Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rape of Lucrece, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Уилям Шекспир

Заглавие: Поезия

Преводач: Евгения Панчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: сборник

Националност: английска

Редактор: Александър Шурбанов

Художник: Борислав Кьосев

ISBN: 978-954-07-3497-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11753

История

  1. — Добавяне

На негова светлост Хенри Райътсли,

граф Саутхамптън и барон Тичфийлд

 

Любовта, която отдавам на Ваша светлост, е без край, а този труд без начало е само ненужна нейна част Увереността, която имам във Вашето високо благоразположение, а не стойността на моите необразовани стихове, ми дава сигурност, че той ще бъде приет добре. Каквото създадох, е Ваше, каквото ще създам, е Ваше, а то е част от всичко мое, отредено да бъде Ваше. Да имах повече достойнства, бих изпълнил дълга си по-добре; онези, които имам, принадлежат на Ваша светлост, комуто желая дълъг живот, удължен още повече от всичкото щастие на света.

 

Покорен слуга на Ваша светлост,

Уилям Шекспир

Съдържание

ЛУЦИЙ ТАРКВИНИЙ, заради безмерната си надменност наричан Горди, след като става причина за жестокото убийство на тъста си Сервий Тулий и противно на римските закони и обичаи, без да иска или да чака гласа на народа, застава начело на държавата, заминава, придружен от синовете си и от други римски първенци, да обсади Ардея. През която обсада една вечер военачалниците се събират в шатрата на Секст Тарквиний, сина на царя. По време на разговора след вечеря всеки хвали добродетелите на съпругата си; тогава Колатин възвеличава пред тях несравнимата непорочност на жена си Лукреция. В това приятно настроение всички препускат към Рим, като възнамеряват с тайното си и внезапно пристигане да поставят на изпитание онова, което всеки вече е прогласил. Само Колатин обаче намира жена си, макар че е късна нощ, да преде със своите прислужници. Всички останали дами са заети с танци, пиршества или други забавления. При което първенците на Рим се съгласяват, че победата принадлежи на Колатин, а славата — на жена му. В това време Секст Тарквиний, възпламенен от хубостта на Лукреция, но прикрил за момента страстта си, се връща с останалите в лагера, откъдето скоро потегля самичък и в съответствие с ранга си е приет и настанен по царски от Лукреция в Колациум. Същата нощ той предателски се промъква в нейните покои, насилва я жестоко и рано сутринта бързо потегля на път. В това окаяно състояние Лукреция начаса изпраща вестители, един в Рим при баща си и друг в лагера при Колатин. Те пристигат, единият придружаван от Юний Брут, другият от Публий Валерий, и като намират Лукреция в траурни одежди, питат за причината на нейната скръб. След като ги моли първо да се закълнат, че ще отмъстят за нея, тя разкрива извършителя и всичко, което й е сторил той, после внезапно пробожда гръдта си. Тогава всички те единогласно се заклеват да изкоренят целия ненавистен род на Тарквиниите. Като отнася мъртвото тяло в Рим, Брут запознава народа с извършителя и престъплението с горчиви обвинения срещу тиранията на царя. При което народът е така разбунен, че с всеобщо съгласие и одобрение Тарквиниите са прогонени завинаги, а царят бива заменен с консули в държавното устройство.

 

 

Ардея изоставя цар Тарквиний,

пришпорван от греховната си сласт.

Полита към дома на Колатин и

в жаравата на тлеещата страст

на похотта оставя се във власт,

        та да опаше, лумнала, лъстта

        Лукреция, най-чистата в света.

 

А похотта, позорно избуяла,

разпалиха хвалбите без предел,

щом грейна тя и румена, и бяла

в речта на Колатин, безумец смел.

Съпруг до днес в жена не се е клел,

        че с тленни, но неземни светила

        огрява го и дава му крила.

 

И сам така в онази нощ отключи

изпратения от небето дар.

Похвали се с какво богатство случи,

каква съпруга има за другар

и как дори и всеки земен цар

        да е сгоден за слава и за сан,

        не е за туй съкровище венчан.

 

О, щастие, що рядко е познато,

щом дадено, обречено на тлен!

Така разтапя слънчевото злато

среброто на росата всеки ден.

Нетекъл срок, а вече отменен!

        О, хубост, чест, до ничии гърди

        не сте добре укрити от беди!

 

Без реч ни красотата убеждава,

ако на нея само спрем очи.

Слова похвални трябват ли тогава

за нещо, дето и без тях личи?

И Колатин, наместо да мълчи

        и бяга от крадливите уши,

        защо ли сам покоя си руши?

 

От разказа за толкоз съвършенство

навярно бе Тарквиний завладян.

Сърцето често в своето блаженство

изплаща на ушите тъжна дан.

От завистта към Колатин скован,

        се чуди той как поданик един

        е по-честит дори от царски син!

 

А може би след мисъл хвърковата

Тарквиний към Лукреция лети!

Честта, властта, другарите, делата —

захвърля всичко, та да укроти

оная жар, в която цял пламти.

        Проклета жар, уж скрита в скръбен хлад!

        Мигът ти ни спохожда луд и млад.

 

Във своя дом владетеля негоден

Лукреция приема през нощта.

Как хубостта и нравът благороден

воюваха във всякоя черта!

От нрава аленее хубостта,

        щом пламне хубостта пък, нравът в миг

        със бяло посребрява тоя лик.

 

А тя за белотата, наследена

от нежните гугутки го вини.

Пък нравът иска хубостта червена.

От него взе я, да порумени

Векът от злато светлите си дни

        и хубостта да му е щит най-здрав,

        дуела подновят ли хубост с нрав.

 

Хералдиката по лика й светъл

във бяло и червено той съзря.

На всеки цвят бе другият владетел

и първият пък после надделя,

но ни един в двубоя не изтля.

        Така на всеки славна е мощта,

        че сменят често своите места.

 

Да, битката на лилии и рози

прочита царят по лика ѝ-щит.

О, никой взор-предател като този

не е попадал в плен така честит.

И да не би да рухне там убит,

        на двете армии се дава сам,

        ала такъв триумф за тях е срам.

 

Той мисли си, езикът на съпруга,

разсипник и скъперник на хвалби,

на тая хубост май не е в услуга,

макар за нея гръмко да тръби.

Словата, дето с тях не се сдоби,

        Тарквиний изплати ги без слова,

        щом смаян взор във нея прикова.

 

Светицата, нов култ за Сатаната,

не подозря в поклонника си грях.

Щом чиста е, не знае зло душата.

Невпримчваната птица няма страх.

И тя услажда със детински смях

        и с топъл прием знатния си гост,

        а той на вид не храни капка злост.

 

Нали я скри зад титлата висока,

а низостта — във диплите на крал.

И нищо не шептеше за порока

освен жарта, с която бе се взрял,

погълнат цял, но непогълнал цял,

        богат и беден, в нуждата лишен,

        в пресита от глада си изтощен.

 

Но погледи на чужди непознала,

тя смисъла прикрит не различи

и тайната не зърна, заблестяла

в полетата на книгите-очи.

Не бе я страх, че въдичка стърчи.

        И погледът му, мисли тя, е жив,

        задето е от светлото щастлив.

 

Той хвали Колатиновата слава,

добита в италийските поля,

и с титли името му украсява,

разказва й как в битка надделя

и колко храбро вража кръв проля.

        Тя с вдигната ръка благодари

        на Юпитер, че радост й дари.

 

Целта си истинска Тарквиний скрива

и разни поводи измисля той.

Ни сняг премрежва, ни поток залива

небето му, покрито с южен зной,

дорде нощта с кошмарите си рой

        не спуска смътен мрак пред всеки взор

        и крие слънцето в студен затвор.

 

Владетелят към ложето поема,

престорил се на страшно изтощен.

Нали изчерпа тема подир тема

на скромната Лукреция във плен!

Духът му жизнен сякаш е сломен

        от дрямка и за отдих иде час,

        но няма той над грешниците власт.

 

Че, грешник същ, Тарквиний пак пресмята

беди, ако страстта си утоли.

Страстта избрал пък, трескаво се мята.

Надеждите му слаби са, нали?

Но щом си се отчаял, печели!

        Очаква ли те нейде дар прескъп,

        и на смъртта не ще обърнеш гръб.

 

Онези, дето имане лелеят,

за туй, що нямат, своя си имот

с широки пръсти пръскат и пилеят

и алчни, губят целия живот.

Спечелят ли пък, всеки лишен плод

        пресища ги и толкоз им вреди,

        че гледаш ги по-бедни от преди.

 

Щом дойде старостта, ласкае всеки

живота с чест, богатство и уют

и все за туй са битките нелеки,

едничка цел за всичкия ни труд.

Живот за чест тъй даваш в боя лют,

        честта си — за имане, ала тях

        имането накрай превръща в прах.

 

И тръгнали към злото, в други хора

променяме се зарад някой блян.

И нашта страст не знае миг умора.

Потънал в многотия, в още взрян,

от своето отказваш се без свян

        и сякаш вече нямаш капка ум,

        накрая го съсипваш с много шум.

 

Риск ей такъв Тарквиний днес поема.

Залага чест, лъстта да утоли.

От себе си самичък се отнема.

Тогава няма преданост, нали?

И как над някой друг ще се смили,

        когато себе си предава сам

        на клевета и дни на черен срам?

 

Прокрадва се среднощното мъртвило.

Сънят склопява вече всеки взор.

Изпълва нощ без дружеско светило

на бухал с вълк смразяващият хор.

Подема хищник с хищник кървав спор.

        Добрите мисли тънат в тежък сън,

        а похот и убийство бродят вън.

 

Лъстивецът напуска свойто ложе,

преметнал грубо тогата одве,

от страх страстта да избере не може,

че той го стряска, тя пък го зове,

ала пред тъй омайни грехове

        горкият страх отстъпва изтощен,

        от дивата безумна страст сразен.

 

Тарквиний с меча кремъка погалва.

Рояк искри от камъка хвърчи

и восъчния факел му разпалва,

светилник пред лъстивите очи.

Страстта не може вече да мълчи:

        „От кремъка искри изтръгнах аз.

        Така и тя ще заискри от страст.“

 

И пак, от ужас бледен, той пресмята

бедите по безчестния си път.

Със себе си във спор кърви душата.

Какви ли там злини ще избуят?

И с мъртва лъст бронирал гола гръд,

        той мрази се, щом в себе си се взре,

        и спира мислите си зли добре:

 

О, факел, угасни, не затъмнявай

онази, дето по̀ от теб гори.

Ти, порив, святата не опетнявай

и, скверна мисъл, начаса умри.

Човечност, пъкления план презри!

        Той бялата ти роба цапа с кръв.

        Тамян кади се пред олтар такъв.

 

О, срам за рицарството и за меча,

позор за праведния дядов гроб!

Безчестен акт, на куп злини предтеча!

Войник на слабостта си да е роб!

На храбрия подхожда честен лоб.

        Зарад простъпката на тоя миг

        навек ще е белязан моят лик.

 

И да умра, грехът ми ще живее,

връз позлатения ми герб дамга.

Там белег хералдически ще грее,

задето ум загубил съм сега.

Ще тегне над децата ми тъга

        и ще кълнат праха ми и света,

        че аз съм им се паднал за баща.

 

Какво ли ще спечеля за награда?

Мечта и лъх ефирен. Кой глупак

за миг на радост иска век да страда

и вечността продава за петак?

За зрънцето кой тъпче грозда с крак?

        И кой короната да пипне с пръст,

        под скиптър паднал би с размазан кръст?

 

Ако ли Колатин сега сънува,

о, как ще се пробуди разярен

и ще долитне тука, да воюва

за своя брак, опасно обсаден

от неумиращ срам, от жива тлен,

        от бедствие за стар, петно за млад,

        подире си повели вечен ад.

 

И отговор какъв ли ще намеря,

щом в черен грях ме обвини, какъв?

Езикът ще е ням и ще треперя,

очите — без лъчи, сърцето — в кръв.

При грях голям страхът пораства пръв,

        а грях голям ни битка знай, ни бяг,

        ами от страх си мре като глупак.

 

Да бе убил детето ми, баща ми

или довел врага във моя тил,

да беше чужд човек, тогаз страстта ми

навярно Колатин ми би простил.

Ще знае, че със мъст съм си платил.

        Но сродник ми е той, другар любим,

        затуй срамът е двойно непростим.

 

Да, срамно е, щом тайната е явна.

Омразно е — омраза в любовта?

Тя обичта си дала е отдавна

и само упрек чакам за страстта.

Със много ум не се гаси кръвта.

        Боиш ли се от старчески съвет,

        и пред гобленче с надпис ще си блед.

 

Така, безсрамен, той следи двубоя

на съвест ледена с гореща страст

и пъди всяка честна мисъл своя

и на греховни мисли е във власт,

които, окрилени, вдигат глас

        и толкоз мощ набират, че дори

        делата зли представят за добри.

 

И той шепти: „Как хвана ми ръката,

как само в мен се взря и натъжи!

От лоша вест страхува се, горката,

съпругът й убит да не лежи.

Но как страхът лика й освежи!

        Отпърво като рози върху сняг,

        подир без рози сняг белее пак.

 

Ръката ми, дланта й приютила,

трепереше от страх неукротим

и тъй страхът сдоби се с нова сила,

но как скръбта изчезна яко дим,

щом чу, че Колатин е невредим!

        Да я съзреше Нарцис в тоя миг,

        не би се хвърлил влюбен в своя лик.

 

Защо причини търся непотребни?

Пред хубостта ораторът мълчи.

За дребен грях се каят люде дребни.

Страхлив ли си във любовта, личи.

Страстта е флаг за моите очи:

        развеят ли я горди ветрове,

        страхливеца на бой ще призове.

 

Иди си, страх детински! Край на спора!

Ти, ум, на стогодишния служи!

Сърцето ми не ще препъне взора.

Мъдрецът нека в мисли да тъжи.

Тях младостта на сцена не държи!

        Мой лоцман е страстта, залогът-мил.

        С тях всеки би морето прекосил.“

 

И както плевел житото обзема,

бездънна лъст добрия страх суши

и с вяра, и с неверие поема

насилникът, наострил цял уши,

а те, слуги на черните души,

        така го мъчат с безразборна реч,

        че иска той ту мир, ту люта сеч.

 

Седи в ума му образът й ясен.

На тоя трон и Колатин седи.

Отпива царят образа прекрасен,

но с другия не ще да си вреди.

Сърцето моли в своите гърди

        лика недраг да приюти от жал —

        нали без туй ще се покрие с кал.

 

И силите подвластни насърчава,

ласкани от водача разтуптян.

Раздуват те лъстта му и тогава

порастват като своя капитан

и плащат непоискана им дан.

        Тъй гонен от лъстивост без предел

        е царят, към Лукреция поел.

 

Ключалките, преграда за страстта му,

насилени, отдръпват счупен щит,

ала позора как огласят само

и сепват похитителя прикрит.

Вратата стърже прага ядовит,

        след него невестулките пищят,

        но неуморно води го страхът.

 

И всеки вход с ненавист път му стори,

ала влетял през процепа незрим,

пак вятърът със факела се бори

и духа му в очите право дим.

Така гаси водача им любим,

        но лъхва плам от лудото сърце

        и лумва факелът като дръвце.

 

Цял озарен, той вижда в светлината

на пода игленица със игла

и с хищен скок я граби от земята.

Иглата бодва го като стрела

и сякаш казва: „Тя не е била

        подвластна на лъстиви хитрини.

        На честната стопанка я върни.“

 

Но той е глух за всичките забрани.

Не чува непонятния им глас.

Не спъват го врати и урагани,

все пречки с много мимолетна власт,

черти по циферблат от час до час.

        Ще спрат за миг бега му запъхтян,

        минутите да вложат свойта дан.

 

Той шепне: „Нека спъват мойто време,

като скрежец, заплашил пролетта,

та с нова мощ да цъфне всяко семе

и звъннат птици, млъкнали в нощта.

Със болка се заплаща сладостта.

        Грозят скали, пирати и море

        търговеца, дорде се прибере.“

 

Но ей го, пред вратата е накрая,

затворила жадуваната цел.

Ключалка само го дели от рая

неземен, накъдето е поел.

Безбожен дух така го е обзел

        пред плячката, същински лешояд,

        че проси от небето благодат.

 

В средата на молитвата безплодна,

Всевишния горещо призовал,

да му помогне жертва благородна

с негодна мисъл да обхване цял,

се стряска той: „Та Бог ме е презрял

        за туй безчестно дело и тогаз

        защо ли помощта му диря аз?

 

Амур, Фортуна, чествайте победа!

Решимост вкоравява мойта плът.

Бездейна, мисълта е сянка бледа,

а опростен, очиства се грехът.

От страст се стапя като скреж страхът.

        Окото вишно гасне и тъма

        ще скрие след насладата срама.“

 

С виновна длан ключалката разбива,

вратата после силно рита с крак.

Гугутка тъй пред бухал спи щастлива,

така вреди нехванатият враг.

Да, смокът притаен ни хвърля в бяг,

        но спи Лукреция, не чувства страх

        пред жилото на смъртния му грях.

 

Проклетникът се мушва в тази стая,

във непорочно ложе взор вковал.

Обхожда балдахина му докрая,

подир върти очи обезумял.

Предават те сърцето му без жал

        и праща то парола на дланта

        луната да покаже от нощта.

 

Щом слънцето от облаците сини

със лъч те бодне, мигаш ослепен.

Така зад балдахина-нощ Тарквиний

примигва пред разкрилия се ден.

Лукреция ли с огън отразен

        блести в очите, срам ли ги гори,

        но всяко под клепача си се скри.

 

Очи, да бяхте в тюрмата изгнили,

та да се свършат бедствия безброй.

Лукреция пак до съпруга мил и

до нея Колатин да спят в покой.

Но гледате, очи, и чезне той.

        Съпругата безукорна тогаз

        живот и радост ще даде на вас.

 

О, лилийна ръка, лика подпряла,

целувки от възглавката крадеш.

Възглавке, как делиш се, полудяла,

на хълм и хълм, издути от копнеж.

Помежду тях главица ще подпреш,

        Лукреция, надгробен лик свещен,

        на подъл взор с възторга осквернен.

 

А другата ръка надолу пада,

тъй бяла връз постеля-изумруд,

същинска маргаритка във ливада,

с блестящи капки пот, роса във студ.

И както дава на лъча приют

        вечерен невен, нейните очи

        бяха прибрали своите лъчи.

 

С дъха й пък косата — нишки злато,

играеше с такъв разгул почтен!

След зимното мъртвило живо лято

и в краткия живот момент на тлен,

живот сред тлен, в съня разхубавен.

        Живот и тлен сега не се делят,

        живот в смъртта и във живота смърт.

 

Гърдите — две кълба със ленти сини,

девичи непревзети светове,

тежал им е единствен Колатин и

единствен властелин им се зове.

Обзет от огън по кълбата две,

        върти се царят, самозванец същ,

        да детронира честния й мъж.

 

Какво видя и не изпи с очите?

Какво изпи и не се засити?

Какво ли зърна без пламтеж в гърдите

и взор лъстив с лъстивост изтощи?

С какъв възторг се само възхити

        на вените, на устните-корал,

        на кожата от алабастър бял!

 

Над плячката лъвът се усмирява,

глада свиреп с победа потушил.

Над нея тъй Тарквиний се смълчава

и с гледане лъстта си укротил,

омеква цял от образа й мил.

        Но взорът, дето го спаси от смут,

        във вените кладе смут дваж по-луд.

 

А вените са роби сред метежи,

васали, опетнени в зли дела,

възрадвани от кърви и грабежи.

Тях детски вопли, майчини тела

не трогват и не свеждат те чела.

        Накрай тръби сърцето-часовой

        и с жарък залп изпраща ги на бой.

 

А то е барабанчик на очите,

очите на ръцете дават път,

ръцете дръзко плъзват към гърдите

разголени, на царството й твърд,

и спират там и в гордостта димят.

        И армиите вени до една

        оставят бойниците в бледнина.

 

И се тълпят на тих чертог във мрака,

де тъне властелинката в покой,

нашепват й, че страшно зло я чака,

и плашат я със крясъци безброй.

От ужас тя отключва взора свой.

        Изскача взорът, в тоя смут втрещен,

        но факелът го грабва в бляскав плен.

 

Така човек във нощното мъртвило

сред тежък сън се буди от кошмар,

изтръпнал цял, насън видял плашило.

Как тялото тресе такъв товар

и страх такъв! Ала по-тежък зар

        й се е паднал — Адът този път

        стои пред нея цял от кръв и плът.

 

Обгърната от смут и триста страха,

ранена люто птица, тръпне тя.

Две плахо мигнали очи видяха

как не една гротеска прелетя.

Слаб ум кроил е толкоз грозота.

        Сърдит, че втурват се очите в бяг

        пред всеки лъч, той мъчи ги със мрак.

 

Дланта му чувства как в гръдта й млада

(по слоновата кост таран такъв!)

сърцето бедно, гражданин в обсада,

въстава, после пада цяло в кръв

и блъска по плътта с тъй много стръв,

        че трепка му ръката, и сърдит,

        той готви пробив във града честит.

 

Езикът му тръба е зазвучала,

противника да призове на крак.

Подала над чаршаф брадичка бяла,

тя сякаш пита под какъв ли флаг

връхлита я такъв безумен враг

        и за какво ли страшно зло е тук.

        Тарквиний отговаря й без звук.

 

Подир шепти: „Под флага с цветовете

на твоя лик, за лилията срам,

до който розата е бледо цвете.

Защитници те ще ми бъдат, знам.

Под тия цветове нападам сам

        невзетата ти крепост и вина

        за всичко туй ще носиш ти една.

 

Ако ще ме ругаеш, чуй ме, моля:

в такава нощ те впримчи хубостта

и в нея ще послушаш мойта воля.

На мойта воля ти си сладостта

и ще те грабна силом от света.

        Ех, разумът ми силите гаси,

        но ти, сияйна, с хубост ги спаси.

 

Вървят ми кръстни мъки по петите,

че бранят тръни всеки розов храст

и с жило пазят си меда пчелите,

ала остава глуха мойта страст.

Съветите над нея нямат власт.

        С окото си тя пие твоя чар

        и тъне в блян без дълг и господар.

 

Премислил съм в душата изтерзана

срама, скръбта и бъдното тегло.

Но кой ли ще обхване океана

и ще го спре с единствено весло?

Ще жаля, знам, за стореното зло,

        за укор, за ненавист, злобен смях,

        но пак съм устремен към своя грях.“

 

Тогаз размахва римски меч високо,

а той е ястреб в сини небеса.

Засенчва плячката с крило широко

и с клюн я плаши: „Свършваш начаса,

политнеш ли.“ Тъй тръпне от гласа

        на ястребово някое звънче

        уплашеното мъничко врабче.

 

„Лукреция, сега ще те позная,

макар и силом — само откажи!

Подир ще те затрия в тая стая

и роб убит в ръце ще те държи,

та и честта ти мъртва да лежи.

        «Погубих я — ще кажа пред света, —

        че с него тя петнеше си честта.»

 

Съпругът ти след тебе ще е вечно

посмешище за зрящите очи.

Дамгосано, потомството далечно

за бащиното име ще мълчи.

А ти сама, що дните им вгорчи,

        за не един хлапак ще си предмет

        на присмех и на закачлив куплет.

 

Отдай ми се! Ще бдя над тебе тайно.

Нали прикрит, несторен е грехът.

Добрата цел не страда, туй е знайно,

от дребно зло, извършено по път.

Отровните съставки се топят

        във чисто вещество и погледни

        отровите как вършат добрини.

 

Затуй зарад съпруга и децата

послушай ме, позора им спести.

Срама спести, що расне през летата,

петното, дето вечно ще лъщи.

Дамга, родилен белег ще си ти,

        по-лошо даже. Белегът рожден

        от Бога е, а не от теб и мен.“

 

И с поглед смъртоносен на горгона

той вдига се, подире спира пак.

А тя, със чистотата на икона,

сърненце бяло в ноктите на враг,

се моли сред безбожен пущинак

        пред звяр жесток без правда и закон,

        на грозна лъст едничка дал подслон.

 

Щом черен облак стресне небесата,

върхарите в мъгла неясна скрил,

как мрачната утроба на земята

катрана пъди с порив лекокрил,

преди да е света в тъма обвил!

        И той така речта й прекрати.

        Не ще Орфей Плутон да възхити.

 

И като нощен котарак играе,

задъханата мишка сграбил в плен.

Тъгата й порока му ласкае

и той я гълта, все неутолен.

Ухото чува, ала притаен

        в сърцето, не издава звук плачът.

        А дъждовете мрамора рушат.

 

Очите й за милост молят, взрени

в браздите по суровия му лик.

Въздишките, в словата й стаени,

по-дивен правят дивния език

и често пъти, странен граматик,

        тя слага паузите си без ред

        или пък слог реди отзад напред.

 

И в името на Юпитер го моли,

на благородство, дружба, потекло,

на Колатин, на скърби и неволи,

на вечна правда, майчино крило,

на рай и ад — във своето легло,

        назаем дадено, да иде с мир,

        прокудил страст убога най-подир.

 

„Недей да се отплащаш с черна плата

на топлото гостоприемство ти.

Не биха ти простили небесата.

От извора отпил, не го мътѝ.

Стрелата спри, преди да полети.

        Не си, царю, ловец достоен, не,

        щом опваш лък по слабото сърне.

 

Зарад приятеля си остави ме.

Могъщ си, затова ме пощади.

Пък аз съм слаба и затуй спаси ме.

Измамник не си бил и не бъди.

Ще те смете пороят в тез гърди.

        От мен трогни се, ако ли веднъж

        сълзите женски трогвали са мъж.

 

Стенания, сълзи, море сърдито,

в сърцето ти се блъскат, пъклен риф,

да го смекчат с плющене упорито.

Водата прави камъка ронлив.

Не си ли по̀ от камък държелив,

        ще се стопиш, че всякоя врата

        отворила се би пред жалостта.

 

Посрещнах те като Тарквиний вкъщи.

Преправил си се ти, да го срамиш.

Виж, всичкият небесен сонм се мръщи,

че тъй на царя името петниш.

Под видимото другиго таиш.

        А ти ли си, не си ни цар, ни бог.

        Владеят всичко те от трон висок.

 

С порока щом напъпваш в пролетта си,

узрял позор ще носиш като стар.

Насилваш днес, ненаследил баща си.

С короната навярно ще си звяр!

Добре помни, не може никой цар

        от поданика срамното изтри.

        А царски грях и в гроб личи дори.

 

След тая нощ от страх ще те обичат,

непородил боязън от любов.

На теб престъпниците ще приличат.

Да ги търпиш, царю, бъди готов.

От страх се спри пред жребия суров,

        че царят пример е, буквар от плът,

        васалите да гледат и четат.

 

С уроците за всичко най-безчестно,

ще бъдеш ли училище за лъст?

Или пък огледало, дето лесно

модела на греха ще сочат с пръст?

Позор не раждай толкова чевръст.

        Така петниш прославата навек

        и правиш сводник честния човек.

 

Да се владеем Господ повелява.

Страстта си овладей неопетнен.

Недей със меч порока защитава —

ти носиш меч да вземеш него в плен.

Какъв ли цар ще бъдеш някой ден,

        по образа ти щом творен, грехът

        рече: «Аз следвах неговия път.»

 

И представи си гледката жестока,

ако греха си видиш в някой друг.

Човек е сляп, щом в него е порока

и стореното зло души без звук,

но ще го смаже в брата си с юмрук.

        Какъв позор сгрешилия петни,

        щом от греха извръща се встрани!

 

Към теб, към теб с молитва вдигам длани,

а не към твоя стожер, към лъстта,

да върна царствения дух изгнан и

Тарквиний да спася от суета.

Духът висок, надмогне ли страстта,

        от твоя взор мъглата ще свали.

        О, виж се сам и мене пожали!“

 

„Достатъчно — той казва, — в мен морето

не спада, а расте с такъв поток.

Гаси ветрецът огънчето клето,

но огъня раздухва по-висок.

Речици внасят катадневен влог

        в морето-цар и с техните вълни

        то расне, но не почва да сладни.“

 

„Ти — казва тя — море си, цар върховен,

и падат във бездънната ти гръд

безчестие и лъст, и срам отровен,

морето на кръвта ти да петнят.

Доброто ако в тебе подменят,

        морето ти се къпе в локва кал,

        не локва кал в морето си разлял.

 

Ще бъдеш роб, а ще царува роба,

ти кралски нищ, той нищ, но с кралски сан.

Живот ще си му, той ще ти е гроба,

той в гордостта, а ти в срама презрян.

Голямото зад малък параван

        не можеш скри. Не би се кедър свел

        пред храста, храстът в кедър се е вплел.

 

И мислите, на сана ти васали…“

Той казва: „Да мълчиш е по-добре.

Отдай се с обич, обич да те гали.

Омраза инак ще те раздере.

Тарквиний след това ще те сбере

        в леглото с най-последния коняр,

        та в своя срам да имаш скъп другар.“

 

Нали лъстта я плаши светлината,

той факела си тъпче гневно с крак.

Срамът във сляпа нощ и в тъмнината

е най-прикрит и тираничен враг.

Крещи тя, агне в плен на единак,

        но бялото й руно има власт

        в устата да зарови меден глас.

 

Заключва царят с нощната й дреха

в главата жалостивия й вик.

Изплакват чистите очи утеха

и хлад за сгорещения му лик.

Защо лъстта оцапва ни за миг!

        Изчистил би петната й плачът,

        ако безброй сълзи по тях валят.

 

Най-скъпото в живота си тя губи,

а той би дал спечеленото сам.

Във този миг са скрити битки груби,

в такъв триумф се крие век на срам

и ще прерасне в присмех този плам.

        Крадецо лъст, честта недей кради,

        за да не си по-беден отпреди.

 

Как кучето ловджийско във пресита

загубва към следата интерес

и подир дивеча крака преплита!

А как го би подгонил гладен пес!

И царят тъй, от лъст преситен днес,

        услажда вкус, додето го вгорчи,

        и с много лъст лъстта не заличи.

 

Бездънен грях, теб мисъл океанна

не може в образи да те сбере.

Повърне ли, тогаз лъстта пияна

какво е гълтала ще разбере,

но няма в пролетта си да умре.

        Не ще я спрат ни речи, нито срам.

        Щом с буен нрав е, конят капва сам.

 

Подир с лице изопнато и бяло,

със тежък взор и смръщено чело

желанието, цяло отмаляло,

оплаква свойто просешко тегло.

Надменна плът, страстта ти носи зло,

        докато в теб гори, но след това

        ще шепнеш ти молитвени слова.

 

Владетелят на Рим така греховно

препуска подир пъкления план

и сам тръби за делото отровно.

За туй ще е от вечността изгнан.

И на духа му в храма поруган

        сега прииждат грижи в боен ред

        към опетнения му бог с привет.

 

А той отвръща, че руши тълпата

разбунена свещения му зид

и на порока смъртен пипалата

отнемат му безсмъртието-щит,

та все да страда в Ада страховит.

        Така съдбата рано той прозря,

        ала с това съдбата си не спря.

 

И пак Тарквин прокрадва се в тъмата,

в триумфа рухнал, господар пленен.

Със рана, нелечима на земята,

белязан до последния си ден,

той жертвата оставя раздвоен.

        Тя страда под товара на лъстта,

        а той под бремето на съвестта.

 

Той като пес крадлив далече бяга,

тя, агънце, лежи с безсилна гръд.

Той мръщи се, порокът му дотяга,

тя впива нокти в изтерзана плът.

Той тъне в пот, че гони го страхът.

        Нощта оплаква тя на колене,

        той тича и насладата кълне.

 

Поел е той, покаяник несретен,

а тя стои, изгнаница без брод.

Той бяга към светлика предразсветен,

а тя не иска слънце в тоя свод:

„С деня нощта започва нов живот,

        а няма хитрост в моите очи,

        та злото нощно в тях да не личи.

 

Те мислят си, че всеки ще се вглежда

в срама, във който вперила съм взор.

Затуй избират мрака със надежда

да е невидим техният позор.

Плачът ще е на грешката им хор

        и по лика ми кисела вода

        срама ми ще гравира със ръжда.“

 

Покоя си и отдиха си пъди,

да ослепеят иска тез очи

и с удари в гръдта сърцето буди,

и моли го оттам да изхвърчи

и в друга гръд да грейне сред лъчи.

        Безумна от скръбта, проклина тя

        нощта, в която зло я сполетя:

 

„Ти, на покоя смърт, ти, адско чедо,

ти, документ и писар на злини,

на ужас сцена, на убийство бледо,

греховен хаос, дойка на вини,

ти, сводница, която ни петни,

        ти, паст мъртвешка, ти, насилник чер,

        предател и шушукащ лицемер!

 

Омразнице забулено-мъглива,

понеже ти греха ми натвори,

към изгрева пуши за съпротива,

води война със времето дори!

Ако накрая слънце озари

        все пак света, щом легне си да спи,

        с отровни облаци го засипи!

 

Хладеца похити със дъх на гнило

и с влагата нездрава зарази

най-чистото, най-дивното светило,

преди до пладне то да допълзи.

Дано така го пара загрози,

        че да потъне в тежката й смрад

        и вечна нощ да падне по обяд.

 

Не нощно чедо, нощ да бе Тарквиний,

сребристата царица би петнил

и нейните проблясващи слугини

навек би мракът на гръдта й скрил.

О, мила Нощ, другар в беда е мил.

        Поемат ли поклонници на път,

        си бъбрят, дълъг път да съкратят.

 

Но няма кой да се черви със мене,

ръце да кърши, чело да снижи,

да скрие взор, да падне на колене.

Сама, сама Лукреция тъжи.

От сребърен порой ще натежи

        земята и ще смеся със речта

        сълзите, паметници на скръбта.

 

О, Нощ, огнище черно, в пушек цяло,

дано ревнив денят да не съзре

лика, загърнат в твойто наметало.

Позора мъченишки скрий добре!

И нека сянка вредом се простре,

        дано греха, роден под твоя знак,

        да погребеш във непрогледен мрак.

 

Денят бъбрив на подбив ще ме вземе!

На светлото ще се чете по мен

честта ми пак потьпкаха без време

и поругаха брака осветен.

Дори и неграмотникът, смутен

        пред книгите дебели, с леснина

        ще срича по лицето ми вина.

 

С мен дойката детето ще приспива

и ще го плаши, плаче ли, с Тарквин.

Ще прави с мен речта си по-красива

ораторът пред важен господин

и ще услаждат празник не един

        певците, да разказват как съпруг

        зачерних аз, зачернена от друг.

 

От хулите пазете мойто име.

Щади ме пред мъжа ми, Клевета.

Ако все пак тълпата опетни ме,

ще прояде и него гнилостта

и с укор ще го цапа пред света.

        А той така е чист пред моя грях!

        И аз така пред него чиста бях.

 

О, срам прикрит, безчестие проклето,

потайна язва, белег на позор!

Жигосваш ти на Колатин лицето

и там чете Тарквиний с остър взор,

че в мир е бил ранен, не в боен спор.

        Срама не виждат нашите очи,

        но за злодея той добре личи.

 

Ако честта ти, Колатине, в мен е,

отне ми я насилникът жесток.

Пчела без мед, със есенно бръмчене

аз търтей съм, преварил своя срок.

Богатството ми взе крадлив порок.

        Влетя оса във кошера ти клет

        и пи докрай от чистия му мед.

 

За твоя крах и моя е вината,

но зарад теб го пуснах у дома.

Дойде от теб — да хлопна ли вратата

и после да живея със срама?

Пък беше уморен, видях сама.

        Говореше за чест — о, чудно зло,

        честта да е на дявол облекло.

 

Защо полазва червей в пъпка млада

и кукувица при врабче гнезди?

И пълен с жаби извор става вада?

И спи грехът в почтените гърди?

И царят на закона си вреди?

        Но пълна и без примес чистота

        не е позната още на света.

 

Старикът, който златото си трупа,

от болки и подагра свит е цял

и гледа си имането през лупа,

но иска пак и пак като Тантал

и сбира семе, що с ума е сял.

        Какво накрай печели тоз човек?

        За болките си мъки вместо лек.

 

Така богат, ала съвсем без сили,

той чедото си прави господар.

А то имота пръска, боже мили,

бащата слаб, детето — пълно с жар,

и губят пак прокълнатия дар.

        Щом свое назовем го, начаса

        и сладкото горчи ни на вкуса.

 

Напролет вият урагани бесни

и бурен с цвете корени плетат.

Змията съска посред птичи песни.

Добро щом върже, лапва го грехът.

Човеците какво да нарекат

        добро освен успеха си мъгляв,

        ту себе си изтрил, ту своя нрав?

 

Ти, Случаю щастлив, с душа си грешна.

Предател зарад теб предаде днес

и ти вълка със агънцето срещна,

посочи час на страшен главорез

и смееш се на разум, право, чест.

        В дома ти здрачен скрит, порокът стар

        е на минаващи души рибар.

 

Със тебе и весталка съгрешава.

Раздухваш жар, щом мярата стопиш,

душиш честта, убиваш вяра права.

Ти, низък своднико, прокълнат триж,

хвалбите гониш, разприте роиш.

        Крадец, лъжец, насилник развилнял!

        Медът ти жлъч е, радостта — печал.

 

Срамът е до насладата ти близко,

пира ти пищен пост е за света,

а титлите високи — име низко.

В най-сладкото пелин ти е речта

и е нетрайна твойта суета.

        Защо тогаз, о, Случаю проклет,

        за тебе милиони чакат ред?

 

Способен ли си нявга прост молител

да доведеш до радостния миг?

На спора да прошепнеш час-спасител?

Да отървеш от мъки мъченик?

Да подадеш лекарство на болник?

        Към теб пълзят и сляп, и нищ, и крив,

        но все не срещат Случая щастлив.

 

Болникът мре, додето спи си врачът,

тиранът лапа, вехне клет сирак,

пируват властници, вдовици плачат,

за чумата не дават и петак.

Делата милостиви са ти враг.

        Измама, гняв, насилие, кавги —

        на тях са часовете ти слуги.

 

Щом видиш вярност или добродетел,

далеч от теб сто пречки ги държат.

Как плащат те! Но бог ми е свидетел,

не дава ни стотинчица грехът,

а с думи се откупва всеки път.

        Как щеше Колатин да долети

        подир Тарквиний! Но го спъна ти.

 

Вменявам ти убийства и грабежи,

вменявам, че на клетва измени.

Вменявам ти предателства, палежи,

вменявам ти наместо сто вини

страстта кръвосмесителна, злини

        на тоя свят натрупала безчет

        от Стария до Новия завет.

 

Другар на мрака, Време уродливо,

задъхан конник, на тъги носач,

пастир на грижи със лице менливо,

на злото кон, на млади дни гълтач!

На тоя свят и дойка, и палач!

        Честта ми, подло Време, ти отне,

        сега вземи живота ми поне.

 

Как Случаят, лакеят твой, побърза

съня да предаде, дара ти скъп!

Сполуките отложил, как ме свърза

с безкраен срок на безутешна скръб!

Глобявай, Време, всеки змийски зъб

        и яж на клеветата всяко зло,

        не зестрата на брачното легло!

 

О, Времето, то царя с цар сдобрява,

лъжите скрити сочи на света

и старите неща с печат скрепява.

То буди утрото, държи нощта

без сън, да се покае подлостта,

        руши с минути крепостни стени

        и позлатени кули с прах петни.

 

То дупчи с червеи пиедестала,

забвението храни то със смърт,

зацапва и променя то скрижала,

проскубва стара гарванова гръд,

суши дървета, в пролет да кълнят,

        старинното желязо то яде,

        с Фортуниното колело преде,

 

да вижда майка майка дъщерята,

дете да стане мъж, мъжът — дете,

убиец-звяр убит да е в отплата,

лъв с еднорог в кошара да расте,

да пада в примка, който я плете,

        орача плод богат да весели

        и капки дъжд да разломят скали.

 

Защо по пътя, Време, пакостиш ни?

Не можеш сторено да промениш.

Върни с минута векове предишни

та милиард сърца да покориш

и гневния кредитор да смириш.

        О, черна нощ, да беше с час назад,

        избягнала бих страшния ти ад!

 

На Вечността лакею, препъни ти

сега Тарквиний в неговия бяг

и му прати бедата на бедите,

та да кълне нощта проклета пак.

Да се страхува, като иде мрак,

        и с мисълта за своята злина

        във всеки храст да вижда сатана.

 

Със диви буйства му смути покоя,

със стонове му ложето срази,

прати му на безброй беди пороя,

но не жали пороя от сълзи

и с лед-сърца сърцето му смрази.

        Жени му дай, сменили кротостта

        на яростни тигрици с яростта.

 

Да има време къдрици да скубе,

да има време сам да се вини,

да има време вяра да загуби,

да има време в робски старини

от просяка да чака благини,

        но просякът дори да се гнуси

        с огризки от глада да го спаси.

 

Да има време да враждува с брата,

с шеги да го осмива всеки шут

и време колко мудна е тъгата,

и миг щастлив как тича като луд

да отброява царят с тежък труд.

        Да страда в грях, на Времето немил,

        че времето така е похабил.

 

О, Време, ученици сме ти ние.

Злодея да кълна урок ми дай:

от сянката си в ужас да се крие

и миг след миг да търси своя край

с негодна длан във гръд на негодяй.

        Че кой ли би поел такъв товар,

        да е палач на толкоз низка твар?

 

По-жалък е дори! С баща владетел,

надеждите му той опропасти.

Личи у царя всяка добродетел,

но и грехът у царя по̀ пламти.

Край сан велик скандал велик лети.

        Луната в облак всеки я следи,

        на воля гаснат дребните звезди.

 

Окъпе ли се врана в кална вада,

не си личи и капчица една.

Но ако лебед бял така пострада,

ще загрозят пуха-сребро петна.

Беднякът мрак е, царят светлина.

        Лети комарът незабележим,

        но на орела полета следим.

 

Вън, празни думи, свита на глупака,

безплодни звуци, съдници без власт!

Идете, де диспутът школски чака

и дето в спор се точи всеки час.

Страхливецът да се опре на вас!

        На доводите аз обръщам гръб.

        Безсилен е законът в мойта скръб.

 

Уви, напразно Случая ругая

и Времето, и царя, и Нощта.

Напразно за позора си роптая

и бъбря за отминали неща.

Безсмислен дим, отлита си речта.

        Покой не ще намеря в лек такъв,

        а ще пролея грешната си кръв.

 

Защо те, длан, присъдата люлее?

Сдобий се с чест, позора ми спести.

Умра ли аз, честта ми в теб живее.

Щом жива съм, позор ще те слети,

че свойта дама днес не защити

        и на врага очите не издра.

        Умри със мен, щом толкоз бе добра.“

 

И скача тя от смачканото ложе

оръдие да дири за смъртта,

но не е кланица това, да може

пред своя дъх да разшири врата

и вехне той, запрян във таз уста.

        Над Етна тъй се рее тънък дим

        и тъй димът след залпа е незрим.

 

„О, всуе жива съм и всуе диря

щастлив завършек на живот-печал.

Как плашеше ме царската секира!

Сега да бе ми някой нож подал!

Но бях по-чиста от снежеца бял.

        И пак съм чиста. Не, не съм, уви!

        Тарквиний моя сняг окървави.

 

Това, зарад което аз живея,

отиде си. Ще срещна с чест смъртта.

Но с честен гроб връз вехтата ливрея

самата клевета ще почета

и с жива смърт — позора пред света.

        О, жалка помощ! Бисерът отнет,

        на огън да дадеш обкова клет!

 

Не ще познаеш, Колатине, скъпи,

на опетнена чест вкуса землист.

Лукреция не ще така постъпи,

да те ласкае със обет нечист.

Тук няма чужд калем да пусне лист,

        та омърсилият това стебло

        да смеси плод със твойто потекло.

 

И няма той да ти се смее скрито

и да те сочи на другари с пръст.

Ще знаеш, не със злато е добито

имането ти, а с грабеж чевръст.

Сама избрах си собствения кръст

        и няма да преглътна своя срам.

        С живота си на смърт ще го предам.

 

Не ще те тровя с моята мътилка,

грехът не ще с причини да сладни.

Не ще да украсявам фон-чернилка,

та да покрия нощните злини.

Езикът ми нечистите вини

        пред теб ще изреди с пречистен слог.

        Плачът ги плакне с пролетен поток.“

 

След тези нежни трели Филомела

за своята среднощна скръб мълчи

и строга нощ, унило гръб привела,

във ада слиза. Утрото лъчи

изпраща в дар на молещи очи.

        Ала в тъма Лукреция стои.

        На светло да се види се бои.

 

Ден откровен през всеки процеп гледа

и сочи там, където плаче тя.

„Око върховно — хлипа смъртнобледа, —

защо така в прозореца ми спря?

Боди очите спящи със заря.

        Недей дамгосва челото ми с меч.

        От теб делата нощни са далеч.“

 

Така гневи се тя на всичко живо.

Скръбта е като малчуган сърдит.

Щом цупи се, какво не му е криво!

По-стара скръб по-кротка е на вид,

от времето смирена. Неприкрит

        в по-младата, плувец е лош гневът

        и дави се от тежкия си труд.

 

И тя така в море от грижи плава

и води спор със всичките неща,

и всяка скръб със своята сравнява,

и всяка вещ разпалва й страстта.

А вещите менят се с лекота,

        и ту скръбта й губи реч и глас,

        ту пък неспирно бъбри във захлас.

 

Плача й утринната чучулига

влудява с трели и с възторг крилат.

Възторгът мъката до дъно стига —

за скръбния забавата е ад.

Тъга тъгата дири в тоя свят,

        че болката се чувства най-добре,

        щом в своето подобие се взре.

 

Видели бряг, мрем дважди в океана

и пред храна по-гладни сме. Сърби

по-силно пред балсама стара рана.

Скръбта подир утеха по̀ скърби.

Потоп отприщват две-три тегоби,

        а той, запрян, залива брод и бряг.

        Скръбта не знае ни закон, ни праг.

 

И казва тя: „О, птички, погребете

в гръдта си присмехулна песента

и онемейте, зарад мен млъкнете,

че сладостта горчи ми във скръбта.

Избягва гостът тъжната врата.

        Излейте ноти в някой весел слух.

        Отмерваш ли ги с плач, за тях си глух.

 

Запей ми, похитена Филомела.

В косите ми от днеска ще гнездиш.

Тъй жал теб земята е обзела,

че с трелите сълзи ще изцедиш

и с моя стон във хор ще зазвучиш.

        Ще ти припявам за Тарквиний аз,

        ти за Терей извий изкусно глас.

 

И както трън в гърдите ти се впива,

за да не стихва болката, сама

дланта ми във сърцето ще забива,

да стресне взора, острата кама.

Той сепне ли се, чака го тъма.

        Настроя ли така сърцето-гриф,

        в синхрон ще свирим скръбния мотив.

 

Ти пееш нощем, птиченце невинно,

от срам отбягваш хорските очи,

но място най-далечно и пустинно

далеч от мраз и палещи лъчи

ще си намерим, там да зазвучи

        двугласът ни, да трепне звяр дори,

        щом хората не са така добри.“

 

Тъй в ужас див озърта се сърната

и чуди се кой път да избере

и в лабиринта странникът се мята

със вярата, че там ще си умре.

Кое, диви се тя, е -добре —

        дали животът или пък смъртта:

        животът — срам, смъртта й — клевета.

 

„Да се убия — казва си — не е ли

духа си да оцапам с тая плът?

Тез, дето половина са им взели,

с достойнство зарад цялото търпят.

Коя ли майка, ако стигне смърт

        едното й детенце, ще реши

        самичка другото да удуши?

 

Кое от двете искаше сърцето —

едното тяло ли, духа един?

Нали и двете чисти за небето

ги пазех и за моя Колатин?

Ако обелят бора-исполин,

        той вехне без живителния сок.

        Оголи тъй душата ми порок.

 

Домът й обсаден, мирът разбит е

и крепостта е цяла в съсипни,

а храмът е оцапан в клеветите,

окаян и опасан със вини.

За пробива в тез крепостни стени

        дано ме всеки съдник разбере:

        душата клета там ще се провре.

 

Но няма да подиря край несретен,

додето не научи Колатин

и сам не се врече в мига ми сетен,

че ще накаже оня адски син.

Кръвта си ще оставя на Тарквин.

        От него опетнена я пролях

        и нему закон я завещах.

 

Оставям си честта на ножа точен,

проникнал във безчестната ми плът,

та честно да скъси живот порочен

и чест да следва подир таз смърт,

и да възкръсне в славата срамът —

        нали убивам хулата в смъртта

        и възкресявам с мъртъв срам честта.

 

Кралю на моя скъп брилянт, прости ми,

какво наследство да ти дам във дар?

Със храбростта ми се прочуй, любими.

Мъсти и ти така на този цар.

Смъртта ми прочети като буквар.

        Другар твой в мен врага ти в мен уби.

        Ти зарад мен Тарквиний погуби.

 

Накратко тъй изричам сетна воля:

душата — Богу, тялото — в пръстта,

а теб да вземеш храбростта ми моля.

На тоя нож пък давам си честта,

срама — на взелия ми гордостта,

        останките от слава — на онез,

        които не охулват мойта чест.

 

Ти гледай, Колатине, изпълни я!

Как исках само да я гледаш сам!

С кръвта си клеветата ще измия

и с край красив ще срина грозен срам.

Склони, сърце, щом думата ти дам,

        и пред дланта ми знамето сведи.

        Тя с тебе мре, ти с нея победи!“

 

От плана смъртен съхне й езика.

Тя трие перли от звезди-очи

и дрезгаво прислужницата вика,

и пъргавата вярност в миг търчи.

Дългът, пера от мисъл взел, хвърчи.

        Лукреция я среща с лик унил —

        поле под сняг, що Феб е разтопил.

 

Прислужницата я приветства бледа

със тиха реч, на скромността език,

и с тъжен взор страданието гледа —

Лукреция е в скръб облякла лик —

но не допуска дързост ни за миг.

        Не пита кой слънцата две стъмни,

        ни кой във плач окъпа тез страни.

 

Ридае подир залеза земята

и става плачещо око цветът.

Окръглени очи и тя, горката,

намокря с плач, та дружно да тъжат

със две слънца, отпреде що пламтят,

        гасени от соленото море,

        и, росна нощ, тя плаче, без да спре.

 

Две фигури във скулптура красива,

два шадравана в езерца-корал.

Едната с право рой сълзи пролива,

а другата пък прави го от жал.

На пола им сълзи е Господ дал,

        щом чуе вест за чуждата беда,

        очите си да дави във вода.

 

Мъжът е мрамор, восък е жената.

Тя с образ е, от мрамора желан,

и слаба е — нея той печата

чудати шарки с ловка, подла длан.

Грехът й не от нея е избран.

        Ще дирим ли у восъка вина,

        че бил печатът с лик на сатана?

 

На женствената мекота в полето

безбройни малки червеи личат.

А пък мъжете са гъстак, където

сто пещерни злини дълбоко спят.

Тъй през кристал прашинките блестят.

        Мъжът е скрит зад вид, що вдъхва страх.

        Жената пише лика си с грях.

 

Недейте хули сбръчканото цвете,

а зимата, отнела му цвета.

Не плячката, а хищника винете

право. Нека не зове света

жената грешна, щом е във властта

        на мъжкия порок, че не веднъж

        в срам женски е нощувал важен мъж.

 

В Лукреция вий вижте образеца.

Как нощем я нападна царски син

и сплаши я със смърт и срам, венеца

на тая смърт и смърт за Колатин!

Тъй бе опасен отказът един,

        че смъртен страх я цяла вцепени,

        а пред мъртвеца кой ще се свени?

 

Но кротко господарката изрича

към образа на своята печал:

„Отде, момиче, тоз порой изтича,

що младият ти лик облял е цял?

От мен ако извира твойта жал,

        приятелко, сълзите пресуши.

        Плачът със плач не ще се утеши.

 

Отдавна ли — простенва в тишината —

замина си Тарквиний? Разкажи!“ —

„Уви, госпожо, спях, ала вината

от леността небрежна ми тежи.

С това грехът дано се издължи:

        аз бях на крак, преди да грейне ден,

        но той пък бе си тръгнал преди мен.

 

На дръзката прислужница простете,

но от какво дъхът ви чак ще спре?“ —

„Мълчи! Дори да го потретим двете,

от туй не ще ми стане -добре

и няма то в слова да се сбере.

        А мъката най-адска е това,

        да не се сбират чувствата в слова.

 

Перо, мастило, лист ми дай веднага.

О, не, почакай. Ей ги тук пред нас.

И друго що? Един вестител, драга,

при моя мил съпруг прати завчас

с писмото, дето ще напиша аз.

        Иди, кажи му, че го чака път.

        Причините бавежа не търпят.“

 

Останала сама, тя листа гледа.

Перото без следа навред хвърчи.

Тъга и реч се вкопчват за победа.

Що писа ум, сърцето изличи.

Туй е фалшиво, туй пък зле звучи.

        И като хора, дето чакат ред,

        тълпят се мислите все -напред.

 

Накрая почва: „Честни мой съпруже,

привет от тази, що изгуби чест.

Бъди ми здрав и бързай, мили друже,

ела си вкъщи да ме видиш днес.

Лети, лети след тая моя вест!

        Завършвам с поздрав от дома ни клет,

        със малко думи, но с тъги безчет.“

 

И сгъва документа на тъгата,

така неясно ясна скръб предал,

та да съгледа Колатин в словата

троха печал, не всичката печал.

Спестява му я тя от страх и жал,

        че би могъл греха да й вмени,

        но тя петното с кръв ще извини.

 

А силата на чувствата дълбоки

ще трупа до очаквания взрив,

та плач, сълзи, стенания високи

да разкрасят позора некрасив

и я очистят пред света бъбрив.

        Но от петното да стои далеч,

        не иска да оцапа листа с реч.

 

От разказ гледката ни по̀ вълнува.

Окото на слуха нали тогаз

видяното явление тълкува,

и скръбен е делът на всяка част.

Но само час скръбта звучи за нас.

        Надвиква бродът плитък дълбини,

        далечно ехо в думите звъни.

 

С печат, с адрес, писмото е готово:

„Ардея, бързо, за съпруга драг.“

На вестоносец със лице сурово

го връчва тя и моли пак и пак

да литне като щърк пред северняк.

        Не може скорост да й угоди,

        че крайна нужда крайности плоди.

 

Селякът й се кланя до земята,

черви се и с немигащи очи

в ръце поема свитъка с печата

и с простодушна скромност си мълчи.

Но ако грях в душата ни горчи,

        си мислим, всеки вижда там вина:

        „От мене го изби червенина.“

 

А глупчото го ален цвят покрива,

че няма опит, нито дух, ни ум.

С дела говорят люде ей такива

и бързи са, пък други с много шум

се правят на по-бързи от куршум.

        Но честен образец на минал век,

        не думи, вид заложи тоз човек.

 

Ала жарта невяра в нея пали

и цели аленеят той и тя.

Черви се тя: „Той всичко е разбрал и

лъстта понеже вижда, запламтя.“

И се открито във селяка взря.

        Той още по̀ черви се удивен,

        тя пак си мисли: „Злото зърна в мен.“

 

И струва й се век, откак се бави,

а миг го няма верния слуга.

През часовете дълги що да прави?

За плач и стон е късно май сега.

Изчерпаха се болка и тъга.

        Ще заглуши ридания и зов,

        да дири на скръбта си израз нов.

 

Накрай за онова платно се сеща,

изобразило Троя с цар Приам

и с армията вражеска отсреща,

зарад Елена Гръцка сбрана там

града да предаде на сеч и срам,

        де горди кули извисяват връх,

        като че ги докосва божи лъх.

 

Изкуството, природата презряло,

с живот безжизнен в сто неща пълзи.

Една ли там жена над мъртво тяло

превръща сухи капчици в сълзи?

Кръвта-боя кого не порази?

        И като сетни въглени в нощта

        горят очи в предсмъртна сивота.

 

Войникът, гледаш го, в пръстта зарит е,

окопи рови, плувнал цял във пот.

От кулите троянски пък очите

на часовите, пълни със живот,

следят враждебно всеки гръцки ход.

        Така ги е творецът пресъздал,

        че отдалеч прочиташ в тях печал.

 

А вождовете с царственост изящна

стояха достолепно най-отпред.

У юношите ловкост пък безстрашна

личеше. Тук-таме страхливец блед

се мяркаше във бойния им ред.

        Погледай го, същински прост селяк,

        тресе се цял пред стихналия враг.

 

А на Аякс, на Одисей лицето

как мъдро рисувачът бе предал!

Прозирно, всяко сочеше сърцето.

Да, нравът бе по всеки лик изгрял:

Аякс бе гняв и избухливост цял,

        на Одисей пък погледът лукав

        говореше за сдържан, ведър нрав.

 

А Нестор реч държеше пред войската,

че е дошъл за нова битка час.

От жеста благороден на ръката

как зрителят изпадаше в захлас

и мислеше си, тоя мъдър глас

        е видим лъх, в небето чак извил

        и в бялата брада прошумолил!

 

Как всеки жадно словото поглъща

и блъска се, в мъдреца впил очи!

Тълпата разнолика, но и съща,

сирена сякаш чува да звучи.

Голям и малък, всеки там личи.

        Ума осмели с ръста си висок,

        най-задните май виждаха с подскок.

 

Ръка е някой сложил върху теме,

а пък носът му зад ухо е скрит.

Друг сякаш вика: „Дявол да го вземе!“,

а трети, смачкан, бута се сърдит

и с морав яд е всеки ядовит.

        От страх да не пропуснат златна реч,

        все още не решават спора с меч.

 

Фантазията беше победила —

измамен образ, тъй правдив, богат,

че копие заместваше Ахила

в една ръка. Самият той отзад

бе видим само за ума окат.

        Ръце, лице, глава, стъпало, крак

        на цялото превръщаха се в знак.

 

А от стените на могъща Троя

поема Хектор с лъвското сърце.

Троянски майки изпровождат в боя

чедата си с оръжие в ръце

и като под немито стъкълце

        под светла радост ужаса смрачен

        е скрил възторгът преувеличен.

 

И от Дардания кръвта тогава

потича на Симо̀ент в папратта,

а той с вълни на боя подражава —

връз бряг ронлив си лее яростта,

подир назад прибира си мощта,

        дорде вълните с бойния си ред

        не пратят залп от пяна пак напред.

 

Пред туй платно Лукреция се спира

да дири съвършената печал

и вредом нейните следи намира,

и никой всичката не я е сбрал.

Но ей Хекуба с вид обезумял

        ридае до Приам, кървящ до смърт,

        а Пир е стъпкал старческата гръд.

 

Художникът представил е в Хекуба

нерада старост, бренност и беда:

дълбоки бръчки в плетеница груба,

от нявгашната хубост ни следа,

не синя кръв — катранена вода

        в спаружените жили без живец —

        живот, заключен в тяло на мъртвец.

 

Лукреция се вглежда в тая сянка

и с раната й старешка кърви.

И жестове повтаря, и осанка,

но клетвите й как да долови?

Художникът не е бил бог, уви,

        и бедната Хекуба е проклел —

        тъга й дал, езика й е взел.

 

„О, беден инструмент, без звук остана,

но аз ще те настроя в моя лад

и на Приам в рисуваната рана

балсам-сълзи ще капна, с водопад

да потуша пожара в твоя град,

        и ножът ми очите ще кълве

        на гърците, на твойте врагове.

 

Как бих издрала блудницата, дето

войната почна със покварен нрав!

Зарад лъстта ти, Парисе, небето

опожарява Троя в своя гняв.

Ти огъня му пална с плам нездрав

        и за греха, що в твоя взор горя,

        днес мрат баща и син, и дъщеря.

 

Защо е нужно личната наслада

на други да отнема радостта?

Защо, сгрешиш ли, твоят грях не пада

връз твойта си глава за дързостта?

Невинни да петниш е грехота.

        За нечия простъпка всеки път

        защо стотици хора да търпят?

 

Хекуба плаче, цар Приам умира,

в несвяст е Хектор, а Троил сразен.

Другар с другаря кървав изкоп сбира

и от другар другарят е ранен,

задето някой на лъстта бил в плен.

        Да беше спрял сина си този цар,

        да свети в Троя слава, не пожар.“

 

Тъй жали тя рисуваната Троя.

Нали скръбта, увиснало звънче,

запее ли под тежината своя,

от допир лек извива пак гласче.

Лукреция така ще изрече

        слова към живописаната жал,

        че в заем лик творецът й е дал.

 

И дълго във картината тя дири

лице унило в мъж и във жена

и оня, що фригийските пастири

удави в скръб, накрая разпозна,

щастлив, макар и с грижа не една.

        Селяци водеше към Ѝлион

        с търпение, осмяло всеки стон.

 

Потрудил се художникът с изкуство

измяната добре да облече:

осанка скромна, поглед, пълен с чувство,

вид кротък, чисто чело на момче,

тъй смесено червено с бяло, че

        червенината гузно не пълзи,

        ни блед, страхът лицето му грози.

 

Ала, затънал в злото, дявол същи,

предателят с тъй праведен е вид

и тъй притулва грехове могъщи,

че и самата мнителност прикрит

порок не ще съзре, ни гръмовит

        и черен ураган в тъй слънчев ден

        такъв светец да цапа с адска тлен.

 

Художникът изписал е умело

изменника Синон, с омаен слог

убил Приам. О, черно, скверно дело,

катран и сяра, пламък най-висок,

погубил Ѝлион и всеки бог,

        потресъл и разтърсил куп звезди,

        що в Троя се оглеждаха преди!

 

Лукреция, загледана в платното,

на майстора изкусен се гневи.

В такъв ли дивен храм е скрито злото

Не, с друг Синон той сбъркал е, уви.

И пак в лика се взря, и долови

        в открития му поглед нрав почтен.

        Да, сигурно портретът е сгрешен.

 

„Не може“, казва, „който тъй те гледа“,

ала не казва „да таи лъжи“.

Тарквиний спомнила си смъртнобледа,

с „лъжи да не таи“ тя продължи.

От туй „не може“, реч, се откажи!

        Смени го със: „Не може, вижда Бог,

        щом гледа тъй, да не таи порок.“

 

„Че както тъжният Синон ни трогва,

замислен, кротък, някак уморен,

като че ли в скръбта си изнемогва,

така Тарквиний се яви пред мен,

отвънка честен, ала опетнен

        с порок отвътре, и като Приам

        и аз загубих свойта Троя в срам.

 

Виж, виж, Приам очи как навлажнява,

съзрял Синон да плаче с плач несвой.

Човек старее, пък не поумнява.

Плачът, палач на Ѝлион е той:

сълзите му са пламък, не порой,

        и перлите, що стапят тая гръд,

        са топки огън, Троя ще стопят!

 

Такива дяволи крадат от ада.

Гори Синон, а пък трепери цял

и от студа изгарящ вечно страда.

Да, полюс тука с полюс се е сбрал,

глупеца да ласкае оглупял.

        Приам ласкае с вяра тъй Синон

        и той с вода подпалва Ѝлион.“

 

Такава страст в гърдите й извира,

че кротостта й нявгашна умря.

Тя с нокти книжния Синон раздира,

понеже в него оня гост видя,

зарад когото себе си презря.

        Ала накрай се май развесели:

        „Глупаче, тази рана не боли!“

 

На приливи и отливи скръбта е

и време Времето пилее в стон.

Жадува нощ, подир за ден мечтае,

но тегнат те с минути милион —

мига проточва скръбният закон.

        Не спи скръбта и с клюмнала глава —

        тя вижда, времето пълзи едва.

 

Убягнала й беше мисълта, че

прекара век с рисувани съдби,

забравила за своята да плаче.

Замислена над чужди тегоби,

от гледката потрисаща скърби.

        Бедите си най-леко ний търпим,

        когато ги със другиго делим.

 

Но пъргавият пратеник довежда

с другарите му чакания мъж.

Лукреция във траурна одежда,

с два сини кръга, две дъги след дъжд,

явява се пред всички, призрак същ.

        Дъгите две в небето й са знак,

        че бурите ще се повторят пак.

 

Съпругът тъжен щом това съзира,

в лика й се заглежда удивен.

В очите зачервени плач извира,

с тъги е руменецът умъртвен.

Не дръзва да й каже „добър ден“

        и двамата стоят във немота

        като случайни странници в света.

 

Но взема й дланта мъртвешки бяла

и казва кротко: „О, какви злини

те сполетяха, та трепериш цяла?

Кой розите изгна от тез страни?

Любима, мрачината отгърни!

        Разкрий тъгата, мила, да ти дам

        за твойта болка лековит балсам.“

 

Скръбта подклажда тя с въздишки тройни,

преди едничка дума на тъга.

Накрая след молбите многобройни

да му разкаже готви се сега

честта й как превзе във плен врага.

        А Колатин, с другари обграден,

        очаква разказа за тоя плен.

 

И лебед блед във водното си ложе,

запява тя пред сигурната смърт:

„Да се поправи грешката не може

и две слова май всичко ще сберат.

Не думи, скърби бликат в мойта гръд,

        а жалбите са дълги и не знам

        как с отмалял език да ги предам.

 

Тогава нека кратки са словата:

Съпруже, чужд натрапник похити

леглото ти и сложи си главата

там, дето морно я полагаш ти.

И всичко, дето ти страхът шепти,

        направи с мен насилникът жесток.

        Уви, петни Лукреция порок.

 

Че на нощта в най-страшната тъмница

покоя ми внезапно оскверни

натрапник с нож и факла във десница.

Той каза тихо: «Римлянко, стани

и дай ми обич. Инак, запомни,

        позор ще черни целия ти род

        и ще съсипеш своя млад живот.

 

Грозника пръв измежду твойта свита,

сега ако не ми се подчиниш,

ще пробода, подир и теб убита

ще сложа там до него да лежиш.

Ще кажа, че видях те да грешиш

        и на лъстта реших да отмъстя.

        Тъй с твоя срам ще се обезсмъртя.»

 

Щом чух това, започнах да ридая.

Той нож опря във моите гърди

и се закле, че ако не изтрая,

езикът ми във миг ще се втвърди,

а моят срам легенди ще роди

        и ще охулва царственият Рим

        Лукреция с прислужника любим.

 

Пред силен враг тъй слаба бях, горката,

че слаба ме направи силен страх.

Щом кървав съдник забрани словата,

аз как да диря правдата без тях?

Свидетел бе му аленият грях,

        че погледа му грабнах, но съдът

        окрал ли си, присъдата е смърт.

 

На още извинения учи ме.

В едно поне ще подслоня сърце:

макар че омърсена кръв петни ме,

духът ми девствен е без петънце.

От похот той не е държан в ръце,

        ни скланяли са силом този цар

        на нейния отровен будоар.“

 

Търговецът с потънала фрегата,

навел главата и прекършил гръб,

ръцете скръстил, впил очи в земята,

издишва с бледи устни-восък скръб,

затворила гласа му в тъмна глъб,

        ала напразно бори се, уви.

        Издишаното пак с уста лови.

 

Така вълна през арката нахлува,

надминала окото в своя бяг,

и връща се, като се налудува,

обратно в родната стихия пак,

вилняла с гняв, без гняв да търси бряг.

        Така се люшка и духът му клет:

        издишва-вдишва скръб назад-напред.

 

Скръбта му безсловесна тя съзира

и сепва го от унеса дълбок:

„Тъгата ти с тъгата ми се сбира.

От дъжд не съхне буйният поток.

В мен приливът се сблъсква по-жесток

        и по-болезнен. Нека, друже скъп,

        едни очи се давят само в скръб.

 

Щом със словата си те завладея,

от миналото зло ме защити.

За твоята Лукреция, за нея,

ти нему, мой, твой, собствен враг, мъсти.

Макар и късно да ме браниш ти,

        вземи му бързо подлия живот.

        Пороците на жалостта са плод.“

 

„Преди да ви го назова, велможи —

тя казва на мъжете, сбрани там, —

пред мене всеки клетва ще положи

да отмъсти за страшния ми срам.

Сторете го, да кажа «слава вам»,

        че рицар, бранил с меча си жена,

        прославя се за вечни времена.“

 

И благородно меча си тогава

предлага всеки воин на мига,

тъй както рицарството задължава,

и чака я да назове врага.

Но неизрекла своята тъга,

        тя спира ги: „Кажете ми в очи

        какво позора чер ще заличи.

 

Природата каква е на греха ми,

натрапен от безбройни страхове,

и ще измие ли духът срама ми,

та падналата чест да отърве

и пак невинна да ме назове?

        Как изворът пречиства сам води!

        Аз чиста ли ще съм като преди?“

 

И всеки начаса я уверява —

духът й чист е тялото измил.

С безрадостна усмивка тя тогава

обръща картата на лик унил,

де мъките плачът е отразил.

        „Не, няма — казва — в бъдното жена

        със мен да се измъква от вина.“

 

Въздъхва и сломено изговаря

на цар Тарквиний името едва

и „той, той“ продължава да повтаря,

отрекла се от другите слова.

И още много звуци след това

        въздишка следва. „Той, той, господа,

        ме кара свойта гръд да пробода.“

 

Тогава в гръд невинна нож виновен

прибира, та духа изнемощял

да пусне от затвора му отровен,

де толкова тревоги бе видял.

С въздишките в небето полетял

        и отменил съдбовния си срок,

        духът й се възнася на възбог.

 

А Колатин с велможите замира,

от страшното й дело поразен,

подир баща й тази кръв съзира

и връз трупа й рухва покосен,

а Брут изважда нож окървавен

        от бликналия пурпур, и шурти

        кръвта след ножа, за да отмъсти.

 

И кипнала в гръдта, дели се ясно

на два потока придошли кръвта,

опасва я отляво и отдясно

и като празен остров в самота

лежи тя след обсадата в нощта!

        Червена кръв тече от тая гръд,

        и черна — нея опетни срамът.

 

Край образа печален и съсирен

на черната се вижда кръг вода

и мъртвата оплаква с плач неспирен.

Тъй всяка опетнена кръв рида

след тоя ден за нейната беда,

        а червенее всяка чиста кръв

        от свян, че съществува грях такъв.

 

„О, дъще, дъще — вайка се бащата. —

Мой бе животът, който покоси.

Ако е жив родителят в децата,

къде да бъда жив, щом ти не си?

Не за това от мене изкласи.

        Децата ако мрат преди отца,

        не те, а ние техни сме деца.

 

Във тебе виждах, бедно огледало,

отново старостта си младенец.

Но, нявга дивно, вече потъмняло,

сега показваш кости на мъртвец.

Изтри ме ти от своя сив гледец

        и всичката ти хубост стана прах.

        Не виждам онова, което бях.

 

О, Време, спри се, не препускай, чу ли

Потомство пак с косата повали

и гнила смърт пак силния отбрули,

наместо над старик да се смили.

А сменят млади старите пчели.

        Така че, дъще, отвори очи

        и ти баща си мъртъв оплачи!“

 

А Колатин е сякаш зърнал ада.

Той моли тъст си да му стори път,

ала в поток от леден пурпур пада,

окъпва лик, по-бледен и от смърт,

и губи свяст до мъртвата й гръд.

        Но мъжки срам дъха му връща пак,

        нали мъстта от него чака знак.

 

Дълбоката тревога на душата

е оковала бедния език,

а той, вбесен, че води го тъгата

и прави го безмълвен мъченик,

обръща се и трупат се във миг

        безсилни думи, за сърцето лек,

        неведоми за никой друг човек.

 

Но пак „Тарквиний“ ясно се дочува

през зъби, сякаш го разкъсва той.

Да, вихърът, преди да забушува,

мощ сбираше, но се изля порой

и ветровете легнаха в покой.

        Баща и син, през сълзи спорят те

        кой по̀ е скъп, жена или дете.

 

И сетне всеки я нарича своя,

а тя не беше ничия в смъртта.

Бащата казва: „Моя е.“ — „Не, моя —

мъжът отвръща. — Моят дял в скръбта

е повече и никой на света

        не бива да ридае с мен, един

        ще я оплаква само Колатин.“

 

Лукреций казва: „Мой живот туптеше

у нея, рано, късно похитен.“

Отвръща Колатин: „Жена ми беше

и моя, в себе си погуби мен.“

С „жена ми“, с „дъщеря ми“ огласен,

        просторът, що духа й приюти,

        „жена ми“, „дъщеря ми“ сам крещи.

 

А Брут стои със кървав нож в ръката

и слуша спора скръбен и сърдит.

Накрай облича мисъл в реч крилата,

погребал в тая рана смешен вид.

Сред римляните той бе знаменит.

        Тъй тачи крал на шута глупостта,

        че вечно в смях разчекнал е уста.

 

И плитка роба хвърля той тогава,

предрешвала кроежите добре

и дълго скриван ум въоръжава,

сълзите Колатинови да спре.

„Така ли римлянинът ще умре?

        О, нека, уж глупак аз, неразбран,

        ума ти да поуча обигран.

 

Дали от болка болката ще мине,

от рани раните, от скръб скръбта?

Ако се сам погубиш, Колатине,

за злото туй ли ще ти е мъстта?

Приумица е то на глупостта.

        Жена ти бедна тъй се заблуди

        и нож заби във своите гърди.

 

О, римлянино храбри, във росата

на жалбите духа си не трови,

а боговете римски за разплата

с мен паднал на колене призови.

Да кимнат благосклонно със глави

        и заедно за злото да мъстим.

        Тарквиний опетни и тях, и Рим.

 

За Капитолия, за всичко мило,

за тая поругана кръв и плът,

за туй светило, цял свят оплодило,

зарад правата, дето Рим крепят,

за честната жена, чиято гръд

        прободе тоя нож окървавен,

        позорът нека бъде отмъстен.“

 

На своето сърце той длан положи

за клетва и във ножа устни впи.

Прикани после другите велможи

и всеки го в почуда подкрепи

и преповтори, без да се скъпи,

        на Брут словата, пълни с нова мощ,

        на колене пред кървавия нож.

 

Заклеха се във общата победа

и тялото изнесоха оттам

по улиците римски, да погледа

народът римски царствения срам.

И одобри възмездието сам

        единодушно римският народ

        и бе Тарквин прокуден до живот.

Край