не“-та пъди те далеч?

Ще рухне още тая нощ,

прикрита под изкусна реч:

        „Да имах силата на мъж,

        не би успял ти ни веднъж.“

 

Робувай на прищявки сто

и с истински замах харчи

за даровете скъпи, що

те хвалят в нейните очи.

        Превзема кула, крепост, град

        куршумът със висок карат.

 

С готовност й се подчини,

в ухажването благ и прям,

и тя не ти ли измени,

недей да търсиш друга сам.

        Любов предлагай всеки миг,

        макар да е смрачила лик!

 

Безброй лукави хитрини,

които крият с вид умел,

не вижда в дръзките жени

възседналият ги петел.

        Щом „не“ жената ти шепти,

        за нищичко го нямай ти.

 

Жената иска мъж и брак,

а не живот да води свят.

За добродетел мисли чак

щом старини я сполетят.

        Да е целувката една,

        ще сключва брак жена с жена.

 

Но стига! Вече прекалих.

Тя моя слух ще проглуши,

езикът дълъг моя стих

щом прати в нейните уши,

        но ще е с лик поруменял,

        че тайните й съм издал.

V.

Ела живей любима с мен,

да ни е сладък всеки ден

по хълмове и долини

и по скалисти планини.

 

Стадата край пенлив поток

ще гледаме от хълм висок,

и хор ще слушаме, запял

изящен птичи мадригал.

 

Легло от рози ще ти дам,

и всичките цветя, що знам,

пола и шапка-красота

от нежни миртови листа,

 

Колан от слама и бръшлян,

с янтар, с корали закопчан,

да ти е сладък всеки ден,

ела живей любима с мен.

Отговорът на любовта

Светът да беше младенец,

и ни един пастир-лъжец,

живял би ти тогава с мен,

за да е сладък всеки ден.

VI.

Случи се през майски ден,

в месец пъстър и зелен.

Сам седях в прохладен кът,

дето миртите растат,

и подскача звяр космат

и е цъфнал всеки цвят.

Всичко пъдеше скръбта,

освен славеят в нощта.

Като всеки, що скърби

трън в гръдта си той заби

и изви тъй тъжен глас,

че от жал потръпнах аз.

Плачеше „Недей, недей“,

после пък „Терей, Терей“.

Слушах и не издържах

и в сълзи се сам облях,

о, в изпятата печал

своята печал познал.

Но кого, певецо мил,

да разчувстваш си решил?

Дървесата нямат слух.

Звярът груб остава глух.

Пандион е вече тлен,

всички на пръстта са в плен.

Птичките на твойта скръб

до една обръщат гръб

И към мен е тъй жесток

всеки в този свят широк.

И на мен съдбата зла

все ми праща патила.

Че ласкателят най-благ

във бедата ти е враг.

Думите са вятър лек,

рядкост — честният човек.

Всеки верен е до гроб,

щом е пълен твоят джоб,

но щом нямаш и пара,

свършва дружбата добра.

Щом си в пръстите широк,

казват: „Щедър като бог“,

и шепти угодник стар:

„Жалко, че не ни е цар.“

На порок ли плащаш дан,

хващат те навек в капан.

Ако блазнят те жени,

им робуваш дълги дни.

Но Фортуна смръщва лик.

Сбогом на мъжа велик!

Който славеше те с реч,

вече бяга надалеч.

На другаря виждаш ти

в нужда всичките черти.

Плачеш — той е в сълзи цял.

С тебе буден би стоял.

Всичко, дето те боли,

с теб готов е да дели

и това е верен знак

кой приятел е, кой враг.